Лидия Джойс
Нощта на изкусителя (23)

23

Отведоха Алеи в стаята й, която се намираше в сърцето на двореца Топкапъ, но само за тази нощ, както я увери лейди Бънтинг. Алеи й повярва. Беше сигурна, че няма да нощува още веднъж в султанските палати. Щом се прибра в стаята си, отказа помощта на слугините, отпрати Айгюл и сама съблече вечерната рокля. Разхлаби корсета, който след дългите дни на свобода я стягаше като в менгеме, и облече една от пътническите рокли. След дълга и мъчителна борба успя да закопчее всички копчета на гърба. Духна лампата, легна на дивана, зави се с топло одеяло и зачака.

Беше сигурна, че няма да заспи, но явно бе задрямала, защото си спомняше, че през прозореца се вижда обсипано със звезди небе, а в мига, когато се събуди, то бе закрито от мъжка сянка.

Не беше Думитру. В първия миг помисли, че е той, но очертанията бяха чужди и умът й отхвърли идеята, едва домислена докрай.

— Побързайте, милейди — изрече мъжът на недобър английски. Значи не беше и сър Едуард.

Алеи отметна одеялото и стана. Уви се в булото, наметна се е дебел шал и посегна към обувките си. Мъжът се движеше безшумно и тя реши, че е по-добре да не се обува. Каменният под между килимите беше леденостуден и стъпалата й се вледениха, но тя изобщо не ги усети.

Мъжът я изведе в коридора и тръгна нанякъде, като се движеше на зигзаг. Алеи минаваше за втори път по виещите се коридори, но сега всичко беше различно. Стаите, които на дневна светлина изглеждаха великолепни, сега й навяваха страх. По ъглите сякаш се криеха десетки шпиони. Стомахът й се свиваше от студ и страх и тя се стараеше да върви в сянката на водача си. Най-сетне мъжът отвори една врата и излезе в двор, където чакаше носилка, заобиколена от униформени стражи.

— Качете се — нареди шепнешком мъжът — и не казвайте нищо. Сега сте султанка, която отива да посети умиращата си сестра. Затова е стражата.

Алеи се подчини и плътно уви булото около лицето си, за да се виждат само очите и малко от челото. После предпазливо излезе от сянката на вратата под лунната светлина. Непознатият мъж отвори вратичката и тя се качи в носилката. Вътре имаше тапицирана пейка, на която трудно биха се побрали двама души. И от четирите страни имаше прозорци, но всички бяха покрити с плътни завеси. Мъжът затвори вратичката. Алеи седна, опитвайки се да овладее нервното треперене. Носачите я вдигнаха без предупреждение и тя се стресна. Докато нагласят прътовете на раменете си, носилката се клатеше застрашително.

Алеи чу как мъжът заповяда нещо на турски. Носилката се раздвижи и скоро се залюля в ритъма на стъпките на носачите. Тя не смееше да погледне навън, не смееше дори да диша. Стараеше се да остане абсолютно неподвижна, сякаш силата на волята й можеше да направи носилката невидима и безшумна.

По някое време спряха и носачите свалиха товара си. Алеи повдигна внимателно завесата и видя водача да чака търпеливо, застанал пред стражите. Намираха се в друг вътрешен двор, обрасъл с трева. И тя нямаше друг избор, освен да чака.

 

 

Думитру не спеше. Доста време се беше питал дали да яде от донесената храна или не. Посланието на Алеи беше доказателство, че тя е поръчала да му занесат храна, но това не означаваше, че не са сложили вътре отрова. После обаче стигна до извода, че и без това ще се наложи да преглъща, каквото са му приготвили османците — по-добре да се наслади на яденето, поръчано от Алеи. Нищо чудно да му е последното.

Алеи му бе дала възможност да сложи край на живота си, но посланието й звучеше загадъчно. „Използвай го, когато се наложи.“ Кога ще се наложи да го използва? Преди да дойдат мъчителите му? След като смачкат краката му, но преди да смачкат ръцете му? Когато започнат болките или когато станат непоносими?

Когато се наложи.

Тази негова жена беше невероятна. Може би вярваше, че изобщо няма да му се наложи да го използва?

По някое време Думитру чу стъпки, стъписващо ясни в тишината на подземието. Цялото му тяло се напрегна. Ножът беше в ръката му. Опит за бягство? — Не, лоша идея. Не е ли по-добре да си пререже гърлото и да сложи край? Или да скрие ножа и да рискува да изгуби дори това спасение?

Стъпките спряха пред неговата килия. „Използвай го, когато се наложи.“

След секунди на ужасяваща несигурност — ключовете вече дрънчаха — Думитру хвърли ножа в тоалетната кофа. Чу се тих плисък. В следващия миг ключът се превъртя в ръждясалата ключалка и Думитру се сви до стената, без да знае какво го очаква.

Появи се непознат мъж. Светлината на лампата в ръката му освети празната купа и стомната до нея и на лицето му изгря усмивка.

— Някой тук явно те обича — заяви той на изискан арабски. Хвърли нещо към Думитру и той го улови с вързаните си ръце. Плат. Вързоп. — Даже много те обича. Сега ще ти сваля белезниците.

Мъжът притвори вратата, извади малък ключ и освободи ръцете на Думитру от железните гривни. Думитру отвори вързопа и намери роба със западна кройка, турска наметка и було.

— Много съм едър — възпротиви се той.

Мъжът насреща му се изкиска.

— С малко късмет никой няма да ти обърне внимание. А без късмет никой повече няма да те види.

Думитру извади ножа от кофата, избърса го внимателно и го мушна в колана си.

— Дано имам късмет — промълви той.

Пътят до килията беше траял цяла вечност, докато пътят навън продължи само няколко мига. Стаята на пазачите беше празна — очевидно някой ги е подкупил, за да отидат другаде. Възможно ли беше Алеи да е свършила толкова много работа само за няколко часа? Или султанът беше организирал тази „шега“, за да се позабавлява?

Преди да избере едно от двете заключения, Думитру се озова в студен вътрешен двор и видя на няколко крачки носилка, спряла в сянката на едно дърво.

— Побързай — подкани го мъжът и в гласа му звънна ирония. — Сестрата на господарката ти е на смъртно легло.

Думитру не се нуждаеше от повече подкани. Един от носачите отвори вратичката, той се качи в носилката и веднага видя очите на Алеи, святкащи под лунната светлина. Вратичката се затвори и тя се хвърли на гърдите му. Смъкна булото си и го зацелува като обезумяла. Устата й имаше вкус на свобода, беше гневна и дива и той отговори на целувката с цялото си същество.

Най-сетне тя го пусна, сложи пръст на устните му. Той разбра, че носилката се движи. Кимна й и скри лице под булото. Тя направи същото и двамата се отпуснаха на тапицираната пейка.

След малко спряха. Носилката бе стигнала пред вътрешната порта. Думитру се напрегна, ръката му се стрелна към ножа. Някой извика нещо, един от носачите зашумоля с хартия… Официални документи или добре подправени копия? Той не знаеше и не смееше да прави предположения. След миг, продължил цяла вечност, портата проскърца и се отвори. Думитру спря да диша. Всичко, което виждаше в мрака от Алеи, беше ивица бяла кожа. Носилката потегли бавно… най-страшното изпитание в живота им. Думитру си представяше как наближават портата, стигат до нея… Накрая преминаха! Очевидно бяха преминали, защото Алеи затвори очи и се отпусна на възглавниците с тиха въздишка. Думитру отново започна да диша. Още една порта и ще излязат в града.

Спряха отново. Шумоленето се повтори, портата се отвори. Носачите минаха безпрепятствено, носилката се люлееше ритмично… И най-после бяха навън, в сърцето на тъмния град. На половината път към свободата.

— Ти си жив — изплака задавено Алеи и се притисна до него. — Сториха ли ти нещо?

— Не — отговори тихо Думитру. — Нямаха време за това. Как успя да го направиш? Какво си обещала? На кого?

Тя изхълца, после се засмя.

— Опитах се да замая главата на един археолог, а той се оказа британски шпионин. Обещах му всичко… — Тя сложи пръст върху устните на Думитру, за да му попречи да реагира. — А той ме помоли да му пратя портрет и да му помагам да защитава британските интереси.

Той помисли малко и кимна.

— Превъзходна работа. Достойна за възхищение.

— Аз не мисля така — изсъска тя и той се учуди на цинизма й. — Ти щеше ли да му сътрудничиш, ако беше поискал повече от мен?

Думитру въздъхна шумно.

— Щях да го убия. — И след кратка пауза добави: — Права си. Той е гадина.

— Шшшт — помоли тя и се облегна на него. — Тази гадина току-що ни спаси.

Пътят продължи в мълчание. Няколко минути се чуваха само стъпките на носачите и от време на време далечен лай на куче. Улиците, до преди няколко часа гъмжащи от хора, сега бяха неестествено пусти и тихи. Думитру изпита безумното чувство, че стъпките на носачите отекват из целия град. После в далечината се чу някакъв гръм. Дали са забелязали изчезването му и са вдигнали тревога?

Той повдигна леко завесата, но видя само пуста улица. Водачът промърмори някакво проклятие и между мъжете се разгоря спор. Да тичат ли, или да продължат с досегашната скорост? Решиха да продължат ходом. Думитру изпъна гръб и стисна здраво ножа.

— Това за нас ли беше? — попита Алеи учудващо спокойно.

— Не знаят — отговори Думитру и понеже искаше да бъде честен докрай, добави: — Но го смятат за вероятно.

Носачите вървяха малко по-бързо от преди, от време на време даже подтичваха. В движенията им се усещаше трескавост, каквато преди нямаше. Алеи се отпусна назад, Думитру се наведе напред.

Дълго време пътуваха мълчаливо. А после чуха бързо приближаващи се стъпки.

Колко ли са? — запита се Думитру. Дали ги преследват?

Стъпките се приближиха и някой изрева на турски да спрат. Водачът отговори. Алеи погледна Думитру, но той безпомощно поклати глава. Не бе разбрал нищо, но и не искаше да я тревожи.

След около минута носачите спуснаха носилката на земята. Войници, поискали да претърсят носилка, носена от дворцовите носачи, рискуваха да бъдат осъдени на смърт, ако обезчестяха с погледите си някоя дъщеря на султана. Никога не биха проявили такава дързост, ако не преследваха бегълци. Думитру извади ножа.

Стъпки приближиха към вратата, някой отвори — Думитру изригна поток проклятия на турски, имитирайки умело реакцията на разгневена жена. Войникът се отдръпна инстинктивно, после обаче решително се наведе. Протегна ръка към булото на Думитру и го дръпна. В следващия миг се олюля и падна назад с нож в сърцето. От раната бликна кръв и опръска ръката на Думитру. Той се отдръпна и извади ножа от гърдите на убития. Войникът рухна на земята.

Войниците — наистина бяха войници — станали свидетели на неочакваното убийство на своя началник, понечиха да вдигнат тревога. Носачите се изправиха срещу тях. Думитру скочи от носилката и прониза още един, преди другарите му да извадят оръжията си. Носачите убиха други грима. Останалите побягнаха. Тогава водачът извади дълъг ятаган и буквално набучи единия. Оцелелите двама хукнаха надолу по улицата, пищейки и размахвайки празните си пистолети.

— Връщайте се в носилката — заповяда водачът и прибра оръжието си.

— Аз ще вървя пеша — възрази Думитру и избърса окървавената си ръка в булото. Лицето му остана открито. — Така ще ви е по-леко.

Носачите заеха местата си и вдигнаха носилката.

— Думитру! — В гласа на Алеи звънна паника. Тя се наведе от прозорчето и го затърси с поглед.

— Тук съм. Добре съм — рече тихо той. — Затвори вратичката и се дръж здраво. Ще тичаме.

Така и направиха. Носачите бяха свикнали да тичат с товар и Думитру едва успяваше да се движи в крак с тях. Зад гърба им цареше бъркотия. Войници крещяха и стреляха, жителите на квартала отваряха прозорците и ругаеха сърдито. Носачите вече не вървяха на зигзаг, а тичаха целенасочено в една посока.

— Къде отиваме? — попита задъхано Думитру.

— В морето — отговори водачът. — През портата.

Направиха остър завой и се озоваха пред старата защитна стена откъм морето. Портата беше точно пред тях. Всъщност врата нямаше, а старата арка се рушеше. Мъжете преминаха тичешком. От другата страна започваше стръмен склон. В морето ги очакваше лодка с четирима гребци. На хоризонта се виждаше тъмният силует на търговски кораб, огрян от хилядите звезди над Черно море.

— Тичайте — заповяда водачът и се скри в сянката на портата. Носачите оставиха носилката, Думитру отвори вратичката и улови ръката на Алеи.

— Да вървим. Побързай!

Ръката, която стисна неговата, беше студена, но спокойна. Алеи скочи от носилката, примигна срещу лунната светлина, после нададе зарадван вик и се затича към лодката. Думитру беше до нея. Когато стигнаха до водата, той я вдигна на ръце и я пренесе до лодката. Сложи я вътре, покатери се след нея и седна насреща й. Когато лодката потегли, той се наведе над ръба и изплакна ръцете си и ножа в морските вълни. Моряците гребяха, без да говорят, и бързо напредваха към кораба. Алеи се обърна и видя как носачите вдигнаха носилката, замахнаха и я хвърлиха от най-високото място. Тя описа широка дъга, падна във водата и потъна. Носачите се върнаха обратно през рушащата се порта и изчезнаха в мрака.

Думитру бе устремил поглед към големия търговски кораб, който щеше да ги приеме.

— Хората, които ни нападнаха… — заговори с треперещ глас Алеи. — Мъртви са, нали?

Думитру се обърна към нея. Очите й бяха разширени от ужас, булото висеше от двете страни на лицето и. Самият той бе изгубил булото и наметката по време на бягството.

— Да, повечето — отговори предпазливо той и я притисна до себе си. Представи си как кръвта на убития пръсна на фонтан и потрепери.

— Не исках да стане така, но ти ги уби само за да спасиш мен… и себе си — промълви тя.

— Да — отвърна задавено Думитру. Никога досега не беше убивал. През годините, когато шпионираше в полза на великите сили, нито веднъж не бе давал дори нареждане да убият някого.

— Иска ми се да бяхме избягали по друг начин.

— Това е самозащита. Направихме, каквото трябва. Те са изпълнявали заповед — опита се да обясни тя.

Думитру кимна с благодарност. Тя бе поела част от вината за пролятата кръв върху себе си. Как хубаво бе казала „ние“. Храбрата, благородна Алеи.

— Обичам те — пошепна той.

— А аз не знам как да ти обясня колко те обичам — пошепна в отговор тя. — Защото самата аз не го разбирам докрай.

След няколко минути стигнаха до кораба и се изкачиха по люлеещата се стълбичка.

— Добре дошли на борда на „Гуд Куин Бес“ — извика бодър глас на английски и едър мъж в офицерска униформа се втурна да ги посрещне. — Веднага щом вдигнат лодката, ще потеглим. Докато султанът се сети да препречи теснината, ние отдавна ще сме в открито море.

Той изрева няколко неразбираеми заповеди и моряците се пръснаха на всички страни. Внезапно палубата се озари от светлината на десетки фенери.

— Наистина ли свърши? — попита замаяно Алеи.

— Първата част със сигурност — увери я Думитру. — Но според мен това е повече начало, отколкото край.

— Сега ме интересува само дали ще ни дадат легло с чисти чаршафи. Като те видя да лежиш в него, всичко ще е наред — рече Алеи с леко уплашения тон, до който прибягваше винаги, когато искаше да изглежда нахакана.

Думитру избухна в смях — първият истински смях от много време насам. Избликът го ободри. Привлече Алеи към себе си и я погледна в очите под светлината на фенерите.

— Обзалагам се, че капитанът е приготвил всичко — заяви той.

Алеи се усмихна. Очите й грееха от радост, но в дълбините им имаше нещо, което го изненада.

— Какво има? — попита той.

— Носиш пола — отговори тя.

— О, това ли било? — засмя се той. — Всички турци носят пола.

— Но ти не си турчин — промълви тя, надигна се на пръсти и го целуна.

Сладката, лудата, смелата, прекрасната Алеи.