Лидия Джойс
Нощта на изкусителя (11)

11

Десетина дни след появата на Бенедек започна жътвата и както всяка година атмосферата в замъка изведнъж се промени. Навсякъде цареше трескаво оживление. През по-голямата част от годината селяните работеха бавно, обмислено, понякога дори тромаво, но Думитру много отдавна — още от първата жътва, на която бе присъствал, воден от дядо си, — знаеше, че спокойната походка на последните единайсет месеца е само компенсация за отчаяното бързане, с което прибираха лятната пшеница на сигурно място в складовете.

През последните няколко седмици той беше наблюдавал зреещото жито много внимателно и когато и последните зелени петна изчезнаха от нивите, даде нареждане да се приготвят за жътва. Помогна му и старият Раду, старейшината на селото, експерт по всички въпроси, свързани със земята, добитъка и времето. Един ден в кабинета на Думитру се събраха почти всички мъже от селото и старият Раду, който уж бе дошъл само да размени няколко думи е младия граф, тържествено обяви, че времето за жътва е дошло. Тогава Думитру излезе навън и официално заяви, че утре на разсъмване всички трябва да започнат да жънат.

Тази година се очакваха най-високите добиви от много години насам. Думитру помнеше немалко жалки реколти и страшния призрак на глада, който помрачаваше усилния труд. Селяните почитаха своя „млад граф“ като светец, но той знаеше от опит, че щом приберат житото на сигурно място, всичко ще тръгне постарому: селяните отново ще гледат на модните му методи е подозрение и упорито ще държат на старото.

Засега обаче всички бяха на полето. Слугите от кухнята също бяха на крак от сутрин до вечер. Кухнята в замъка готвеше за цялото население, за да могат и жените, и децата да помагат в жътвата. Мъжете жънеха, жените връзваха житото на снопи, децата вървяха най-отзад и събираха падналите класове. Други гонеха вечно гладните птици или се грижеха за най-малките, оставени под сенките на дърветата.

През цялата седмица небето беше яркосиньо и сякаш им помагаше да съберат щедрата реколта. Дъждът изчака още цели четири дни, докато снопите изсъхнат, макар че селяните често-често поглеждаха загрижено към облаците по небето, а старците се оплакваха от болки в ставите. Думитру беше благодарен за хубавото време и по друга причина: селяните още не бяха произнесли окончателна присъда над съпругата му. Всеобщото мнение беше, че е твърде красива за обикновена жена. Половината я смятаха за ангелско същество, другата половина със същата убеденост твърдеше, че е вещица. Жътвата донесе разрешението на дилемата: малкото, които продължаваха да я смятат за вещица, се съгласиха, че принадлежи към добрите магьосници.

През тези трескави дни много от селяните не си правеха труда да се прибират в селото за спане, а нощуваха по нивите. Нощите и без това бяха кратки. Друг път Думитру би споделил сламената постеля с тях, но сега си имаше Алсиона — достатъчна причина да се прибере вкъщи.

Другите аристократи сигурно биха го укорили, че за един граф не е редно да работи редом със селяните и да спи при тях, но Думитру ставаше преди разсъмване и отиваше на полето. През деня неуморно обикаляше от нива на нива, ободряваше възрастните и се шегуваше с децата. Хранеше се с тях, макар и малко настрана, и всеки път, щом видеха графа, селяните заработваха още по-усилено. Знаеха, че той ги обича и се гордее с тях. Може би тази година ще успея да ги убедя, че новото е по-добро от старото, казваше си често той. Може би тази жътва ще стане повратната точка в историята на моята малка революция и всичко ще тръгне към добро.

Жътвата не му оставяше време да се отдава на шпионските си игрички. Добре, че агентите му и държавите, с които работеше, отдавна знаеха това и не изпращаха пратеници в месеца на жътвата. През първите два дни графът изобщо не видя жена си и усещаше болезнено липсата на общите им следобеди. За негова радост на третия ден Алеи пристигна с обяда на полето. Храната за нея и Думитру бе прибрана в чантите на седлото на Рейзин. Той се усмихна изтощено и я остави да му поднесе яденето, докато слугите от кухнята разтоварваха камилите и хранеха жътварите.

— Отец Алцесте смята, че не бива да се показвам на полето по време на жътвата, защото това е нередно за графиня, но готвачката каза, че добрата съпруга трябва да носи яденето на мъжа си на полето — обясни засмяно тя. — Реших, че ще е хубаво да обядваме заедно на открито.

— Готвачката е мъдра жена — отговори уморено Думитру.

Усмивката и стана още по-широка.

— Наистина е така.

Алеи опъна одеяло под сянката на едно дърво и двамата се нахраниха в мълчание. Оттогава всеки ден, щом слънцето започнеше да се издига, Думитру чакаше с нетърпение появата на съпругата си. Колко пусти бяха дните ми, преди да се появи тя, мислеше си все по-често той. Вече не можеше да си представи живота без нея.

 

 

— Проклятие! — извика Алеи и погледна втренчено листа на масата пред себе си. Отново бе изгубила нишката. Логичните формули изглеждаха като безсмислена бърканица и тя изобщо нямаше представа как е стигнала дотук, защото не помнеше реда на записването. Това беше по-ужасно дори от умножението с римски цифри.

Стой! Тя примигна няколко пъти с надеждата да прогони бъркотията. Ето какво било! Точно тук беше ядрото на проблема. При записването се запъваше отново и отново — ръката беше твърде бавна и не съумяваше да следва полета на мисълта. Ако намери друга форма за записване…

Вратата се отвори с трясък и в кабинета нахлу Селест.

— Чух шум на двора и отидох да видя какво става — съобщи задъхано камериерката. — Господин Волинройски се е върнал!

Алеи стана веднага.

— Графът знае ли вече?

— Не мисля. Не го видях на двора — отговори Селест.

— Добре! — Въпреки че жътвата ангажираше цялото му внимание, Алеи усещаше, че Думитру се тревожи от дългото отсъствие на своя управител — със сигурност щеше да се зарадва да чуе за завръщането му. Много искаше да види лицето му, когато му занесе тази вест. Освен това Волинройски сигурно имаше много интересни неща за разказване и тя не искаше да пропусне да ги чуе от неговата уста.

Алеи слезе тичешком долу. Беше готова да отиде в обора, когато чу наблизо гласове, разговарящи на немски. Единият беше на Думитру, а другият на господин Волинройски.

Отначало изпита разочарование — вече не можеше да каже на Думитру, че Петро се е върнал от дълъг път. Заболя я, че съпругът й не си е направил труда да я уведоми: все пак от нея се очакваше завръщането на Волинройски да не й е безразлично. Думитру трябваше поне да я повика да поздрави управителя, а после да се оттегли с него в кабинета си.

Или не беше права? Може би очакваше твърде много. Господин Волинройски беше приятел на мъжа й, но и негов подчинен. Ако бе пристигнал гост от аристократично семейство, Думитру беше длъжен да представи съпругата си, но сега… Алеи си спомни единствената си среща с местните боляри и се намръщи отвратено.

Докато вървеше към вратата на кабинета, Алеи усещаше как обидата и расте. Вратата бе затворена и тя не чуваше какво се говори, докато не спря точно пред нея. Вдигна ръка да почука, но в този миг Волинройски каза нещо, което я спря.

— Ще стане — заяви той. — Трябват ни заявления, подписани в присъствието на свидетели, от нея и от него, в които се одобрява трансфера.

Нея? Алеи беше единствената жена в Северинор, която имаше делови интереси отвъд границата. А кой беше „него“? Пълномощникът й! Каква работа имаше Думитру с него? Тя втренчи поглед във вратата и бавно отпусна ръката си.

— Не е проблем. — Думитру говореше с хладна увереност и Алеи усети как стомахът й се свива в лошо предчувствие.

Последва неловка тишина, а после господин Волинройски каза:

— Би могъл поне да се опиташ да зачекнеш темата. По най-деликатния начин, разбира се. Съмнявам се, че на света има жена, която би се зарадвала на подобни стъпки, предприети от съпруга й, да не говорим за чужденка с доста странни представи за ролята на жената. Тя ще разбере, че ти имаш искреното желание да обновиш земята си, още повече че сега тя е и нейна…

— Не — изсъска Думитру. — Няма да се моля на жена си. Не искам да съм зависим от нея. Не мога да я моля за съгласие, за да осъществя проектите си. Нямам намерение да й давам сметка за всяка стотинка, която харча.

Задължителната част! Той говореше за онази част от зестрата, която принадлежеше само на нея и трябваше да й помогне в случай на нужда. Алеи притисна ръка към гърдите си. Той се е оженил за теб само заради парите, каза й вътрешният глас. Защо трябва да се учудваш, че е решил да присвои цялата сума?

— Правиш грешка — възрази меко господин Волинройски. — Усещам го.

— Ти пък откога се интересуваш от друго, освен от пари? — отвърна жлъчно Думитру. — Човек ще си помисли, че имаш романтични представи за брака.

Волинройски изпухтя сърдито.

— За бога, не! Мисля само за теб, стари приятелю. Ти си обсебен от нея и рискуваш да я настроиш срещу себе си.

Достатъчно. Алеи бързо отстъпи назад. Думитру отговори нещо, но тя не го чу — не искаше да слуша повече. Кръвта шумеше в ушите й и заглушаваше всеки друг шум. Тя бе спечелила тези пари с много работа и много безсънни нощи. Повечето чертежи на машините бяха нейни. Тя смяташе и отново смяташе, чертаеше, променяше, пак изчисляваше… не защото обичаше инженерното изкуство, а защото с математическия си талант искаше да покаже на баща си, че е личност. Тя беше мозъкът зад революционните нови техники, които бяха донесли успех на фабриките му, и част от печалбата беше вложена във фонд, който й осигуряваше самостоятелност дори когато се омъжи. Тя искаше да контролира живота си дори когато бъде омъжена жена. Сега обаче съпругът й — мъжът, на когото бе поверила бъдещето си, — искаше да я лиши от тази малка свобода. Спомни си с каква нежност се отнасяше към нея, как я любеше и едва не повърна. Той я бе излъгал, но имаше и нещо още по-лошо: тя искаше да бъде лъгана, вярваше с готовност в сладките му лъжи.

Край на това! Бракът й бе приключен. Така трябваше да бъде.

Алеи се обърна и прекоси залата, като стъпваше толкова предпазливо, сякаш вървеше по остриета на ножове. Вдишваше и издишваше дълбоко, за да се успокои. Стискайки здраво зъби, изкачи стълбата, без да се разплаче. Не искаше слугите да се разтревожат и да изтичат при господаря. Планът й беше готов. Когато Думитру разбере, че жена му няма да се върне никога вече, тя отдавна ще е прекосила планините.

Въпреки това, когато стигна до най-горния етаж, очите й бяха замъглени от сълзи и трябваше три пъти да натисне бравата на вратата към салона, преди да успее да отвори. Когато влезе, препъвайки се, Селест скочи и извика ужасено:

— Какво се е случило, мадам? — Плетката падна от ръцете й.

Като видя добре познатото, искрено загрижено лице на Селест, Алеи се почувства празна като чаша, преобърната от силата на изливащата се в нея течност — и внезапно престана да усеща каквото и да било.

— Помогнете ми да си събера багажа — нареди тя е глас, който прозвуча в ушите й плосък и безжизнен. — Само най-необходимото. После слезте в кухнята и ми донесете храна за десетина дни, но така, че никой да не забележи.

— Но защо? — попита страхливо Селест и широко отвори очи.

— Защото той ме измами, Селест — отвърна Алеи и механично избърса сълзата, която се търкулна по бузата й. Тя сякаш не беше нейна, сякаш идваше от друга Алеи, от друг живот. Не изпитваше нищо друго, освен огромна, всеобхватна празнота. — Чух го да говори с господин Волинройски. Призна всичко. Преструваше се пред мен, че е с добро сърце, а истинското му намерение е да открадне парите, които татко е вложил на мое име. Иска да съм абсолютно зависима от него.

А тя беше вярвала, че зад всяка от лъжливите му думи се крие обич и привързаност.

— Ох, мадам! — простена Селест. — Олеле, мадам!

Явно беше много объркана, защото известно време само ходеше напред-назад, без да върши нищо. Но бързо разбра, че положението наистина е лошо и нито топла вана, нито чаша какао ще утешат господарката й. По-добре да свърши, каквото й бе заповядано.

Алеи свали брачната халка и се почувства освободена и в същото време гола. Прибра я в чекмеджето на нощното шкафче и въздъхна. Докато ровеше в гардероба си, в пристъп на черен хумор установи колко много непотребни дрехи притежава. Вечерни тоалети и бални рокли, утринни и следобедни рокли, рокли за чай, за разходка с карета, за опера — но нито една, с която да избяга от съпруга си.

Извади един от двата костюма за езда — този със златните еполети — и сгъна другия, за да го прибере в торбата. Добави три топли фусти, наметка и дебел шал, защото веднага след края на жътвата нощите бяха станали студени. Намери едно леко одеяло, а най-отгоре сложи черен пътнически костюм и накит от черен кехлибар. Трябваше да пристигне в Оршова като истинска дама, да не говорим за Женева. Свещи, кутия кибрит, принадлежности за шев, четки за коса и фуркети, пет чифта дебели чорапи, два допълнителни чифта ръкавици. Едва успя да побере всичко в пътната торба.

Внезапно Алеи си спомни какво й беше разказвал Думитру за хайдутите и спря. Поколеба се за миг, после отиде да вземе от стаята му дългата кама и пистолета, които беше видяла в чекмеджето на нощното му шкафче. Нямаше представа как да си служи с камата, но тежкото оръжие я успокояваше. Погледа известно време книгите и записките си и макар че я заболя сърцето, реши да ги остави. Помоли Селест да скрие най-важните бележки под матрака, в случай че Думитру реши да излезе гнева си върху вещите й.

Когато най-сетне затегна вървите на торбата, вече нямаше какво да прави, освен да изпрати Селест в кухнята и да я чака. Отпусна се на голямото легло с балдахин, което стоеше насред стаята, и се загледа в тавана. Нямаше никакви спомени за това легло — не беше спала в него нито една нощ, откакто бе дошла в Северинор. Тази мисъл неизбежно й навя редица спомени. Думитру, който я целуваше прегръщаше, любеше… Умът й уплашено се отдръпна от тях — тези спомени принадлежаха на миналото и нямаха нищо общо с бъдещето.

Нейното бъдеще? Какво ще стане сега с нея? Не знаеше. Всичко зависеше от това, дали ще стигне до Женева, а по-нататъшният й живот беше празен лист. Анулиране на брака, Лондон, Лийдс — това изглеждаше толкова невъзможно, че умът й се възпротиви.

По-добре да мисли за настоящето. Как ще стигне в Оршова, как ще намери човек, който говори немски или поне влашки, какво ще каже на Селест, за да не разкрият бягството й твърде рано, колко време ще й трябва до Женева… ала над всичко това витаеше една-единствена безутешна мисъл, удряше в главата й като чук, задвижван от чудовищното престъпление, извършено от съпруга й — той ме измами, той ме измами, той ме измами…

Алеи се обгърна с две ръце и се постара да завърже непрекъснато връщащата се болка на здрав възел. Знаеше, че диамантът и въглищата са от един и същи материал, но диамантът е бил изложен на такъв невероятен натиск, че цялата му природа се е трансформирала. Точно това ставаше сега с нея. Меката, ранима плът се превръщаше в блестяща, корава, ръбеста буца, студена като зимата, и поглъщаше болката и гнева. Но страшната мисъл продължаваше да бие в главата й, сякаш си беше наумила да я пръсне: Той ме измами.

Алеи не знаеше колко време е минало, когато вратата се отвори. Само миг или цяла вечност? Когато дойде на себе си, лежеше по гръб в леглото, изтощена и празна, с болезнена буца в гърдите, която пулсираше като малка звезда. Изправи се бързо и видя Селест, натоварена с пакети. Лицето й изразяваше съчувствие.

— Мадам — изрече тя с пресекващ глас и направи колеблив жест в посока към леглото. Алеи знаеше, че камериерката много иска да я прегърне и утеши. Да се държи като майка, приятелка или милосърдна сестра. Ала етикетът й забраняваше подобни свободи и Алеи се радваше на това. Тя все още не беше диамант, а само крехък кристал, който можеше да се разтроши дори от човешки дъх.

— Моля ви, Селест — проговори тя меко и извинително, защото ситуацията не допускаше искрен контакт, — увийте всичко това в резервната наметка.

— Къде отивате? — попита камериерката и сведе глава, докато изпълняваше нареждането.

— Първо на запад, после на юг — отговори Алеи. — Трябва да сляза до Дунава, после ще потегля срещу течението, докато стигна до Оршова, където мога да наема лодка. Трябва бързо да отида в Женева, за да попреча на съпруга си — тази дума едва не я задави — да открадне наследството ми. Бих искала да тръгнете с мен, но вие не яздите и само ще ме забавите.

Селест кимна. Това беше голата истина.

— Ако ме помолите, ще тръгна с вас, но знам, че само ще ви бавя и ще ви нервирам, мадам. Не се притеснявайте за мен. Аз ще съумея да задържа графа. Освен това не вярвам, че тук ще се отнасят лошо с мен.

— Щом стигна в Женева, ще изпратя някого да ви вземе — обеща Алеи.

Селест се усмихна и Алеи видя тъгата й.

— Знам, че мога да разчитам на вас, мадам.

Алеи изпитваше все по-силно чувство за вина.

— Ще ви оставя малко пари, за да…

— Не, мадам. — Селест решително поклати глава. — На вас са ви нужни повече. Няма да приема и стотинка от вас. Тук нямам нужда от пари, а и не бих могла да живея с представата, че ви се е случило нещо лошо, защото сте останали без средства.

Алеи улови двете й ръце.

— Вие сте добър човек, Селест Матийо — пошепна тя със свито гърло.

— Лесно е да съм добра, когато имам достойна за любов господарка като вас — отвърна трогнато Селест. — Мадам — добави със закъснение.

Алеи преглътна сълзите, които заплашваха да я задушат.

— Защо и другите не мислят така…

Следващият час беше най-ужасното мъчение. Селест и Алеи пренесоха багажа в една празна пристройка и Алеи прибра всичко необходимо в чантите на седлата. Когато подреди багажа си, тя отиде в обора и сякаш й бе хрумнало ей сега, заяви на конярчето, че Рейзин й изглежда доста нервна, затова ще я раздвижи малко в близост до замъка. Момчето явно не намери нищо осъдително в думите й и изведе Рейзин с най-добри пожелания. Алеи изведе малката черна кобила, спря я пред вратата на пристройката и окачи на гърба й натъпканите чанти.

Петте минути, които й трябваха, за да излезе през главната порта, бяха най-изнервящите в живота й. Ала никой не се опита да я спре. Дано и никой да не я е забелязал. Остави зад гърба си замъка Северинор и всичко, което той олицетворяваше, без никакви проблеми. Чувството беше, сякаш се пробуждаше от сън.

Алеи насочи Рейзин на запад и остави кобилата сама да реши дали да тръгне по някоя заешка пътека, или по широка, направена от овцете. Нямаше особена надежда, че ще заблуди преследвачите, като тръгне направо през храсталака, или избере някой от укрепените пътища.

Тя освободи ума си и се съсредоточи върху скалите и дърветата, но въпреки това усещаше как пред нея се разтваря пропаст и заплашва да я погълне в черното си гърло.

Е, добре, каза си тя мрачно, тогава нека конят ме отведе там. Това беше последната й мисъл за дълго време напред.