Лидия Джойс
Нощта на изкусителя (21)

21

Тази и следващата нощ преминаха в любовно опиянение. През кратките паузи двамата говореха непрекъснато, защото ги беше страх от тишината. Ако изобщо спяха, то беше денем в трополящата карета, но дори тогава само задрямваха за кратко, защото отчаяно се опитваха да изживеят пълноценно малкото оставащи им часове. През последната нощ бяха толкова отчаяни и изтощени, че се вкопчиха мълчаливо един в друг и дълго останаха така.

Следобед пристигнаха в Константинопол. За малкото княжество Северинор това беше миг е историческо значение, не само поради съдбата, която очакваше Думитру в османската столица. Досега Константинопол беше далечна сила, макар че от векове насам определяше съдбините на земята му, ролята й в Европа и в света. За първи път се случваше графът на Северинор да влезе в града.

Напредваха бавно, защото пред града се събираха много пътища, а трябваше да минат и през масивната тройна стена, пазила града в продължение на хиляда години, преди османците да го завладеят. Сега, в епохата на оръдията, стените се рушаха и бедняците крадяха камъни, за да си строят къщи.

Някога градът е бил изцяло римски, обясни Думитру, но повечето от старите постройки са разрушени от времето. Сега Константинопол е изцяло турски, с изключение на отделни еврейски и християнски квартали — доказваха го постройките, дрехите, гълчавата по улиците. Магазините бяха препълнени е екзотични стоки и търговците канеха минувачите да влязат, надвикваха шума на навалицата и колите, изпълнили улиците. Каретата напредваше бавно. Каруци и коли, мъже на коне и върволици мулета се бяха наредили на дълга опашка. Виждаха се и много магарета и камили. Ръчни колички, забулени жени, мъже в турски носии, плътно затворени носилки — всеки се блъскаше да мине по-напред и увеличаваше бъркотията. Алеи стисна до болка ръката на Думитру, неспособна да откъсне поглед от екзотичната гледка.

Три пъти видяха стройни минарета, които се издигаха над нагъсто скупчените къщи, и три пъти минаха покрай тях. После видяха величествена джамия, чиито очертания бяха известни на всеки образован човек в Османската империя. Като видя петте невероятни купола, Думитру бе връхлетян от пристъп на гадене.

— Света София — обясни глухо той. — Намира се точно до двореца Топкапъ.

Алеи отново стисна ръката му и не каза нищо.

Минаха покрай старинната джамия, някога най-голямата катедрала на Византийската империя. В сянката й Думитру се почувства дребен и нищожен, а живота си — кратък като на муха. Може би наистина ми остава живот колкото на муха, помисли си той.

В края на площада пред джамията каретата зави по широка улица и влезе през отворената порта на двореца. Посрещна ги просторна градина. Алеята, по която се движеха, беше обградена от дървета, а зад тях се простираха морави, по които се движеха стотици хора в разнообразни носии. Спряха пред вътрешната порта. След кратки обяснения войниците, които ги ескортираха, слязоха и преведоха конете през портата. Каретата мина последна. Озоваха се в друга градина, по-малка от първата. Каретата спря и войниците образуваха двойна редица.

Състоя се нещо като церемониално предаване на пленниците. Един от местните пазачи отвори вратичката на каретата, посочи Алеи и каза нещо на турски.

— Време е да слезете — преведе Думитру.

Алеи пусна ръката му, надигна се и слезе, следвана от младата туркиня. Четирима пазачи излязоха напред, заградиха я и я поведоха по една от страничните алеи.

Сега беше негов ред. Стомахът му се сгърчи от болка. Смелите мъже умираха с гордо вдигнати глави — но той не искаше да умре. Каква смешна история. Животът му трябваше да свърши заради жалко предателство, не толкова поради политически борби. Очевидно другите не виждаха комичността на обстоятелствата и той нямаше друг изход, освен да играе ролята си, макар да я усещаше като пантомима. Той се изправи и слезе от каретата. Вътрешната градина бе огряна от заревото на ранната вечер.

Войниците веднага закрачиха към него. Ръцете им стискаха оръжията. Дощя му се да побегне. Един изстрел в гърба и всичко ще свърши. Обаче войниците нямаха причини да, стрелят по него. А той нямаше къде да избяга. Нямаше оръжие. Щяха да го пребият от бой. Защо да страда още отсега? Какъв смисъл да търси болката толкова рано?

Затова остана неподвижен, втренчил поглед в паважа на алеята, и изчака да му сложат белезници. Двама войници го подхванаха за лактите, останалите затвориха редиците и Думитру позволи да го поведат по друг път — далеч от Алеи.

Когато чу писък и войниците спряха в колебание, той се обърна стреснато и видя Алеи. Глупавата Алеи беше само на десет метра от него и се опитваше да се освободи от охраняващите я, за да отиде при него. Изразът на лицето й разкъса сърцето му.

— Думитру, обичам те! — извика тя, без да обръща внимание на ругатните на стражите.

О, божичко, Алеи!

— И аз те обичам — отговори тихо той. — Завинаги и във вечността.

После й обърна гръб. Преведоха го през величествена порта и повече не я видя.

Алеи стоеше и се взираше в отдалечаващия се Думитру, неспособна да се помръдне.

— Мислех, че ще имаме още малко време — шепнеха устните й. — Още съвсем мъничко…

— Мислехте си, че имате вечността.

Алеи се обърна стреснато към Айгюл. Големите очи на жената бяха пълни със съчувствие.

— Да вървим, мила — продължи туркинята. — Нищо не можете да направите. Аз ще се погрижа за вас и ще ви помогна да свикнете с харема.

— Нали няма да остана там? — попита с треперещ глас Алеи. До този момент нито една от възможностите, които се откриваха пред нея, не й изглеждаше реалистична. Тази беше твърде фантастична за една обикновена англичанка и твърде незначителна в сравнение с ужаса, който очакваше Думитру.

Жената вдигна рамене.

— Кой знае? Мога да си представя какво мислите сега: че ще поискат от вас да станете наложница на султана. Не се бойте от такава съдба. Не сте подходяща за това, защото сте омъжена. Харемът не е само за жените на султана, повярвайте ми.

— О! — пошепна смутено Алеи. Щом престана да се противи, стражите веднага я пуснаха. Сега ги водеха към малка врата във висока стена и дори се усмихваха любезно. — Но какво ще стане с него? — пошепна тя и се протегна, за да хвърли последен поглед към алеята, по която бе минал Думитру.

Жената до нея я потупа майчински по рамото.

— О, мила моя, има неща, за които е по-добре да не знаем.

Алеи не каза нито дума повече.

Стражите спряха пред портичката. Появи се едър, пълен мъж с много черна кожа и въведе жените в харема. Африкански евнух, разбра смаяно Алеи, когато той заговори с висок, фалцетен глас. Истински, жив евнух!

Мъжът ги поведе през фантастични помещения. Във всяко друго време Алеи щеше да се възхищава гласно на изисканите мозайки и фините каменни орнаменти, но днес очите й бяха слепи за изкуството. Навсякъде се виждаха само жени, от време на време по някой и друг черен евнух. Много от жените носеха западно облекло, само слугините и възрастните дами бяха в турски носии. Но тя нямаше нито време, нито желание да спре и да се огледа. Накрая влязоха в стая с решетка на прозореца и изглед към морето. Евнухът се поклони и я остави сама с Айгюл.

— Каква чест! — Туркинята се огледа зарадвано. — Някога тази стая е принадлежала на Сири ханъм, една от любимите жени на султана.

— Откъде знаете? — учуди се Алеи.

— Някога бях тук робиня в кухнята, после ми дариха свободата и ми позволиха да се омъжа — обясни жената. — Сега съм вдовица и понеже почтената жена не бива да бъде сама, помолих да ме пуснат да дойда с вас, когато бейлербеят заповяда някоя от слугините да ви придружи в Константинопол. Тук живее семейството на съпруга ми и сестра му предложи да ми потърси нов мъж.

— О! — пошепна Алеи и се отпусна замаяно на най-близкия диван. Масичките в западен стил бяха различното в това помещение, иначе оскъдно мебелирано. — И какво ще стане сега?

Айгюл вдигна рамене.

— Ще чакаме, докато ви повикат при султана. Възможно е да ви подари на някоя от жените си. Тогава тя ще ви е господарка и трябва да правите, каквото ви каже.

— В двореца има ли затвор? — попита бързо Алеи, която не можеше да мисли за нищо друго, освен за Думитру.

— Имате предвид съпруга си, нали? — попита съчувствено жената и седна насреща й. — За него няма надежда. Малкото ви пари не са достатъчни да подкупят човек, достатъчно влиятелен, за да го освободи. А даже и да имате парите, някой може да ви измами.

Алеи примигна изненадано.

— Подкуп?

Наистина ли беше възможно да прибегне до такова средство в палата на султана? Досега не беше помислила за това. Сега разбра защо Думитру поиска да му даде обещание, което не възнамеряваше да изпълни. Той имаше точна представа как работи османското правителство, и не искаше да рискува тя да падне в лапите на някой измамник. Много добре знаеш, че излъгах, каза му в ума си тя и в сърцето й покълна нова надежда.

— Разбира се — кимна Айгюл, — но е нужна голяма сума и много влиятелна личност. Само някой наистина важен човек може да извади съпруга ви от затвора.

Алеи се замисли за момент.

— Ако не успея да го измъкна… Как мислите, мога ли да му пратя нещо?

— Зависи какво — отговори спокойно Айгюл. — Във всеки случай няма да струва много, защото ще подкупите само един човек — ключаря. Можете да му пращате храна, но няма как да му пратите пистолет.

— А нож? — попита Алеи с лудо биещо сърце. Съзнаваше какво предлага. — Съвсем малък. Няма да може да избяга с него.

— Да, мисля, че ще стане. Някога познавах повечето ключари от затвора. Сигурна съм, че поне един от тях още работи там.

— Още тази нощ — настоя Алеи. Преди да го е сполетяло нещо ужасно.

— Ако аллах реши, още преди разсъмване ще намеря нож и ще го пратя в килията заедно с нещо хубаво за ядене — обеща Айгюл.

Алеи извади олекналата торбичка и отброи няколко монети. Не знаеше дали Айгюл не я мами, но нямаше на кого другиго да се довери. Трябваше да вярва на жената, иначе щеше да полудее. Сега тя беше единствената надежда на Думитру и щеше да направи всичко, което е по силите й. Трябваше да действа. Щом не беше в състояние да го спаси, поне да му даде шанс да се спаси сам… макар че при представата да го изгуби завинаги й идеше да пищи.

Айгюл прибра парите и точно тогава на вратата се почука. Влезе немлада жена, каза няколко думи на Айгюл на непознат език и изчезна също така бързо, както бе влязла.

— Какво става? — Гласът на Алеи трепереше от страх.

— Още тази вечер ще ви бъде оказана огромна чест — обясни развълнувано туркинята, разкъсвана между страхопочитание и учудване. — Султанът желае да ви види в тронната зала.

Сърцето на Алеи заби ускорено. Това беше шанс! Може би единственият. Добре, ще отиде при султана. И ще стори всичко, на което е способна, за да го умилостиви.

Беше готова на всичко.

 

 

Думитру се взираше в мрака и се опитваше да не вдишва страшната миризма на гниещо ядене и човешки екскременти. Ако си беше позволил да си представи условията в османския затвор, щеше да изпълни черния мрак с мъчителни стонове и жални викове. Неговата килия обаче беше абсолютно тиха. Камъкът заглушаваше всеки звук и той чуваше само тихо капане на вода, от време на време стъпки или приглушен говор. По пода пробягваха мишки. Тишината беше потискаща. По-лоша дори от най-страховитите звуци от мъчение.

Нямаше възможност да разгледа килията си под светлината на фенера, преди пазачът да затвори вратата. Предпазливо опипа стените в тъмното и стигна до извода, че помещението е голямо около пет квадратни метра, с тоалетна кофа в един ъгъл и толкова нисък таван, че му беше невъзможно да се изправи. Войниците само го претърсиха за оръжия и ценни вещи, но не откриха нищо. Не си направиха труда да му свалят белезниците и сега седеше до стената срещу вратата с вързаните ръце между коленете.

Припомни си пътя, който го беше довел дотук. Той бе предопределен от години от решението му да използва за свои цели чуждестранните дипломати, които постоянно търсеха съдействието му и се опитваха да си осигурят лоялността му. Тогава му изглеждаше напълно логично да ги захранва с информация с различна степен на истинност, да им съобщава какво са казали другите, какви предложения са му отправили. А още по-логично беше да иска тази информация да му се плаща. Решението да предложи на един от хората на Янош Бенедек да копира кореспонденцията на господаря си беше само една малка стъпка. След още доста такива малки стъпки изгради мрежа от информатори и постепенно обхвана цялата територия, към която османците имаха претенции.

Днес обаче мислеше повече за Алеи — за силния й дух и воля, за любовта и нежността й. Тя не можеше да се представи като поредица от събития, както и неговата любов към нея не можеше да се разложи на съставните си части — за разлика от кариерата му на шпионин.

Не че това имаше някакво значение. Не че изобщо нещо имаше някакво значение. Всичко, от което се състоеше някога животът му, всичко, което някога означаваше нещо за него, си беше отишло. Седеше тук, в мрака, чакаше началото на края и си повтаряше, че е бил глупак… и страхливец, защото не е сложил край още по-рано. Преди да се стигне дотук. Най-добре да забрави и Алеи: сладката, красивата, упоритата Алеи, която в този миг със сигурност ковеше безплодни планове, макар че му беше обещала да не предприема нищо. Тук нямаше място за спомени от светлите дни. Те щяха да направят идващото още по-страшно.

Но даже тук, в сърцето на мрака, отекваше ехото на последните им дни и нощи. Часовете, минутите и секундите, които бяха прекарали заедно, го обгръщаха като коприна, пазеха го от мръсните стени, по които се стичаше влага. Сънят, на който се бе съпротивлявал толкова дълго, най-сетне го обори и там вече го очакваше сладкият спомен за нейния шепот в нощта.

 

 

Алеи стоеше пред огромната двукрила врата и стискаше здраво зъби, за да не трепери. Опитваше се да събере цялата сила на волята си и макар че се чувстваше болна от страх, нямаше да се разколебае. Не и докато Думитру имаше нужда от нея. Дадоха й официална вечерна рокля във френски стил от яркозелена коприна, която й се стори смътно позната, докато с ужас осъзна, че идва от фабриките на баща й. Това беше един от най-фините и скъпи платове, които той произвеждаше, и само създаването на цвета беше погълнало няколкостотин лири. Алеи се зарадва. Възприе го като послание от родината, като таен знак на вселената. Въпреки това коленете й се огъваха от страх.

Знаеше, че има основания да се страхува — не само защото беше свързана с Думитру телом и духом. Жените или робините, които й помогнаха да се облече, настояха да й сложат було, с каквото турските жени се явяваха на открито, но Алеи категорично отказа.

— Аз съм англичанка — повтаряше упорито тя. Тя беше чужденка и нямаше нищо общо със султана — не беше нито негова поданица, нито противник. Съзнаваше, че трябва да подчертае своята независимост — дори и е облеклото. Сега обаче се питаше дали не е проявила излишна дързост. Какво ще стане, ако ядоса или обиди султана?

Най-сетне двете крила на вратата се отвориха.

— Позволено ви е да се приближите, принцеса Константинеску и графиня Северинор — проговори далечен глас на английски.

Алеи тръгна напред. Хвърли бърз поглед през рамо към евнуха, който я бе придружил дотук, но той не се помръдваше. Тя пое дълбоко дъх и влезе.

Веднага видя мъжа, застанал до балдахина, чийто глас изпълваше цялото помещение.

— Приближете се до дивана, принцеса Константинеску и графиня Северинор, и се изправете пред Негово величество султан Махмуд Хан Втори, тридесети владетел на Османската империя, султан на султаните, хан на хановете, водач на правоверните и наследник на пророка на господаря на вселената, закрилник на свещените градове Мека, Медина и Йерусалим, император на Константинопол…

Мъжът продължи да изрежда, докато Алеи крачеше бавно към средата на тронната зала е високо вдигната глава и с чувството, че се губи в море от пространство и звуци. Замайващо високият таван над главата й беше изрисуван с приказни шарки, всяка арка, всяка колона в залата бяха резбовани и инкрустирани с полускъпоценни камъни. Цялата обстановка беше съсредоточена върху една-единствена точка: подиума с балдахин и диван под него. На дивана седеше мъж във великолепно облекло, с високата бяла султанска чалма, на който се вееха три паунови пера. Около него стояха десетки придворни и слуги.

Сърцето й заби като безумно. Тя спря на почтително разстояние — или поне така се надяваше — и направи дълбок реверанс точно в мига, когато херолдът завърши триумфално:

— … колонии и гранични бразди, и много други страни и градове!

Дали да се изправя? — запита се отчаяно Алеи. Или трябваше да чака в тази поза, докато султанът я заговори?

Тъкмо когато реши да се надигне, мек мъжки глас проговори:

— Изправете се, за да мога да ви видя.

Алеи се подчини. Сега стоеше лице в лице е абсолютния владетел на Османската империя. Султан Махмуд беше стар, в брадата му проблясваха сребърни нишки, но въпреки това излъчваше жизненост и беше забележително красив. Естествено, пошепна далечно ъгълче на съзнанието и, как би могло да бъде другояче? Той е наследник на сума ти поколения красиви наложници.

— Значи това е жената, станала причина за залавянето на скандално известния граф Северинор, ръководител на голяма шпионска мрежа — промълви замислено султанът и Алеи го погледна крадешком. Английският му беше отличен, но акцентът не и позволяваше да отгатне чувствата му. — Е, поне е изгубил заради една красива жена. Колко мъже захвърлят всичко ценно в живота си за първото момиче, което им се усмихне… — Султанът се отпусна на дивана и продължи: — Имам един син, който със сигурност ще ви хареса. Колко жалко, че не мога да ви омъжа за него.

Алеи усети, че се опитват да я хванат на въдицата.

— Решението ви е мъдро, Ваше величество, защото аз очевидно не нося добро на мъжете — отговори предпазливо тя, стараейки се да придаде на гласа си смирение, но не и прекалено покорство.

Султанът се усмихна и Алеи неволно се възхити на снежнобелите му зъби.

— Може би сте права. Какво знаете за съпруга си?

— Знам много неща, Ваше величество, все пак той ми е съпруг — отговори все така предпазливо тя. — Знам кои са любимите му ястия, какви са навиците му, какво го радва или гневи.

— А какво знаете за шпионската му дейност? — попита султанът, сякаш водеше учтив светски разговор.

Алеи сякаш застана на ръба на бездънна пропаст. Владетелят се държеше непринудено, но и нейният живот, и този на Думитру беше в ръцете му. Искаше й се да се моли, да проси за живота на съпруга си — но беше абсолютно сигурна, че само една дума в тази посока ще ги изложи на още по-голяма опасност.

Затова отговори колкото можеше по-спокойно:

— Нямах ни най-малка представа. Разбрах го едва когато сръбският княз го обвини в шпионаж. — И е малко закъснение добави: — Ваше величество. — Направи лек поклон и продължи: — Той нямаше причини да ми разкаже с какво се занимава, нали? Не знам какво са ви говорили вашите съгледвачи, но щеше да им е много лесно да открият причината за нашето отчуждение: той се отнасяше с недоверие към мен и това ме подтикна да избягам от Северинор. Не е заради похищението.

Султанът мълча дълго.

— Мисля, че мога да ви вярвам, а това ме улеснява извънредно много. — Той я дари с мека усмивка. — Моята добра приятелка, съпругата на адмирал лорд Бънтинг, чула за вашето пристигане в столицата и веднага изяви желание да се запознае с вас. За целта съм организирал тази вечер събиране в английски стил, на което ще присъстват адмиралът, съпругата му и някои високопоставени западни дипломати.

Алеи примигна изненадано и отново се поклони.

— Чувствам се почетена, Ваше величество.

— Имате основание — кимна сухо той.

Значи съм станала политическа величина, каза си въодушевено Алеи. Вече не съм само жената на един предател, а англичанка, към която проявява интерес английски адмирал. Това е шансът да спася Думитру, да спася и себе си. Трябва да се възползвам от този шанс. Може би той е единственият, който ми се отдава.