Към текста

Метаданни

Данни

Серия
На нощта (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Whispers of the Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
Lindsey (2012)
Корекция и форматиране
Elina15 (2020)

Издание:

Автор: Лидия Джойс

Заглавие: Нощта на изкусителя

Преводач: Ваня Пенева

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Ирис

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД — София

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 10:954-455-058-1; 13:978-954-455-059-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12994

История

  1. — Добавяне

15

Думитру клюмаше върху седлото. Бе прекарал лоша нощ и се чувстваше изтощен. Освен това дрямката го спасяваше от болезненото пулсиране в ръцете, отново вързани на гърба. Дребният кон, който му бяха дали, нямаше нищо общо е грацията и елегантността на Бей, но поне стъпваше сигурно. Мисълта за загубата на коня беше още по-мъчителна от дългия път.

Алеи го бе погледнала само веднъж и сякаш искаше да му каже нещо, но се отказа. Той й бе казал, че я обича, и то съвсем сериозно. Само че признанието му не промени нищо. Алсиона все още беше твърдо решена да се отърве от него — на всяка цена, а той беше също толкова твърдо решен да спаси и себе си, и нея и да се върнат заедно в Северинор.

Пленниците пътуваха под охраната на тримата революционери и половин дузина хайдути, всички на коне. Общото настроение беше ведро — очакваха княз Обренович да ги възнагради щедро. Джентълмените мълчаха, но бандитите си разказваха истории за великанските си физически сили, хвалеха се колко жени са имали, ревяха от смях при всяка груба шега, тупаха се по раменете и се поздравяваха, сякаш са заловили самия султан, а не някакъв румънски благородник. Думитру не им обръщаше внимание и завиждаше на Алеи, че не разбира какво говорят. Яздеха, спираха, ядяха, пак се качваха на конете… Той не смееше да мисли какво го очаква в края на деня, не се опитваше да брои километрите зад тях и пред тях — въпреки решителността си изпитваше страх, че следващата спирка може да им е последната.

Нощуваха край една река. Развързаха Думитру и му позволиха да се нахрани и да пие вода — за първи път, откакто бяха тръгнали рано сутринта. През цялото време един от бандитите стоеше до него с насочен пистолет.

Алсиона не беше вързана, но Думитру видя, че на обед тя не хапна почти нищо. Мъжете се бяха убедили, че тя не е добре ездачка, и знаеха, че пленницата няма да им избяга, даже да язди добър, бърз кон. И на нея бяха дали мършаво, мърляво животно, но на гърба му бяха поставили великолепното, макар и още влажно дамско седло от Рейзин — комична гледка, от която го заболя сърцето.

Алеи седна до огъня точно срещу Думитру, възможно най-далеч от хайдутите и тримата революционери. Отрязаната коса падаше на прелестни къдрици около лицето й. Отхапвайки по малко от парчето хляб, тя се взираше замислено в огъня. Думитру не издържаше да я гледа, но не знаеше дали болката се дължи на гняв, на желание или на нещо много по-сложно.

След вечеря хайдутите предложиха на пленниците си два сламеника, поставени само на лакът един от друг. Думитру се запита дали това е шега и ако да, за чия сметка: за негова или за сметка на така наречената му жертва. Легна си, без да коментира, но Алеи огледа сламеника с измъчено изражение. Водачът на хайдутите направи грубо предложение и преводачът извика на немски:

— Госпожице, ако мислите, че под нашите завивки ще ви бъде по-топло, отколкото върху сламеника…

— Не — изсъска тя и спаси честта си, като нито смени цвета на лицето си, нито погледна грубите мъже, когато избухнаха в див смях. Легна на сламеника, зави се с единственото одеяло и се обърна с гръб към Думитру. Пак изглежда скована, каза си ядно той. Сигурно не е забравила да се стегне с проклетия си корсет. Сутринта и двамата бяха получили собствените си дрехи.

Това е костюмът за езда, с който Алеи пристигна в Северинор, спомни си изненадано той, докато наблюдаваше скования й гръб. Едва го бе познал. Модният шлейф бе отрязан до глезените — вероятно със собствения му нож. По коприната имаше толкова много петна от речната кал и тиня, че тя изглеждаше по-скоро кафява, отколкото сива. Златният ширит на едното рамо се бе откъснал и висеше, а единият ръкав се бе разцепил под мишницата — явно бе опъвала модните тесни ръкави повече, отколкото можеха да понесат. Алеи изглеждаше жалка и нещастна — само сянка на безупречната английска дама, пристигнала в Северинор, макар че и тогава беше изтощена и уплашена. През цялото време излъчваше сила и увереност и той изобщо не бе забелязал колко я е изморило пътуването, колко сурови са тези условия за жена с нейния произход. Не беше помислил колко уплашена и объркана е тя зад високомерната си каменна маска. Сърцето му се изпълни със съчувствие.

— Не е нужно да страдаш през цялата нощ само защото те е срам — проговори той съвсем тихо на английски, за да не разбере никой от бандитите.

— Какво? — попита стреснато тя и се обърна към него — по рефлекс, предположи Думитру, защото тя веднага сведе поглед и лицето й се разкриви от болка.

— Утре сутринта ще ти помогна да затегнеш отново проклетия корсет, но те моля сега да го разхлабиш, за да спиш по-удобно.

— Не — дойде отговорът след известно време, не презрителен, не и враждебен, но недвусмислен.

Думитру се намръщи, но не можа да види израза в очите й и погледна вместо тях гъстите черни ресници.

— Докосвал съм и много по-интимни части от тялото ти, Алсиона. Разхлаби корсета.

— Не — повтори тя с променен тон. — Сега всичко е различно. — При последната дума гласът й се пречупи. И сякаш този признак на слабост беше процеп, през който всички съмнения напираха да излязат: — Какво ще стане с нас? — Погледна го и страхът в очите й му причини болка. — Какво ще стане с теб? Като разбраха кой и, тези хора се зарадваха. Толкова ме е страх…

Думитру побърза да я прекъсне.

— Не знам какво ни чака — призна беззвучно той. Сръбският княз презираше младите революционери, които не разбираха нищо от голямата политическа игра, но със сигурност щеше да се възползва от залавянето на съседен владетел за собствените си користни цели. Думитру нямаше ни най-малка представа какво го чака оттук нататък. Дали ще го затворят някъде, или ще го пратят да шпионира в полза на Обренович. Не искаше да дава празни обещания на Алеи. Тя не заслужаваше такова отношение — нито неискреност, нито празна утеха.

Тя не каза нищо, но този път не скри от него прекрасните си очи, над които бяха паднали дълбоки сенки. След малко се обърна, но той не направи опит да я докосне, макар че раменете й трепереха и той чу задавеното й хълцане — не беше сигурен, че тя иска точно това.

Без да каже дума, Думитру се загледа в огъня и заспа едва когато от жаравата останаха само отделни въгленчета. Цяла нощ го мъчиха кошмари.

На следващата сутрин към малкия отряд се присъединиха още мъже в английски костюми и платиха на хайдутите, за да си отидат. Думитру обясни на Алеи, че новодошлите са революционери, и нещо в начина, по който го каза, я уплаши. Обясни й и къде ги водят — в резиденцията на княз Обренович в Белград. Каза й, че князът е дързък и безскрупулен, че използва всеки удобен случай да разшири властта си. Обренович се бе възползвал от хаоса на революцията, за да принуди султана да го признае за господар на областта Белград. Той беше първият сърбин и християнин от много векове насам, получил титлата княз. За благодарност бе изпратил на султана главата на големия сръбски революционер Караджорджевич.

Алеи имаше нужда от време, докато осмисли казаното от Думитру. Вече беше наясно, че перспективите й за бъдещето никак не са розови. Когато се свечери, тя се движеше като в транс. Изтощението заплашваше да я надвие. Никога не беше яздила толкова дълго и така неудобно. Мислеше, че по време на бягството е изразходвала всичките си сили, но се оказа, че тогава не е знаела какво значи изтощение. Умората не позволяваше на ума й да работи, но не беше в състояние да притъпи усещането за оловна тежест, която непрестанно я теглеше надолу, нито пронизващата болка в мускулите, протестиращи срещу всяко ново натоварване, колкото и дребно да е.

Революционерите си шепнеха съзаклятнически, но Алеи не беше в състояние да разбере дали говорят на познат за нея език. Опита се да отклони вниманието си с математика и си зададе трудна задача: ако екстракомплексните числа могат да бъдат описани с уравнения, които се движат в рамките на всички реални времена и винаги в определени измерения, може би има начин отделните измерения да се разгледат едно по едно, независимо от другите. В крайна сметка група взаимодействащи си сили могат да бъдат разделени на две или три ортогонални компоненти, с които да се направят отделни прости изчисления.

Стигна само дотук и не можа да продължи. В главата й се гонеха невъзможни вектори, блъскаха се и се разтваряха в нищото. Пълната луна стоеше високо на небето, хвърляше и разпръскваше фалшиви сенки. Изтощението преплиташе сребърните и черните ивици по пътя, клатушкащите се сенки на конете и люлеещата се земя пред краката на коня се сляха в пъстър килим, който с всеки километър я увличаше все по-дълбоко в променливите си шарки.

Усети, че ей сега ще падне, и се събуди точно навреме, за да си върне равновесието. Колоната бе спряла. Тя се огледа изненадано. Гъстите гори и суровите планини се бяха отдалечили. Намираха се в двора на крайпътен хан: с обори от едната страна, гостилница от другата и две заплашителни каменни стени. Портата беше здраво затворена. Нямаше изход.

Дете с неопределим пол и възраст подаде глава от една странична вратичка, размени няколко думи е мъжете и отвори. Хвана юздите на два коня и изчака ездачите им да слязат. Появиха се още няколко деца, за да поемат конете. Един от мъжете кимна на Думитру и той скочи от седлото. Алеи се размърда предпазливо върху своето седло и се опита да слезе, без да предизвика усмивки по лицата на сърбите. Когато стъпи на земята, коленете й поддадоха.

Думитру се озова до нея, преди да се е свлякла в калта, и силните му ръце й спестиха унизителното падане. Прегръдката му беше толкова силна, толкова добре позната… Даже след преследването, след калната баня в Дунава и два дълги дни на седлото той миришеше както винаги: топъл, мъжествен, сигурен. В продължение на един дълъг, безумен миг тя искаше само да зарови лице на гърдите му и да плаче, докато остане без сили.

Не. Толкова много неща се бяха променили, откакто за последен път бе плакала на гърдите му.

— Благодаря — прошепна глухо тя. Искаше да се отдели от него, но не посмя, защото не стъпваше сигурно на краката си. — Откакто хайдутите си отидоха, вече не те връзват. Защо не се опита да избягаш?

Ако беше очаквала благородни слова, надеждите й бързо се стопиха.

— Не видя ли коня ми? — попита сърдито той. — С такава кранта не мога да стигна далеч.

— Разбирам — пошепна Алеи и компенсира разочарованието с прагматизъм. Естествено. След всичко, което той й бе причинил — и тя на него, между тях не можеше да има нищо. И така беше добре. След като знаеше истината, тя трябваше да свикне да гледа на Думитру по нов начин.

Докато стигнат до вратата на гостилницата, треперенето й отслабна, но тя нямаше сили да се отдели от него. Вътре обстановката беше като във всяка станция за смяна на конете източно от Франция, но сигурно имаше и така наречения частен салон. Двама от мъжете останаха на вратата, другите обкръжиха двамата пленници, в случай че… какво? Нима очакваха Думитру да грабне машата от камината и да се нахвърли върху тях? Той нито пусна ръката й, нито направи опит да се насочи към камината. Поведе я направо към салона и Алеи трябваше да прави по три несигурни подскока при всяка негова крачка.

Когато влязоха, тя буквално се вцепени. След дивата пустош, от която идваха, помещението й се стори като от друг свят. Зелените тапети, червено-зеленият килим — истински килим от грижливо съшити парчета, покриващ целия под, — махагоновите мебели, червената тапицерия, смешните малки масички с дантелени покривчици, украсата от порцеланови овчарки: това беше копие на английски салон и толкова добре познато, че Алеи беше готова да се разплаче от носталгия. Тя пусна Думитру, падна на най-близкия стол и се огледа жадно. Един от мъжете каза нещо на Думитру и той му отговори, но макар да говореха на немски, замъгленият й ум не успя да улови смисъла. Думитру също се отпусна на един стол и светлината на лампата падна върху лицето му. Алеи за пръв път видя тъмните сенки под очите му и наболата брада по бузите му: за разлика от посребрената коса тя беше съвсем черна и му придаваше опасен вид. Въпреки това си оставаше пленително красив. Помещението се въртеше пред очите й. Преди да излязат, революционерите казаха нещо на Думитру, после затвориха вратата и спуснаха резето отвън.

Алеи се изтръгна от вцепенението си. Скочи и изтича до вратата.

— Стойте! — извика задавено. Или поне се опита, защото още при втората крачка усети, че нещо я отнася надалеч и надълбоко. Нахлулият в съзнанието й мрак я погълна на една-единствена глътка.

Алеи се втурна към вратата, но направи само две колебливи крачки. Лицето й изгуби цвета си и тя падна тежко на пода. Думитру скочи светкавично и я вдигна на ръце, преди да е осъзнала какво се случва. Остана смаян от теглото й. Главата й се отпусна безсилно. Тогава забеляза как опасно бе хлътнало лицето й: смъртна бледност, тъмни кръгове под очите. Това го уплаши. Бузките й бяха изгубили закръглеността си. Положи я внимателно на дивана и тя веднага отвори очи.

— Паднах ли? — попита объркано.

— Загуби съзнание — обясни Думитру и усети болезнено стягане в гърдите. — Какво си яла през последните дни?

— Не знам. Хапвах по малко… — отвърна със слаб глас тя и примигна. — Страхувах се — обясни след малко, сякаш това беше достатъчно.

— Все ми е едно дали те е страх. Трябва да ядеш. — Той отиде до вратата и натисна бравата. Заключена, естествено. Удари с юмрук по дебелото дърво и изкрещя — Дамата има нужда от вечеря и от камериерка! — изкрещя на сръбски.

Никой не му отговори. Той почака малко и се върна при нея. Изразът на лицето й го трогна дълбоко: тя беше наранена и объркана. Очевидно мислеше за всички предателства, които беше преживяла през живота си. Изглеждаше малка и ранима и това го разтърси. Беше свикнал с гневната, страстна Алеи и не се сещаше, че същият този ум, който работи бързо и прецизно, е млад и уязвим като всеки друг. Тя затвори очи и черният ръб на клепачите се сля с тънката виолетова кожа под очите. Тя се нуждаеше от неговата закрила — това прозрение му причини болка, — но в същото време беше решена да се справи без него. На всяка цена.

— Още не мога да повярвам, че го направиха — прошепна тя и погледна към вратата.

— Какво са направили?

— Смятат те за моя потенциален изнасилвач, а ме затвориха в една стая с теб — обясни тя и макар че все още беше замаяна, очите й се проясниха.

— Може би се надяват, че ще те принудя да се омъжиш за мен — обясни сухо той. — Средствата нямат значение. Те са революционери, Алсиона. Имат идеали. Едно момиче е само малка жертва, когато става въпрос за великото дело.

— Идеалите им не ме интересуват — отвърна уморено Алеи.

— Мен също. Османците и князът може да са зли, но тези са още по-страшни. Вярват, че дървото на нацията трябва да се полива с човешка кръв — с тяхната, с кръвта на другите, няма значение, само да загиват с геройска смърт. — Той мълча дълго, загледан в лицето й. — Ти си една от най-интелигентните жени в цяла Европа, ти си личност, но не знаеш нищо за истинските хора в истинския свят.

— Така ли мислиш? — попита безжизнено тя и изведнъж стана още по-бледа и жалка.

— Да, така мисля — отговори спокойно той. — Истинският свят не се състои от красиви теории и научни списания, четени от разглезени богаташки дъщери в уютни, топли стаи. Истинският живот се живее на улиците и в бедняшките къщи, в жалките провинциални градчета, които ти изобщо не можеш да си представиш. Там, където мъжете следват безумните си идеали и не ги е грижа кой ще плати цената.

— Като в Северинор, нали? — попита хапливо тя, но Думитру не се хвана на уловката.

— Точно като в Северинор — отговори той. — Или във фабриките на баща ти. Ти казваш, че парите, с които искам да подобря живота на хората си, принадлежат на теб. Но как са спечелени тези пари, ако не с потта на работниците? Никога ли не си виждала скованите им от артрита ръце, защото цял живот са се трудили на становете на баща ти? Не си ли обръщала внимание на превитите им гърбове?

— Как са спечелени парите? — повтори глухо тя. — Баща ми наследи фабриките на баща си и можеше да си живее спокойно и богато е доходите от тях. Но истински богат го направих аз, никой друг. Татко назначи млад инженер от университета в Единбург, за да реконструира машините. Тогава бях на дванайсет години. Той беше моят герой. Събуди любопитството ми, интереса към науката… и желанието да имам собствени пари. Той ме цивилизова. По цели нощи седях над скиците и чертежите му, рисувах машини, смятах… И успях да постигна нещо. Вкарах в изчисленията му чиста математика и физика, поставих ги в служба на комерсиалните ни цели. Подобрих и надеждността, и производителността на машините. В годината, когато заработиха новите машини, печалбата от фабриките се удвои, а броят на злополуките намаля наполовина. В тъкачниците на баща ми няма работници е разкривени от артрит ръце, а богатството ни не е откраднато — както не е открадната и арендата, която ти вземаш от селяните си.

Тя помълча малко, гледайки го мрачно, после попита решително:

— Защо те е толкова страх, че имам известен контрол над живота си? Защо за теб е ужасно и непоносимо, че в брака ни съществува нещо като равновесие?

— Аз нямам нищо против ти да искаш сама да определяш живота си — отговори внимателно Думитру. — Дразня се от властта, която имаш над мен и над моята земя.

Умът му работеше трескаво. Беше си изработил теория за ролята на жената в живота на мъжа, която сега му се струваше фалшива. И безполезна. Убедеността му, че жената е просто част от живота на мъжа и не може да има по-висши собствени цели, беше сериозно разклатена. Веднъж Алеи му бе казала, че се чувства безполезна, а сега, сякаш не съзнаваше противоречието, твърдеше, че никога не е била безполезна. Внезапно му стана интересно да научи какво друго е правила, на какво още е способна.

— Колко малка е моята власт, сравнена с твоя мъжки авторитет — отбеляза тя тихо, но в гласа й имаше хапещо презрение. — Жените са слаби и мъжете ни искат такива. С тънко кръстче, с безброй фусти, които ни пречат да ходим нормално, с мозък, който остава недостъпен за ярката светлина на знанието. И ние ставаме такива, каквито ни искат, допускаме дори най-интимните ни мисли да се оформят според желанията на господарите ни. Ти може да не харесваш тънката ми талия, но какво щеше да кажеш, ако бях захвърлила корсета, ако вместо полата носех панталон и бях заменила дамското седло с мъжко? Щом трябва да нося корсет, за да съм красива, ще го нося и никой никога няма да каже, че не съм женствена. Наистина ли смяташ, че харесвам положението си, такова, каквото е? Или че бих могла да правя нещо друго, вместо да мразя себе си и света, защото човек като мен не може да оцелее в свят като днешния?

Думитру мълча дълго. Страстта, с която Алеи говореше, го шокира. До днес беше убеден, че тя е избягала от него от алчност и отвращение. Виждаше само отрицателните последствия от действията й за самия него. Не разбираше, че тя обича своята независимост заради себе си… и че има пълно право да е независима. Щом той се боеше от капризите на жена си, какво ли изпитваше тя, изложена изцяло на неговите?

Някой отвън вдигна резето и вратата се отвори. Появи се един от революционерите с табла, върху която бяха поставени две купи. Следваше го чорлавото дете, което ги бе посрещнало.

— Нося ви ядене — обяви младежът и тръсна таблата на масата. Гъстата кафява супа плисна през ръба на едната купа. — Бъдете мил е момичето, или ще ви отрежа главата.

— Няма ли да ни разделите? — попита Алеи и се изправи.

— Радвайте се, че не ви оставяме гладни — изръмжа мъжът и мрачно изгледа Думитру.

— Дамата се нуждае от някаква дреха, с която да си легне — обясни спокойно той.

Мъжът изпухтя презрително и излезе. Детето остана в салона.

Алеи погледна супата и се обърна към него:

— Ти поиска да ни нахранят, нали?

— Да. Искам да изядеш всичко. — Той се усмихна уморено. — Аз също съм гладен.

Алеи се усмихна колебливо и той се развълнува: първата истинска усмивка от много време насам. Все още не се бяха помирили, но поне бяха оставали за малко оръжията.

Двамата вечеряха в мълчание. Алеи изгълта горещата супа почти със същата бързина като него и ужасяващата й бледност скоро отстъпи място на почти нормален цвят на лицето. Думитру прати момичето да донесе завивки, чисти дрехи и вода за миене. Малката се върна бързо и той забеляза, че е оставила вратата отворена.

— Я ми кажи — изръмжа той на сръбски, — какво ми пречи да те взема за заложница и да избягам?

— Татко ми стои в коридора със заредена пушка — отговори смело детето. — Знае, че не можем да ви вярваме.

— Добре прави — засмя се Думитру. Знаеше, че никога няма да стори зло на дете, но съжаляваше, че пропуска още един удобен случай да си пробие път навън.

— Татко каза да не стоя дълго при вас — продължи момичето. — Каза, ако искате още нещо, да помолите утре.

Тя взе таблата с празните купи и бързо излезе. Алеи втренчи примирен поглед във вратата. Чу как някой отвън спусна резето и попита тихо:

— Тя няма да дойде повече, нали?

— Не тази вечер — отговори Думитру.

— Но аз не съм се измила, нито преоблякла — въздъхна тя.

— Аз ще ти помогна. Ела тук и се обърни.

Алеи понечи да протестира, но в крайна сметка се подчини. Сведе глава и прибра косата си, за да не му пречи. Думитру разкопча роклята, проследи с пръст линията на гръбнака и от шията до талията. Опитваше се да не мисли за това, но споменът за нощите, когато беше правил същото, се надигна в съзнанието му и събуди желание. Материята на костюма й беше скована от мръсната речна вода, но той я усещаше мека и гъвкава. А косата, нападала над лицето, й придаваше ангелски израз.

— Наистина ли мразиш да си красива? — попита нежно той.

— Понякога — призна тихо тя. — Друг път мразя света, че придава толкова голямо значение на красотата. Мразя и себе си, защото не съм заслужила да съм красива. Въпреки това се грижа за красотата си, защото нямам друго, което светът да цени.

Думитру спусна ръце към бедрата й.

— Това не е вярно. Нали ми разказа как си подобрила машините на баща си…

— Не съм казала, че съм неспособна да свърша нещо полезно — прекъсна го разгорещено тя. — Да, работата ми има стойност, но фактът, че е свършена от мен, бе определен като нещастно съвпадение и не ми донесе похвала. — Тя се засмя горчиво, после тихо изхълца. — Ти не си единственият, който крие противоречията си в тъмните ъгълчета на душата, за да не излязат навън.

Думитру не разбра нито дума. По-добре да отвърже корсета й, за да не я стяга повече.

— Според мен ти прави чест — рече глухо той, докато беше зает с шнуровете.

— През първия ден от брака ни, по-точно вечерта, имах чувството, че ти можеш да ме разбереш — промълви замислено тя. — Затова се съгласих.

Той я обърна към себе си — не можеше другояче. И впи устни в нейните.

Тя се отбраняваше само една секунда. После падна в прегръдките му, отвори устни и простена — от наслада, от страх. Вкопчи се в реверите на жакета му и се притисна до гърдите му, сякаш искаше да изпие силата му. Устата й се извиваше под неговата, гореща и отчаяна. Изтощението изчезна в миг. Ръцете му трескаво развързваха ужасния корсет.

Алеи се отдръпна назад и се олюля.

— Не — промълви задъхано тя. — Не сега.

Никога вече, искаше да каже тя. Думитру остана неподвижен, опитвайки се да укроти бурята в слабините си. Най-сетне се овладя и кимна. Тя отново се обърна с гръб към него и макар че трепереше, той успя да развърже корсета и да го свали. Алеи отстъпи назад.

— Искам да се измия.

— Не бързай — усмихна се Думитру.

— Би ли се обърнал? — попита ледено тя.

Това ще облекчи и двама ни, казваше му разумът, но всичко в него се бунтуваше.

— Аз съм твой съпруг, Алсиона — изсъска, преди да се е овладял. — Търпението ми има граници.

Тя кимна спокойно, обърна се и се съблече. Той се отпусна на най-близкия стол, без да откъсва поглед от тялото й. Инатът го тласкаше да върши глупости. За него беше мъчение да гледа, а за нея беше наказание, но принципите му изискваха да продължи да гледа. А Алси изглеждаше завладяна от същия инат. Когато остана съвсем гола, отнесе каната и легена до масичката в средата на стаята и започна да се мие. Светлата й кожа беше загрозена от многобройни драскотини, коленете й бяха подути и посинели, по глезените и ръцете също имаше сини петна. Думитру изпита съчувствие към нея, но желанието беше още по-силно. Макар да беше изтощена и разбита, той я искаше по-силно отпреди. Тя се изми бързо, със сведен поглед. Много добре знаеше, че той я гледа, защото се движеше сковано и зърната на гърдите й щръкнаха, въпреки че огънят в камината беше затоплил добре стаята.

Алеи изми и косата си, подсуши се и се пъхна в нощницата, донесена от момичето. Когато Думитру започна да се мие, тя обърна лице към стената и се опита да разреши косата си с пръсти.

Тази вечер двамата не размениха нито дума повече. Мълчанието продължи и на следващата сутрин, когато революционерите дойдоха да ги вземат и отново възседнаха конете. Така е по-добре, повтаряше си Думитру, защото нямаше представа какво би могъл да й каже.