Лидия Джойс
Нощта на изкусителя (5)

5

Думитру внимателно остави газената лампа на тоалетната масичка и тихо затвори вратата. Желаеше тази жена е такава сила, че изпитваше болка. Неговата жена. Тя изглеждаше толкова смела, толкова решителна — и сигурно си вярваше, но той знаеше, че не бива да бърза. За доброто и на двама им. Тя беше нахално малко птиче, зарадвано от собствената си дързост, но сигурно щеше да отлети надалеч, ако той се разбърза и я стресне. Думитру знаеше, че е необходимо много малко, за да я уплаши и да я отдалечи от себе си. Тя изобщо нямаше представа каква е разликата между вълнение, възбуда и нервно треперене.

Обърна се и забеляза, че тя оглежда стаята му с огромен интерес. Тази жена беше наистина красива — не само привлекателна, жизнена и очарователна като повечето жени, смятани за красавици, а толкова истинска, че всеки път, когато я гледаше, нещо го пробождаше в сърцето. Отвореният корсет подчертаваше изкусителните й извивки, бялата дамаска подсилваше нежността на кожата. Отдолу носеше прозрачна риза, която се увиваше около краката й и при всяка крачка разкриваше по нещо от формите й. Но дори това огромно изкушение не беше в състояние да го накара да отклони поглед от лицето й. Ясен тен, фини черти, блестящи очи — тази жена беше съвършена. Той изпита странното чувство, че тази красота някак си не й подхожда, че я прави някак повърхностна и обикновена. Че красотата е недостойна за нея.

— Стаята ви е колкото моята — промълви Алсиона и го изтръгна от странните мисли. Свърши с огледа и се обърна към него със спокоен поглед, макар и с известно напрежение в глава. — Но е много по-добре обзаведена.

Това беше установяване на фактите, не критика.

Думитру свали вратовръзката и започна да разкопчава ризата си. Алеи веднага устреми поглед към пръстите му и изражението й се заколеба между желание и загриженост.

— Да — потвърди небрежно той. — Другата стая не е използвана, откакто мама почина. Тогава бях на три години. Тази стая обаче се използва постоянно, откакто дядо ми я отделил от салона преди шейсет години. Вероятно ви прави впечатление, че мебелите са модерни. Донесох ги от Париж.

— Заедно с готварските книги — промърмори с отсъстващ вид тя, без да отделя поглед от ръцете му.

— Точно така. — Той откопча и последното копче, свали ризата и я сложи внимателно на облегалката на високия готически стол. — Не сте в състояние да се съсредоточите върху предстоящите задачи, нали?

Алеи изненадано вдигна поглед.

— Искате да кажете, че трябва да обсъдим мебелировката?

— Искам да кажа, че трябва да мислите защо сме тук — отвърна меко, но категорично Думитру. — Сами. През нощта.

За миг между извитите й вежди се вдълба сърдита бръчица, но бързо изчезна и челото отново стана съвършено гладко.

— Предстоящата задача, както я нарекохте, е моето лишаване от девственост. Трудно ми е да мисля постоянно за това. Щом насоча мислите си натам, те се разбягват като риби, стреснати от хвърлен във водата камък.

— И защо е така? — попита настойчиво той. Знаеше, че трябва да прояви търпение, но се улови, че очаква отговора й с голям интерес.

Тя се намръщи и зелените й очи станаха сериозни. Чувствата й, каквито и да бяха те, се насочиха навътре, не срещу него.

— Първо, никога не съм правила такова нещо и нямам ни най-малка представа дали ще се представя добре.

— И второ? — Думитру вдигна вежди и се опита да изглежда безучастен, макар че беше готов да избухне в смях.

— И второ… — Тя се запъна. — Второ… — Изразът на лицето й се промени и тя изведнъж заприлича на уплашено малко дете, решено да покаже смелост. — Второ, аз съм във ваша власт и съм изцяло зависима от вашата снизходителност, любезност и човечност. Не ми е приятно да съм зависима, особено когато не мога да се надявам, че ще получа компенсация. Какво ще стане, ако се окаже, че съм се излъгала относно намеренията и характера ви?

От раменете му сякаш падна тежък товар. Без да се замисли, той я хвана за раменете, привлече я към себе си и притисна горещата си буза о рамото й. Тя се подчини несръчно — първата проява на несръчност, откакто се познаваха.

Тя беше дребна и с крехка структура. Много по-крехка, по-дребна, по-слаба от него. Колко ли заплашителен беше в нейните очи — особено след като знаеше какво ще се случи между тях… и какво може да се случи, ако той реши. Тази мисъл го стресна и го отврати. Крехкостта на Алеи събуди в сърцето му инстинкт на закрилник, който обаче нямаше нищо общо с любов към ближния. Под всички объркани, изненадващи емоции бе скрито примитивно чувство, за чието съществуване не беше подозирал, и то казваше: тя е моя. Той беше длъжен да я закриля, да я прегръща, да я притежава. Дали тази собственическа част от него беше в състояние да се откаже от нея, ако стане нужда? Той не знаеше и не искаше да разбере.

— Мили Боже, Алсиона — произнесе дрезгаво той, — не бива да се страхуваш от мен. Ще бъда толкова нежен, колкото желаеш. Не мога да ти обещая, че няма да боли…

— Знам — прекъсна го тихо тя и сведе тъмните си ресници. — Не очаквам да мине без болка.

— Но ти обещавам, че ще ти хареса — довърши изречението той. Опита се да я очарова с усмивка, но осъзна, че изглежда фалшиво, и се отказа. — Ще изпиташ повече удоволствие, отколкото болка.

Тя го погледна като пробуждаща се котка и леко се отпусна.

— Значи не сте новак?

— Не — отговори честно той, макар че не знаеше какъв отговор би й харесал.

Тя го погледна замислено.

— Жените, с които сте били… това винаги ли им доставяше удоволствие?

— Мисля, че да — кимна той, развеселен от въпросите й. — Имам причини да вярвам, че съм им доставил удоволствие, но това изобщо не означава, че съм Казанова. Имал съм някоя и друга любовница през годините и винаги съм се отнасял сериозно към нея, уверявам те.

— В момента не искам да чуя нищо повече. — Тя поклати глава е полъх на цинизъм, който той схвана като добър знак. Вече не изглеждаше толкова уплашена, беше си възвърнала обичайната хладна самоувереност. Примитивният звяр в него реши да отстъпи, макар че усещаше много силно привличането на тялото й, горещата й уста, вкуса на вино и собственото си нарастващо желание. — Още не съм стигнала дотам да се замисля за вашата вярност.

Той поклати глава и се засмя тихо.

— Никога не съм срещал жена като вас.

Алеи отстъпи крачка назад и го погледна въпросително.

— Причината е, че принадлежа към специален вид, който се присажда твърде трудно, затова е много рядък. — Тя направи кратка пауза. — Ала въпреки уникалността си в крайна сметка съм само жена, пленница на обществените правила, слаба и ранима, с всички отличителни белези на своя пол. Моля ви, не ме разбирайте погрешно — аз не искам да бъда мъж. Искам само жените да не са толкова безпомощни.

Безпомощни? Каква ирония! С опита си да поеме контрола над съдбата си, да спаси себе си и хората си от бедност и да избяга от капризите на две империи той бе поставил Алеи в положение да осъзнае болезнено своята безпомощност. Въпреки това я искаше. Искаше я толкова силно, че изпитваше болка. Приближи се към нея и погледът й светна, но тя не помръдна. Той я улови за раменете и я погледна дълбоко в очите, но тя дори не трепна.

— Алсиона, кълна се, че няма от какво да се страхуваш, докато си с мен — изрече уверено той. После бавно сведе глава, за да й даде време да се извърне, ако иска, ала тя не го направи. Само събра вежди — с болка, както му се стори, отметна глава назад и се притисна към него. Устните им се срещнаха.

Думитру искаше да я утеши с целувката, но в мига, когато се докоснаха, тя въздъхна доволно и се разтопи в ръцете му. Тялото й се сгуши в неговото, устните й се отвориха в сляпо доверие и желание.

Тази жена му вярваше. Вярваше му и го искаше също толкова силно, колкото той нея. Думитру престана да мисли. Една дива, дълбоко погребана част от него се надигна и си проби път навън. Устата й, тялото й и неговото собствено желание бяха един цял свят. Тя лежеше в прегръдките му толкова мека, малка и безволна, че той се почувства като всевластен великан. А някъде много дълбоко в себе си усещаше, че е трогнат и разтърсен от доверието, което тя бе проявила толкова бързо и така необяснимо.

Най-сетне се отделиха един от друг и Алеи отстъпи крачка назад, дишайки тежко. Цялото тяло на Думитру потръпваше в такт с ритъма на сърцето му. Желаеше я толкова силно, че не смееше да проговори. Погледна я дълбоко в очите и попипа корсета й в безмълвен въпрос. Все още замаяна, тя отблъсна ръката му, но само за да отвори скритите кукички.

Откопча и презрамките и цялата конструкция падна с тракане на пода. Тя остана само по прозрачна долна риза и от гърлото му се изтръгна стон. Тънката материя бе полепнала по тялото й, овлажняло от желание, и очертаваше изкусително разкошните й форми и втвърдените връхчета на гърдите й.

— Алсиона… — пошепна той, но тя сложи пръст на устните му.

— Достатъчно сме говорили — рече тя и в очите й светна смарагдовозелен блясък.

Думитру кимна, вдигна я на ръце и я отнесе на леглото си, поставено като остров в средата на стаята. Тялото й лежеше на гърдите му меко, податливо и топло, пръстите й се заровиха в косата на тила му. Той я положи на матрака и я пусна неохотно. Коленичи до леглото и посегна към краката й. Тя носеше леки обувки, които той събу без бавене и захвърли на пода.

Спря за миг с ръка на глезена й. Краката в копринени чорапи бяха красиви… а може би това не беше най-точната дума. Те бяха прелестни, с фини кости и мека кожа. Мушна ръка под коляното и се наслади на реакцията й. Тя потрепери, после се вцепени, не знаейки дали да се отдръпне, или да го окуражи. Той откопча жартиерите и плъзна единия чорап по гладкия бял крак. Господи, каква наслада! Когато я освободи, тя се отпусна и се опита сама да свали втория чорап, но той хвана ръцете й.

— Легни — заповяда тихо и отстрани ръцете й.

Тя очевидно поиска да възрази, но се отказа. Отпусна се и положи глава върху възглавниците в горния край на леглото. Лицето й изразяваше нерешителност.

Думитру вдигна внимателно тънката риза, за да открие крака й и да свали чорапа. Когато сложи ръце на прасеца й, тя издиша шумно и той се засмя тихо. После внимателно нави чорапа и го свали.

— Това ми харесва — призна тя и се изчерви.

— Нали нямаше да говорим — подразни я той, готов отново да впие устни в нейните.

— Кой говори сега? — отвърна тя с усмивка.

Той стана и с няколко бързи движения свали ризата, обувките и чорапите си. После спря с ръце на колана.

— Чувал съм, че недокоснатите момичета се плашат от… от гледката на възбуден мъж. Ако желаете, ще угася светлината.

— Хмм… — промърмори Алсиона и извърна глава. — Разглеждала съм рисунки в медицински книги и имам известна представа какво ме очаква. Но съм убедена, че в цвят и от плът ще е много по-страшно. — Стрелна с очи слабините му и продължи — Вече установих, че в сравнение с онова, което показват в книгите, размерите са доста… внушителни.

— Разбирам — отговори Думитру, докато си заповядваше да остане сериозен и тялото му се стопляше под изпитателния й поглед. Смутен като никога в живота си, той откопча панталона и го свали с едно бързо движение заедно с бельото.

— О! — пошепна съпругата му и примигна. — Не очаквах, че ще е… пурпурночервен. Не предполагах, че може да има такъв цвят.

Той се покашля, все така смутен.

— Е, това е в природата на нещата. Ако позволите да отбележа, това е просто един нормален, здрав екземпляр.

Тя примигна отново и вдигна поглед към лицето му.

— Простете… Съзнавам, че не е редно да зяпам така този… екземпляр, но съм любопитна и… — Скри зачервеното си лице в длани и изохка театрално: — Боже, каква я свърших пак! Няма да се учудя, ако се окаже, че изобщо не съм годна за тази работа…

— Тихо!

Алсиона рязко вдигна глава. Думитру се качи в леглото и възседна краката й. Тя погледна отново члена му и направи опит да се отдръпне. Той я спря и заговори вразумително:

— Това тук е доказателство, че правите всичко както трябва. — Тя се изкиска нервно и се изчерви още повече. — Знаете ли, понякога се случва младата невеста да остане по риза, защото й е неловко да се съблече, или защото е… хм… твърде изискана.

Тя отклони поглед от ерекцията му и той откри в очите й решителност.

— Няма да твърдя, че не се чувствам неловко, но искам да знаете, че никога не съм била… изискана, както се изразихте.

Той се усмихна и очите й блеснаха в отговор. Между двамата отново прехвърчаха искри.

— Хайде тогава, махнете я.

Думитру се наслади на всеки миг от свалянето на ризата. Когато най-сетне я измъкна през главата си, Алеи нададе триумфален вик и я метна на пода. Ала като видя погледа му, се стресна.

— Предполагам, че у мен няма нищо, което да ви изненадва — прошепна плахо тя и се сгуши във възглавниците.

Той разбра, че тя има предвид голото си тяло, и кимна.

— Най-общо казано, няма нищо ново. Но подробностите… веднага ще ви кажа, че съм твърде далеч от разочарованието.

В действителност беше омагьосан от нея. Голото й тяло беше още по-желано, отколкото под ризата. Кожата й бе светла като сметана, местата, само където я е притискал корсетът — розови. Извивките й бяха разкошни, а гърдите направо съвършени, с розовочервени зърна.

— Вие сте завладяваща — изрече той с пламенност, която беше абсолютно искрена.

— Вие също, мой среброкоси вълко от Северинор — отвърна тя, стараейки се да говори шеговито, но Думитру знаеше, че тъмната жажда в очите й е отражение на неговата.

— Досега се смятах за дракон — рече подигравателно той и добави меко: — Надявам се, че вече не ви е страх от мен?

— Все ми е едно дали се страхувам или не — отговори решително тя и ъгълчетата на устните й потръпнаха едва забележимо. — Вярвам, че ще бъдете добър с мен.

— Мисля, че на тъмно ще ви е по-лесно — рече тихо той. — Само този път.

— Само този път — повтори тя и кимна.

— Край на приказките — отсече той.

— Край на приказките — повтори послушно тя.

Думитру стана, отиде до тоалетната масичка и угаси лампата. Широките рамене и мускулестите бедра се очертаха за миг на светлината, преди да изчезне. Помещението потъна в мрак и тя го чу как прекоси стаята, усети как тежестта му се върна в леглото. Остана неподвижна, когато той се придвижи към нея. Тялото й пулсираше в очакване. Ръката му се плъзна по глезена й, обхвана го внимателно и тя изохка. След миг другата ръка се плъзна по лицето и помилва бузата й. Устата му отново намери нейната и отново я заля сладка, замайваща горещина. Стегнатите й мускули се отпуснаха под сладкия натиск на страстта.

Устните му се движеха около нейните, плъзнаха се по шията й и по-надолу. Закръжиха около гърдите й и предизвикаха радостни тръпки по кожата. Но когато той взе едното зърно между зъбите си, чувството угасна. Тя стана съвсем спокойна, почувства се странно далече от жадните му милувки. Нищо, че желанието продължаваше да пулсира във вените й.

Мина малко време и тъмната му глава се вдигна.

— Какво не е наред?

— Не, нищо, искам да кажа, аз… — пошепна смутено тя, но не можа да продължи.

— Нещо не е наред — повтори той.

— Да, може и така да се каже — отвърна Алеи и преодоля смущението си. — Но щом това ви харесва, моля ви, не преставайте.

— Дори ако на вас не ви доставя радост — добави той.

— Наистина не ми доставя радост — съгласи се облекчено тя. — По-точно казано, не усещам почти нищо.

Усети как той поклати глава в мрака. Една къдрица падна напред и нежно докосна кожата й.

— Има безкрайно много възможности да се забавляваме. Ако някои мои движения не ви доставят наслада, не се колебайте да ми кажете.

— Ще го запомня — отговори тя и се почувства още по-неловко отпреди. — Честно казано, в момента съм готова на всичко, само и само да сложим край на този разговор.

Той се засмя и тялото му завибрира. Весел, благозвучен смях — аз никога не съм се смяла така, помисли си тя. Той се наведе отново над нея, целуна за последен път зърното и посвети вниманието си на чувствителната долчинка между гърдите й. Движеше се предпазливо около ключицата й и тя задиша накъсано, запъшка, съзнанието й се помъти и сетивата й се изостриха.

Ръката му е върху бедрото ми — осъзна тя с ужас, промъкнал се между другите чувства, които я владееха. Пръстите му се насочиха между бедрата й — и се мушнаха навътре. Алеи извика смаяно, когато усети един пръст да се плъзга в интимните й части. Прилично ли е това? — възмути се едно ъгълче на съзнанието й. Устните му продължаваха да танцуват върху кожата й, ръката му се движеше в нея и поредната вълна на наслада отнесе въпроса надалеч. Внезапно в нея се отвори болезнена празнина — сякаш докосването му бе събудило в сърцето й инстинктивен глад, непознат допреди минути.

— Моля те — пошепна тя, завряла лице в шията му. — Моля те!

Тя не знаеше за какво всъщност го моли, но той явно знаеше, защото оттегли ръката си и само след секунда тя усети как кадифената главичка на ерекцията му се притисна към гънката между бедрата й. Пръстите му разтвориха срамните устни, горещи и влажни от желание. Тя се сети за болката, но в следващия миг той нахлу в нея и проникна навътре с един-единствен мощен тласък.

Тя усети, че е вдигнала крака и ги е увила около хълбоците му, за да се приближи колкото може повече до него. Държеше го здраво и дишаше в такт с него — макар че нейният дъх идваше бърз и тих, а неговият беше тежък и шумен, сякаш вършеше тежък физически труд. Мястото, където беше влязъл в нея, пареше, но нещо я тласкаше неудържимо да се извива под него и да протестира срещу неподвижността му. Той простена задавено.

— Мили Боже, Алеи, кажи ми, ако ти причинявам болка. — И се задвижи в нея.

За момент паренето се усили и Алеи проплака, но не беше способна да го спре. За нищо не света не искаше да го спре. Скоро болката отстъпи място на глух натиск, а той на свой ред бе отнесен от гореща вълна — ново, поразяващо чувство, твърде прекрасно, за да го нарече болка, и твърде силно, за да е просто удоволствие. Ръцете, тялото, устата на Думитру я носеха към висините, тя бе оглушала от бученето, ослепяла от светкавиците, завладяна от новите усещания — а после, без никакво предупреждение, светът около нея се срути.

Докато летеше към дъното, нещо я прониза — безмилостно като огън и изпепеляващо. По-силно от всичко, което беше преживявала досега. Това ли беше екстазът? Въпросът мина през нея, преди всичко, което не беше този миг, това чувство, този живот, да загуби значението си. Вечността се разтвори пред нея, поиска да я разкъса и тя изпищя. Посрещна с готовност собственото си разрушение и в същия миг се възпротиви срещу него.

Неясно, като от голямо разстояние, тя усети как Думитру се разтрепери, а после бавно се върна отново в този свят. Тя престана да пада и се понесе по последните вълни на мощния прилив. Алеи осъзна, че се е вкопчила в него, и разхлаби хватката си с чувство за вина, докато по кожата й минаваха последните тръпки на страстта. Думитру забави ритъма и най-сетне спря.

Дълго време двамата лежаха мълчаливо, дишайки тежко, после Думитру излезе от нея, направи нещо на себе си, после отново посвети вниманието си на Алеи и я притисна до тялото си. Тя лежеше притисната до слабините му и усещаше с всичките си сетива отслабването на ерекцията му. Мускулите на краката й пареха и тя се чувстваше едновременно празна и препълнена.

— Виждаш ли! — пошепна в косите й Думитру и се засмя тихо. — Много повече удоволствие, отколкото болка.

— Да — призна тя и също се засмя. — Много повече. — Беше се случило. Окончателно. Невъзвратимо. Тя беше омъжена. Все още обаче не знаеше какво означава това. Какво, за бога, да прави сега?