П. Г. Удхаус
Неволите на Сали (20)

1.

Когато в събота Сали напусна Детройт, придружавана от Филмор, който се връщаше в големия град под предлог да осигури зала за представленията, но всъщност да се изфука на Бродуей, от лошото й настроение нямаше и следа. Упрекваше се, задето си беше въобразила какво ли не и дори бе изпитала ревност. Съвсем естествено беше мъжете да мечтаят за блестяща кариера. Работата беше всичко за тях. Напомни си, че е обвързана с успеха на пиесата и че в никакъв случай не бива да се оплаква задето Джералд е посветил цялото си време на нещо, от което и тя щеше да се облагодетелства.

Може би ведрото разположение на духа й отчасти се дължеше на приятните изживявания през последните дни. Публиката на Детройт, известна със снизходителното си и дружелюбно отношение към гостуващите театрални трупи, беше харесала „Пътят на насладата“. Предсказанието на „бомбето“ се беше сбъднало и когато във вторник вдигнаха карантината, театралната зала беше препълнена с хора, жадни за забавление заради принудителното въздържание, които бурно аплодираха актьорите след падането на последната завеса. Театралните критици, които невинаги подкрепяха мнението на публиката, този път бяха единодушни, предвещавайки блестящо бъдеще на Джералд и на Елза Доланд. В един вестник споменаваха и Филмор, като го наричаха „режисьор с голям потенциал“. Ала почти винаги в кацата с мед попада капка жлъч, която убива сладостта; така триумфът на Филмор донякъде беше помрачен от факта, че критиците изобщо не бяха забелязали Гладис Уинч, с изключение на един техен колега, който беше написал погрешно името й в списъка на „останалите актьори, участващи в пиесата“.

— Гладис е една от най-великите изпълнителки на характерни роли — горчиво се жалваше той на Сали след премиерата.

Ала благодарение на жизнерадостната си природа бързо се бе съвзел от удара. В живота има толкова хубави неща, че не бива да се съсредоточаваш само върху някакво си тъмно петънце сред ярките краски. Билетите до края на седмицата бяха продадени. С всяко представление Елза Доланд демонстрираше все по-добро актьорско майсторство, Филмор беше изживял приятни мигове, докато четеше дългата и гневна телеграма от Кракнъл, с която онзи му предлагаше да откупи обратно правата над пиесата — навярно времето беше излекувало душевните рани, нанесени на Мейбъл Хобсън. Ала най-голямо удовлетворение беше изпитал, когато великият Айк Шуман, собственик на половината театри в Ню Йорк и намиращ се в Детройт по повод на премиерата на един от своите мюзикъли, една вечер се беше появил в залата и с присъствието си сякаш беше поставил отлична оценка на „Пътят на насладата“. Поради всичките тези причини Филмор, който се беше настанил на седалката срещу Сали, изглеждаше щастлив и доволен от себе си.

— Да, направи го — промълви Сали, нарушавайки продължителното мълчание.

Гласът й изтръгна Филмор от приятните му мечти.

— Моля?

— Казах „направи го“. Мисля, че подхожда на положението ти.

— Какво да направя?

— Да си купиш кожено палто. Ако не греша, точно това обмисляше.

— Престани да се заяждаш! — сопна се той, ала се изчерви. Наистина веднъж-два пъти през изминалата седмица му бе хрумвала нехайната (както би се изразил господин Бънбъри) мисъл за кожено палто. Защо да не си го купи? Човек се нуждае от топла дреха за зимата.

— С яка от астраган — продължи Сали.

— Ако искаш да знаеш — надуто заговори той, чувствайки, че хапливите й забележки са крайно неподходящи за извисен човек на изкуството като него, — в момента размишлявах върху думите на Айк.

— Кой е този Айк?

— Айк Шуман. Пътува със същия влак. Вече се запознахме.

— И вече го наричаме Айк.

— Разбира се — разгорещено възкликна Филмор. — Всички му казват така.

— Той носи кожено палто — промълви тя.

Брат й направи кисела физиономия.

— Престани да се заяждаш. Всъщност защо не си съгласна да си купя кожено палто?

— Фил! Как ти хрумна, че не съм съгласна? Ами че аз съм сред най-големите почитателки на кожените палта. Особено на онези с големите маншети. А когато минаваш с колата си по Пето Авеню, ще те посочвам и ще казвам: „Това е моят брат!“. „Твоят брат ли? Не може да бъде!“ „Наистина ми е брат.“ „Сигурно се шегуваш, та това е прочутият Филмор Николас!“ „Така си е. Но той действително ми е брат. Бяхме заедно, когато купи това палто.“

— Помолих те да не се заяждаш.

— „Палтото не е толкова важно — ще кажа. — Важен е човекът под него. Загърнат с тези кожи, криещ се зад скъпата си пура, е онзи, когото посочваме с гордост.“

Филмор погледна часовника си и с леден тон заяви:

— Имам среща с Айк.

— Явно провеждаше консултации на всеки кръгъл час.

— Иска да поговорим за пиесата. Предложи да я играем в Чикаго преди представленията в Ню Йорк.

— В никакъв случай! — разтревожено възкликна Сали.

— Защо?

Младата жена се овладя. Тъй като за нея Джералд и пиесата му бяха едно цяло, за миг се беше изплашила, че ако трупата замине за Чикаго, отново й предстои дълга раздяла с него. После се беше успокоила с мисълта, че той няма да остане там повече от ден-два.

— Навярно смяташ, че преди Чикаго трябва да спечелим нюйоркската публика. Мисля, че имаш право, но пък турнето може да има положителен ефект върху премиерата в Ню Йорк. Налага се да обмисля въпроса — важно заяви той. — Не бива да вземам прибързани решения.

Сбърчи вежди и потъна в размисъл.

— Не така! — обади се Сали.

— А?

— Не си заел подходящата поза. Устните ти трябва да бъдат стиснати, а с показалеца на дясната си ръка изнурено да докосваш слепоочието си. Още много има да учиш, Фил.

— Престани.

— Филмор Николас, ще ме съжалиш, ако знаеш каква мъка изпитвам, когато будалкам любимия си брат. Но знай, че го правя за твое добро. А сега върви, че току-виж Айк се е разтревожил. Знам, че те очаква, като през няколко секунди поглежда часовника си. „Госпожице Николас, мислите ли, че брат ви ще дойде на уговорената среща?“ — ми каза той, когато се качихме на влака, а тонът му изразяваше нескрит копнеж. „Разбира се, че ще дойде, господин Шуман — отвърнах му. — Независимо от високопоставеното си положение брат ми е олицетворение на добротата. Щом ви е обещал, непременно ще спази уговорката.“ „Дано да излезете права — задъхано изрече той. — Дано! Обаче знаете какви са режисьорите. Хиляди неща са им на главата. А като се замислят за кожените си палта, забравят за всичко останало.“ „Не бойте се, господин Шуман — успокоих го. — Филмор Николас държи на думата си.“

Тъй като не щадеше усилия, когато трябваше да забавлява най-милите и най-близките си същества, тя искаше да продължи въображаемия диалог, но Филмор вече се отдалечаваше по коридора; движеше се като човек, глътнал бастун, сякаш мълчаливо протестираше срещу нейното лекомислие. Сали го проследи с поглед, докато изчезна от полезрението й, после взе някакво списание и се зачете.

Тъкмо когато откри сред джунглата от обяви изключително интересна статия, която се оказа в две части (в момента тя четеше първата), дочу глас:

— Здравейте, госпожице Николас.

Тя вдигна поглед и отначало не повярва на очите си: на седалката срещу нея, преди секунди облекчена от тежестта на бъдещия прочут режисьор, се беше настанил Брус Кармайл, прокрадвайки се в купето с обичайната си почтителна сдържаност.