П. Г. Удхаус
Неволите на Сали (4)

1.

Сали седеше, облегнала гръб на купчината златист пясък, и изпод полупритворените си клепачи наблюдаваше утринните занимания на обитателите на Ровил сюр Мер. И тук, както в повечето френски морски курорти, всички гости на града сутрин се събираха на брега. Джентълмени с бакенбарди, някои от които глави на многобройни домочадия, образуваха нещо като живописен фон на приятелките и съпругите си, събрали се на групички, предпазвайки се от слънцето с пъстри чадърчета. Кучета тичаха насам-натам, а децата задълбочено копаеха в пясъка, като от време на време прекъсваха заниманията си, за да се халосат взаимно с лопатките си. Някакъв пудел с войнствен вид се приближи до Сали и щом установи, че в чантата й има кутия с шоколадови бонбони, реши да остане до младата жена с надеждата, че ще му излезе късметът.

Очакването на дадено събитие е по-приятно от самото събитие, което обикновено носи разочарования, но почивката на Сали беше изключение от правилото. Прекарала беше във Франция вълшебен месец на щастливо безгрижие. Оставаше за по няколко дни в различни градчета, докато накрая бе запленена от красотата на Ровил с неговото казино и снежнобели хотели, издигащи се от двете страни на крайбрежния булевард. Небето сякаш винаги беше безоблачно и синьо, а градчето изглеждаше някак празнично. Искаше й се да остане в Ровил още дълго, но ето че гласът на Америка я зовеше обратно. Джералд й писа, че предпремиерата на „Пътят на насладата“ щяла да бъде в Детройт и че Сали трябвало да се върне веднага, за да не пропусне великото събитие. Личеше си, че посланието е написано набързо от човек, който не разполага със свободно време; но въпреки че съдържанието му пораздразни Сали, тя не можеше да пренебрегне зова на любимия си. Утре напускаше Ровил. Беше решила докрай да се наслади на последния си ден в градчето; седеше на плажа и обзета от невероятно спокойствие, наблюдаваше къпещите се хора, наслаждавайки се на непрестанно изненадващия я факт, че не трябва да прави нищо, освен да се препича под жарките слънчеви лъчи и да слуша приглушения плясък на вълните, разбиващи се в брега.

Единственият недостатък на утринното посещение на плажа бе, че почти моментално й се доспиваше; а да заспиш веднага след закуска беше някак декадентско, дори когато си на почивка. Обикновено Сали устояваше на изкушението, но днес слънцето беше толкова приятно, а шепотът на вълните така примамлив, че почти бе задрямала, когато се сепна от някакви гласове. Никога досега не се беше вслушвала в разговорите, които ехтяха около нея, но двамата мъже говореха на английски, което беше рядкост за Ровил; когато чу познатия език. Сали се изтръгна от примамливите прегръдки на съня. Отвори очи и видя, че двамата събеседници бяха седнали близо до нея.

От първия ден, в който се беше отправила на пътешествието, едно от големите й удоволствия беше да оглежда хората около себе си и да се опитва да отгатне какви са по характер, както и професиите им; фактът, че интуицията й непрекъснато я подвеждаше, не й подейства обезкуражаващо. Отдавайки се на любимото си занимание, тя изпод око огледа двамата мъже.

Единият изобщо не й се понрави. Беше висок, тъмнокос и мургав, а тънките устни и изпъкналите скули му придаваха зловещ вид. Върху страните и брадичката му сякаш беше паднала сянка, която подсказваше, че този човек води непрекъсната битка с упоритата си брада. Положително се бръснеше два пъти дневно и със сигурност се владееше достатъчно добре, та да не ругае, когато се пореже. Навярно дори злобно се усмихваше в подобни моменти.

„Бездушен човек — помисли си младата жена. — Не е моят тип. Предполагам, че е адвокат или нещо от този род.“ Обърна се към другия и за своя изненада срещна погледа му. Откакто се бе появил, той не сваляше очи от нея и дори беше зяпнал от изумление. Приличаше на човек, който след безброй разочарования е открил достоен обект за наблюдение.

„Много е мил“ — каза си тя.

Непознатият беше мускулест, набит младеж с добродушно лице, обсипано с лунички, и имаше най-невероятната рижава коса, която беше виждала дотогава. Върху квадратната му брадичка имаше раничка от порязване. Сали беше готова да се обзаложи, че червенокосият не е приел порязването със завиден самоконтрол.

„Май е доста избухлив — продължи мислените си разсъждения тя, — но бързо му минава. Сигурна съм, че не притежава блестящ ум, ала е голям симпатяга.“

Побърза да извърне очи, защото изпита неудобство от прехласнатия поглед на рижия симпатяга.

Мургавият му събеседник, който с отблъскваща самоувереност, очевидно характерна за цялото му поведение, беше успял да запали цигара въпреки силните пориви на вятъра, хвърли кибритената клечка и поднови разговора, прекъснат от настаняването им в близост до Сали.

— Я кажи как е Скримджър?

— Добре е — разсеяно, отговори червенокосият младеж. Сали се беше втренчила право пред себе си, но още усещаше погледа му върху себе си.

— Изненадах се, когато те видях тук. Беше ми казал, че няма да мръднеш от Париж.

За миг настъпи мълчание.

Сали даде бонбон на пудела, който зорко охраняваше чантата й.

— Бога ми! — възкликна червенокосият с глас, преливаш от искрен възторг. — Това е най-красивото момиче, което някога съм виждал!