Лидия Джойс
Нощта на изкусителя (9)

9

Едва бяха излезли от обора, когато нетърпението надви Думитру и той улови ръката на Алеи.

— Побързай — помоли той и я поведе към кулата.

Тя се затича.

— Какво има? — Докато изрече този въпрос, вече бяха на партера и той спря, за да огледа дългата стълба, водеща към покоите й. Очите на Алеи изглеждаха огромни на зачервеното лице и фактът, че тя не подозира нищо, разпали огъня в него. Много е далече, отсъди той, обърна се и я въведе в най-близкото помещение, където никой нямаше да им пречи.

— Нищо — отвърна пресипнало, докато тя се стараеше да не изостава. — Съвсем нищо.

Влязоха в кабинета му. Думитру бутна Алеи вътре и със същото движение затвори вратата. Устата му веднага завладя нейната, полуотворена от смайване.

Тя реагира моментално. Вдигна ръце зад главата му и го привлече към себе си, като едновременно с това се отдалечаваше от вратата. Влажните й устни се движеха жадно под неговите, искаха още от него, докато отговаряха на страстта му.

Слабините му светкавично се стегнаха, почти до болка, а тя отговори е тръпка, преминала през цялото тяло, и от устата му се изтръгна стон. О, господи! Той се губеше в нея, отдаваше се на чувствената омая, излъчвана от тялото й, желаеше да усети вкуса й, аромата й, тялото, което му даваше всичко, което някога беше желал и за което беше мечтал.

Най-сетне, когато съвсем не му остана въздух, се отдели от нея и направи крачка назад, пъшкайки тежко.

— Ах, ти — пошепна задъхано Алеи и се облегна на вратата, — ако това е, което си искал, защо не ми каза?

— Мили боже! — изфуча той, неспособен да отдели поглед от нея. Тази жена беше красива като греха. Шапката й беше захвърлена на пода — до неговата. Косата й беше разрешена, няколко фуркета бяха нападали наоколо. Бузите й бяха зачервени, но като цяло кожата на лицето й беше бледо съвършенство. Около блестящите очи лежаха сенките на преживяното удоволствие. Той свали ръкавиците и плъзна пръсти по лицето й. Нито за минута не сваляше поглед от нея, докато тя откопчаваше ръкавиците си, за да ги хвърли на пода до изпуснатия преди малко камшик за езда.

Той продължи да милва лицето й, докато стигна до косата. Моментално се зарови в една къдрица и измъкна един гребен. Хвана втори, трети, после ръцете й му дойдоха на помощ, претърсиха гъстите кичури за скрити фуркети. Великолепната коса се разпусна, спря за миг, после се изсипа като наситеночерен водопад по раменете й и стигна чак до хълбоците. Последните оцелели фуркети нападаха по пода. Тя разтърси косите си и един дълъг кичур падна над гърдите и.

— Невероятно — изохка той и нави малко коса на пръстите си. — Даже през нощта не смеех да си представя… — Млъкна, защото не знаеше какво е искал да каже. Вместо това я целуна отново и тялото му се превърна в един-единствен син пламък — толкова силен, че сигурно щеше да го разкъса на хиляди парчета.

Пусна косата й и задърпа дългата пола на костюма за езда. Шнурът, който прибираше полата от пода, беше вързан за китката й, но тя просто хвана плата и го вдигна нагоре заедно с фустите и ризата, докато той разкопчаваше панталона си, без да престава да я целува.

Най-сетне се освободи. Грабна я жадно в прегръдката си и я вдигна. Тя уви крака около хълбоците му. Полите й му пречеха и той изръмжа недоволно, но тя се засмя гърлено до устата му и му помогна да отстрани шумящата материя. Най-сетне стигна до голата й плът, намери я и проникна в нея. Прониза го прекрасна болка, а Алеи затрепери като лист на вятъра.

— Толкова съм близо до теб — пошепна дрезгаво тя. — Думитру…

Не беше нужно да казва нищо повече. Той се забиваше в нея отново и отново, стискаше заби, за да издържи по-дълго на напора на чувствата.

— Почакай — изохка той, мушна ръка между двамата, избута настрана непрекъснато падащата пола и намери чувствителната пъпка на входа на тялото й. Първо дъхът й спря, после стана ритмичен, накрая тежък и накъсан. Превърна се в тихо пъшкане, а накрая премина в хленч и утробата й стана невероятно гореща. Най-сетне, след непоносимо дълго време, краката и ръцете й се сковаха, вътрешните й мускули започнаха да се свиват и разхлабват в ритъм, който го тласна към пропастта, към невероятното освобождаване.

Изтощен до крайност, той спря. Оттегли се от нея и Алеи неохотно свали крака от хълбоците му, за да стъпи на пода. Смачканите й поли нападаха около нея, докато той закопчаваше панталона си.

— Велики… боже — изрече задъхано тя на английски. После се изчерви — внезапно и драматично. Прекрасното й порцеланово лице стана яркочервено. — Краката ми… — пошепна тя съвсем тихо на немски, а тонът й беше нещо средно между учудване и неловкост.

Думитру разбра какво се е случило и се огледа за някаква кърпа.

— Ще ти дам жакета си.

— Не, не искам да го разваля — отвърна тя и се изчерви още по-силно. Обърна се и зашумоля с полите си. Най-сетне отново се обърна към него. — Не мислех, че ще е толкова страшно — прошепна тя. — Но прекрасно — добави бързо, сякаш се боеше, че го е засегнала. — Прекрасно, наистина.

— Може би искаше да кажеш, че е било истински екстаз? — попита той, криейки смеха си.

Алеи го погледна с потъмнели от преживяното очи, опитвайки се да му даде да разбере, че знае кога се шегуват с нея. Направи се, че размишлява сериозно. Явно досега не е имала много възможности да се държи като безгрижно дете, разбра той.

— Да, мисля, че би могло да се нарече и така. Но все още не съм сигурна, затова би трябвало да го направим още веднъж.

Думитру се засмя одобрително.

— С най-голямо удоволствие, но тази вечер очакваме гост и ако не се явим навреме на масата, той ще тръгне да ни търси.

Алеи отново се изчерви и той установи, че му е приятно да я гледа изчервена.

— Разбира се, няма да го оставим да ни чака. Кой е гостът?

— Петро Волинройски, моят управител. Наскоро се завърна от дълго пътуване, иначе щеше да го видиш на сватбата — обясни той. — Готова ли си да се качим горе?

— О, не! — извика тя и очите й се разшириха от ужас, когато осъзна в какво състояние е косата й. — Това не може да се поправи без четка и гребен. И без огледало! Моля те, изпрати ми Селест…

— Срамуваш ли се, че си моя жена?

— Разбира се, че не, но…

— Тогава приглади косата с ръце, сложи си шапката и върви гордо редом с мен — заповяда той. — Освен това имаш прекрасна коса и не би трябвало да я криеш.

Тя го изгледа с поглед, който го направи малко несигурен. Ала още не я познаваше достатъчно добре и не знаеше, че това означава клетва за отмъщение. Въпреки това тя изпълни заповедта: натъпка косата си под шапката, нахлупи я дълбоко над лицето и отвори вратата. Той сложи ръка на талията й, за да я изведе навън, и смръщи чело.

— Установих, че мога да обхвана талията ти с двете си ръце. Иначе това се смята за поетично преувеличение.

— Нима не съм олицетворение на модна красавица? — попита Алеи и думите й се оцветиха от предишно огорчение. — Някои жени са очарователни събеседнички, имат красив мелодичен глас, свирят на пиано или танцуват добре. Можеш ли да ме обвиниш, че и аз искам да имам нещо?

— Сега няма да спорим за талантите ти, защото се съмнявам, че ще го приемеш сериозно. Но искам да знаеш, че с това дяволско стягане рискуваш здравето си — отвърна той и лицето му помрачня.

— Никога не съм боледувала — възрази сърдито тя. — Никой досега не се е оплаквал от талията ми. Ти си първият. Даже татко ме хвали, че изглеждам добре и изваждам на показ богатството му по такъв очарователен начин.

— Наистина ли те използва като жива кукла на витрина? — Думитру се постара да прикрие ужаса си.

— Разбира се, че не — отговори бързо тя и го изгледа отстрани, докато се качваха по стълбата. — Татко е чудесен, макар и по свой начин. Разбира много от внос и износ, счетоводство и производствени капацитети, но другите неща не го интересуват особено. Зарадва се, като видя колко хубаво ми стоят роклите от неговите платове, и веднага си представи как ще реагират високопоставените личности, с които ще се сещам. Разбира се, надяваше се те да купуват платовете му, но в същото време се надяваше, че те ще гледат на мен като на равна, а не като на натруфена продавачка. Така и не разбра колко глупави бяха надеждите му. В дъното на сърцето си той си остава най-обикновен еснаф.

Думитру поклати глава.

— Може да си идеална, но това ще ти пречи да се движиш свободно.

Алеи се усмихна саркастично.

— Значи мислиш, че без корсета ще съм по-свободна? С четири-пет фусти и с поли, които се влачат по земята?

С тези тесни ръкави не мога да оправя дори шапката на главата си. Ние се обличаме така, за да красим салоните и да изглеждаме възбуждащо бледи, не за да изкачваме планини или да бродим по полята. Корсетът не е най-важното. Всеки ден правя дълга разходка за храносмилане и тя ми стига.

Гневът му постепенно угасна. Алеи явно разбираше положението си.

— Може би вече си установила, че тук няма много салони. Затова пък си имаме прекрасна природа. Ако не искаш да промениш начина си на обличане заради здравето си, приеми го като заповед от мен. И така: заповядвам ти да съобразиш облеклото си с новото си положение и с нуждата от излизане сред природата.

Алеи го изгледа възмутено.

— С какво право искаш това от мен?

— С най-естественото право на света: правото на съпруга — отговори сухо той.

— Ако бях от жените, които позволяват да бъдат командвани от съпрузите си, щях да се омъжа още след първия си бален сезон — изфуча тя.

Когато влязоха в салона, тя го целуна пред очите на камериерката си, сякаш искаше да се извини за грубите думи, и попита плахо:

— Наистина ли смяташ, че имам хубава коса?

За ужас — и тайно одобрение — на Селест Думитру свали шапката на жена си и разпусна отново черния водопад.

— Наистина!

— Интересно — отговори сухо Алеи, но когато се прибра в стаята си, се завъртя във вдъхновен пирует и за малко не се строполи в облака от поли и фусти.

Думитру и Волинройски чакаха в салона доста време, докато Алеи най-сетне излезе за вечеря. Думитру смяташе да наблюдава реакцията на приятеля си и ако е твърде ентусиазирана, да го изрита под масата, но появата на Алеи го накара да забрави тази идея.

Жена му бе облечена в рокля от тъмночервено копринено кадифе и това беше твърде необичайно в епохата на крепдешина и шумолящата тафта, но Думитру беше напълно сигурен, че това е последният писък на модата. За разлика от снощния тоалет, днешният беше строг и изчистен и това го правеше неотразим. Скромната горна част мъчително му напомни за формите отдолу. Полата — без нито един рюш — падаше гладко от талията надолу на красиви дипли. Най-новата мода явно търсеше вдъхновение в средновековието и Ренесанса — това личеше и по украсите: старинна златна бродерия, съвсем фина, за да не се натрапва. Тесните ръкави бяха набрани на лактите и разкриваха съвършените тесни китки, украсени с екстравагантни гривни от смарагди и рубини. На шията й висеше колие със същите камъни — дали бяха истински? — и подчертаваше модното тясно деколте. Святкащите камъни правеха малкото късче гола кожа двойно по-изкусително.

Но онова, което наистина го смая, беше косата й. Вместо да я вдигне на сложен кок на тила, Алеи я бе разпуснала и разкошните черни къдрици падаха свободно, придържани само от няколко ситни плитки, хванати на върха на главата. Думитру изпита усещането, че жена му е влязла при тях по неглиже, а не облечена за официална вечеря.

На прекрасното й лице грееше приветлива усмивка. Тя застана в средата на стаята и Думитру закопня да я грабне в прегръдките си, да я отнесе в спалнята и да не излезе оттам поне три дни.

Волинройски изруга тихо на украински и домакинът го смушка с лакът в ребрата, за да се овладее. Думитру излезе напред и улови двете ръце на жена си.

— Алсиона — заговори тържествено, — позволи ми да ти представя моя управител и приятел господин Петро Волинройски.

— Господин Волинройски — повтори учтиво тя и протегна ръка на госта. — Много се радвам да се запозная с вас.

Приятелят му я удостои с най-очарователната си усмивка, но за тайно успокоение на Думитру Алеи я прие по-скоро с насмешка, отколкото със замайване. Волинройски се наведе над подадената му ръка.

— Скъпа графиньо, нямам думи да изразя колко съм щастлив да се запозная с вас.

— Сигурна съм, че поне полагате усилия — отговори тя, без да се замисля — Думитру беше уверен в това, защото видя учудването й, което побърза да скрие зад усмивка.

Волинройски се засмя, поклати глава и пусна ръката й.

— Виждам, че Думитру ви държи здраво. Май надеждите ми, че ще успея да ви убедя да избягате с мен са били напразни.

Думитру се отпусна, макар и не изцяло. Щом Волинройски приемаше всичко на шега, опасността бе отминала. Не че приятелят му бе особено податлив към женския чар, но когато ставаше въпрос за жена му, той не беше в състояние да разсъждава разумно.

— Радвам се, че сте разбрали — отвърна Алеи и устреми поглед към съпруга си.

— Е, може би ще позволите поне да ви отведа на масата. Според мен е признак на лош вкус, ако съпругът прави това — заяви Волинройски и й предложи ръката си.

— И аз мисля така — усмихна се тя и чинно го хвана подръка.

Докато вървяха към масата, полите й се полюшваха възбуждащо. Думитру хвърли поглед към талията й и видя, че е по-тясна отпреди. Смръщи чело и докато наместваше стола й, рече:

— Доколкото си спомням, бях ти заповядал да разхлабиш корсета.

Тя го изгледа със скучаещ вид.

— Да, спомням си, но всичките ми рокли са скроени за талия от четиридесет сантиметра. За да изпълня молбата ти, ще се наложи да си купя нови тоалети.

Думитру изръмжа сърдито. Отказът й го разгневи, но перспективата жена му да похарчи огромна сума — най-малко хиляда лири — за нов гардероб беше ужасяваща. По-добре да си замълчи.

Алеи се усмихна самодоволно, сякаш бе прочела мислите му, и се обърна към Волинройски, за да го запита със сияещо лице за пътуването му. Думитру стисна ръце под масата, защото беше готов да я напляска — или да я нацелува.

Волинройски бързо се отказа да се прави на влюбен и се показа откъм най-добрата си страна. Разказваше забавни случки от пътуването, но се пазеше да спомене къде точно е бил и защо. Продължи така, докато ядяха супата и рибата. Едва когато им поднесоха печеното, хвърли многозначителен поглед към приятеля си и му даде да разбере, че оценява високо поднесените им ястия. Думитру се направи, че не го е забелязал. Алеи не биваше да знае, че преди идването й в Северинор често им поднасяха за вечеря само гъста супа.

Той сложи в чинията й голямо парче агнешко, покашля се и попита:

— Хареса ли ти кобилата, която яздеше днес следобед?

Алеи вдигна глава. По лицето на мъжа й не личеше какъв отговор очаква.

— Не разбирам много от коне, но този ми хареса — отвърна неопределено тя и се опита да си спомни как изглеждаше черната кобила. — Прецених я като послушна, умна и кротка, но не мога да кажа нищо повече.

— Тогава ти я подарявам. — Той се усмихна и Алеи неволно го сравни с Волинройски, който седеше до него. Волинройски ли беше по-младият от двамата? Не можеше да каже със сигурност. Украинецът беше също така чаровен като съпруга й и вероятно много дами го намираха красив с тези златни къдрици, но тя не можеше да се отърве от чувството, че е някак… плитък. Може би зад повърхностното очарование се криеше остър ум, но надали беше цялостен характер като Думитру, с много светлини и сенки. Тя познаваше доста мъже като Волинройски, познаваше ги добре — чаровни, снизходителни и скучаещи, когато не ласкаеха суетата им.

— Тук няма много развлечения, но конят ще ти даде възможност да се движиш достатъчно — продължи Думитру.

— Сега се опитваш да създадеш връзка между физическите усилия и твърде стегнатия корсет, нали? — отвърна заядливо Алеи.

Господин Волинройски се покашля дискретно и тя се обля в червенина. Мъжът й сигурно щеше да й се скара. Ала Думитру продължи да се държи така, сякаш не се е случило нищо особено.

— Никога не бих се осмелил да те убеждавам в каквото и да било — отговори сериозно той, — само защото в някои отношения принципите ти се различават от моите.

— Вероятно — усмихна се Алеи. — Как се казва конят?

Думитру се поколеба.

— Честно казано, нямам спомен какво име съм написал в книгата. Конярите наричат конете в обора ми със свои имена и аз съм свикнал да ги използвам — поне за конете, които не яздя. Ако желаеш да дадеш име на кобилата, нямам нищо против.

— Щом вече ми принадлежи, с радост ще й дам име — отговори Алеи и се замисли. Все още не познаваше животното достатъчно добре, за да го нарече по някое качество на характера, а що се отнася до външните белези, най-яркият беше черният цвят. Обаче Блеки беше име за наемен кон, а имената, които обикновено се даваха на черните ездитни коне, й изглеждаха мелодраматични и изобщо не бяха по вкуса й. Още повече че намекваха за някаква необузданост, която нейната кобила явно не притежаваше. — Може би ще я нарека Рейзин — каза най-после тя.

Беше произнесла думата на английски и Волинройски неразбиращо смръщи чело.

Думитру се засмя и Алеи неволно потрепери.

— Мисля, че името й подхожда, но е крайно неподходящо за бъдещата майка на род аристократични коне.

— Става по-скоро за пони, нали? — попита весело тя, но беше много доволна от себе си. — Според мен е перфектно. Тя е тъмна, но е сладка и не се перчи.

— Сигурен съм, че не съм написал това име в книгата на расовите коне. — Очите му се смееха, но устата му остана напълно сериозна.

— Не се притеснявай — подразни го тя. — Сигурна съм, че на Рейзин й е все едно как я наричаме.

Настъпи неловко мълчание и господин Волинройски се видя принуден да го прекъсне, като отправи въпрос към домакина:

— Имаш ли намерение тази година да надзираваш жътвата от замъка?

Думитру автоматично погледна към Алеи.

— Да, и мисля, че работата е в добри ръце. Но през лятото ще се наложи отново да обиколя всички села.

— Наистина ли земите ти имат нужда от толкова внимание? — попита колебливо Алеи. Беше искрено любопитна, но се боеше, че той ще сметне въпроса за глупав. — Мислех, че благородниците си имат управители… като мистър Волинройски… които се занимават с тези неща. Моят баща изобщо не се интересува от новото ни имение.

— Баща ти сигурно няма намерение да обнови стопанството — обясни Думитру и в погледа му светна нещо, което накара стомаха й да се свие на топка. — Аз искам да накарам овчарите да се занимават със земеделие. Искам да убедя селяните, че новите методи ще подобрят живота им, а няма да го влошат. Искам да убедя болярите, че няма да се превърнат в търговци. Те биха предпочели да умрат от глад заедно със селяните си, вместо да се замислят за добиви, пазари и доходи. Много ми е трудно да работя с тях, след като дядо ми се опита да въведе система за сеитбообращения и се провали.

— Работят ли вече новите ти методи? — поинтересува се Алеи.

— Реколтата е най-добрата, откакто са започнали да записват в книгите — оповести гордо Волинройски. — Но да видите селяните! Цял Северинор се караше дали след овеса да садим бобови или царевица.

— Мога да си представя — промърмори Алеи. Когато инсталираха в някоя от фабриките нова машина, баща й винаги се връщаше вкъщи в ужасно настроение. Работниците се обявяваха против всяко нововъведение, макар да знаеха, че то ще облекчи труда им, и се налагаше да ги убеждават дълго и търпеливо, че новото е по-добро от старото. А в този изостанал край сигурно беше още по-трудно.

Тя погледна несигурно към Волинройски и се запита дали следващият й въпрос ще постави съпруга й в неудобно положение. Ала господин Волинройски беше управител на земите и сигурно беше наясно с намеренията и мотивите на Думитру — и с липсата на пари.

— Затова ли ти трябват парите? — попита плахо тя. — За да финансираш модернизацията на стопанството?

— Твоето богатство ще ми даде възможност да построя канал от северния край на Северинор към Ернс — реката, която се влива в Дунава близо до Оршова — отговори спокойно той. — Щом завършим канала, ще можем да продаваме всичко, което произвеждаме, направо във Виена. Ще транспортираме стоката бързо и евтино. Вече имам план, разработен от опитен строител на канали, но досега нямах средствата да финансирам строежа. Докато завършим канала, ще се задоволяваме с мулета. — Той направи гримаса. — На юг открай време използват камили и аз също ги използвам. Те са добри товарни животни, по-добри от мулетата, но изобщо не могат да заменят канала.

— Сега разбирам защо багажът ми пристигна тук с камили — засмя се Алеи. — Вече се питах как е възможно да използвате камили в планините. Никога не съм си представяла, че са толкова тъмни и с такава козина. Само че не посмях да поразпитам по-подробно.

— Искам да знаеш, че не ми беше лесно да те похитя — заяви тържествено той. — Опитах какво ли не, за да събера необходимите пари, защото не исках да се откажа от автономията си.

— Възможно ли е това? — попита колебливо Алеи. А като видя израза на лицето му, побърза да добави: — Не съм казала, че трябва да го направиш. Просто ми беше интересно кои са… заинтересованите страни.

— Всички — отговори решително той. — За Русия, Австрия и, естествено, за Турция, е важно да имат земя тук. Но дори Франция би се радвала да разполага с малка васална държава в региона. Преди четиристотин години османците завладели нашите земи и понеже след разпадането на хилядагодишната византийска империя тук царял хаос, внесли нещо като стабилност. С времето обаче тази стабилност се превърнала в назадничество и продажност, стопанството замряло. Постоянно избухвали въстания и сигурно ще продължат да стават революции, но никой не знае къде, кога и как. Османците искат всичките им васали да приемат исляма и дори в земите на фанариотските гърци почти не са останали благородни християнски семейства, чиято дума се чува в европейска Турция и които биха могли да предвидят кога ще избухне следващият бунт. В момента е невъзможно да се предскаже кое сръбско село и кой влашки болярин ще застане начело на съпротивата.

— Твоето семейство е благородно, нали? — попита Алеи, която не разбираше почти нищо. Думитру се засмя безрадостно.

— Затова съм обкръжен от шпиони и дипломати, за които ти разказах вчера. Само поради щастливо стечение на обстоятелствата — и разбира се, поради непристъпността на земите ни — сме успели да запазим властта си и главите си. И понеже сме били достатъчно практични и винаги сме се съгласявали с великите сили, които в момента се обявявали за владетели на Влахия, сме живи и до днес. И в известна степен самостоятелни. — Лицето му беше сериозно, дори гневно. — Дядо ми за малко не разруши нашата автономия, защото се въодушеви от реториката на революцията. Довери се на обещанията на руснаците и заложи всичко на един бунт, инсцениран от гърците, за да освободят себе си, но не и Влахия. Дядо ми загина по време на войната и това беше нашето спасение. Европейските велики сили може да са решили да превърнат Турция в своя шахматна дъска, но дяволите да ме вземат, ако се съглася с ролята на пешка.

Алеи не знаеше какво да отговори и на масата се възцари напрегнато мълчание. След около минута Волинройски пусна някаква шега и до края на вечерята ги забавляваше с истории за велики герои. Когато им поднесоха сирене и плодове, Алеи, която бе изпила чаша бордо и главата и се беше замаяла, започна да си разменя недискретни погледи с Думитру.

— О, боже! — извика театрално Волинройски и премести поглед от единия към другия. — Разбирам, че вече не съм желан. Ще оставя двете влюбени гълъбчета насаме. Мадам, контесо, принцесо… — Поклонът му беше толкова екстравагантен, че замаяната Алеи се закиска. — Желая ви лека и приятна нощ. Утре рано сутринта ще потегля отново на път — така ми е заповядал моят безмилостен господар. — И се оттегли заднешком.

Думитру стана и заключи вратата на салона. Обърна се, срещна погледа на Алеи и се усмихна нежно.

Тя отговори на усмивката му. Изведнъж й стана топло и сетивата й се замаяха още повече.

— Най-после останахме сами — прошепна тя с леко пресипнал глас.

— Отново — отговори той и се приближи.

— Най-сетне — повтори тя и вдигна лице към него. Той се наведе да я целуне и в секундата, преди устните им да се срещнат, тя прошепна: — Щастлива съм.

Това беше казано абсолютно сериозно и Думитру потрепери от радост.