Лидия Джойс
Нощта на изкусителя (8)

8

Следобедната разходка с Думитру остави у Алеи смесени чувства. Господарската къща — той нарече така централната постройка и трите крила — беше просторна и на някои места изглеждаше дори романтична. Ала романтиката често вървеше ръка за ръка с примитивност и Алеи не беше особено очарована. Под частните покои на графа имаше още два етажа — там бяха детските и гостните стаи. Партерът беше център на дома. От едната страна на голямата зала се отваряше врата към кухненското крило с квартирите на прислугата над него. Наблизо бяха складът за хранителни продукти и голямото помещение за дърва. От голямата зала се влизаше и в кабинета на Думитру. От отсрещната страна бяха така наречените помощни сгради. Думитру й разказа, че били построени в средата на XVII век и оттогава до 1801 г. служели като частни покои на членовете на семейството. След като дядото на Думитру наследил имота, семейството се преместило в главната сграда.

— Защо параклисът граничи с помощната постройка? — попита Алеи и надникна във вече познатия й коридор. — Мислех, че това подреждане е характерно за средновековието, а не за Ренесанса.

Думитру се усмихна развеселено, но очите му останаха хладни. Алеи отново си помисли, че той е изключително красив мъж. Тъмната, прошарена е по-светли кичури коса и косо разположените сини очи му придаваха класическо очарование.

— Вероятно си права, защото Ренесансът изобщо не е стигнал до нас — обясни той. — Скромните ми прадеди се задоволили с прост дървен параклис, залепен за външната стена, предназначен както за замъка, така и за селото. Един ден параклисът изгорял. Архитектът на това крило решил да компенсира липсата на елегантност и да вкара новия параклис в новата постройка. За щастие се сетил да направи страничен коридор, иначе селяните щяха всяка седмица да папат залата с калните си ботуши.

Излязоха заедно през главната порта и Алеи веднага обърна лице към яркото слънце. После побърза да се увери, че широкополата шапка я пази от силните лъчи.

Думитру й показа оборите и плевните около просторния двор пред главната кула. Две плевни бяха съвсем нови и стените им изглеждаха още влажни от прясната вар, а покривите от сиви плочи бяха позлатени от слънцето.

— Тук зимува добитъкът — обясни Думитру и когато ратаят отиде да доведе конете им, огледа двете плевни с такова задоволство, че Алеи се почувства задължена да реагира.

— Така ли? — Нищо друго не й хрумна.

Той я погледна с малко крива усмивка.

— Така ли? — повтори язвително. — Ти нямаш и най-малка представа какво означава всичко това, нали?

Алеи се почувства засегната и отговори, без да се замисля:

— А ти нямаш представа какво означава да вградиш втори цилиндър в машина, нали?

В първия миг Думитру я погледна смаяно. Тя прехапа устни и прокле прибързаността си. Но усмивката бързо се върна на лицето му и той рече:

— Една точка за теб.

Обърна се и повторно огледа новите плевни, сияещи под следобедното слънце. Дворът бързо се пълнеше със селяни.

Алеи си каза, че те изглеждат по същия начин, както понякога тя, когато е искала да присъства на място, където всъщност няма какво да прави.

— Тази зима за първи път ще имаме достатъчно сено и фураж, за да може добитъкът да изкара студовете. Няма да бъдем принудени да изколим половината стадо.

— Така ли… — повтори тихо Алеи. Този път бе разбрала всичко.

Ратаят доведе конете — едър, красив кафяв жребец за Думитру и крехка черна кобила за нея. Алеи разбра, че се е спасила от кокалестото муле, и изпита благодарност. Когато Думитру й помогна да възседне кобилата, тя си каза разкаяно, че способностите на ездача не се променят в зависимост от коня, който язди. До първото си излизане на езда в Хайд парк ходеше само на собствените си крака, возеше се в каретата на родителите си или пътуваше с влак. Макар че отдавна беше преодоляла страха си от язденето, никога не се чувстваше удобно на гърба на коня. А свръхчовешката лекота, с която Думитру се метна на гърба на кафявия жребец, я накара да осъзнае още по-силно своето несъвършенство.

Мъжът й огледа просторната поляна и се засмя.

— Виждам, че имаме доста публика.

Алеи се огледа и примигна. Няколко дузини жени и мъже се мотаеха около оборите, десетки други бързаха насам. Повечето не се преструваха, че работят, и ги наблюдаваха скритом, докато децата зяпаха открито и си шепнеха.

— Искаш ли да те представя? — попита той.

Алеи преглътна и стомахът й се сви на топка. Кобилата явно долови нервността й и запристъпва неспокойно.

— Мисля, че е редно — отвърна тя, преструвайки се на безгрижна.

Думитру й хвърли сияеща усмивка — за да я окуражи? — и насочи коня към най-близката група хора, застанали до кладенеца. Започна да изброява имена, които не й говореха нищо. Все едно се касаеше за сбирка от случайни срички. Въпреки това тя кимаше и се усмихваше отново и отново, докато и шията, и лицето й се сковаха. През цялото време остана близо до Думитру — не че той й беше добър щит, защото явно му беше приятно да й представя всеки човек поотделно. Селяните реагираха с необичайна страхопочтителност и Алеи се почувства като онази Уна от легендата, която упорито следвала рицарите кръстоносци.

Когато не остана нито един непредставен, Думитру се обърна отново към нея:

— Е, готова ли си да разгледаме нивите?

— Разбира се — отговори едва чуто тя. — Тогава да вървим. Той обърна коня си и се насочи в лек тръс между плевните. Алеи нямаше друг изход, освен да го последва.

Защо изобщо се съгласих? — питаше се тя три часа по-късно. Тази сутрин бе заявила, че през следващите шест седмици не желае да вижда мулета, камили и коне, а сега следваше мъжа си, който явно беше решен до края на деня да огледа лично всеки сантиметър от имота си. Язденето и без това беше неприятно, но с този натъртен задник и с тези напрегнати бедра — болката в тях беше по съвсем други причини — скоро се превърна в мъчение. Освен това разходката беше скучна и изпъстрена с много прекъсвания. Думитру проведе дълги разговори с цяла редица подчинени и Алеи беше готова да се закълне, че са били интересни — но тя не разбираше нито дума.

Ако се беше позамислила малко, докато бяха в салона, или дори пред обора, сигурно щеше да разбере, че начинанието няма да й донесе добро. Само че изобщо не се беше замислила. Всичко, което интересуваше Думитру, я привличаше. Под ярката светлина на деня той вече не изглеждаше така мистериозен и заплашителен, но въпреки това беше заобиколен от аура на власт, подчертана още повече от искрящите очи, страстния говор, силната брадичка и широките рамене. Той явно не можеше да си представи, че някой не е на неговото мнение… и май беше точно така.

Тя наблюдаваше реакцията на мъжете, с които той разговаряше, и видя как ентусиазмът бързо обхваща всеки, доближил се до него. Съмненията, смръщените чела и клатенето на главите се разсейваха бързо, белокоси мъже кимаха, смееха се и сияеха, сякаш бяха се превърнали във весели, безгрижни деца. Този мъж е магьосник, реши Алеи. Никой не може да устои на магията му. Може би след известно време ефектът отслабваше, но появата на господаря беше много добър инструмент.

Леко полюляващите се златни ниви в долините скоро отстъпиха място на отрупани с плод овощни дървета, после дойдоха гъсти гори и открити пасища по склоновете на планините. Алеи се улови, че постоянно размишлява за страната и хората — днес за първи път те бяха станали реални като становете на баща й и онези, които работеха на тях. Имотът на Думитру беше като голяма фабрика, но машината беше самата земя, която последователно и равномерно произвеждаше суровини и готови продукти. Но земята беше повече от място за производство — тя беше невероятно красива. Нивите и дърветата сякаш протягаха ръце да ги прегърнат, зеленият масив на високата планина пред тях изглеждаше като гигантско рамо, простряно закрилнически над хоризонта — като стар, благосклонно настроен каменен великан, застанал на стража. Нищо чудно, че Думитру обича тази страна, помисли си Алеи, взряна в едрия, горд гръб на съпруга си, който яздеше пред нея.

Точно тогава той зави по тесния път и спря. Алеи се озова на склон, където полегатото подножие на планината преминаваше в стръмния главен масив. Вместо да е покрит със зелена трева, склонът беше окосен и обграден с ниски подпорни стени. На третата, засега последна тераса работеха десетина мъже, опръскани с кал. Като видяха Думитру, те поздравиха с уважение, покатериха се през каменния зид и забързаха надолу към пътя.

След като Думитру им представи съпругата си, те престанаха да обръщат внимание на Алеи. Започна оживена дискусия. Най-сетне явно си изясниха въпроса, защото Думитру им махна за сбогом и обърна коня си. Алеи го наблюдаваше с интерес.

— Виждам, че скучаеш — рече той и танцуващите светлинки в очите му, дължащи се на разменените с мъжете шеги, отстъпиха място на разкаяние.

— О, не, разбира се, че не — отвърна автоматично Алеи, а когато той вдигна вежди и я изгледа недоверчиво, побърза да добави: — Е, поне не много. Ако можех да разбера какво си говорите, сигурно изобщо нямаше да скучая.

Думитру кимна в посока към склона и насочи коня обратно към замъка.

— Говорихме за терасите.

— Хмм… — промърмори Алеи. Все още не разбираше нищо. — Така си и мислех.

Когато се опита да изравни коня си с неговия, Думитру я погледна развеселено и сините му очи засвяткаха.

— Имам предвид конструкцията. Това е експеримент. — Когато тя не реагира, той направи широк жест, обхващащ планините наоколо. — В най-дългото си място Северинор е сто километра, а в най-широкото — четиридесет. Районът е планински. През последните двеста години половината от плодородната земя е запустяла. Голяма част от нея е в необитаеми местности. Вместо да преселвам хората, реших да избера най-добрите склонове, намиращи се недалеч от селата, и да ги направя обработваеми. Правим тераси, за да отглеждаме пшеница, а по стръмните южни склонове ще засадим лозя и черничеви дървета.

— За да храниш увеличаващото се население? — предположи Алеи.

Думитру се усмихна снизходително.

— За да храня по-добре наличното население.

— О! — Алеи се обърна към терасите. — Трябва да призная, че дори не знам как се казва тази планина.

— Тогава аз ще бъда първият, който ще те приветства с добре дошла в Трансилванските Алпи — отговори той и отново направи широк жест.

— Алпи? — повтори невярващо тя и вдигна поглед към върха зад тях. Гол, без нито едно дърво, е насечени скали и много живописен, но в сравнение с онова, което беше чела за швейцарските и италианските Алпи, изглеждаше като не особено висок хълм.

— Знам, знам — промърмори той, докато първите вечерни лъчи позлатяваха прошарената му коса, падаща под шапката. — Името е смешно. Селяните ги наричат просто „Планините“ или Карпатите. Обаче един английски картограф решил, че това е недостатъчно. Тъкмо той им е дал това величествено име — вероятно е бил отчаян от бялото петно върху картата си и се е зарадвал, че може да го запълни.

Докато говореше, той я гледаше отстрани. Дяволитите искри в очите му и неустоимото потръпване на устните бяха в противоречие с високомерния, неодобрителен тон. Алеи неволно потрепери. Помисли за разранените си бедра и за начина, по който я беше целувал снощи, и си пожела всичко това да се повтори.

— Така Карпатите станали Алпи — продължи Думитру. — Картографите нямат особено въображение, нито са поети. За модерната картография са важни други неща.

— Спомних си един, който искаше да изкара, че Дрезден е произлязъл от дракон — промълви тя и се усмихна несигурно.

— Точно така — кимна той, но въодушевлението му не беше съвсем искрено.

Алеи усети, че го е зяпнала като глупачка. Не си спомняше кога за последен път се е усмихвала така. Това ужасяващо прозрение веднага прогони усмивката от лицето й. Добре, че Думитру беше вдигнал глава към слънцето, което бавно изчезваше зад върха, и не забеляза нищо.

— Добре е да се приберем по залез-слънце, но може и малко да закъснеем — каза той. — Нали нямаш нищо против да яздим бавно един до друг?

— Разбира се, че не — отвърна любезно тя. Не можеше другояче — изпита известна гордост от общителността си. През последните часове нито веднъж не му беше създала проблеми, нито веднъж не се беше държала претенциозно. Случилото се преди обяда беше по вина на Думитру, който я бе изненадал е книгите й.

Продължиха мълчаливо към къщи. Алеи се радваше на слънцето, което топлеше гърба й, и на хубавото чувство, че целия следобед не се е поставила в неловко постижение. Нощта наближаваше и оранжевата светлина на залязващото слънце потопи сивата стена на замъка в пламтящ огън. Зад страничния вход, към който водеше пътят, се чуваха гласове. Двама мъже тъкмо влизаха с мотики на рамо.

— Къде живеят всички тези хора? — попита тя, защото й беше станало ясно, че днес се е запознала поне с двеста души. Никъде не беше видяла нещо подобно на село.

— В двора на крепостта са издигнати четиридесет и шест къщи — обясни Думитру, сякаш в това нямаше нищо необикновено. — Вероятно не си ги забелязала на тръгване, защото си била изтощена от представянето.

Алеи се изчерви, че той така лесно е отгатнал състоянието й, но не каза нищо.

— Селото било преместено в двора по времето на прадядо ми, когато сръбските хайдушки банди станали много нахални и често прекосявали Дунава, за да плячкосват Влахия. — Той я изгледа отстрана и продължи: — Колкото и да сме бедни, все пак сме по-богати от хората, които са подчинени на османските данъчни закони. Сърбите смятат, че е форма на социален протест да нападат османски кервани, затова много селяни приемат бандитите в домовете си, хранят ги и получават част от плячката.

— Също като при Робин Худ — усмихна се Алеи.

Думитру се засмя безрадостно.

— Само че вашият английски Робин Худ не е изтезавал и изнасилвал невинни, скъпа моя съпруго. Хайдутите не знаят милост. Щом срещнат турчин, го убиват, а вече третират и другите чужденци като турци. Всъщност, отнасят се така само с бедните. Богатите плащат откуп. Бандите, прекосили Дунава, крадат от влашките селяни всичко, до което се докопат. Те са смели, но и жестоки. От тези хора човек трябва да се страхува, не да им се възхищава.

Минаха през портата и Алеи се огледа със смръщено чело.

— Вчера главната порта беше заключена, макар че ти със сигурност си ме очаквал. А днес дори страничната врата е отворена.

— Това те учудва, нали? — попита самодоволно Думитру.

— Да не би да си го направил за повече ефектност? — Алеи не си направи труда да скрие възмущението си. — Искал си да ме сплашиш?

Ако това изобщо беше възможно, той изглеждаше още по-самодоволен.

— И успях, нали? Твоята съпротива срещу бързата женитба моментално се стопи. Ако не беше толкова умна, щяха да минат няколко дни, преди да разбереш, че не съм барон Бенедек — след като отдавна щяхме да сме консумирали брака си.

Той насочи коня си към средата на поляната пред оборите, спря го и слезе от седлото с елегантност, която я впечатли, но не намали възмущението й.

— Ти… ти си негодник! — изкрещя гневно тя на английски.

Имаше нужда от помощта му, за да слезе, но това не подобри положението. Думитру се засмя и стана още по-красив, отколкото и без това беше. Внезапно й стана ясно колко близо е той, колко твърди са силните му гърди и как я примамва проклетата му уста.

Въпреки това Алеи потисна сладката тръпка, която се понесе по тялото й, и го удостои с мрачен поглед.

— Какво толкова смешно има?

Усмивката му стана още по-широко и той каза:

— Ти. Фактът, че съм искал да те сплаша, те разгневи много повече от това, че се представих за друг мъж и те накарах да се омъжиш за мен.

Алеи примигна.

— Ами да, така е — призна тя.

Той отведе коня си в обора и тя го последва. Кобилата вървеше с готовност до нея, наострила уши и устремила муцуна към обора. Очевидно се радваше, че ще я подсушат и ще си почине.

— Така погледнато, наистина изглежда смешно. Но ти ме измами, защото го смяташе за нужно, и каквото и да мисля за това, едно знам със сигурност: намерението ти ме уплашиш с неучтиво и подло. Нямаш нито една основателна причина, която би могла да оправдае поведението ти.

Думитру спря пред един празен бокс и я погледна над гърба на коня.

— Ще позволиш ли да отбележа, че си дяволски красива, когато се опитваш да се правиш на героиня? — попита той и я погледна с изражение на опитен прелъстител. Тя се закиска и слабините й се свиха. Без да чака отговор, той изчезна от полезрението й и откопча колана на седлото.

— Позволявам да го отбележиш, но аз няма да повярвам — отговори Алеи и вдигна ръка да помилва коня му. — Сигурна съм, че съм бледа, даже зеленикава, а и много пъти са ми казвали, че си кривя брадичката по крайно непривлекателен начин.

— Ти май наистина не понасяш най-нормални ласкателства — установи приглушено Думитру, който продължаваше да се занимава със седлото. — Наистина не знам какво да правя с жена като теб.

При тези думи през главата й преминаха дузина крайно неприлични възможности и тя стисна здраво устни, за да не изтърси някоя от тях. Пренебрегна топлината, разляла се по кожата й, и каза първото, което й дойде на ума.

— Ти си първият мъж, който не приема моите възражения като лична обида, която — в най-добрия случай — е длъжен внимателно да коригира, а в най-лошия случай — да обясни, че това е недопустимо за жена.

Думитру се изправи и я погледна в очите. Нещо в лицето му, сковано и гневно, накара сърцето й да забие по-силно, а тялото й да се разтрепери.

— Защо ми е да отнемам бодлите на розата?

Погледът му стана пронизващ и Алеи се улови, че автоматично се приближава към него, докато почти се допря до коня.

— Може да съм малко перверзен — продължи той, — защото ми е безкрайно приятно да усещам убожданията ти.

— Но аз не искам да ти създавам проблеми. И преди не исках, но всички имаха усещането, че постоянно се карам с тях — опита се да обясни Алеи и се задъха. — Най-бързият начин да събудиш любопитството ми към керемидите на покрива е да ме пратиш в мазето.

— Ти си изтъкана от противоречия — промърмори той и присви очи. Явно беше развеселен — но имаше и нещо друго.

— Точно така — отвърна Алеи и остана неподвижна.

Думитру отмести поглед. Алеи се озърна и видя да влиза ратай. Преглътна разочарованието си, ала Думитру се усмихна многозначително и рече:

— Следвай ме.

Тя се почувства като покорно момиче, попаднало под магията на краля на феите. Последва го, без да се противи.