П. Г. Удхаус
Неволите на Сали (40)

4.

— Брей, да му се не види! — провикна се той. — Не вярвам на очите си. Какъв късмет! — Озърна се враждебно и добави: — Онзи тъпак спаси ли се?

— Моля?

— Изчезна ли? — поясни Джинджър. — Няма да се връща или нещо подобно, нали?

— Ако говориш за господин Кармайл, той си отиде.

— Супер! — отдъхна си червенокосият. — Като ви гледах как приятелски си бъбрите, за миг се изплаших, че ти кавалерства. Едно не разбирам — какво търси тук този проклетник? Не му ли стига цяла Европа, та е дошъл да трови въздуха на Ню Йорк? Слушай, адски съм щастлив отново да те видя. Струва ми се, че са изминали години от последната ни среща. Разбира се, писмата донякъде заместват личния контакт, но усещането е съвсем различно. Освен това не ме бива да съчинявам писмени послания. Хей, върховно е, че се срещаме! Искаш ли да те почерпя? Чаша кафе… варено яйце… или нещо друго. Божичко, каква приятна изненада!

Грозноватото му лице сияеше от неподправено удоволствие и Сали изпита усещането, че е влязла в топла и приветлива стая, след като часове наред се е лутала в мразовита нощ. Живачният стълб на настроението й се покачи.

— О, Джинджър! Не мога да ти опиша радостта си от срещата ни.

— Сериозно ли говориш?

— Присъствието ти ми подейства като глътка свеж въздух.

— Приятно ми е да го чуя. Страхувах се, че си ме забравила.

— Какво говориш!

Ненадейно тя беше осенена от прозрението, че никога не би могла да го забрави, толкова важно място заемаше в живота й този човек.

— Много ми липсваше — промълви и усети, че думите й не изразяват истинските й чувства.

— Брей! — възкликна Джинджър и мислено съжали заради липсата на достатъчно изразни средства, чрез които да изкаже онова, което му беше на душата.

Настъпи неловко мълчание. След като възбудата й от щастливата среща премина, дълбоко в себе си Сали усети необяснима тревога, сякаш нещо не беше наред. Опита се да прогони неприятното чувство, но то не само се бе загнездило в сърцето й, а заплашваше напълно да я завладее. Започваше да осъзнава, че Джинджър означава всичко за нея, но с всички сили се мъчеше да прогони ужасяващата мисъл. Странни чувства бушуваха в гърдите и тази вечер, когато се бяха случили толкова странни събития. Джинджър й се струваше някак различен, като че го виждаше за пръв път.

— Изглеждаш прекрасно — наруши мълчанието тя, опитвайки да намери спасение в баналностите.

— Наистина съм добре. Никога не съм бил в толкова добра форма. По цял ден съм на открито, а чистият въздух и провинциалният живот ми се отразяват благотворно. Слушай, бизнесът процъфтява. Видя ли как преди малко връчих песа Пърси на онзи… как му беше името? Прибрах пет стотачки само от тази продажба. Чекът вече е в джоба ми… Хей, не е ли странно: идвам тук да доставя поръчката и не щеш ли, виждам теб. Отначало си помислих, че халюцинирам. Дано приятелите ти да не ме помислят за голям нахал. Постарай се да им обясниш, че сме стари приятели, че си ме кредитирала и така нататък. — Той понижи глас и добави: — Знам, че мразиш да ти благодарят, но непременно трябва да ти изразя признателността си…

— Госпожице Николас.

Лий Шонстийн се бе приближил до масата, придружен от младеж с тънки мустачки и с пенсне. Сали се изправи, след миг Джинджър остана сам и смаяно се втренчи в гърба на младата жена, която за малко изчезна от погледа му, сетне се появи сред кълчещите се двойки на дансинга. Случилото се му напомни на трик на илюзионист, ала не му се стори забавно. Свъси вежди, вбесен от проявата на най-неприкритото безочие, на най-върховното нахалство, с които се бе сблъсквал през целия си живот. Представете си само: да прекъснеш интимен разговор и да отмъкнеш дамата, без нито дума за извинение, главата му не побираше такава наглост.

— Кой беше този простак? — гневно се обърна към Сали, когато тя се върна на масата.

— Възрастният господин се нарича Лий Шонстийн.

— А другият?

— Онзи, с когото танцувах ли? Не го познавам.

— Какво?!

Сали разбра, че разговорът загрубява. Единственият изход беше да признае истината.

— Джинджър, спомняш ли си как при запознанството ни в онзи асансьор споделих с теб, че съм танцувала в едно заведение на Бродуей. Ставаше въпрос за този ресторант. Отново работя тук.

Изражението на младежа подсказваше пълно недоумение.

— Не разбирам, — промълви, макар думите да бяха излишни, тъй като лицето му беше достатъчно красноречиво.

— Върнах се на работа.

— Но защо?

— Защото се налагаше. — Забързано продължи да обяснява, тъй като погледът на Джинджър й подсказа, че той започва да проумява жестоката истина. — Разбираш ли, Филмор фалира — не по своя вина, бедничкият. Просто не му провървя, а по-голяма част от наследството ми беше вложено в неговите начинания, поради което. — Думите й секнаха, щом забеляза погледа му, жегна я нелепо чувство за вина. Джинджър изглеждаше едновременно смаян и потресен.

— Да не би да… — Той преглътна и започна отначало: — Да не би да намекваш, че… че си ми дала толкова много пари за развъдника… след като си загубила наследството си? Нима искаш да кажеш…

Сали крадешком погледна към моравото му лице, но веднага извърна очи. Настъпи напрегната тишина.

— Слушай! — ненадейно избухна Джинджър. — Трябва да се омъжиш за мен. И то непременно! Изразих се погрешно — побърза да добави. — Знам, че ще се омъжиш, за когото пожелаеш, но… все пак те моля да приемеш ръката ми. За Бога, помисли по въпроса! Досега се въздържах, защото смятах, че не е редно да те безпокоя с глупави предложения, ала сега. Да му се не види, съжалявам, че не умея да се изразявам по-поетично. Не ме бива по разговорите. Обаче… ами… слушай, знам, че не съм подходящ за теб, но сигурно поне малко ме харесваш, иначе нямаше да се жертваш заради ме… и… знай, че откакто те зърнах, съм лудо влюбен в теб. Моля те, размисли, Сали. Ако се оженим, ще се грижа за теб и тъй нататък… Обещавам да работя като змей и да ти осигуря приличен живот. Не съм толкова глупав да мисля, че момиче с твоята класа наистина ще… хм… ще се влюби в тъпак като мен, но…

Сали докосна ръката му.

— Миличък Джинджър, много те обичам. Навярно винаги съм го знаела, но едва тази вечер осъзнах истинските си чувства. — Изправи се, грациозно се приведе към него и му прошепна: — Никога няма да обичам друг, освен теб. Не го забравяй.

Понечи да се отдалечи, но той я сграбчи за рамото.

— Сали…

Младата жена се отскубна от хватката му и лицето й се изкриви, докато напразно се мъчеше да сдържи сълзите си.

— Направих фатална грешка — промълви. — Братовчедът ти… господин Кармайл… преди малко ми предложи да се омъжа за него и… и аз приех.

Сетне побягна, спринтирайки между масите като подплашено животно, което бърза да се скрие в убежището си. Джинджър остана като вкаменен и безмълвно я проследи с поглед.