Лидия Джойс
Нощта на изкусителя (6)

6

Слънцето се бе издигнало високо над планинските върхове, когато Думитру най-после отвори очи. Беше минал повече от час, откакто светлината се бе промъкнала в долините, за да прогони нощта и да го събуди, но той нямаше никакво желание да поздрави утрото — нещо нетипично за него. Зави се до брадичката, зарови глава в меките коси на жена си и си заповяда да не мисли за ежедневните задължения, които го зовяха.

Ала съзнанието и съвестта не можеха да бъдат прогонени задълго. Когато слънчевата светлина нахлу през прозорците, той се събуди окончателно и неохотно седна в леглото.

Алсиона не помръдваше. С несъзнателния егоизъм на човек, несвикнал да спи с друг човек, тя беше окупирала три четвърти от леглото. Дори в съня си представляваше купчинка от противоречия: черна коса върху бели завивки, кукленско лице, толкова ясно и крехко, че изглеждаше почти недействително. Гледка, която беше в контраст с позата й в леглото. Поза, подходяща повече за буен дванайсетгодишен хлапак, отколкото за красива жена, двойно по-възрастна. Противоречията бяха фрапиращи — и безкрайно възбуждащи.

Жена, омесена от по-фино тесто, сигурно щеше да се преструва в леглото на съвършената дама — не скована, но все пак безстрастна и тиха, създадена за изискани преживявания, не за обикновени плътски забавления. Алсиона бе реагирала с учудване, шеги и ум — и с тревожна ранимост. Комбинация, каквато не си беше представял даже в най-трескавите си сънища и която бе колкото обезоръжаваща, толкова и прелестна. След като се любиха, той остана дълго време буден, вслушваше се в равномерното й дишане, докато тя спеше със съня на праведница. Не искаше нищо повече от това да спи притиснат до нея до края на нощта.

Така и направи.

Сега, под ярката утринна светлина, отново се почувства неловко. Всичките му опасения се бяха разсеяли: Алеи не беше нито стара и грозна, нито покварена или капризна. Жалко, че толкова дълго беше страдал от кошмари. Въпреки това женитбата им беше дръзка стъпка: двама души, абсолютно чужди един на друг, трябва да открият как да живеят като мъж и жена, без да знаят нищо за малките ежедневни привички и особености, които са известни на партньорите даже и в уредените бракове.

Това е трудно даже за двама души, които си подхождат, каза си Думитру. Знаеше, че не е съвършен. Ала когато се вгледа в спящата си жена, пожела с цялата сила на сърцето си тази връзка да тръгне добре… и да продължи докрай. Беше готов да повярва, че двамата имат бъдеще.

Измъкна се тихо от леглото, за да я остави да се наспи хубаво. Облече халата си, събра разхвърляните дрехи и излезе в салона.

Както очакваше, камериерът му стоеше търпеливо пред вратата, за да получи ежедневните инструкции. Гийом беше внос от Франция — като готварските книги. Той беше човекът на Думитру в Париж и изпълняваше задачите, с които домашната прислужница и собственичката на пансиона не можеха да се справят. И когато Думитру се върна във Влахия след смъртта на баща си, Гийом реши да загърби всички останали роли и да го придружи като негов камериер. Това беше и повишение, и изгнание. Един-единствен път Думитру го попита защо го е направил, но отговорът беше чисто галско вдигане на раменете.

Гийом упорито отказваше да учи чужди езици и наблюдаваше живота на своя работодател със същото непоколебимо равнодушие, което проявяваше в Париж — сякаш именно той е най-важната личност в изискано домакинство, а не е само един от малкото слуги, които не излизат на работа в оборите и на полето.

Тази сутрин Гийом не беше сам. До него стоеше камериерката на Алеи — дебеличко русо момиче, едва навършило двайсет години. Тя седеше в другия край на салона, възможно най-далече от Гийом. Двамата се оглеждаха недоверчиво. Без съмнение Гийом не беше съгласен да дели авторитета си в господарските покои с новопристигнала камериерка. Никой от двамата не забеляза появата на господаря на дома.

— Бонжур — поздрави ведро Думитру.

И двамата скочиха. Гийом се постара да прикрие смайването си с почти военна прецизност и отсеченост.

— Да, мосю? — попита той и направи лек поклон, който много ясно подканваше камериерката да го последва.

— Реших да направя утринния си тоалет тук, за да не смущавам съня на съпругата си — уведоми го Думитру с най-сухия си тон.

Очите на малката камериерка светнаха, макар че господарят бе говорил на своя парижки френски. Очевидно тя не само имаше обща професия с Гийом, ами и двамата бяха от една нация. Естествено. Жена с богатството на Алсиона се задоволяваше само с най-доброто и най-модното, все едно дали ставаше дума за коне, ветрила или слуги.

— Извинете ме — пошепна камериерката, направи съвършен реверанс, който би могъл да е женското съответствие на поклона на Гийом, и се върна в празната спалня на господарката си. Затвори вратата с такова преувеличено внимание, че Думитру веднага разбра колко високо е оценила деликатността му. На лицето му изгря усмивка. Вече беше сигурен, че камериерката ще каже добра дума за него пред господарката си.

Гийом излезе на стълбището и извика да донесат гореща вода, за да може господарят да се измие и избръсне. Тъй като огромната камина на горния етаж се палеше само през зимата, всяка сутрин трябваше да му носят топла вода от кухнята.

Докато чакаше камериера си, Думитру оглеждаше салона със съвсем нови очи и се питаше как ли го вижда една разглезена, богата англичанка. Даже в господарските покои на замъка Северинор модерният комфорт отсъстваше. Стаята на Алеи в Лондон със сигурност се отопляваше от красива малка печка или от камина със специален комин, а не от тристагодишно огнище, което димеше повече навътре, отколкото навън и оставяше помещението по-скоро студено, ако не беше пълно с дебели цепеници. Тя сигурно е свикнала със стени, покрити с коприна или китайски тапети, а тук имаше само студена вар. Мебелите бяха вехти и изобщо не отговаряха на изискванията на богаташка дъщеря като нея. Сигурно ще й е много неприятно, ако обстановката си остане такава.

Защо всъщност да не поръчам ново обзавеждане? — запита се внезапно той. Зестрата на Алеи беше повече от щедра. Преспокойно може да вложи малка част от нея в обновяването на дома им. За първи път, откак бе напуснал Париж, ще прекара зимата на топло. Той се усмихна, доволен от великодушието си. Алеи със сигурност ще му се отблагодари.

 

 

Утринното слънце помилва клепачите на Алеи и я събуди с порой от червена светлина. Първата й съзнателна мисъл беше за студения матрак до нея — откритие, което я изпълни с разочарование, загриженост и облекчение. Тя потърка очи, седна в леглото и се обърна към онова, което я бе събудило. Отвори широко очи и видя само красота.

По дългата външна стена на стаята имаше дузина прозорци със строги готически рамки. Докъдето стигаше погледът, към наситеносиньото небе се издигаха планини, наредени по големина като армия от камък. Между оголените от вятъра върхове се виждаха тъмни наметки от ели и смърчове, а по-надолу — просторни гори от светли широколистни дървета. От портата на крепостта започваше пътека към малка група къщи в подножието на стръмен склон. Многоцветен килим от ниви изпълваше просторната долина и по-малката до нея и се простираше чак до гората. Стадо овце се носеше в далечината като купчина бели облачета и скоро изчезна от полезрението й.

Дядото на Думитру сигурно е бил колкото романтик, толкова и аскет, помисли си Алеи. Сцената светеше с недействителния блясък на италианска ренесансова картина. Небето беше твърде синьо, сиво-зелените върхове — твърде блестящи. Почти толкова невероятно като гледката беше съзнанието, че всичко, което виждаше през прозорците, е и нейно — или поне земята и тя сега имаха един и същи господар.

При мисълта за нощта и всичко, което двамата с Думитру бяха споделили, тя се разтрепери, макар да не й беше много студено. Какво означаваше тази нощ? Всичко? Нищо? Тя не знаеше — и не можеше да знае, преди да го е видяла отново.

Не знаеше дори дали отсъствието му трябва да я разочарова или да я зарадва. Беше сигурна, че е прекарал при нея цялата нощ — дори да не се беше събуждала през равни интервали, защото не бе свикнала да усеща чуждо тяло до своето. Това беше неговата спалня и ако не я искаше, той със сигурност щеше да я прати оттатък, но той не го направи и това означаваше, че желанието и нежността му не са изчезнали с окончателното легализиране на брака им.

В момента страшно й се искаше да се е събудила заедно с него, да закусят заедно, да си говорят, да се чувстват свързани… а после той да се заеме със задълженията си на земевладелец, каквито и да са те. Въпреки че перспективата да го види отново я изпълваше със смущение и нервност, тя искаше да заздрави онова, което се бе случило между тях, и да разбере как ще изглежда новият й живот и какво се очаква от нея. Но най-главното беше да говори с него, по причини, които нямаха нищо общо с разума — защото търсеше потвърждение и защото той, колкото и да й беше чужд, вече й липсваше.

Тя се огледа за звънеца, за да повика Селест. Надигна се и усети болка в бедрата. Това я накара да се изчерви, макар че причината за болката не присъстваше.

След минута се отказа. В стаята нямаше нищо, с което би могла да повика камериерката. Повечето от дрехите й бяха нахвърляни по пода в салона, а тя нямаше представа кой е сега там. Набързо навлече ризата си и отвори грамадния гардероб, поставен в отсрещния ъгъл, за да намери нещо за обличане, преди да се осмели да излезе в салона.

Претърси гардероба, пренебрегвайки угризенията на съвестта. Все пак Думитру й беше съпруг. Нямаше нищо лошо, ако вземе за малко някоя негова дреха.

Намери стар, излинял халат — сигурно мъжът й отдавна не го носеше — и го наметна. Тъкмо когато се готвеше да затвори гардероба, вратата се отвори и на прага застана Селест с тежко натоварена табла.

— Изчаках, докато чуя, че мадам е станала — изрече камериерката необичайно официално.

„Мадам“? — А снощи беше още „мадмоазел“.

— Благодаря, Селест. Имах нужда от сън — отвърна Алеи също така официално. Не беше сигурна дали иска да предпази от смущение себе си или камериерката си. За съжаление не постигна успех. Селест започна да обикаля стаята и да вдига обувки, чорапи, корсета и още какво ли не. Лицето й оставаше напълно неподвижно и Алеи се изчерви.

— Ако мадам желае да се върне в собствената си спалня, ще направим тоалета там — пошепна камериерката със сведени очи и излезе от стаята, преди господарката й да е намерила думи за отговор.

Селест направо избяга, помисли си Алеи и я последва, благодарна, че многозначителната учтивост на камериерката й за малко е насочена в друга посока.

Изненада се, защото изведнъж й се дощя леля Рейчъл да беше тук, въпреки че хленченето и постоянните иронични намеци на компаньонката я нервираха по целия път до Виена. Преди да поеме по пътя на професионална бедна роднина, сестрата на майка й известно време беше омъжена — роднините говореха, че постъпила като глупачка и се омъжила по любов, — но само след две години овдовя и банкрутира. Макар лелята да не беше най-подходящата личност за довереница в сърдечните работи, Алеи много искаше да поговори с жена, която има опит. Селест й беше предана, но тя не знаеше какво е да си омъжена. Понякога правеше двусмислени намеци, но Алеи беше сигурна, че камериерката й няма никакъв опит в плътската любов — така беше и с нея до снощи. Даже старата й гувернантка Гретхен Рот не би могла да я подкрепи в този момент така, както една омъжена жена — по-точно всяка.

За учудване, ако не и за разочарование на Алеи салонът се оказа празен. Собствената й спалня изглеждаше много променена, откакто я бе видяла за последен път. Селест бе разопаковала багажа, мебелите бяха разместени и като цяло стаята беше станала много по-уютна. Това единствено помещение трябваше да й замести апартаментите в Лийдс, Лондон и Мидълсекс.

Гардеробът беше препълнен с дрехи. На тоалетната масичка имаше няколко ковчежета с накити и най-различни аксесоари. На двете сгъваеми масички до вратата бяха струпани купчини книги и хартии. На друга масичка пък бяха кутиите й за шапки. Два от пътническите сандъци още не бяха отворени и чакаха в ъгъла.

— Опитах се да подредя вещите ви, доколкото можах — обясни Селест, която явно се чувстваше по-добре на „своя“ територия. Направи пренебрежителен жест и се отърси и от последната си скованост. — Това не е апартамент за истинска дама. Даже къщата в Лондон беше много по-добра от това тук.

— Ако съпругът ми можеше да си позволи дом, който отговаря на титлата му, нямаше да бъде принуден да се ожени за мен — обясни сухо Алеи, но тайно в себе си също реши, че трябва да се направи нещо. Помещението беше достатъчно голямо и имаше място за още мебели. Можеше да го раздели на няколко самостоятелни къта.

Селест изпухтя презрително и постави таблата в един ъгъл на масата. После отиде до тоалетната масичка и вдигна оставената там кана с топла вода, за да я излее в легена за миене.

— Горе няма водна помпа. Трябваше да изпратя прислужницата в кухнята, за да донесе топла вода за утринния ви тоалет. Освен това, мадам, в тази каменна грамада никъде няма звънци. Първо трябваше да намеря прислужница, а това никак не е лесно, уверявам ви.

— Може би ще успеем да го променим — предложи Алеи. Много й се искаше да забрани на Селест да я нарича „мадам“, но се отказа. Свали вехтия халат и отвори една от раклите, за да намери любимата си утринна роба. Без повече коментари Селест извади робата от гардероба и й я подаде. Алеи я остави на близкия стол и свали ризата, за да се измие. За разлика от стаята на Думитру нейната имаше печка, в която пращеше буен огън и гонеше студа. Това й помогна да се измие, без да трепери. Изпод кърпата, с която беше покрита таблата, идваше ароматът на обичайната й закуска: какао, наденички и препечена филийка с мармалад.

— Как успяхте да набавите любимата ми закуска? — попита тя, наля вода в легена и започна да се сапунисва. — Езикът на знаците има своите граници, а дори и някои от слугите да говорят немски, вие няма да ги разберете.

Селест отново изпухтя.

— Говоря само френски. Господарят има камериер от Париж, който е тук от три години и отказва да учи местния език. Той се е погрижил всички слуги да знаят какво се иска от тях. Гореща вода и закуска се иска всяка сутрин, нали?

— Значи вече познавате камериера — установи учтиво Алеи и изми лицето си с топла вода. Сега беше неин ред да попритисне малко камериерката си.

Селест изохка възмутено.

— Да, мадмоазел, но не е нужно да ми говорите с този тон. Изобщо не се интересувам от французина. Не ми се вярва, че произхожда от добро семейство. — Последните думи прозвучаха крайно високомерно.

Алеи се усмихна и се отказа да продължи темата. Изми горната част на тялото си, а когато Селест се обърна, внимателно се избърса между краката. По бялата кърпа се появиха ръждивокафяви петна и тя побърза да я изпере в легена, преди камериерката да е забелязала нещо. Никога не беше мислила за това — практическата страна на брака! Омъжена. Сега беше омъжена. Алеи си повтаряше думата, докато следеше как петната бавно се разтварят в топлата вода.

— На разсъмване отидох в салона и след около час видях барона да излиза от спалнята — заговори отново Селест, като се стараеше гласът й да звучи небрежно. — Очевидно много се е привързал към вас, щом е останал през цялата нощ, мадмоазел.

Забележката съдържаше неизречен въпрос. И Алеи ли изпитва същите чувства? Но тя нямаше никакво намерение да обсъжда тези неща с камериерката си. Освен това трябваше да даде обяснение, което Селест със сигурност нямаше да приеме добре.

Алеи посегна към голямата хавлия, за да се подсуши, обърна се с гръб към Селест и каза истината:

— Той не е баронът.

Селест извика смаяно.

— Какво искате да кажете? Какъв е, щом не е барон?

— Добрата новина е, че е граф — обясни Алеи, обърна се бавно и се уви в хавлията. — Лошата новина е, че е румънец.

Брадичката на Селест увисна.

— Румънец? Значи е мошеник? Той е дявол! Сигурно ви е казал истината едва след като си е взел от вас, каквото иска? Бедничката! Сега сигурно няма да отидем във Виена?

— Сигурно — кимна мрачно Алеи. — Знам, че градът ще ви липсва. Ако не искате да останете при мен…

Селест я изгледа възмутено.

— Не говорете така, мадмоазел! Ставате смешна. Да не мислите, че ще ви оставя сама с този варварин? То е все едно да изоставя собственото си дете! Сигурна съм, че в тази планина няма да се намери нито една прислужница, която ще четка кадифените ви рокли като мен. Да не говорим, че никой няма да се погрижи да се явите навреме за вечеря, след като цял ден сте се занимавали с онези прашни книги.

Алеи се усмихна неохотно.

— Книгите ми са нови, Селест, и са много вълнуващи. — Поколеба се за миг, после улови ръката на французойката и я стисна. — Благодаря ви, че няма да ме напуснете. Без вас ще съм загубена.

— Точно така — кимна доволно камериерката. — Но защо приемате така спокойно лъжите на онзи демон? Кога ви каза истината? Сигурно веднага след като си е направил удоволствието с вас?

Алеи смутено запристъпва от крак на крак.

— Той не ми каза нищо. Сама го разбрах.

— Умно момиче! — Селест засия и побърза да извади чиста долна риза и нов корсет. — Много съжалявам, че сте го разбрали, когато вече е било късно. Представям си колко зле се чувствате! Да ви подмамят по такъв начин да сключите брак! И сега той сигурно очаква, че това няма да ви притеснява! Как да не се вбесиш? — Селест млъкна рязко и на лицето й се появи странен израз. Огледа внимателно Алеи и попита предпазливо: — Вие го разбрахте, когато вече беше много късно, нали?

Алеи усети как се изчервява, но преди да е успяла да каже нещо, Селест закърши ръце, напълно забравила корсета.

— О, мадмоазел! — изплака тя. — Никога няма да ви разбера! Как можахте! Вие сте една лудетина с объркана главица!

— Селест, вие се забравяте — отвърна Алеи и вложи в думите си повече хапливост, отколкото беше възнамерявала. — Вие сте моя камериерка, не моя бавачка. Вече съм доста възрастна, за да слушам бавачки.

— Да, мадмоазел — отговори съкрушено французойката и сведе глава с добре изиграно разкаяние. — Мадам — поправи се бързо тя. Алеи беше готова да й забрани да говори, но погледът на камериерката й я предупреди да замълчи. — Все още не разбирам как можахте да го направите. Знам, че не ми е работата да задавам такива въпроси, но все пак само преди минута се съгласих да споделя изгнанието с вас и…

— Не разбирате, защото не сте като мен, Селест — отговори спокойно Алеи и облече чистата риза. — Но знаете не по-зле от мен, че се провалих като лейди… и като жена.

— О, не, разбира се! — извика автоматично Селест, но очите й казваха истината.

— О, да, разбира се — кимна все така спокойно Алеи. — Вие познавате слабостите ми, Селест, и се надявам да разберете защо пренебрегнах провиненията на мъжа, с когото разговарях в продължение на час и който след този час беше още по-заинтересуван от мен, отколкото преди.

— О! — пошепна Селест и след малко повтори зарадвано — О! Значи той ще ви обикне. Да, вече съм сигурна, че ще ви обича. Няма никакво значение дали е турчин или какъв беше там. Ако ви обича, ще му простя всичко.

Алеи се усмихна против волята си.

— Аз не се целя чак толкова високо, но бъдете уверена, че съм доволна от решението си.

За нейна изненада всяка от казаните думи прозвуча искрено.

 

 

На километър от замъка Думитру наблюдаваше строежа на новите тераси. По някое време на пътя се появи Михай, синът на оборския ратай, и се затича към него, размахвайки ръце и крака. Графът го забеляза отдалеч, но продължи да разговаря с работниците, макар да му беше интересно каква вест носи момчето. Дали жена му имаше нужда от нещо? Може би е преживяла злополука… или е избягала?

Михай стигна до него, преди да е успял да си изясни странната бъркотия от чувства в сърцето си. Когато задъханото момче спря пред господаря, работниците млъкнаха и отстъпиха малко настрана. Момчето пое шумно въздух, изтри запотеното си лице с ръкав и каза, каквото си беше приготвил:

— Петро Волинройски се завръща!

Думитру се ухили облекчено и изпита искрена радост. От всички новини, които момчето можеше да донесе, тази беше най-приятната — и най-неочакваната.

— Как така?

— Да, връща се! — извика Михай. — Бела и аз бяхме на крепостната стена и го видяхме да преминава клисурата. Всеки момент ще се появи на портата.

— Браво на вас — каза Думитру, порови малко между талерите с образа на Мария Терезия в кесията си, намери медна монета и я подаде на хлапака. — Преди двеста години сигурно щеше да печелиш добри пари с орловите си очи, малкият. Хайде, върни се сега и кажи на господин Волинройски, че го очаквам в кабинета си.

Помисли малко и спря момчето.

— Не, недей. Аз ще препусна да го посрещна. — Кимна на работниците и обеща: — Надвечер ще дойда пак.

Обърна се и забърза към дървото, където беше вързал Бей. Метна се на гърба на коня и го пусна в лек тръс към замъка, макар че едва се удържаше да не препусне в галоп. Главният път водеше към другата страна на крепостта и той не можеше да види приятеля си, но когато влезе през страничната портичка към оборите, Петро Волинройски тъкмо подаваше юздите на едно ратайче.

Като видя Думитру, Волинройски се ухили. Златночервената коса, макар и покрита с дебел слой прах, блестеше под слънчевата светлина, сивите очи светеха зарадвано. Думитру скочи от коня и хвърли юздите в ръцете на ратая. С три крачки се озова при своя приятел и го стисна в прегръдките си. Доскоро смяташе, че този обичай е характерен за целия християнски свят, но когато отиде в Париж, разбра, че този жест на сърдечност се смята за архаично варварство.

Какъв шок беше Франция за неговия влашки начин на мислене и действие! От инстинкт за самосъхранение се бе присъединил към други емигранти, унгарци и поляци, прусаци и сърби. Макар да бяха смесена група, всички имаха нещо общо: чувстваха се чужденци във Франция. Волинройски беше най-добрият му приятел сред емигрантите. Петро произхождаше от Украйна и беше най-малкият син на дребен болярин. Събрал всичките си пари и дошъл да живее в Париж, както обясняваше. Неустоимото му очарование и умението да омайва богати вдовици го спасяваха от затвора за длъжници. Освен това беше невероятен картоиграч и бе разработил сигурен метод за печалба, финансовият му гений бе подтикнал Думитру да го направи свой консултант и управител. Отначало Волинройски отказваше да напусне вълнуващия Париж, но само шест месеца след като Думитру си тръгна от Франция, украинецът го последва. Един ден застана пред вратата му и обясни, че някои обстоятелства, между тях и проваленият опит да избяга с дъщеря на аристократ, направили Париж твърде негостоприемен.

— Волинройски, ти, стари дяволе! — извика зарадвано Думитру. — Как успя да се върнеш толкова бързо?

Приятелят му се ухили широко.

— Женевските банкери са много чевръсти. Свърших работата си само за един ден и си казах, че няма смисъл да пиша, защото ще дойда преди писмото. Освен това ми липсваше сивият ти череп — и френските манджи на готвача ти!

— Сив череп ли каза? Ти и само ти си виновен за всички бели коси по главата ми. Не помниш ли каква я свърши с херцогинята? — отговори с добре изигран гняв Думитру.

— Ти си беше побелял много преди това — изпухтя Волинройски. — Няма да се изненадам, ако го правиш заради дамите. Привидната възраст действа привлекателно — особено когато под бялата коса се вижда красиво лице като твоето. И след като заговорихме за дами, Северинор, как ти харесва новата ти жена? — И той дари Думитру с кривата усмивка, с която възпламеняваше сърцата на богатите вдовици.

— По-добре стой далеч от нея — това е всичко, което в момента мога да кажа. — Думитру огледа площадката пред оборите, която изведнъж се бе напълнила със слуги. — Да идем в кабинета ми. Там ще ти разкажа повече.

Влязоха в къщата и се запътиха към помещението, което от четири века насам служеше на господаря на Северинор като полуофициален кабинет. Престарял стол с дебела възглавница стоеше зад масивното писалище. Думитру го измъкна от мястото му, завлече го до високата пейка в отсрещния край на помещението и седна.

— Казвай — помоли той, когато Волинройски се настани насреща му на пейката.

— Какво да казвам? — Лицето на приятеля му остана безизразно. Много обичаше да се прави на невинен.

Думитру направи гримаса. Този човек щеше да се шегува дори на собствената си екзекуция!

— Как мина в Женева? Моля те, не искам да слушам шегичките ти. Бъдещето и на двама ни зависи от това.

Волинройски го погледна сериозно и се ухили малко криво.

— Както се очакваше, зестрата беше внесена в банката. На твое име, оформена като попечителска застраховка живот, при условие че ще се ожениш за мис Картър. В случай че надживееш съпругата си, парите ще бъдат разпределени между теб и всичките ви деца. Ще ви се изплатят след смъртта й. Ако нямате деца, половината се връща на семейство Картър, а другата половина оставя твоя.

Застраховка живот. Думитру закипя от гняв. Точно от това се опасяваше. От гледна точка на бащата това беше разумно решение, но то означаваше, че Думитру не може да инвестира парите в земята си.

— Три процента лихва? — попита сковано той.

— Да, разбира се. — Волинройски се поколеба. — Но това не е единственият проблем. Сумата е само сто хиляди лири.

Думитру смръщи чело.

— Сигурен ли си? Мислех си, че тя струва двеста хиляди. Три хиляди лири лихви не са достатъчни, за да може жена като нея да живее при условията, на които е свикнала. Да не говорим за другите разходи. Парите са някъде другаде. Или ще бъдат преведени по-късно.

Волинройски безпомощно сви рамене.

— Както изглежда, останалите пари са били преведени на друга сметка. Като задължителна част за съпругата. На нейно име. Само тя има право да тегли от тях, и то чрез пълномощник, назначен от баща й. Твоята съпруга има достъп и до двете сметки: до задължителната част и до попечителското имущество.

— Проклятие, Волинройски, знаеш, че имам нужда от тези пари! — изфуча вбесено Думитру. Ако трябваше да живее с лихвите от двеста хиляди, щеше да се оправи, но сега… Това беше невъзможно.

— Знам, стари приятелю, знам.

Волинройски говореше меко, но беше напълно сериозен и на лицето му по изключение нямаше и следа от шеговитост.

Думитру се замисли. Три хиляди фунта годишно бяха много повече, отколкото беше притежавал досега — два пъти колкото настоящия му годишен доход. С такава сума щеше да оправи много неща: нов добитък за разплод, нови плевни, нови сечива. Но най-важните, най-добрите, най-забележителните проекти оставаха химера… освен ако не намери начин да получи парите.

След доста време той проговори:

— Знаеш какво трябва да направим сега, нали?

Волинройски го погледна изненадано.

— Сигурен ли си, че ще прибегнеш до тази мярка? Ако тя разбере…

— Ако — повтори многозначително Думитру. — Ако не започне да харчи пари с пълни шепи, не виждам как ще разбере, че вече няма контрол върху сумата. Това е най-сигурният път. — Той махна с ръка и на лицето му се изписа безпомощност. — Какъв избор имам? Да се моля на младата си съпруга за пари? — Направи отвратена гримаса. За бога, той беше мъж, а не баба, оставена на милостта на другите. Не искаше да зависи от капризите на жена си. Бе успял да се опази от атаките на две световни империи и нямаше да изгуби трудно извоюваната си автономия заради една жена.

— Прав си — кимна Волинройски. Разбираше поведението на Думитру. По същите причини се бе обвързал с третата дъщеря на един френски херцог, макар че спокойно можеше да си живее като обожавано кученце на богати вдовици. — Ако си решил, ще…

— Решил съм — отговори твърдо Думитру.

— Тогава ще предприема необходимите стъпки. Първо ще установя от какви документи има нужда директорът на банката, за да предостави контрола на теб.

— После отец Алцесте ще ги фалшифицира — продължи мрачно Думитру.

— Точно така — кимна Волинройски. — Ще ги отнеса във Виена и ще направя, каквото мога, за да убедя банковия директор, че не е необходимо да уведомява пълномощника на нашата малка трансакция. Защото, ако баща й узнае, сме загубени. Мисля, че няма да ми е много трудно, защото господин директорът ясно даде да се разбере, че не одобрява сегашното положение на нещата.

— Добре. Значи изяснихме въпроса. — Думитру хвърли поглед към часовника си. — Време е за обяд. С радост бих те поканил, но не искам жена ми да се стресне от неочаквани гости.

— Каква е тя? — Волинройски не се помръдна от мястото си. — Още нищо не си ми разказал.

— Млада и блестяща — отговори сухо Думитру. — И доста смущаваща.

— Смущаваща или смутена? — попита Волинройски с обичайното си пренебрежение към женския род.

Думитру се засмя, но бързо стана отново сериозен.

— Смущаваща. Веднага ще ти кажа, че съм объркан. Тя е трудна. И е прелестна.

— Ти да не си се влюбил в нея? — Думите прозвучаха като обвинение. Волинройски беше твърдо убеден, че един мъж не може да допусне по-голяма грешка в живота и любовта от тази да загърби съществените икономически въпроси и да се ръководи от сърцето си.

Думитру се засмя тихо.

— Не съм стигнал чак дотам. Но я харесвам. Още от първия миг. — Погледна пронизващо приятеля си и натърти: — Затова е извънредно важно да уредиш работата колкото може по-дискретно.

— Но разбира се. — Волинройски се надигна и се поклони с преувеличена учтивост. — Сега ще се оттегля в самотната си стаичка и няма да се насладя на хубавото ти ядене. Желая ти много късмет в ухажването на прекрасната съпруга. И най-вече ти желая топло легло и студено сърце.

Думитру отново се засмя.

— Изчезвай оттук! Иначе ще се наложи да те извикам на дуел. Как се осмеляваш да говориш така непочтително за жена ми!

Волинройски потрепери от привиден ужас и устреми поглед към небето.

— Ти си изгубен, казвам ти! Жалко за хубавия мъж. Господи! — И напусна кабинета с драматична въздишка.