Лидия Джойс
Нощта на изкусителя (20)

20

Един ден Алеи отвори очи и установи, че треската окончателно си е отишла. Моментално разгада загадката на съня с пода на черни и бели плочки и се засмя истерично, горчиво и малко глупаво. Смя се, докато затрепери от изтощение и от очите й потекоха сълзи.

— Графиньо Северинор — заговори я жената, която през цялото време бе седяла до леглото и. Всички тук я наричаха така, макар да беше сигурна, че никога не им е казвала името си. — Какво ви е?

— Нищо ми няма — отговори Алеи, отпусна се на дивана и вдигна поглед към тавана. — Току-що открих нова форма на математическо записване, но тя не може да бъде от полза нито за мен, нито за когото и да било другиго.

През този ден остана доста време будна, но не правеше нищо, просто се взираше в празното пространство. Едната половина на разума й беше заета със страха за Думитру — Алеи я оприличи на планина от ситен чакъл, гладко шлифован от водите на голяма река, докато другата половина подреждаше групи от екстракомплексни числа в танцуващи решетки и извършваше изчисленията, които доскоро я измъчваха.

Скоро, може би още на следващия ден, болногледачите й дръпнаха тежките завеси и на два етажа под нея се разкри голяма, слънчева, обградена с високи зидове градина. Разрешиха й да се облече и да походи по стаята, но тя беше още много слаба и дори най-малкото усилие я изморяваше. Не й позволяваха да напуска стаята. Жените, които се грижеха за нея, не отговаряха на въпросите й. Ала когато помоли за книги — на немски, английски, френски, латински или гръцки, — веднага й донесоха цяла кошница и това обогати знанията й за мъжа, който я бе затворил тук, с цели три аспекта: той бе богат, притежаваше впечатляваща библиотека и беше мохамеданин. Последното заключение не беше особено трудно, защото жените около нея носеха турски дрехи и често споменаваха господ, но не с християнското му име.

Алеи си избра исторически трактат, написан на ръка, вероятно още от византийско време. Беше на гръцки диалект, който се разбираше трудно и изискваше пълно съсредоточаване. Тя четеше и чакаше.

Най-сетне, след три или четири дни, една от жените й съобщи без дълги предисловия:

— Мъжът ви дълго време беше болен, но вече е по-добре. Опасността от зараза отмина. Бейлербеят си поговори с него и реши, че двамата трябва да бъдете отведени при султана. Той ще реши какво да прави с вас. Заповядаха ми да ви придружа. Името ми е Айгюл.

Сърцето на Алеи направи огромен скок — от радост и облекчение, толкова силни, че беше готова да избухне в плач. Думитру беше жив, беше наблизо… но опасността не беше отминала.

— Искам да го видя — каза тихо тя.

— Бейлербея ли? — Жената срещу нея се слиса.

— Съпруга си. Искам да видя съпруга си.

Алеи прехапа устни, защото беше готова да крещи, да се моли, да заплашва, да обещава — всичко, само и само да я заведат при него, пък било и за минутка.

Айгюл видимо се отпусна.

— Не е възможно, но не се притеснявайте, ще го видите много скоро. Бейлербеят реши, че и двамата сте още много слаби, за да пътувате на коне. Ще тръгнете утре и ще се возите заедно в една от каретите на господаря. — Тя сведе очи и продължи колебливо: — Чух как ви е откраднал и обезчестил… и как сте се опитали да избягате от него. Но той ви е направил почтена жена и ви е спасил от сърбите. Това е благородно… и романтично. Много се радвам, че сега гледате на него като на свой господар.

— Да — кимна решително Алеи и стисна зъби, защото беше готова да избухне в истеричен смях. Представата на Айгюл за благородство надали щеше да бъде приета с разбиране в Англия. — Права сте, беше много романтично.

Макар че в главата й цареше хаос и тя не беше в състояние да го овладее, Алеи грабна отново историческия трактат и седна до прозореца. Трябваше някак да убие времето до тръгването.

 

 

Думитру затвори очи и се облегна на меката тапицерия. Чувстваше се твърде слаб и уморен, за да мисли. След като докторът от Александрия заяви, че животът му е вън от опасност и вече няма опасност от зараза, Мехмед паша го подложи на тридневен разпит. Макар да се съобразяваше с крехкото му здраве, той не се поколеба да го притисне до стената.

В крайна сметка Думитру се отърва леко. Бейлербеят сметна, че султанът може да се ядоса, ако му пратят важния пленник със следи от мъчения по тялото — защото само той имаше привилегията да измъчва високопоставените пленници. Пък и пашата нямаше причини да прибягва до такива методи, защото Думитру говореше с готовност. Поиска единствено доказателство, че Алеи е жива и здрава, че не са й сторили зло. Донесоха му дрехите й и му описаха странното и все пак предвидимо поведение на жена му след оздравяването й. Думитру беше готов да избухне в смях и да разцелува забулената жена, която му разказа как се държи Алеи доказателство, че тя е здрава и бодра.

Думитру не беше нито патриот, нито революционер. Той беше просто един незначителен, егоцентричен принц, който в момента се интересуваше единствено да поддържа доброто настроение на бейлербея — за негово собствено добро и за доброто на Алеи. Използваше истината като обвивка на лъжите, които говореше на Мехмед Решид паша, и се забавляваше, като описваше в подробности двойната игра на Пенев, доколкото по време на боледуването си бе успял да събере късчетата от пъзела в едно цяло. Можеше да се надява, че търговецът ще си плати за коварството, както заслужава.

Трите дни отминаха и бейлербеят заповяда Думитру да потегли към Константинопол, охраняван от вече четвърти отряд войници. Пашата не каза нито дума за Алеи и Думитру реши да не го оставя с убеждението, че е премълчал нещо, че не го е снабдил с исканата информация. Когато го поведоха към каретата, зад която се бяха наредили тридесетина български и османски войници, той не знаеше нищо, освен вероятната цел на пътуването.

Когато един войник отвори вратичката, сърцето му спря да бие. Вътре седеше Алеи.

Отслабнала е, каза си веднага Думитру, макар че свободният турски кафтан и дългото було скриваха фигурата й. Кожата й беше прозрачна и той неволно я оприличи на чернокоса Евридика от модерната епоха, върнала се от царството на мъртвите. Крехкостта й беше очебийна, направо поразяваща, и събуди закрилническия му инстинкт като никога досега. Зелените очи изглеждаха прекалено големи и блестящи върху тясното, фино изрязано лице. Какви преживявания бяха подчертали красотата й, кое я бе направило така сияеща? Когато пристигна в Северинор, тя беше съвършената светска красавица, украса на английските салони, жена, която моментално привлича вниманието на мъжете. А сега болестта я бе превърнала в неземно красиво същество.

— Ти си тук… — пошепна тя и първоначалното напрежение помежду им изчезна. — Не смеех да вярвам…

Думитру се настани в каретата. Едра забулена туркиня ги последва и затвори вратичката. Алеи пренебрегна присъствието на жената и го целуна със сила, която изобличаваше в лъжа видимата й крехкост. Господи, устните й бяха толкова сладки, а тялото й — тънко, но реално — се притискаше към неговото така прекрасно. Тя ухаеше на екзотичен парфюм и имаше вкус на далекоизточни подправки, но въпреки това си беше тя със своя неповторим, уникален аромат и вкус. Всичко това беше част от нея, както тялото й, умът и непоколебимата воля.

Най-сетне тя се отдели с въздишка от него и той я настани до себе си. Тя се отпусна тежко на седалката, което издаде слабостта й въпреки дивата целувка. Облегна се на рамото му и отново въздъхна.

— Не вярвах, че ще те видя след онази нощ — заговори тя на френски и хвърли бърз поглед към компаньонката, която се опитваше да гледа неодобрително, но явно беше впечатлена, доколкото Думитру можеше да разбере нещо от тясната открита ивица около очите.

— И аз мислех същото — призна Думитру.

Тя се сгуши в него.

— Страх ме е, Думитру… Сърцето му се сгърчи от болка.

— Не бива да се страхуваш.

— Не ме убеждавай, че няма от какво да се боим — възрази сериозно тя. — Знам къде отиваме, знам какво ще ти стори султанът, щом пристигнем там.

Съмнявам се, че можеш да си го представиш, любов моя, помисли си Думитру и въпреки отчаянието си беше готов да се засмее. Но каза само:

— Страхът не е от полза нито за теб, нито за мен, скъпа.

Алеи мълча дълго. Когато най-сетне заговори, изглеждаше примирена:

— Никой от двама ни няма да се измъкне, нали? Казаха ми, че и ти си болен, сега го виждам по лицето ти. Исках да ти кажа, че трябва да избягаш без мен, защото на мен няма да ми сторят нищо, но сега ми е ясно, че това е невъзможно. — Тя се усмихна тъжно. — Трябваше да изчакаме, докато наближим Константинопол, и тогава да избягаме.

— Никога не бих избягал без теб, даже да ми се удаде благоприятен случай — отговори просто Думитру.

— Това е глупаво — изфуча тя и очите й засвяткаха гневно.

— Никога не съм твърдял, че не съм глупав — кимна с усмивка той. — Но сега това е без значение, нали?

— Да — отговори тя. — Сега сме заедно в добро и в зло.

Капитанът на войниците изрева някаква заповед и конниците се наредиха от двете страни на каретата.

— Имам нещо, което е твое — каза Думитру, извади от палтото си торбичката с парите и й я подаде.

— Ще ми помогнат ли тези пари? — попита тя, взе торбичката и я прибра под полата си. Очевидно някъде там имаше скрит джоб. Умно момиче!

— Съмнявам се, но човек никога не може да знае. Във всеки случай на теб ще ти свършат по-добра работа, отколкото на мен, сигурен съм.

— Ще направя всичко, което мога, Думитру — обеща сериозно Алеи. — Не знам дали мога да помогна с нещо, но ти обещавам, че ако забележа и най-малкия шанс, няма да го оставя да ми се изплъзне.

Думитру се намръщи заплашително.

— Не прекалявай с рисковете, Алеи. Никога няма да си простя, ако ти се случи нещо лошо.

Тя извърна глава.

— Не ме е страх. Ако с мен се случи нещо, ти сигурно никога няма да узнаеш.

Думитру знаеше, че няма смисъл да я разубеждава, затова не каза нищо. Най-сетне каретата потегли. Към Константинопол. Към неговата гибел.

Бързо оставиха София зад гърба си. България беше различна от Сърбия. Пътят беше павиран. Чиновниците на султана се стараеха да поддържат в добро състояние прастария път на керваните, който водеше на юг, към старата византийска столица. На равни разстояния бяха построени крайпътни станции, които снабдяваха османските и гръцките кервани и правителствените чиновници. Ранната зима бе отстъпила пред мека есен. От ден на ден ставаше по-топло, особено когато излязоха от хладната вътрешност на страната и се приближиха до морето.

Думитру гледаше любопитно през решетките на прозорчетата. Горите се редуваха със села и обработени поля. Алеи също гледаше през прозорчето от своята страна. През повечето време двамата мълчаха. Вече си бяха разказали всичко, което им се бе случило междувременно. Алеи често облягаше глава на рамото му и се взираше навън, докато новата й камериерка плетеше или шиеше.

Говореха си само за незначителни неща. Не споменаваха нищо за злокобната съдба, която ги очакваше в Константинопол. Думитру й разказваше за Византия и Османската империя, за живота на хората тук и за детството си. Алси му разказваше как е живяла в Лийдс и за своя кумир Йезекиил, за когото може би щяла да се омъжи, ако животът й се бил развил по друг начин, за гувернантката си Гретхен, за странните приятелства, които имала през годините, за четирите неуспешни бални сезона в Лондон.

— Градът ще ти липсва — промълви тъжно Думитру. — Всеки град.

— Да — призна тя и зелените й очи блеснаха като на котка. — Затова исках да отида във Виена. Нямам желание да живея в двора, но обичам енергията и навалицата на града, музеите, университетите, оперите. В някои градове има литературни и научни салони или клубове, където допускат и жени. Е, не са равноправни с мъжете, но не са и само декорация.

— Обикновено това са домакините или известни куртизанки — отбеляза сухо Думитру.

— И какво от това? — Алеи поклати глава и късите й къдрици заподскачаха.

— Понякога Париж ми липсва — призна той. — Особено когато приберем реколтата и лятната работа отмине. През зимата се правят ремонти, но само ако времето е хубаво, а през късите дни и дългите нощи седя пред огъня, пия бренди и чета книгите, които съм чел вече сто пъти.

— Е, тогава ще прекарваме зимите в Париж — реши с усмивка Алеи. — Или в Германия. Или в Шотландия. Имам приятели в университета в Единбург, които няма да се учудят особено, че съм жена. Можем да отидем и в Кеймбридж.

Думитру се засмя и я прегърна.

— Ако държиш да осъществим тази мечта, ще се наложи да дадеш от твоите пари. Казах ти, че пет хиляди лири не стигат за нищо, когато имаш пет хиляди и петстотин квадратни километра ниви и гори, където от четиристотин години не се е вършило нищо, а ти държиш да ги модернизираш за един човешки живот.

— За канала при всички случаи ще взема от зестрата си — отговори сериозно тя. — Колко ще струва?

— Към петнайсет хиляди. — Думитру имаше чувството, че е минала цяла вечност, откакто каналът беше най-големият му проблем. — Най-предпазливата оценка показва, че чистата годишна печалба ще е шестстотин лири. Разбира се, ще се стремим да подобрим производителността.

— Не разбирам защо не ми каза всичко това — промълви тя и се прилепи още по-плътно до него. — Това значи четири процента от инвестираната сума. Печалбата ще бъде за мен, защото аз съм вложила капитала, нали?

Думитру я погледна смаяно и избухна в смях.

— Какво ще кажеш да ти давам половината? Капиталът може да е твой, но планирането и строителството са мои.

— Шейсет на четиридесет — контрира го тя.

— Разбрахме се.

Алеи го изгледа недоверчиво.

— Сериозно ли говориш?

Думитру я погледна стъписано.

— А ти не говориш ли сериозно?

Тя се усмихна с разбиране.

— Не. Ти ще искаш петдесет процента, за да можеш да инвестираш парите в земята си.

— Права си — призна той. — Един ден Северинор ще е богато имение, но за това са нужни много талери… или лири.

— Тогава би било добре да вложиш в обновяването цялата печалба от канала — посъветва го тя.

— А какво ще стане с твоята независимост? — попита той съвсем тихо.

Алеи вдигна рамене.

— Винаги ще имам осемдесет и пет хиляди лири независимост. Това ще е достатъчно, докато си получа наследството.

— Какво наследство? — Думитру примигна смаяно.

— Как мислиш, какво ще стане с фабриките на баща ми, когато един ден си отиде? — попита Алеи и се засмя на изражението му. — Разбира се, това не означава, че ще продължа работата на татко. Ще продам фабриките и ако мама е още жива, тя ще получи едната половина, а аз — другата. Да не забравяме и половината от печалбите през всичките тези години.

— Извини ме за дръзкия въпрос, но не мога да се стърпя: каква ще е общата сума? — Думитру беше толкова вторачен в зестрата й, че изобщо не бе помислил за наследството.

— Няма да се учудя, ако се окаже, че наследството на татко е повече от един милион лири — отговори скромно Алеи. — Това включва и фабриките, разбира се. Знам, че в Англия има лордове, които са по-богати, все пак земята си е земя… но си мисля, че ще стана най-богатата жена в Англия, ако не и в Европа.

— Какво ще правиш с толкова много пари? — попита замаяно Думитру.

— Ще построя университети за жени — поне в десетина европейски университетски центрове — отвърна веднага тя и очите й засвяткаха. — Възгледите на мъжете ще се променят по-лесно с пари, отколкото с аргументи. Ще създам международно философско дружество, отворено и за двата пола, което всяка година ще награждава най-добрите философски трактати със солидни суми. Освен това… — в гласа й се прокрадна плахост — ще помогна да направим Северинор най-прогресивното, най-печелившото имение в цяла Европа и ще заделя значителна сума, за да могат децата ни да се наслаждават на предимствата на нашето богатство.

— Мислех, че не обичаш деца — промълви Думитру. Беше трогнат, макар да знаеше, че това видение е невъзможно.

— Не обичам бебета — поправи го тя. — Не харесвам как миришат, смятам ги за безполезни и изнервящи. Но децата растат бързо, освен това мисля, че ще обичам нашите деца.

— Радвам се да го чуя — пошепна той и я целуна по косата. — И аз ще обичам много нашите деца, особено ако имат прекрасните ти зелени очи.

— Не е редно да предпочиташ едно за сметка на другите — възрази тя с престорен укор.

— Със сигурност няма — увери я през смях той.

Последва дълго мълчание.

Всяка вечер спираха в крайпътен хан. Думитру спеше сам, Алеи делеше стаята с камериерката. Войниците се разполагаха в коридора и прогонваха всички други пътници.

Когато на осмия ден спряха пред поредния хан, Думитру каза:

— Снощи подслушах офицерите. Остават ни три дни до Константинопол.

Алеи помръкна.

— Мислех си, че имаме повече време. — Вдигна безпомощно рамене и се усмихна тъжно. — По-точно вярвах, че пътуването ни ще продължи вечно.

— Всичко хубаво си има край — промълви той и макар че не го искаше, в гласа му звънна гняв.

— Така е — кимна тя и сведе поглед.

Камериерката вече бе слязла от каретата и ги очакваше в двора на хана. Алеи също слезе. Изглеждаше мъничка и крехка, докато вървеше към очакващата я едра, забулена туркиня.

Думитру бе отведен в стаята. Пред вратата и прозореца застанаха въоръжени войници. Като всяка вечер се нахрани сам — днес по изключение в стаята му имаше маса. След малко остави лъжицата.

Войниците не му разрешаваха да се храни с нож, нито да се бръсне сам. Всяка сутрин в стаята му влизаше бръснар, придружен от въоръжен войник. Думитру не знаеше какво точно се стремят да предотвратят пазачите му: бягство или самоубийство. Постепенно възстановяваше силите си, но все още не беше в състояние да избяга заедно с Алеи и да я защитава срещу цял отряд войници.

Някой почука тихо на вратата му и Думитру се изправи смаяно. Вратата се отвори и той видя първо войнишка униформа… а после Алеи с газена лампа в ръка, облечена в нощница и забулена. Преди да е успял да реагира, тя влезе и веднага затвори вратата зад себе си.

— Прав беше — усмихна се леко тя. — Човек никога не знае за какво могат да му послужат парите. Подкупих войниците и камериерката. След няколко дни вече няма да има значение дали сме спали в различни стаи или не.

— О, Алеи… — въздъхна Думитру. Постъпката й беше безсмислен жест и сигурно щеше да увеличи страданията им, когато дойдеше неизбежната раздяла. Ами ако тя забременееше…

Тази представа би трябвало да го ужаси: Какво би могло да очаква от живота едно дете, родено при такива обстоятелства? Въпреки това мисълта го изпълни с безумна надежда — чувство, което от седмици не си позволяваше.

— Ела тук — промълви дрезгаво той и я грабна в прегръдките си.

Тя се вкопчи в него и го зацелува с отчаяние, което му отне дъха. Беше гола под нощницата и той усети как зърната на гърдите й се втвърдиха под тънката материя. И беше гореща, сладостно гореща, не от треска, а от желание.

Само след минута бе свалил нощницата й и собствените си дрехи. Тя застана трепереща под светлината на лампата, защото малкият мангал почти не топлеше стаята. Гърдите й бяха все така пищни, но закръглеността на хълбоците беше изчезнала.

Той вдигна поглед и видя, че тя се е вторачила в него. От побоя, който му бяха нанесли копоите на Пенев, бяха останали само няколко сини петна по гърдите.

— Били са те — пошепна ужасено Алеи. — О, Думитру…

— Аз им отговорих със същото, повярвай — засмя се той.

— Побеснях от гняв, като разбрах, че човекът, с когото контактувам в София, е измамник.

Алеи зяпна смаяно.

— Наистина ли? Нищо не си ми казал за това!

— Не можах да се добера до него, но копоите, които насъска срещу мен, сигурно доста време след това са си близали раните.

— Много добре — рече злобно Алеи. — Това заслужават.

— Олеле! — засмя се отново Думитру. — Моля те, Алеи, напомняй ми, че не бива да те настройвам срещу себе си. Втори път сигурно няма да оживея.

— Не се знае дали ще оживееш и първия път — установи трезво тя.

— Не бива да се обвиняваш — рече той и поклати глава.

— Я се погледни: трепериш така силно, че едва се държиш на краката си. — Грабна завивката от леглото и я метна на раменете й.

Алеи се уви, но изражението й си остана все така упорито.

— Може би не нося цялата отговорност, но поне една част със сигурност.

Думитру въздъхна.

— Също като мен. Но аз нося по-голямата част от отговорността. Аз съм виновен, че избягахме от сърбите, и пак аз съм виновен, че се оставих да ни хванат. — Тя се опита да го прекъсне, но той вдигна ръка. — Не. Дръж се така, сякаш не съм казал нищо. Няма да се караме цяла нощ кой колко е виновен. Какво значение има това сега? Кой го е грижи за вината?

Алеи кимна бавно.

— Имаш право. — Тя мълча известно време, после стисна устни и претърси лицето му е очи. Накрая извика задавено: — По дяволите, Думитру! Не искам да те изгубя!

— Аз също не искам да те изгубя — отговори той и издаде звук, който беше колкото смях, толкова и хълцане. Алеи го потегли към леглото и отново започна да го целува.

Тялото му беше толкова топло, толкова добре познато… Алеи плачеше, без да го съзнава. Целуваше го отново и отново, вкусваше го, за да запомни всяка частица от него. Нуждаеше се от него като никога досега. Нуждаеше се от нещо, което никой да не може да й отнеме. Плъзгаше се по тялото му и го целуваше навсякъде.

— О, Алеи — прошепна задавено той. — Моя сладка, сладка Алеи, всичко ще бъде наред.

Тя се приближи към лицето му и погледна в светлосините му очи.

— Не, Думитру, няма да е наред. Тъкмо там е проблемът. Вече нищо няма да бъде наред.

— Ти ще оцелееш. Ще те освободят — увери я той. — Сигурен съм. Ще се върнеш в Англия, ще се омъжиш повторно и ще родиш деца от друг мъж. Ще създадеш университети за жени и философското си общество. Ще станеш най-известната жена на света. Хората ще те запомнят с добро.

Докато говореше, той я притискаше до гърдите си, сякаш можеше да я обвърже с думите си.

— Не, Думитру — прошепна задавено тя.

— Да, да — повтори настойчиво той. — Така трябва да бъде, Алеи. Ако знам, че един ден отново ще си щастлива, ще мога да понеса всичко, но иначе…

— Не искам да те загубя, Думитру — изплака тя и стисна ръце в юмруци. — Не искам! Не мога! Отказвам!

Гласът и се повишаваше с всяка дума, докато накрая стана пронизителен и пазачите зад вратата нададоха ухо.

— Стига, Алеи — помоли дрезгаво той и затвори очи, докато двамата споделяха болката си.

Тя преглътна риданията си и двамата се любиха, тласкани от агонията в кръвта си. При всеки тласък гърдите й се опираха в горната част на тялото му и той се движеше в нея все по-бързо и по-бързо, докато и двамата се хвърлиха в пропаст от емоции, които разкъсаха Алеи, ослепиха я и я оглушиха. Болката, тъгата, радостта и щастието се обединиха. Въпреки това тя знаеше — беше абсолютно сигурна — че това не е достатъчно и никога няма да бъде, че нищо, което един от двамата казва или прави, не може да промени този ужасен факт.

Тя падна на гърдите на Думитру и изпъшка тежко. Той я прегърна и я задържа.

— Не искам тази нощ да свърши — промълви тя. — Никога.

— Знам. — Гърдите му завибрираха до лицето й.

— Какво ще ти сторят? — попита тя с пресекващ глас.

— Стига, Алеи… — въздъхна тежко той.

— Имам право да знам — продължи с укрепващ глас тя, пренебрегвайки недоволството му. — Ще те измъчват, нали? Чела съм, че султанът винаги прави така.

— Да. — Отговорът прозвуча сериозно и окончателно.

— Колко време? Какво ще ти направят? Къде ще те отведат? Какво ще стане, щом свършат? — Въпросите избликнаха като поток. Ужасната несигурност, която я тласкаше през цялото време, изведнъж се сдоби с глас.

— Не знам, Алеи — отговори Думитру. Тя все още не смееше да го погледне в лицето. — Подслушах офицерите и знам, че ще отведат и двама ни в двореца Топкапъ, но нищо повече. Наистина.

— Не е много — пошушна тя.

— Така е — отговори той, заровил лице в косата й.

Мълчаха известно време, после Алеи каза:

— Какво ще кажеш да обърнем мангала и да предизвикаме пожар?

Думитру поклати глава.

— И какво? Ще се задушим от дима, преди огънят да се е прехвърлил в съседната стая.

Алеи се загледа с празни очи в тавана.

— Няма ли да е по-добре, отколкото да…

— Не — прекъсна я решително той и обърна лицето й към своето. — Алеи, обещай ми, че няма да ме спреш, когато дойдат да ме отведат. Не искам да се излагаш на опасност заради мен.

— Няма да обещая — отсече твърдо тя и се вкопчи в него.

— Моля те, Алеи — повтори той. — Това е последното, за което те моля…

Моля те… За първи път чуваше тези думи от устата му. Алеи прехапа устни, за да не избухне в сълзи. Добре, ще му обещае. В крайна сметка това са само думи. Само думи.

— Обещавам ти — пошепна тя, знаейки, че лъже. Думитру затвори очи и за секунда лицето му се разкриви от болка.

— Благодаря — промълви той.

— Люби ме, Думитру — пошепна тя с треперещ глас. — Люби ме до разсъмване.

Той се подчини, без да говори повече.