Лидия Джойс
Нощта на изкусителя (12)

12

Думитру, който още се смееше на последната шега на Волинройски, влезе в салона и задържа вратата да влезе приятелят му. Петро се огледа и подсвирна изненадано.

— Не очаквах такава бърза промяна. Салонът изглежда много по-различно отпреди. А аз си мислех, че жена ти не е домакиня.

Думитру вдигна рамене.

— Това не е дело на жена ми, а на камериерката й.

Селест бе претърсила страничните постройки и бе избрала най-добрите стари вещи за салона. „Докато пристигнат мебелите от Женева“ — обясни Алеи. По времето на дядо му всичко, което криеше някакъв комфорт, бе изнесено долу, но упоритостта на Селест извади на бял свят мебели, които, макар да не си подхождаха по стил, поне бяха удобни и приятни за гледане.

Волинройски се засмя и попита шеговито:

— Омъжена ли е младата дама? Стая като тази би накарала и най-закоравелия ерген да размисли дали да не промени начина си на живот.

— Не е омъжена и е французойка — обясни сухо Думитру. — Доколкото си спомням, ти имаш слабост към французойките.

Волинройски се ухили още по-широко.

— Добре си спомняш, макар че французойките, за които намекваш, ме интересуваха главно заради парите, не заради личните им качества.

Думитру очакваше Алеи да излезе от кабинета, щом чуе гласовете им, но тя не се появи. Отвори вратата и намери стаята празна. Нямаше представа кога подвижната планина от документи е била преместена за последен път. Смръщи чело и се запъти към спалнята. Тя беше затворена. Той завъртя топчето на бравата и…

И нищо не се случи. Вратата беше заключена. Невярващ, той опита още веднъж. Ключалката скръцна, но вратата не се отвори.

След известно време Думитру овладя смайването си и почука.

— Кой е? — попита Селест. Гласът й едва се чу зад дебелата врата.

— Къде е жена ми? — изсъска Думитру, без да каже кой чука. Кой друг би могъл да влезе в салона по това време на деня?

— Мадам се чувства неразположена — обясни с приглушен, но иначе ведър глас Селест. — Иска да остане известно време сама, за да възстанови силите си.

— Ако е болна, искам да я видя — заяви разтревожено Думитру.

— Мадам не се нуждае от нищо. В момента спи, сър. Моля, оставете я да си почине. Ако продължавате да викате така, ще я събудите. — В думите й се усещаше някаква странна радост.

Думитру се поколеба. Селест не говореше както обикновено. В гласа й имаше нещо странно, имаше… враждебност. Не, това беше смешно.

— Добре тогава — кимна примирено той. — Ще я видя ли на вечеря?

— О, сигурна съм, че дотогава ще се чувства по-добре.

Ведрата увереност в гласа на Селест прогони тревогата на Думитру. Двамата с Волинройски седнаха да обядват и той се постара да прогони несигурността в сърцето си. След като се нахраниха и управителят си отиде, Думитру остана още малко в салона, загледан във вратата към спалнята. Оттам не проникваше нито звук. Да, жена му сигурно спеше. Той стана и излезе, без да направи нов опит да почука, а щом слезе долу, ежедневните задължения отново го погълнаха.

Вечерта двамата с Волинройски отново се качиха в салона. Думитру знаеше, че Алсиона ще се радва да види управителя и да чуе интересни анекдоти от пътуването му. Ала когато влязоха, салонът беше тъмен, в кабинета пак нямаше никого. Думитру отново почука на вратата на спалнята.

— Тихо — прозвуча приглушеният глас на Селест. — Вие ли сте, сър?

— Разбира се, че съм аз — отговори гневно Думитру. — Събуди ли се графинята?

— Да, но само за половин час и после пак заспа. Не бива да я будим — отвърна камериерката.

Гласът й отново прозвуча доволно и Думитру сбърчи чело.

— Значи е болна? Има ли температура? Да не би да е настинала?

— О, не, сър — гласеше отговорът. — Просто е уморена и има леко главоболие. Казва, че иначе била добре. И друг път й се е случвало да спи по цял ден, когато е изтощена. То е, защото се напряга твърде много с книгите и записките си. Понякога даже получава нервни пристъпи.

Думитру размени поглед с Волинройски, който вдигна рамене. Е, добре. Той и Алеи бяха женени само от два месеца и не можеха да знаят всичко един за друг, но обясненията на камериерката някак не подхождаха на жена му. Може би нещо не беше наред… може би Алеи беше сериозно болна, а Селест не искаше да му каже. Или… Думитру знаеше само едно нещо, което правеше жените уморени и слаби, без да са болни. При тази мисъл усети нервно потръпване в стомаха. Възможно ли беше Алеи да е заченала неговото дете и вече да страда от съпътстващите неразположения? Тя бе казала, че не харесва особено бебетата, но това не беше важно. Той искаше наследник, но досега го беше искал някак си абстрактно. Никога не си беше представял бебе, а голямо момче. Син. Неговият син.

След кратък размисъл Думитру отхвърли тази мисъл. Беше твърде рано. По-вероятно е Алеи да е настинала. Добре. Ще й даде време да се наспи, но след вечеря ще отиде при нея все едно дали тя иска или не.

Вечерята премина в потиснато настроение. Думитру мислеше само за Алеи, а Петро не смееше да му досажда.

От спалнята не проникваше нито звук. Когато слугите раздигнаха масата, Думитру стана и отиде до вратата към спалнята. Волинройски го наблюдаваше от масата. Думитру почука и изрече твърдо:

— Искам да видя жена си.

— Тя все още спи, сър — отговори Селест със същия приглушен глас, с който говореше целия следобед.

— Добре — кимна Думитру. — Въпреки това искам да я видя. Няма да смутя съня й.

— Утре мадам със сигурност ще е добре — отвърна бързо камериерката. — Уверявам ви, сър.

Гласът й изведнъж стана нервен, установи учудено Думитру. Несигурността му се върна с цялата си сила.

— Предпочитам сам да се уверя в състоянието й. Отворете вратата — заповяда той.

Селест започна да се пазари.

— Мадам ме е инструктирала, и то много настойчиво, да не ви…

— А аз ви инструктирам също така настойчиво да отворите вратата, иначе ще се видя принуден да я разбия — изфуча Думитру. Търпението му беше на свършване.

Последва дълга тишина. След това към вратата се приближиха стъпки. Топчето на бравата се завъртя и Думитру блъсна вратата, преди Селест да е размислила. Улучи камериерката по рамото и тя политна назад. Без да се трогне от вика й, той грабна газената лампа от масичката и влетя в затъмнената спалня. Треперещият пламък хвърляше дълги сенки по стените. Волинройски стана и го последва. Селест вървеше последна.

Завесите на леглото бяха спуснати. Думитру вдигна едната и я дръпна настрана.

— Алсиона — започна той и изведнъж млъкна. Мътната светлина разкри грижливо пригладена покривка и празно легло.

Тя не беше тук! За момент сцената му се стори фарс — сякаш всички играеха в голям театър и радваха невидима публика. В следващия миг през главата му премина ужасяваща мисъл. Откакто Алсиона бе отпратила барон Бенедек, беше забравил за тази възможност. Последните й думи отекнаха в ушите му.

— Къде е тя? — изкрещя гневно и се обърна към Селест.

— Не знам — отговори камериерката и отвори широко очи.

— Думитру не беше в състояние да каже дали е от страх, или от искрена изненада. — Преди час беше тук. Сигурно е станала, докато съм била долу в кухнята. — Обяснението прозвуча достоверно, но Думитру не повярва нито дума.

Сграбчи я за рамото, приближи я към лицето си и я погледна втренчено.

— И преди да си отиде, набързо е оправила леглото си, така ли? Не ви вярвам. Къде е жена ми?

— Олеле! Вие сте грубиян! Причинявате ми болка! — изплака Селест. Лицето й беше силно зачервено. Бонето й се килна на една страна.

— Изобщо не ви причинявам болка. Още не. Отговорете ми: Къде е тя?

— Може би просто е слязла долу, аз да види как напредва работата в розовата градина — предположи бързо Селест.

— В тъмното? Кога, казахте, си легна жена ми? — Думитру вече не криеше гнева си. Стисна я по-силно и Селест изохка.

— Не знам — пошепна тя. — И какво сега? Доволен ли сте? Аз не мога нито да чета мисли, нито да виждам в бъдещето. Не знам къде е. Това е истината.

Думитру я пусна рязко и тя политна назад.

— Какво трябва да означава това? — попита заплашително той, макар че една отчаяна част от него вече знаеше истината.

— Чула е как вие двамата ковете планове да й откраднете парите и реши да си отиде. — Селест разтриваше ръката си. — Ще се върне в Англия.

Тя го направи. Напусна го. Думитру беше готов да крещи, да беснее, да натроши леглото на трески, задето не е успял да спре жена си. Вместо това стоеше като закован и гледаше втренчено Селест. Малка идиотка, повтаряше скърцащ глас в главата му. О, божичко, Алсиона! — плачеше друг. Но над всичко беше сковаващият страх. Остър като добре наточен нож. Тя си бе отишла. И сега беше някъде в планините. Тя, разглезената градска госпожица, нямаше представа как да се справя с опасностите — е природните и със създадените от хората. Ако не паднеше в някоя пропаст, навън имаше достатъчно зли хора, готови да я бутнат.

— Сама ли тръгна? — попита той, когато отново можеше да говори. Думите бяха ясни и ледени, не издаваха нищо от бурята, която вилнееше в сърцето му.

— Поне така предполагам — отговори Селест.

— На кон? — добави беззвучно той.

— А как иначе! Мадам не може да лети — отвърна хапливо тя.

Думитру се обърна към Волинройски.

— Тръгваме — произнесе със същия тон той. — Веднага.

— Навън е тъмно като в рог — възрази приятелят му. — Само ще си счупим вратовете.

— Знам — кимна Думитру. — Но и с нея може да се случи същото. Тръгваме.

Обърна се рязко и изхвърча навън, преди Волинройски да е намерил думи за отговор.

 

 

Рейзин се спъна и Алеи подскочи на седлото. Виждаше само малко парче земя пред копитата на коня. Нищо друго. Не беше в състояние да разпознае нищо — или по-точно: нямаше нищо, което би могла да разпознае. Скалите, дърветата и храстите бяха просто скали, дървета и храсти. Сградите и улиците бяха създадени от хора и имаха свои особености, които тя запомняше, но дори след два месеца ежедневни излети на кон горите си оставаха за нея зелен хаос и нищо повече.

Знаеше, че се движи в правилната посока. Винаги когато Рейзин прекосяваше полянка или сечище, усещаше залязващото слънце в лицето си, макар и невидимо зад старите дървета. А когато се обръщаше, виждаше дългата си сянка. Отивам си вкъщи, казваше си тя всеки път, когато поглеждаше назад и коригираше посоката. Упорито гонеше онази малка, рухнала част от себе си, която настояваше, че домът й е зад нея и че всяка крачка я отдалечава от него. Това не беше нейният дом. То беше красива бродерия върху платно от лъжи. Чувстваше се едновременно силна и празна. Знаеше, че трябва да бъде силна, защото й предстои дълъг път. Засега се справяше.

Минутите минаваха, сенките зад нея ставаха все по-дълги, слънчевата светлина отслабваше. Стана хладно, слънцето се приближи към хоризонта. Трябваше да намери добро място за лагеруване, преди слънцето да залезе — място, където да има вода и добра трева за коня. В чантите на седлото й имаше съвсем малко овес. Ала все още не бе открила нито едно подходящо кътче.

За първи път Алеи изпита истински страх. Стомахът й се сви на топка и ръцете й в ръкавиците овлажняха. Колко ли път имаше до най-близката река? Можеше ли да си позволи да продължи напред и да се надява, че ще намери нещо? Ако почака още малко, слънцето ще залезе и тогава ще бъде принудена да спре на място, за да не рискува собствения си живот и краката на Рейзин. И горката й кобила няма да получи дори трева. Ако не намери река, ще сподели водата, която носеше, с кобилата, но тя със сигурност няма да й стигне след дългата езда.

Спомни си за реката, по чието течение се беше движила известно време. В продължение на половин километър беше яздила по вода, за да не оставя следи, после отново излезе на брега. Трябваше да спре там, за да има достатъчно вода за нея и за животното. Да се върне ли? Не, вече беше много късно за това. Къде й беше умът? Защо избяга просто ей така, без да се замисли? И най-важното — сам-сама? Да, тя не беше дама от обществото, но не беше и селянка. Не знаеше нищо за природата и нищо чудно да плати скъпо и прескъпо за лекомислието си. Спомни си какво разказваше Думитру за бандитите и всеки акт на варварство придоби ново, ужасяващо значение. Думитру… Дори само името му й причиняваше болка. О, Думитру, защо ме предаде така? Празнотата в нея се взриви и изплю в съзнанието й гняв и ярост. Алеи простена задавено, захапа ядно долната си устна и си заповяда да престане да плаче. И да мисли, че сълзите в очите й се дължат на физическа болка.

Внезапно чу плисък на вода и забрави всичко друго. Рейзин бе намерила река. Конят наостри уши, изду ноздри и забърза напред.

— Добро момиче — похвали я облекчено Алеи. — Добро момиче.

Кобилата навлезе в един храсталак, излезе на речния бряг и моментално сведе глава, за да пие жадно. Алеи я остави да се напие, после я насочи по течението, за да потърсят полянка.

С падането на нощта цветовете изчезнаха от гората. Слънцето просто се скри зад хоризонта и отнесе светлината със себе си. Дърветата около нея вече бяха само неясни сиви сенки. Най-сетне намериха място за почивка. Алеи слезе от седлото и краката й се подкосиха. Хвана се за юздите, докато си възвърне равновесието. Не беше усетила колко я е уморила дългата езда. Всъщност не беше усетила почти нищо. Сега обаче изтощението я надви и очите й започнаха да се затварят. Никога досега не беше яздила толкова дълго. Шестдневната езда до Северинор беше много по-лека в сравнение с днешната. Тръгваха късно, яздеха бавно, често правеха почивка. Е, добре, каза си тя, това означава, че ще стигна много по-бързо в Оршова. Тази мисъл бе последвана от недобро чувство. Какво си въобразяваше тя? Къде всъщност отиваше? Какво ще прави е живота си, след като уреди нещата в Женева?

Алеи решително тръсна глава, за да отхвърли неприятните въпроси, свали чантите на земята и се олюля под тежестта на седлото. Несръчно изтърка коня с четката, която носеше, и го върза за едно дърво в близост до водата и тревата.

Смешният, непрактичен костюм за езда й пречеше на всяка крачка. Тесните ръкави я стягаха, когато вдигаше полата си, а щом я пуснеше, тя се заплиташе между краката й. Била съм абсолютно права, като обясних на Думитру, че дамите служат само за украса, каза си сърдито тя. И веднага след това: По дяволите, трябва ли мислите ми да кръжат постоянно около него? Разрови чантите и най-сетне намери ножа, който беше откраднала от стаята му. Проби дупка в полата си, като я удряше ядно, сякаш това можеше да я отдели от Думитру. После откъсна дълга ивица от фустата и уви от нея нещо като пояс, който върза на кръста си. Тежестта на оръжието й вдъхна смелост и тя извади одеялата, за да си направи постеля. Когато изгря луната, Алеи се насили да хапне малко хляб и сирене.

Никога досега не се беше чувствала толкова сама и беззащитна. Къде е той? Не можеше да престане да си задава този въпрос и дори да избягваше да споменава името му, това не правеше размишленията й по-леки. Дали вече знаеше, че тя си е отишла? Да, сигурно, може би дори отдавна. Гневен ли е? Дали я бе проклел и зачеркнал от живота си? От тази представа я заболя, макар да се проклинаше за глупавата си чувствителност. Дали ще тръгне да я гони? Това й се струваше най-вероятно. А едно глупаво, детинско, наранено ъгълче на съзнанието й попита: Дали съжалява?

Ала Алеи познаваше Думитру, познаваше го по-добре от всеки друг. Той няма да съжалява. Ще реагира гневно и егоистично. Да, сигурно беше малко наранен, малко объркан — но няма да съжалява. Тя се съмняваше, че той някога ще изпита нещо като разкаяние. Ще тръгне след нея — тя беше сигурна в това, но няма да я помоли за прошка. Ще я върне в Северинор като военна плячка и ще я затвори до края на живота й в непристъпната кула, за да не го позори повече в очите на хората му.

Докато Рейзин хрупаше трева, Алеи се взираше в кристалното небе, простиращо се над нея чак до вечността, и трепереше. Хиляди далечни слънца осветяваха едновременно поляната, където седеше тя. Никога не беше виждала такова небе — досега беше прекарвала нощите си у дома или в забулен от мъгла град. Около нея имаше само изкуствена светлина. Беше чела трудовете на Галилей и Кеплер за механиката на планетите, познаваше пресмятанията на Нютон за взаимодействието между луната и приливите и отливите, но никога не беше поглеждала нагоре, за да надникне в суровото, непознато нищо, което преди хиляди години беше накарало античните учени да направят от математиката и астрономията науки близнаци. Това единствено прозрение сякаш обхвана целия й живот. Никога вече, закле се тя. Никога вече.

Мислите й непрестанно се въртяха около Думитру. Виждаше го сякаш върху грънчарско колело: коварен, но и усмихнат. Виждаше тялото му, усещаше целувките му, възхищаваше се на интелекта му. Накрая всичко се сля в нажежена до бяло мъка, която беше непоносима.

Алеи копнееше отчаяно за живо същество и знаеше, че няма да заспи, макар изтощението да я заливаше на високи пълни. Затова отвърза Рейзин, хвана въжето между скованите си пръсти и седна в средата на полянката, увита в наметката си и три одеяла. Взираше се в дъха си, който изпълняваше сложни фигури под лунната светлина, мислеше за Думитру и не плачеше.

Да плаче — това й се струваше прекалено просто, но трябваше да събере цялата сила на волята си, за да задържи сълзите. Звездите се носеха бавно по небето, докато сухите й очи се взираха нагоре, а луната се движеше величествено по орбитата си. Лицето й се вцепени от студ и накрая престана да го усеща като свое. Най-сетне това друго лице затвори очи и потъна в сън. На бузата й остана да блещука една-единствена сълза.

 

 

Целият двор беше осветен е факли, но сенките извън светлите им кръгове бяха по-тъмни от преди. Коне, мъже и кучета бяха потопени в оранжева светлина. Въздухът вибрираше от възбуда. Мъжете, които не участваха в търсенето, се бяха събрали в сянката, шепнеха си и жестикулираха.

Младият граф е изгубил жена си. Младата графиня е избягала. Защо, защо, защо?

Думитру възседна Бей, разкърши скования си гръб и остави Волинройски, който събираше най-опитните съгледвачи, да дава заповеди. Страхът му за Алеи не бе преминал, но гневът от унизителния спектакъл, който трябваше да изтърпи заради нея, беше много по-силен. Съвсем ясно чуваше кискането и подигравките на селяните. „Младият граф“ — те произнасяха двете думи с такъв тон, сякаш трябваше да избият от главата му младежките глупости. В продължение на шест години се беше борил да завоюва уважението им, беше положил толкова усилия — а дръзката, глупава постъпка на Алеи бе сринала този респект в миг! И за да увенчае постъпката си, бе откраднала любимия му пистолет и той се принуди да вземе оръжието на дядо си — онова, с което старикът бе тръгнал да се бие и накрая се бе върнал прострелян. Това означава катастрофа, предупреждаваше го суеверната му влашка душа, но той пренебрегна предупрежденията й.

В ума си непрекъснато се караше с Алеи, наричаше я с всички лоши думи, които знаеше. Ала част от разума, която не се беше проявявала никога преди, му нашепваше: А ти какво би направил на нейно място? Упорито отблъскваше този въпрос и оставяше звяра в себе си да го управлява. Имаше нужда от този гняв и от тази самоувереност.

Най-сетне Волинройски му кимна. Всичко беше готово. Можеше да даде заповед за тръгване. Големият отряд излезе през широко отворената порта и се понесе към пътя, където старият Раду уж бе видял Алеи малко преди обед. Там дадоха на кучетата да подушат чула на Рейзин и ги пуснаха да обходят околността.

Потерята се разпръсна във всички посоки. Кучешките муцуни задушиха черната земя. Накрая отново се събраха в глутница от движещи се светли гърбове и махащи опашки и хукнаха заедно. Лаят им сложи край на разговорите между мъжете. Кучетата слязоха по пътя и завиха на запад към един храсталак, през който не минаваше пътека — или поне Думитру не я виждаше в мрака.

Кучетата спираха още няколко пъти, разделяха се и душеха. После се събираха и продължаваха да напредват през гората. Мъжете държаха факлите високо, но не виждаха нищо, освен дървета и храсти. Мракът се сгъстяваше.

— Нищо чудно да следват заек — каза след малко Волинройски.

— Не — възрази мрачно Думитру. — Тя е гледала да избягва пътеките.

— И какъв смисъл от това? — попита скептично управителят.

— Не знае как иначе да заличи следите си — обясни Думитру. — Не се притеснявай. Скоро ще я намерим.

— Не аз съм този, който се притеснява — отвърна тихо приятелят му.

Думитру се оказа лош пророк. Кучетата спряха отново, този път за няколко минути. Водачът им се опита да ги окуражи и отново размаха чула пред муцуните им. Опита даже с фустата, която Думитру му беше дал, в случай че Алеи е изгубила коня си. След няколко минути кучкарят отиде при Думитру и заговори тихо:

— Кучетата загубиха следата, господарю. Стигнахме до река. Трябва да претърсим бреговете. Сигурен съм, че отново ще намерят следата, но трябва да изчакаме да се разсъмне. Иначе рискуваме да заличим следите.

— Добре — кимна Думитру, макар че всичко в него крещеше да продължат. Обърна се към другите и извиси глас: — Слезте и се погрижете за конете си. Ще нощуваме тук.

Само след няколко минути мъжете бяха вързали конете и седяха около буен огън. Отначало Думитру искаше да се откаже от огъня, но дори да беше наблизо и да виждаше светлината, Алсиона нямаше друг избор, освен бавно и мъчително да си пробива път през мрака или да изчака до сутринта. Ни една от двете възможности не би затруднила търсенето.

Думитру постла одеялото си на известно разстояние от мъжете. Волинройски пренебрегна мрачното му лице и се изтегна до него.

— Май не си очаквал подобно приключение — подразни го весело украинецът.

— По-скоро не — отговори Думитру, без да се старае да крие студенината си.

— Все още ли смяташ да й вземеш парите? — гласеше следващият въпрос.

— Абсолютно — изръмжа Думитру в мрака.

— Според мен няма да имаме проблеми — продължи дръзко Волинройски. — Аз със сигурност ще стигна в Женева преди нея. Освен това съществува относително добър шанс банковият директор да отхвърли искането й. Ти би могъл да се сдобиеш с цялото й богатство и да правиш с него, каквото си щеш. Освен това ще се отървеш от опърничавата си съпруга и след няколко формалности ще си готов да се ожениш повторно. Както го виждам аз, тази гонитба няма да ти донесе нищо повече от неудобство, все едно дали ще я намериш или не. Да загубиш жена и да тръгнеш да я гониш — с това не се печели чест. Заради домашния мир те посъветвах да се откажеш от намерението да присвоиш парите й. Сега те съветвам друго: откажи се от нея.

— Както винаги си прав — отговори кратко Думитру. — Но аз ще продължа да я преследвам.

Волинройски промърмори някакво проклятие.

— Ти си един влюбен глупак.

Думитру се изсмя кухо.

— Бог да ме пази! Ако я обичах, щях да съм истински дявол.

Волинройски изруга още веднъж, уви се в одеялото си, обърна гръб на Думитру и се направи на заспал. Думитру остана сам с мислите и с наранената си гордост. Мина доста време, преди сънят да го изтръгне от обърканите размишления и да го запрати в още по-объркани нереални светове.

 

 

Алеи се събуди, защото Рейзин изпръхтя. Скочи и моментално се почувства зле. Беше лежала на твърдата земя, свита на кълбо. Ръбът на корсета се бе забил в корема й, крайниците й бяха изтръпнали — нощта беше изсмукала топлината им. Знаеше, че вярно е обратното: нейната топлина се беше просмукала в земята, но се чувстваше като изстискана. Разтрепери се — по-точно, продължи да трепери, защото треперенето бе започнало още насън. Примигна към небето: нито едно облаче не нарушаваше синевата му. Слънцето вече се изкачваше. Колко време беше сала? Намери часовничето си на обичайното му място на корсажа. Почти десет. Беше изгубила повече от два часа дневна светлина. Въздъхна примирено и се огледа за Рейзин.

Конят стоеше в края на полянката, въжето и юздите се мотаеха между краката му. Изведнъж сърцето на Алеи заби с все сила и гърдите я заболяха. Очевидно беше изпуснала въжето насън. Нищо не можеше да попречи на Рейзин да избяга.

— Ела тук, Рейзин — извика тихо тя, скочи на крака и се опита да се пребори с паниката, която извикваше в главата й ужасният сценарий: Рейзин избягва и тя е принудена да броди из гората пеша. Което означава, че или Думитру ще я залови, или ще падне в лапите на някоя банда. Имаше и трета възможност: да умре сама в пустошта. — Ела тук, Рейзин! Ела, момичето ми!

Кобилата наостри уши, направи крачка към нея, спря и я погледна с безгрижно любопитство.

— Ела тук! — настоя Алеи.

Рейзин направи още две крачки и замаха е опашка.

— Милата ми! Ела, Рейзин!

Обаче кобилата спря отново и ласкателствата не помогнаха. Разстоянието между двете беше около осем метра и Алеи е мъка потисна подтика да хукне към кобилата и да улови висящите юзди. В никакъв случай не биваше да прави това. Така рискуваше Рейзин да се подплаши и да избяга.

Известно време остана неподвижна, после й дойде идея. Бръкна в джоба на полата си, сякаш търсеше бучка захар, и протегна ръка.

— Ела, виж какво имам за теб!

Рейзин изду ноздри и се приближи. Една крачка, още една… явно се беше подлъгала. Когато стигна достатъчно близо, Алеи се наведе и хвана въжето. От облекчение й се зави свят. Тя отрупа кобилата с нежности и я погали, за да я обезщети за липсата на захар.

Стиснала юздите, Алеи механично хапна парче хляб, после оседла и натовари коня, което се оказа неочаквано трудно. Седлото беше по-тежко, отколкото очакваше или помнеше от предишната вечер, и много по-тромаво от английските седла — не че някога беше вдигала английско седло. Едва след втория опит успя да го намести върху гърба на Рейзин. Първия път покривалото се изплъзна и тя трябваше да заобиколи коня, за да го вдигне. Накрая триумфално затегна колана и се метна на седлото, както се бе научила само преди седмици. Сложи крака си в поставката на дамското седло и си повтори няколко пъти: Ще се справя. Ще успея.

Обаче не знаеше дали трябва да се смее, да плаче или да крещи.