П. Г. Удхаус
Неволите на Сали (35)

3.

Господин Изадор Ейбрахамс, създател и собственик на ползващата се със заслужена популярност танцова школа с поетичното название „Цветна градина“, се облегна на стола си, доволно въздъхна и остави ножа и вилицата си, с които беше атакувал апетитния гулаш. Както обикновено спазваше похвалния си обичай да обядва в семейното лоно и сред уюта на дома си. Жена му Ребека седеше на срещуположния край на масата и сияйно му се усмихваше, а тройната й брадичка се тресеше. Децата му Дейвид, Джейкъб, Морис и Сейди също биха му се усмихвали, ако не бяха прекалено заети с гулаша в чиниите си. Господин Ейбрахамс беше добросърдечен, почтен и домошар — истинска гордост за обществото.

— Мамче — заговори той.

— Кажи, татенце — откликна съпругата му.

— Чак сега се сетих какво исках да ти кажа — продължи той, като с дебелия си показалец разсеяно побутваше залък хляб из чинията. — Спомняш ли си за онова момиче Николас, което работеше в „Градината“, но получи наследство и напусна?

— Да. Мисля, че ти харесваше. Джейки, миличък, не сърбай!

— Не сърбам — отвърна Ейбрахамс младши.

— Беше любимка на всички — продължи бащата. — Беше най-доброто момиче, което съм назначавал, а аз вземам на работа само почтени девойки, защото моето заведение е почтено и такова ще си остане. Не искам „Цветна градина“ да заприлича на ресторантите, посещавани от измета на обществото, където не стъпва почтен човек. Да, Сали Николас беше всеобща любимка. Винаги учтива, винаги усмихната — дама до мозъка на костите си. Истинско удоволствие бе да я наблюдаваш. Знаеш ли какво се е случило с нея?

— Умряла ли е? — тревожно попита съпругата му, тъй като тонът му я беше навел на подобно предположение. — Избърши си устата, Джейки!

— Не, не е мъртва — отвърна господин Ейбрахамс и за пръв път му хрумна, че втората част от историята не отговаряше на очакванията на скъпата му Ребека и беше лишена от драматизъм. — Днес следобед ме посети и ме помоли отново да я взема на работа.

— Така ли? — разочаровано произнесе благоверната му. Тъй като беше страстна любителка на киното, тайно се бе надявала на по-трагична развръзка.

— Каква е поуката от тази случка? — продължи господин Ейбрахамс, храбро опитвайки да възбуди интереса й. — Преди по-малко от година тази девойка напусна работа като богата наследница, а ето че е останала без пукната пара. Това ни показва колко коварна е съдбата и че човек не бива да прахосва парите си. Случилото се с това момиче е живо доказателство на думите ми. Бог знае какво е правило, та е пръснало цялото си наследство. Честно казано, не съм очаквал, че ще си развее байрака — правеше впечатление на трезвомислеща и благоразумна.

— Какъв байрак е развяла, татко? — зяпна го Ейбрахамс-младши, който внезапно беше загубил интерес към храната.

— Не се бъркай в разговора на възрастните, момчето ми. Важното е, че изпълних молбата й и отново я приех на работа. Девойката е истинска дама. Точно такива като нея са ми необходими. Не е жизнена като преди, изглежда по-смирена, но повтарям, че е дама, и се радвам, задето се върна при нас. Надявам се да не ни напусне дълго време. Странно нещо е съдбата, нали?

— Тъй си е то — отвърна съпругата много по-ентусиазирано от преди. Историята се бе оказала доста трогателна. Донякъде напомняте на филма, който госпожа Ейбрахамс беше гледала вчера — „Едно момиче срещу целия свят“ с Глория Гуук.

— Татко — обади се най-младият член на семейството.

— Кажи, Джейки.

— Като порасна, никога няма да загубя парите си. Ще ги заключа в банката и непрекъснато ще спестявам.

Мрачното настроение на господин Ейбрахамс, предизвикано от неволите на Сали, мигновено се разсея, както мъглата се разпръсва под слънчевите лъчи.

— Браво, моето момче — промълви той, извади дребна монета от джоба на жилетката си, върна я обратно, наведе се и погали хлапето по главата.