Лидия Джойс
Нощта на изкусителя (13)

13

— Няма да я намерим преди залез-слънце — предрече Волинройски и вдигна глава към слънцето, което се бе спряло за малко на ръба на съседната планинска верига.

— Знам — промърмори Думитру. По време на дългата езда голяма част от гнева му бе отлетяла. Ала решителността му не се разколеба. Ще намери жена си и ще я върне вкъщи, макар да не знаеше защо това е толкова важно. През нощта не бе спал добре и сега главата му бучеше, затова предпочиташе да не мисли. Отпъди неприятната мисъл и се съсредоточи върху преследването.

— Взели сме храна само за два дни — добави многозначително Волинройски. Двамата яздеха след голямата група и следваха кучетата през храсталаците. На дневна светлина Думитру различаваше пътеките на дивеча, по които се движеше Алеи. Единственият й критерий очевидно беше да язди непрекъснато на запад.

— Знам — повтори Думитру и лицето му помрачня още повече. Вече втори ден не се усмихваше. — Утре ще се върнете у дома. Ти ще се грижиш за Северинор, докато аз отсъствам. Ние с Богдан ще вземем резервната храна и ще продължим търсенето.

Богдан беше най-добрият съгледвач в Северинор, специалист по разчитането на човешки следи, все едно дали оставени от отделни бандити, от цели кервани или от малки армии. Той бе намерил следата на Алеи след объркването на кучетата.

— Щом така искаш — каза Волинройски. — Като чуят това, османците ще се превиват от смях.

— Тогава не им казвай — изфуча Думитру. Волинройски вдигна рамене и двамата продължиха напред в мълчание.

 

 

Следобед на третия ден Алеи стигна до Дунава — голяма кална река, широка няколкостотин метра, лениво влачеща водите си към Черно море. Когато Рейзин изскочи от храсталака и се озова на брега, Алеи изпита разочарование и смелостта й угасна. Незнайно защо, тя се беше надявала да излезе на реката при Оршова. Сега не знаеше дали градчето се намира по течението или срещу течението на реката и не си спомняше дали следващото селище е близо или не.

Отведе Рейзин до близката пясъчна ивица и слезе от седлото. Нави юздата на китката си, коленичи, свали ръкавиците и напръска лицето си с леденостудената вода. Носът и бузите и изтръпнаха, водата миришеше на риба и тиня, но това нямаше никакво значение. Алеи беше мръсна и изтощена и студената вода я съживи малко — поне й създаде илюзията за баня. Вече три дни носеше корсет, без да го сваля, и изтерзаното й тяло се гърчеше от болка. Тя не смееше да го разхлаби, защото не би могла да го затегне без чужда помощ и костюмът щеше да й стане тесен. Знаеше, че трябва да изглежда добре, когато влезе в града: там щеше да потърси място за нощуване и да наеме лодка. С малко повече късмет щеше да си намери и камериерка, която да я освободи от проклетия корсет, а после да й помогне да се измие хубаво е топла вода и да легне в удобно легло.

След известно време тя се надигна и затърси в чантата нещо за ядене. Краката й вече не трепереха при слизане от коня, но я боляха от необичайното напрежение. Гладът бе станал част от нея, защото умираше от страх, че храната й ще свърши, и при всяко спиране хапваше само по няколко хапки. И сега направи същото, макар че стомахът й се свиваше от глад. Когато Рейзин се напи, Алеи извади от чантата на седлото четка и се зае да четка прашната конска козина. Чувстваше се глупава и безполезна, но не виждаше какво друго би могла да направи. Вчера, когато свали седлото, откри на гърба на Рейзин рана и избухна в сълзи. Сигурно беше поставила седлото не както трябва, макар че много се стараеше да го прави като конярите в обора. Сега бедната Рейзин страдаше заради нейната несръчност. Продължи да четка коня, докато ръцете й натежаха като олово и не бяха способни да направят нито едно движение повече. После седна, опря глава върху коленете си и заплака силно — за Рейзин, за себе си и най-вече за Думитру. Едва късно през нощта спря да плаче, извади одеялата, уви се хубаво и си легна.

Днес се чувстваше вцепенена, безчувствена за всичко, освен за болките и изтощението, които бяха постоянните й придружители. Затова и не трепна, когато чу шум в храсталака — за разлика от вчера, когато се стряскаше от всяко зайче, козле, птица или сърна. Просто се огледа и когато зърна някакво цветно петно, не проумя веднага какво означаваше то.

Само след миг обаче прозрението я връхлетя с ужасяващ студ: този път не беше дивеч, а мъж на кон. Тъкмо бе посегнала към седлото, когато се появиха ездачите. Думитру. Изглеждаше като образа от сънищата й, но появата му я прониза като нож в корема. Зад него се появи втори ездач. Лицето му й беше смътно познато от замъка, но тя съсредоточи цялото си внимание върху съпруга си.

Не. О, не, не! Без да мисли, тя се метна по мъжки на седлото. Пясъчната ивица беше на десетина метра от мястото, където Думитру бе спрял коня си, смаян, че я вижда. Алеи подкара кобилата в единствената посока, която беше свободна — право в Дунава.

Само след два скока водата стигна до копитата на Рейзин. Скоро обля хълбоците й и след малко животното заплува, а Алеи потъна почти до кръста в кафявата вода.

В първия момент бедрата й запариха от студ, после изтръпнаха като стъпалата. Тя се обърна за миг и видя как другият мъж обърна коня си, а Думитру вкара Бей в реката е мощен скок. Водата се разплиска на всички страни. По бузата й се посипаха капки. Твърде близо. По дяволите, той беше твърде близо! Но вече нямаше връщане назад.

Тъмната, мътна вода се плискаше около талията й, дърпаше тежките й поли и се опитваше да повлече коня и ездачката към дъното. Течението ги понесе надолу. Под ленивата повърхност се криеше неумолима стихия. Макар вече да не усещаше болка в краката си, тя знаеше, че въпреки дебелото облекло бързо губи телесна топлина.

Ами ако убия и себе си, и Рейзин? — запита се внезапно тя и панически се обърна към брега, далечен като друг свят. Колко дълго можеха да плуват конете? Тя не знаеше, но беше уверена, че мокрите й дрехи и багажът само пречат на кобилата. Посегна към ножа, вързан на хълбока й, намери емайловата дръжка, дръпна я и опипа за ремъците на чантите. Водата беше толкова студена, че пръстите й моментално се сковаха. Накрая все пак успя да хване един ремък и отчаяно започна да реже дебелата кожа.

— Алсиона!

Гласът на Думитру отекна над водата. Тя се огледа и го видя да плува редом с коня си. Едната му ръка беше върху седлото, краката му ритаха на всички страни. Косата бе залепнала за челото му и изглеждаше по-скоро черна, отколкото сребърна. Лицето му изглеждаше непоносимо: мраморен бог, олицетворение на гняв. Сърцето й спря, но предателските й очи не можеха да се наситят да го гледат. Господи, как беше копняла да го види!

— Алсиона, върни се! — изкрещя той. — Ще убиеш всички ни!

Тонът му издаваше повече гняв, отколкото страх. Първият ремък поддаде и Алеи доби нова смелост. Ей сега ще пререже и втория.

— Ако не искаш да умреш, върни се, но аз няма да те последвам! — изкрещя тя. Целият гняв и болка на последните три дни избликнаха навън и тя не направи опит да ги спре. — Щом водата ме изхвърли някъде на брега, можеш да ми откраднеш и дрехите!

— Не ставай глупачка! — изфуча той.

Вторият ремък бе отрязан и чантите потънаха.

— И аз исках да ти кажа същото! — изкрещя в отговор тя.

Той беше още по-близо. Тя прибра камата и му обърна гръб. Сграбчи седлото, преметна десния си крак от другата страна и се плъзна по вълните редом с Рейзин. Ледената вода улучи гърдите й като удар с чук и в дробовете й почти не остана въздух. Господи, колко беше студено! Заповяда си да диша. Веднъж, два пъти, три пъти… усещането отслабна, но тя се разтрепери неудържимо.

Хвана единия край на одеялото, за да се задържи над водата, и зарита силно. При всяко движение полите се увиваха в краката й, пречеха й да напредва и я теглеха надолу. Много скоро вече не беше в състояние да се движи редом с Рейзин. Корсетът не се разтягаше и лишаваше тялото й от кислорода, който й беше жизнено необходим. Тя се опита да се пребори със замайването и с течението на реката, замръзналите й пръсти се вкопчиха отчаяно в одеялото, макар да не го усещаха. После вцепенението изчезна и краката и запариха от болка. Само след няколко минути беше изтощена до крайност и преохладена. Не беше способна дори да седне обратно на седлото.

Ще се справя. Трябва да се справя. Не биваше да мисли за нищо друго, освен за брега, който се плъзгаше неусетно покрай тях, докато те се приближаваха към него непоносимо бавно. Гневът и болката я тласкаха напред, макар че силите й се топяха.

Глупава жена, гневеше се през това време Думитру. Продължаваше да плува, за да избяга от него, измъчваше коня, защото дългите й поли или се издуваха, или се увиваха около краката й. Защо риташе като луда? Главата й едва се подаваше над водата, а когато потъна още малко, Думитру беше готов да се разкрещи от страх — това изобщо не подхождаше на безсърдечния гняв, който искаше да изпитва.

Той заплува по-бързо. Ръката го болеше непоносимо от стискането на седлото, а краката му тежаха в ледената вода като олово. Приближи се, но не можа да я настигне. Мина цяла вечност, докато успя да протегне ръка и да улови мокрите й поли. Заповяда на уморените си крайници да се напрегнат до крайност, за да навакса времето, което му беше необходимо, докато мине от дясната страна на Бей и заплува редом с Алеи. Минаха няколко минути, докато извърши тази сложна маневра, но тя го забеляза едва когато той сложи ръка на рамото й.

Алеи се обърна рязко и го прониза с толкова отровен поглед, че стомахът му се сви на топка. Лицето под шапката беше толкова бледо, че изглеждаше почти прозрачно. Мокри кичури бяха полепнали по челото й и отстрани на лицето. Очите й святкаха гневно, безкръвните устни бяха стиснати в ядна гримаса… въпреки това тя беше толкова красива, че той изпита болка. По дяволите целия този фарс!

— Алеи…

Тя се извърна мълчаливо. Не искаше да говори с него. Отсрещният бряг беше доста по-близо от този, от който идваха. Думитру стисна зъби и продължи да плува редом с нея, с нейното темпо, готов да я извади от водата, ако изпусне одеялото на Рейзин и потъне.

Ала тя не се предаде, макар че лицето й ставаше все по-бледо и изтощено. Най-сетне конете усетиха дъното под копитата си — първо неговият, после и нейният. Бей и Рейзин стигнаха брега с последни сили, измръзнали, но изправени. Думитру принуди изтръпналите си крака да носят тежестта му и да вървят в крак с коня. Алеи направи няколко крачки, вкопчена в Рейзин, после обаче загуби равновесие, падна в крайбрежната вода и потъна. Думитру се хвърли към нея, но когато се приближи, тя вече се бе изправила. По лицето й се стичаше кална вода. В дясната й ръка святкаше нож. Тя го размаха срещу него и се отдалечи заднешком към брега.

— Алеи, не ставай смешна — проговори предупредително той и тръгна след нея, но внимателно, защото изразът на лицето и му показа, че тя не се шегува. Никога не я беше виждал такава: лицето й беше студена, празна маска, зад която бе изчезнало всичко човешко.

— Не — проговори с тракащи зъби тя. При падането бе изгубила шапката си и дългата мокра плитка се спускаше чак до талията. — Може би за първи път в живота си действам напълно разумно.

— Заплашваш ме с нож — отвърна той, все още не можейки да повярва какво се случва. — С моя собствен нож — допълни, когато слънчевата светлина падна върху дръжката от емайл с красива шарка.

Ако можеха да ме видят, парижките ми приятели щяха да се превиват от смях, помисли си горчиво той. Отстрани гледката сигурно беше смешна, но на него му се плачеше.

— Нямам намерение да те убия — обясни Алеи, сякаш имаше насреща си идиот. — Ножът е единственото средство да те задържа по-далече от себе си и да те накарам да ме чуеш. Бог знае, че досега не си правеше труда да разбереш какво ти говоря. Чух какво каза на господин Волинройски. За моите пари.

— Знам — отвърна Думитру и част от гнева му се върна.

— Мислех, че не съм ти безразлична — продължи тихо тя. — Че държиш на мен. Мислех си, че нещо ни свързва — доверие, приятелство, ако не и повече.

— Разбира се, че ни свързва — отговори той, неспособен да сдържи гнева си. — Или поне докато ти не реши да ми избягаш.

Маската на Алеи се пръсна и лицето й се разкриви от болка и гняв.

— Ти искаш да ме окрадеш! Много добре знам, че се омъжи за мен заради парите, но нали си получи половината! Защо не ми остави частта, която е само моя? По дяволите, Думитру, аз съм ти жена!

— А аз съм ти мъж, за бога! — изкрещя вбесено той. — Какво би могла да направи една жена с пари, които крие от съпруга си?

— Много неща би могла да направи, особено ако се е омъжила за непознат, който може би — може би, казах — преследва съмнителни цели — отговори горчиво Алеи. — Нито веднъж ли не помисли, че би могъл просто да ме попиташ?

— Това не е тема за дискусия — отсече Думитру. — Аз съм ти мъж, не съм ти дете. Нямам никакво намерение да се държа за полите ти и да завися от капризите ти.

— Тогава не трябваше да се жениш за мен. Ти граф ли си или просяк!

Това беше глупава, дребнава обида, но именно тя накара Думитру да изгуби самообладание. Само ножът в ръката й не му позволяваше да се хвърли върху нея и да я раздруса, за да се вразуми.

— Аз съм твой съпруг, Алеи. Нима това не означава нищо за теб? — попита той през здраво стиснати зъби.

— О, разбира се, че означава — отвърна горчиво тя. — Бъдете една кръв и една плът, нали така се казва в клетвата. Само дето ти си убеден, че тази плът принадлежи единствено на теб.

— Ти и проклетата ти упоритост! Не съм дошъл да си искам своето! — избухна той. — Искам теб! Аз те обичам, Алеи!

Думите паднаха насред гневния изблик — неочаквани, непреднамерени, необмислени. Въпреки това Думитру разбра с поразяваща яснота, че е казал истината и че тази непризнавана любов е причината той да тръгне да я търси въпреки гласа на разума и на гордостта. Волинройски беше напълно прав, нищо, че той отричаше упорито. Това прозрение го учуди и ядоса — и изличи гнева така внезапно, както нищо друго не би успяло. Обаче Алеи дори не трепна.

— Обичаш парите ми — отсече сърдито тя. — Мен само ме харесваш.

— Проклятие, Алеи — изръмжа той, преди тя да е успяла да продължи. — Аз очаквах най-обикновен брак с най-обикновена жена, която дори да не ми харесва. А ти се оказа всичко, което не съм очаквал: силна, интелигентна, красива…

— Красива ли? — Тя се изсмя с грозен, лаещ смях и острието на камата си остана насочено към гърдите му. Думитру я огледа замислено. Можеше да се хвърли към нея… и тя да го намушка, преди да е успял да й отнеме оръжието. По-добре да си стои на мястото. — Ах, господи, каква чест! Значи си тръгнал да ме преследваш, защото съм красива? Ти имаш ли поне малко ум в главата си?

Гласът й стана писклив и тя отстъпи няколко крачки назад. Той не я последва и тя избухна в плач — неконтролируем и истеричен. Никога не я беше виждал толкова гневна. Дори не бе помислял, че Алеи може до такава степен да излезе извън кожата си.

— Мразя тази дума! Ако не бях красива, родителите ми нямаше да решат да ме омъжат за благородник. Нямаше да ме влачат цели четири години от бал на бал и да нося мълчаливо позора си — защото още първата година стана ясно, че мога да си хвана най-много някой обеднял, отчаян млад син на аристократично семейство. Можех да се омъжа за един млад инженер на име Джошуа или Сайръс: прекрасно момче, плахо, но с дух на откривател, с визия за бъдещето. Баща ми го ценеше много, а младият инженер щеше да бъде безкрайно щастлив, защото името му щеше да стои по табелите на фабриките. Представяте ли си: да се ожени за дъщерята на мистър Картър! Сигурно щеше да изпълнява с готовност всичките ми капризи. Даже самият сатана щеше да е по-добър съпруг от теб. А ти ме наричаш красива! — Тя буквално изплю думата. — Накараха ме да се махна от родината, да дойда в тази безименна средновековна дупка и да се омъжа за чужденец, за варварин, за бунтовник, който сега е решил да ми открадне последния остатък от независимостта ми!

— Не е така, Алеи… — подзе Думитру, разтърсен от бурния й изблик.

— Ти сам го каза, не помниш ли? Винаги е било така. Всичко страшно, което ми се случва, е само защото съм красива. — Тя се успокои също така внезапно, както беше избухнала и в очите й блесна чужда, ужасяваща светлина. Той протегна ръка към нея, тя заметна дългата си плитка напред, хвана края й и го погледна през сълзи. — Не искам да е така. Красотата не е вечна. Ако ме обичаш, защото съм красива, ще ме забравиш веднага щом изгубя красотата си.

Без да каже нищо повече, тя завъртя ножа и отряза дебелата си плитка. Той се втурна към нея, но не успя да предотврати този саморазрушителен акт. Алеи небрежно хвърли плитката на земята, нададе гневен вик и насочи острието към собственото си лице.

Той се хвърли към нея, блъсна ръката й и ножът излетя във въздуха. Двамата паднаха върху коравата земя. Думитру се стовари върху нея и чу как въздухът излезе от дробовете й.

Алеи окончателно престана да се владее. Забарабани с юмруци по гърдите му, разпищя се, зарита диво. Той сграбчи китките й и стисна здраво зъби, когато юмрукът й улучи носа му с такава сила, че извика сълзи в очите му. Въпреки това не я пусна нито за миг. Стисна здраво едната китка, после и другата, задържа краката й между своите и изчака, докато истеричният й плач се успокои. Тя се отпусна и остана да лежи под него, замаяна от изтощение. От затворените й очи продължаваха да се стичат сълзи.

Това беше най-страшното от всичко.

— Хайде, Алеи, престани — помоли той и много се учуди колко дрезгаво звучеше гласът му. — Ще оставим конете да си починат и ще се приберем вкъщи.

— Само си мислите, че ще си отидете вкъщи!

Думите бяха произнесени на сръбски, но смисълът им веднага проникна в главата му. Думитру се обърна рязко и видя на брега десетина мъже. Половината на дребни кончета, другата половина пеша. Като по команда всички избухнаха в смях, сякаш бяха чули добра шега.

— Кои са тези? — попита шепнешком Алеи. Очите й изглеждаха огромни върху смъртнобледото лице и в тях имаше само страх.

— Хайдути — отвърна сухо Думитру.

Хайдути. Допреди миг Алеи беше твърдо убедена, че вече няма сили дори да се страхува, но се оказа, че се е лъгала. Грубите мъже, накичени с оръжия, се хилеха нахално и я оглеждаха по начин, който я накара да осъзнае, че Думитру лежи върху нея, че мокрите й поли са се вдигнали над коленете и са полепнали по бедрата й. Сети се за камата, която беше изпуснала, и за пистолета, потънал с чантите на седлото. И без това щеше да е безполезен, след като се бе намокрил. Погледна Думитру в очите и видя нещо като солидарност: те двамата срещу хайдутите, може би не в битка, но духовно. Помисли малко и кимна. Тя беше богата. Бандитите се правеха на велики, но нямаше да й сторят зло — самият Думитру й го бе казал. Ако се върнеше с него, я очакваше доживотен затвор. По-добре да иде с хайдутите. Ще им плати искания откуп и готово.

— Ставайте!

Един от хайдутите говореше немски. Първата разбираема дума.

Думитру се подчини бавно и неохотно. Алеи се изправи и се олюля. При това се възползва от случая и се придвижи към ножа. Освен това увеличи разстоянието между нея и мъжете и между нея и Думитру. Бей и Рейзин бяха много далече. Алеи стоеше сама на брега. Знаеше, че не може да влезе отново във водата — само след минути би се удавила. Погледна хилещите се мъже и страхът й се засили. Откъде можеше Думитру да знае дали бандитите искат откуп за всички богати християни? Може би има и такива, които изчезват безследно. Вече не беше сигурна дали удавянето не е по-добрата алтернатива, отколкото да падне в лапите на тези мъже.

Един от хайдутите очевидно отгатна мислите й, защото извика нещо на непознат език и мъжът с кожена шапка, който бе говорил немски, преведе:

— Махни се от реката.

Искаше й се да събере смелост и да грабне ножа, но направи, каквото й заповядаха.

— Кажете имената си и какво правите тук — продължи мъжът. — И измислете сериозна причина да не ви убиваме.

Ето ти на! Единственият й шанс да се освободи от Думитру и да си осигури добро отношение от страна на хайдутите. Тя пое дълбоко дъх. Сърцето й биеше болезнено.

— Моето име е Алсиона Картър, аз съм английска дама. Този мъж ме отвлече и искаше да ме принуди да се омъжа за него, за да открадне зестрата ми от богатия ми баща. Моят баща ще ви бъде много благодарен, ако се върна у дома здрава и без да загубя добродетелта си… — Гласът и потрепери и тя се помоли мъжете да го отдадат на момичешката й плахост, а не на жалката страхливост, каквото беше в действителност. — Убедена съм, че наградата ви ще бъде дори по-голяма от благодарността му.

Мъжът с кожената шапка избухна в смях и побърза да преведе отговора й. Другарите му също се засмяха. Буквално виеха от удоволствие и пускаха неприлични шеги, които предизвикаха нови изблици на смях. Алеи хвърли бърз поглед към Думитру. Лицето му беше бяло като ризата и за първи път, откакто го познаваше, празно и напълно безизразно. Внезапно хайдутите замлъкнаха и Алеи видя как водачът им — той яздеше най-голямото пони и дрехите му бяха малко по-нови — оглежда изпитателно двамата пленници.

— А ти какво ще кажеш? — попита преводачът.

— Аз съм Гаврил Попеску — отговори Думитру с видимо недоволство. — Местен съм. Господарят ще ме откупи.

Алеи съзнаваше, че хайдутите я зяпат, и не реагира по никакъв начин. Щом той смяташе, че е по-сигурно да се представи за друг човек, тя няма да го издаде, стига да не осуети нейните планове.

Водачът промърмори нещо злобно на майчиния си език и Думитру веднага му отговори е няколко спокойни думи на същия език. Алеи се разтрепери от страх и погледна водача, който се усмихваше.

— Да бъде, както казваш — рече преводачът. — Но ако, лъжете, и двамата ще страдате, да го знаете. Сега ще ви отведем при старейшината. Нека той да реши какво ще прави с вас. Ние не знаем.

Водачът кимна на двама от хайдутите, които отидоха при тях с въжета в ръце. Алеи се лиши от джобния си часовник, Думитру — от двойка безполезни мокри пистолети и от съдържанието на джобовете си. Хайдутите явно не вярваха, че Алеи може да носи нещо ценно. Вързаха им ръцете на гърба, хванаха конете, натовариха пленниците на седлата и го поведоха по скрити пътеки далече от реката.

Край, каза си Алеи. Ще ме държат при тях, докато татко изпрати откуп, а след това ще си взема парите от Женева и ще се прибера в Англия.

Защо ли не вярваше, че ще се случи точно това?