Лидия Джойс
Нощта на изкусителя (7)

7

Думитру влезе в апартамента си. Салонът беше празен, но вратата към стаята на Алсиона беше отворена. Видя, че камериерката на жена му се е настанила до прозореца и е задрямала над плетивото си. Той се промъкна тихо в стаята, очаквайки да намери господарката също наведена над някакво ръкоделие.

Алсиона седеше пред една от двете маси, отрупана с книги и списания. Обърната с гръб към него, тя се беше навела над някакви документи и ги проучваше задълбочено. От време на време си водеше бележки и Думитру видя, че листът е изписан почти до края. Жена му носеше красива дневна рокля, скроена по най-новата мода. Строгата кройка беше леко смекчена от лавандуловосиньото шалче на шията й. Черната й коса — той не знаеше каква е дължината й, защото снощи не я беше разпуснал, — бе вдигната в изискана фризура на омъжена жена. Без страничните къдрички на дебютантките, на висок кок, който подчертаваше елегантната линия на тила. От мястото си той я виждаше в полупрофил, но отново бе запленен от лицето й. Тя беше прекрасна! Това го изпълни с учудване, макар че се бяха разделили само преди няколко часа. Въпреки красотата, в чертите й не личеше нищо от ленивата повърхностност, нито от тихата добродетел, които всеки съвременен художник би придал на такова лице.

Вместо това чертите на Алеи преливаха от живот и емоция. В момента тя беше изцяло съсредоточена върху работата си и това се отразяваше на чертите й. А интензивността на чувствата беше в смущаващо противоречие с онова, което обещаваха красивите черти. Най-смущаващ обаче е фактът, че жена ти притежава повече пари, отколкото ти някога си дръзвал да мечтаеш — пошепна обвинителен глас в главата му.

Въпреки горчивите размишления изразът, който се изписа на лицето на жена му, подсказваше, че е натрапник. Затова предпазливо отстъпи назад и учтиво почука на вратата. Алсиона подскочи и се обърна към него. При това неволно сложи ръка върху изписания лист и размаза мокрото мастило. Нададе ужасен вик и сведе глава към написаното.

— Виждате ли какво направихте! Размазах го — извика обвинително тя, грабна една попивателна и се опита да отстрани вредата. Напразно.

Думитру отвори уста да се защити, но тогава се намеси камериерката, която се бе събудила с уплашено изпухтяване и сега ги гледаше с примигващи очи като сова. Тя се изправи, подреди полите си и демонстративно се оттегли, без да каже дума. Защо тази жена се държи така странно, запита се за пореден път Думитру.

Междувременно инстинктивното защитно поведение бе отстъпило място на любопитство и той пристъпи по-близо, за да види какво се опитва да спаси жена му.

До днес смяташе, че владее добре английски, но това, което видя, се оказа абсолютно неразбираемо. Всички листове на масата бяха изписани от нейната ръка с криптографски знаци, странни диаграми и формули, които не му говореха нищо. Запомни само един ред: Р? Правило??? 12 = j2 = -k2 = -1Д2 = j2 = k2 = -I. Под него пишеше: Общество Регулация — делимо или лъвски пай?

— Какво е това? — попита изумено той.

Алеи го изгледа отчаяно през рамо, събра листовете на купчина и ги бутна под размазания.

— Един вид игра, с която се занимавам. Загадка, подобна на анаграмите, които доставят радост на много хора.

— На мен не ми приличаше на загадка. — Думитру посочи листовете в ръката й и документите, разпръснати по масата. — Ами това? То за какво ти е? — Извади напосоки един дебел том и прочете смаяно заглавието: — „Математически журнал“?

— Това не е важно — отговори почти сърдито тя и сведе глава.

Любопитството му нарасна. Без да обръща внимание на очевидното й недоволство и страха в погледа й, той започна да рови в купчината. Алеи извика ядосано и се изправи. Ръцете й трепереха. Очевидно не знаеше дали да му забрани да пипа нещата й, или да се държи като кротка дама и той се възползва от нерешителността й. „Хидродинамика“. „Критика на чистия разум“. „Acta eruditorum“ „Quest се que la propriete?“ „Edinburg Philosophical Journal“. „Гьотингенски изследвания“… Нищо чудно, че владее толкова езици, щом чете книги и списания от цяла Европа.

— Явно съм се оженил за учена жена. — Той се усмихна безрадостно и смущението на Алеи нарасна. Жена му имаше контрол над парите си — защо да не се занимава с мъжки работи? Скоро тя щеше да носи панталон, а той — корсет.

— Не е нужно да ми се подиграваш. — Тя присви очи и стисна устни. Лицето й се затвори.

— И защо не? — попита Думитру. След онова, което беше научил днес, изпитваше желание да я измъчва. — Не всекиму е дадена такава чест.

— Казах ти, че това е само игра. Нищо повече. Моля те, остави ме да се развличам, както ми е приятно — изрече тя през стиснати устни и издърпа книгите от ръцете му. Обърна му гръб и застана между него и масата, за да сложи книгите по местата им.

— Алсиона… — проговори меко Думитру и тя се вцепени. Иронията отлетя надалеч и отстъпи място на чувство за вина и разкаяние. Може да беше разочарован от разпоредбите на баща й, но Алеи нямаше нищо общо с тях. Ако някой беше направил грешка, това бе той. Подробностите относно зестрата сигурно са били изброени в някое от писмата до Бенедек, а той ги е разтълкувал превратно. Не беше честно да излива лошото си настроение върху нея.

— Алеи — започна отново той, — не ти се подигравам. Просто беше неочаквано за мен. Възхитително, но неочаквано. Онова, от което най-много се страхувах — с изключение на вероятността да си някоя грозна, свидлива, безумна бабичка, — беше, че може да си без никакъв ум в главата си. Слава богу, ти веднага ми показа, че не си такава.

Скованите й рамене се отпуснаха, но не съвсем. Тя си остана с гръб към него и рече тихо:

— Повечето хора са убедени, че математиката и философията са… тъпи занимания.

Това си беше чистата истина, но Думитру не можеше да го признае — поне не сега.

— Аз не съм запознат с подобни неща — отвърна той, стремейки се да придаде на разговора повече лекота. — Никога не съм имал особен интерес, нито някакви таланти, но в училище бях много зле по предметите, които не успяваха да събудят фантазията ми. А моята фантазия работеше… как да кажа… на подскоци.

При тази самокритика Алеи най-сетне се обърна към него и на устните й изгря нежна усмивка. Не каза нищо, но той разбра, че му е простила. Очите й станаха нежнозелени и цветът се върна на доскоро призрачно бледите бузи. Тя беше толкова красива, че направо го заболя сърцето, но очевидно не осъзнаваше очарованието и крехкостта си.

— Над какво работиш в момента? — осмели се да попита той. Не че го интересуваше особено, но виждаше, че тя гори от желание да му разкаже.

— От три години си блъскам главата над един много сериозен проблем. Нарекох го екстракомплексни числа.

Ентусиазмът в гласа й би бил заразителен, ако той имаше поне малка представа за какво става дума. За съжаление не разбираше нищо от комплексни числа и само я погледна въпросително.

Тя въздъхна.

— Знаеш ли какво означава имагинерно число?

— Не — отговори честно той и Алеи леко се намръщи.

— Но сигурно знаеш какво е квадратен корен?

— Естествено — отговори той, ядосан от тона й.

— Имагинерно число се получава, когато извадиш квадратния корен от отрицателно число — обясни тя, сякаш това беше най-логичното нещо на света.

— Това е невъзможно — възрази веднага той.

— Да, когато човек се замисли, изглежда странно — съгласи се с усмивка тя. — Защото в реалния свят никой не може да ти покаже отрицателен квадратен корен. — Направи широк жест и продължи: — Обаче математиците са открили между числата връзки, каквито са необходими, за да се извади корен от отрицателно число. Ако продължим с пресмятанията, получаваме числа, които съществуват в реалния свят.

За първи път, откакто беше дошла тук, Алсиона се чувстваше в стихията си. Духът оживяваше лицето й, душата и тялото бяха станали едно. От цялото й същество се излъчваше странна, брилянтна хармония, противоречията и колебанията бяха изчезнали.

— И така — продължи тя, — комплексно число се получава, когато събереш имагинерно и естествено число. А екстракомплексните числа са… като групи или гроздове от комплексни числа, които си взаимодействат по такъв начин, че противоречат на правилата, важащи за естествени и прости комплексни числа.

— И за какво биха могли да послужат те? — попита Думитру, който не разбираше нищо от внезапния й ентусиазъм, но беше толкова възхитен, че не искаше тя да спре.

— Какво имаш предвид? — Тя изглеждаше смаяна.

— Обикновено математиката се използва за нещо — за да се строят мостове или да се опиша полет на стрела — отговори просто той. — Какво може да се прави с екстракомплексните числа?

Тя се засмя самоуверено.

— Честно казано, нямам ни най-малка представа. — Спря за миг, за да събере мислите си, и продължи: — Формулите и правилата, с които работя, описват начина, по който си взаимодействат числата. За съжаление не знам нито една реална ситуация, която бих могла да опиша по такъв начин. — Изведнъж лицето й засия и тя устреми поглед в далечината. — Векове наред математиката е вървяла подир другите науки или най-много е била на едно ниво с тях. Използвали са я за доказване на закономерности, които са отдавна известни, или за обяснение на процес, който може да се измери. Едва през нашия век математиката стигна до такова ниво на абстракция, което не се нуждае от обективни експерименти. Ако след време бъде открито нещо, което се нуждае от сложни изчисления, тогава основите ще са вече поставени. Това е следващото поле на действие. Аз се занимавам с числата. — Тя остана още малко загледана в безкрайността, после примигна, върна се в реалността и го изгледа плахо. — Досаждам ти, нали?

Думитру само се усмихна криво. Как би могла да му досажда с този израз на свещенодействаща? Всеки мъж на негово място, преживял такъв момент, би трябвало да се смята за щастливец. Сега би било редно да изрази неодобрение към нетипичните й женски занимания — от страх, че мозъкът й ще прегрее, или че яйчниците й ще се увредят, или нещо подобно. Винаги беше смятал подобни твърдения за глупости, а жена му изглеждаше толкова убедена, толкова вглъбена… не можеше да повярва, че подобно занимание, колкото и необикновено да е, би могло да бъде нездравословно за нея.

— Не — отговори твърдо той. — Или още не. Не те разбирам изцяло, но съм възхитен от обясненията ти. — Спря за миг, изненадан от внезапния страх в погледа й. Тя явно приемаше много сериозно факта, че той вече знае за интересите й — сякаш беше открил най-голямата, най-позорната и тайна. По-добре да разведри ситуацията. — Когато бях в Париж, се запознах с немалко жени, известни с ума си. Повечето от тях обаче прекарваха дните си в бродиране или свирене на пиано и от време на време пускаха духовити забележки.

— Тук няма пиано, а ръчната работа занимава само ръцете, докато умът се рее свободно — отговори Алеи и смръщи чело, сякаш сериозно анализираше смисъла на споменатите начини за прекарване на времето. — Ръчната работа е приятно занимание, но щом човек подреди мислите си, те трябва да намерят израз, а за това са нужни перо и хартия, не игла или куки.

— Ти не ме разбра — обясни търпеливо той. — Исках да кажа, че умът на онези жени изобщо не може да се сравни с твоя.

Алеи го погледна смутено, после лицето й се затвори.

— Искаш да кажеш, че не са били толкова дръзки? Че не са се държали неуместно?

— Искам да кажа, че с тях можеше да се води приятен разговор — поправи я все така търпеливо той. — Интересен, но безсъдържателен.

— Аха — прошепна тя. Гласът й не изразяваше нищо, лицето й си остана затворено. Но привидното равнодушие не успя да го убеди. — Признавам, хартията за писма може да бъде много практична, когато партньорът се намира много далеч, но интелигентното събеседване има потенциала да е плодотворно. Това важи и за математиката, и за другите дисциплини.

— Не и когато партньорът в разговора не е в състояние да излезе извън простата геометрия — отвърна безгрижно той, защото не се чувстваше равностоен на неумолимата й сериозност.

Тя се изчерви и моментално изостави отбранителното поведение.

— Извинявай, не исках да…

— О, за бога, Алсиона — прекъсна я Думитру и усети, че се ядосва истински. — С твоето смущение и с тези извинения ми разваляш цялото удоволствие да те дразня.

— А, така ли — отвърна тя, примигна и се засмя нервно. — Съжалявам. Не съм добра във фриволностите… Моят хумор е по-скоро циничен. Мама приписва това на необуздания ми нрав, аз обаче съм убедена, че се дължи на опита, който имам. Повечето хора си обясняват моите необичайни интереси с възраженията ми срещу женската крехкост. Почти не съм имала възможности да водя интересни разговори, камо ли пък по такава тема.

От думите й го заболя, но той скри чувствата си зад високо вдигнати вежди и шеговит отговор.

— Ама ти отново започна да се извиняваш — въпреки всичко, което казах.

— Извинявай… — Тя млъкна и за момент остана безмълвна. После лицето й се озари — беше разбрала. — Ах, ти! Пак се опитваш да ме дразниш! — Опита се да остане сериозна, но се предаде и избухна в смях. — Знам, че понякога съм ужасно, скучно сериозна — призна тя, когато спря да се смее. — Но изобщо нямах представа как бих могла да ти разкажа за работата си. Никой не знае с какво се занимавам. Отдавна мисля как да призная на съпруга си, че обичам математиката, но ето че случайността ме освободи от това задължение. Вече знаеш всичко и се учудвам как така не хукна да бягаш.

— Ако това е било най-лошото ти представление, мисля, че ще се справим — отвърна сухо той. В този миг вратата на салона се отвори — внасяха обяда. Алеи изглеждаше успокоена и почти щастлива и той си позволи да смени темата. — Може би не ми вярваш, но аз дойдох при теб не за да говорим за математика или за нашия брак, а за да те поканя да обядваме заедно.

— Стана ли вече време за обяд? — учуди се тя и погледна безупречния си тоалет. — Все още не съм свалила утринната си роба, но ако нямаш нищо против…

— Ни най-малко — отговори Думитру и неохотно си призна, че след завръщането си от Париж не се преобличаше дори за вечеря — с изключение на снощи. — Скоро ще разбереш, че ние тук не сме много по церемониите.

— Тогава съм на твое разположение — рече с усмивка тя и му подаде ръка.

Той се наведе да я целуне и се възползва от случая да плъзне устни по тънките пръсти и да усети как тя спря да диша. Въпреки шокиращите новини от сутринта той се чувстваше по необясним начин доволен. Мушна ръката й под лакътя си и я отведе в съседното помещение, където прислужниците вече бяха наредили масата.

Седнаха и изчакаха да им сервират супата. По краткия път до салона Алеи отново беше станала скована и несигурна. Ядеше с такава прецизност, че Думитру буквално чуваше как си припомня уроците по добри маниери.

Той се покашля, за да разведри атмосферата. Тя вдигна очи, които дотогава бяха устремени стриктно към чинията. По бузите й се появиха нежни розовочервени петна, в очите й светна тъмен блясък и той разбра, че смущението й не е заради разговора им, а защото си мислеше за снощната вечеря.

Тялото му веднага реагира на едва забележимата й възбуда. Стана му топло и в паметта му изникнаха възбуждащи картини, твърде бързи и несвързани, за да ги определи като сън наяве. Устата му върху нейната, как изоставиха вечерята, как вдигна белите дантелени поли…

Той примигна и разтърси глава, за да прогони магията. От устата му се отрони тиха въздишка. Двамата бяха преживели прекрасна нощ, но това нямаше да им помогне да изградят стабилна връзка. Всяка друга жена щеше да се въодушеви от перспективата да води домакинството му — само не Алеи.

Той се покашля отново и отпи глътка вино.

— Публикувала ли си вече? — попита с небрежно любопитство. — В някое от тези списания, искам да кажа.

Алеи реагира изненадано и за негово огромно учудване се почувства поласкана. Розовината на бузите й се засили, тя се усмихна и будните й очи блеснаха зарадвано.

— Да, публикувала съм. Псевдонимът ми е Алко Картър. Пет съчинения по математика и дузина по философия. — Наложи на лицето си извинителна усмивка и продължи: — Не искам да знам какво ще кажат издателите и хората, с които си пиша, ако разберат, че съм жена. Когато изпратих първото си съчинение, бях още малко момиче.

Тя явно беше в настроение и той реши да задоволи любопитството си.

— А защо се изявяваш и в двете области — в математиката и във философията?

Тя вдигна рамене и колосаните ръкави прошумоляха.

— А защо не? От няколко години математиката, естествените науки и философията са отделни дисциплини. Колкото повече знания трупа човечеството, толкова по-неизбежно стана специализирането. Макар че понякога се питам дали това фрагментиране няма да се окаже вредно…

— И защо? — попита Думитру, заразен от ентусиазма й.

— Първо, защото чистотата на науката за числата поощрява логиката и рационалното мислене. Ако математиката се раздели изцяло с хуманитаристиката, предвиждам постепенно проникване на ирационализма, а това няма да позволи на строго обучения мозък да се занимава с тази тематика. Без задълбочени размишления философията неизбежно ще стане повърхностна. — Думите бяха изречени с такава настойчивост, че го възхитиха.

Въпреки това си позволи скептично да вдигне вежди.

— А какво ще стане с математиката, ако няма философия?

— Ще загуби смисъла си — отговори веднага тя.

— Обаче твоите екстракомплексни числа не са безсмислени? — провокира я той, защото просто не можеше да се сдържи.

Алеи го дари с щастлива усмивка.

— Разбира се, че не! Те имат своя абсолютен смисъл, само че засега никой не знае за какво биха могли да се използват.

Странно, но когато я предизвикваше, тя се отпускаше — сякаш се движеше на добре познат, сигурен терен. Това беше странно, възхитително и своеобразно, но и много възбуждащо — знанията й я правеха невероятно привлекателна. Думитру изведнъж се почувства като воайор — Алеи явно не съзнаваше колко силно го привлича. Той я подхвана отдругаде, за да види реакцията й.

— Ти май нямаш особено доверие в човешката природа, щом толкова държиш на учеността.

— Нетолерантността, глупостта и затъпяването на огромна част от човечеството, на които сме свидетели, не допринасят особено за поява на такова доверие — отговори сърдито тя. Гневът й явно бе насочен към безименни предни, не към него. Очите й танцуваха в противоречие с думите, цялото й тяло сякаш светеше. — Суеверието, традицията и чувствата определят пътя на повечето хора. Рационалното мислене трябва да се тренира и култивира.

Думитру се усмихна с известно чувство на превъзходство.

— Бих могъл да си представя, че това никак не се харесва на някои философи.

Тя го погледна изненадано, после се изкиска. Да, наистина се изкиска като младо момиче и този звук отново събуди желанието му.

— Вярно е, доста хора ме критикуват — призна тя. — Но имам и въодушевени привърженици.

Той се облегна назад и кимна.

— Да, мога да си представя. Ти си жена с радикални възгледи. Радикалните възгледи предизвикват радикални реакции.

— Точно така — кимна сериозно тя и отговори на усмивката му по такъв начин, че му се дощя веднага да я целуне.

Вместо това предпочете да не продължава този разговор. Двамата продължиха да се хранят в мълчание. Поднесоха им печеното, фантазията на Думитру все така рисуваше възбуждащи картини от миналата нощ. Надяваше се, че тази нощ ще си позволят още хубави неща, но през цялото време се правеше на зает с яденето. Каква учудваща, странна, необикновена жена си беше намерил! Невероятно жива и женствена, когато се занимаваше с неженски теми. Невероятно прелестна, когато говореше за неща, от които би трябвало да не разбира нищо. Баща му сигурно щеше да се намръщи и да й се скара, да й вземе книгите и да й заповяда да си гледа женските работи. Дядо му щеше да поведе оживен спор и накрая да се разяри — той не понасяше хора, които не споделяха неговите възгледи и се осмеляваха да изразят съмнение. Но Думитру не беше като баща си и дядо си. Затова направи преоценка на Алсиона и я извади завинаги от класическата представа за жената. Нейното място беше другаде.

По някое време той се отърси от размишленията и наруши мълчанието.

— Имам един по-светски въпрос. Как ти хареса първият ти ден като графиня?

— Трябва да призная, че проявих страхливост и не посмях да си покажа носа извън тази стая — призна смутено тя.

Думитру избухна в смях.

— И това го казва жена, която води спорове с побелели философи? Позор, Алеи!

Тя се засмя и той отново остана очарован.

— Но аз поне говоря на същия език, на който говорят философите, а когато водя езотерични разговори, се чувствам по-сигурна, отколкото когато управлявам домакинство. Чувствам се като римски губернатор, изпратен в далечна провинция, който не може да знае дали е добре дошъл.

— Никога не съм си помислял, че ще поемеш воденето на домакинството, иначе щях да направя необходимите приготовления — кимна той. — Най-малкото, щях да ти набавя преводач. Не обръщам внимание на тези неща.

Алеи го погледна обезпокоено.

— Но аз не съм искала да ги пренебрегна…

Той я прекъсна, преди да се е отдала на угризения на съвестта.

— Не е пренебрегване. Нали съпругите правят точно това? Водят домакинството. Аз проявих недалновидност и не се погрижих да заемеш полагащото ти се място. Утре ще ти пратя свещеника. Не говори много добре немски, но е с перфектен гръцки. Той ще ти превежда всичко, което желаеш да кажеш на слугите.

— Много добре — отвърна тя, но в гласа й нямаше въодушевление.

— Има ли някакъв проблем? — осведоми се с усмивка той.

— Какво? О, не, никакъв — увери го бързо тя. — Аз ценя високо чистите стаи и добрата храна.

Млъкна и Думитру буквално видя аурата на недоизреченото, която я обграждаше.

Бог да ми е на помощ, ако Алеи реши да опази някаква тайна, каза си той. Тя може да бъде неразгадаема, но когато й е дадена възможност да говори свободно, изразът на лицето й я издава. Не можеше да си представи как ще реагира тя, ако й каже за страничните си занимания. Същинската му работа се състоеше от лъжи, интриги и грижливо обмислени полуистини.

— Ще ми кажеш ли какво има? — попита почти сърдито той. Тя мълча доста време, сякаш не знаеше редно ли е да отговори. Накрая все пак се престраши.

— Честно казано, не ме интересува особено кой и кога чисти стаята ми и как се готви яденето ми. Разбира се, ако ти настояваш, ще се грижа за домакинството. Знам какво да правя. Всички момичета от добър дом са строго възпитани именно в тази насока. Но ако си убеден, че твоето домакинство работи добре и без моята намеса, тогава бих предпочела да не се включвам. Не ми е приятно да съм просто домакиня. Предпочитам всичко вкъщи да върви добре, без аз да трябва да уреждам всяка дреболия.

Думитру се ухили.

— Защото математическите формули са много по-интересни, нали?

Тя се усмихна плахо.

— Е, тогава не виждам защо да се товариш с допълнителни задължения. Старата Стана Букатару е много добра икономка, а когато тя не може да се справи, търси помощ от управителя Петро Волинройски. Но дори изобщо да не се занимаваш с домакинството, това не решава езиковия проблем.

— Разбира се, че не — кимна с готовност Алеи. — Смятам колкото може по-бързо да науча езика, който се говори тук, румънски или какъвто е.

— Влахски — поправи я Думитру. — Аз имам талант да уча езици, но не съм добър учител. Нашият свещеник обаче е. Името му е отец Алцесте. Беше ми учител, преди да замина за Франция.

— Тогава и аз ще работя с него — отвърна тя с искрена готовност. — Лицето му е добро.

Думитру избухна в смях.

— Та той прилича на стара мечка!

— Но очите му са добри — възрази Алеи. — Благи и дружелюбни са.

— Може би аз съм запомнил главно ударите с пръчката по главата. И сега се плаша малко от него — обясни Думитру с престорено страхопочитание.

— Без съмнение си ги заслужавал — отговори високомерно тя, но очите й святкаха развеселено.

— Е, той просто изпълняваше волята на баща ми — призна Думитру и се отпусна назад. — Не ми е особено приятно да отида да го потърся в салона, където ни биеше. Значи изяснихме нещата, така ли? — върна се той към същинската тема.

— Да — отговори тя и продължи да се храни, макар че изглежда имаше да каже нещо. След малко, явно обмислила добре думите си, заговори: — Имам някои идеи относно апартамента ни и е радост бих ги обсъдила с теб, ако няма да ти досаждам.

— Разбира се, че няма да ми досаждаш — увери я той, но не беше сигурен в думите си.

— Ще пиша на агента си в Женева и ще поръчам някои мебели по свой вкус. Бих искала да използвам част от зестрата си, за да преустроя стаите, но само ако ти не си силно привързан към обстановката и не желаеш да я оставиш, както си е.

Огорчението и гневът, събудени от съобщението на Волинройски, хвърлиха черно було върху настроението му. Дори само мисълта, че преди няколко часа си беше представял как ще достави радост на жена си, като й предложи да преустрои покоите им, го вбесяваше. Сега обаче нямаше пари, дори да беше склонен да пренебрегне други свои задължения. А заедно със съзнанието за неспособността му дойде и прозрението, че той също се е радвал на предстоящите промени.

— Тук имаме колекция от стари вещи, нали? — попита той, като се стараеше гласът му да звучи равнодушно. — Прави, каквото искаш. Можеш да преустроиш всички стаи според своя вкус — добави бързо той, сякаш тази мисъл му бе хрумнала едва сега.

— Наистина ли това не те притеснява? — попита тя и огледа вехтия салон. — Все пак това са мебелите на семейството ти…

— Няма значение — прекъсна я Думитру и преглътна забележката, че състоянието на салона се дължи на липсата на пари, а не на сантиментални причини. — Ще подберем по-добрите неща и ще ги пренесем в други помещения, където възрастта се цени повече от комфорта. А вещите, които нямат нито историческа, нито семейна стойност, ще отидат при Стана Букатару. Тя винаги знае кой от хората ни от какво има нужда. — Той спря за миг, претегляйки собственото си достойнство срещу желанието за повече удобства. — Ако наистина си решила да преустроиш всичко, не би било зле да помислиш за модерни печки в стаите. През зимата използваме мангали с въглища, а камината в салона пуши ужасяващо. Само в твоята стая е малко по-топло. Аз съм свикнал с неудобствата, но ти сигурно ще страдаш. — Говореше небрежно, сякаш ледените стъпала и сълзящите очи нямаха никакво значение.

— Разбирам — отвърна тя и той разбра, че изобщо не е помислила за отоплението. — Ако нямаш нищо против, ще променя разпределението на стаите. Ще повикам работници, които ще разделят моето помещение на няколко отделни стаи. Не смятах да говоря за това, но когато спомена отоплението… — Погледна го извинително и продължи: — Моля те, не мисли, че не харесвам стаята си. Тя е много по-голяма от досегашните ми спални, но много бих искала да си имам личен кабинет, отделно спалня и гардеробна.

Той се усмихна, макар че в стомаха му се надигаше ирационален гняв.

— Значи кабинет вместо салон? Трябваше да се сетя.

Алеи се изчерви леко.

— Аз нямам братя и сестри, затова останах в детската стая и я преустроих според потребностите си. Винаги съм имала своя спалня. От стаята за игра направих салон, а стаята на бавачката се превърна в гардеробна. По-късно преустроих училищната стая в кабинет. Там идваха и учителите, наети от нашите.

— Защо тогава не си направиш четири стаи? — предложи провокативно Думитру. — На този етаж има още едно помещение. — Посочи с глава затворената врата в стената от другата страна на салона и обясни: — Там е кабинетът на дядо ми. Не го използваме от тринайсет години. Старият му кабинет беше точно до голямата зала и е много по-достъпен. След като дядо почина, решихме да се върнем там. На него му беше приятно, че кабинетът му е трудно достъпен — винаги казваше, че многото стълби карат хората сами да уреждат делата си, вместо да тичат при графа за всяка дреболия.

Алсиона се усмихна.

— Сигурно е бил интересна личност. Благодаря ти, с удоволствие ще се заема със стаята. И там ли трябва да се постави печка?

— Непременно — отговори Думитру и изведнъж се запита колко от парите, които възнамеряваше да вложи в строителство на канал, ще отидат в ремонта.

Какво му ставаше? Досега настояваше тя да харчи парите си, както намери за добре, а в същото време я презираше за потребности, напълно разбираеми и законни с оглед на произхода и очакванията и.

— Нося със себе си джобните си пари за цяла година извести весело тя. — Двеста лири. Във Виена ги смених за австрийски талери е лика на Мария Терезия. Госпожа Бауср, братовчедка на мама и леля Рейчъл, ме увери, че са в обръщение навсякъде в Европа. Мисля, че ще стигнат за преустройството на стаята ми. Все пак ми трябват само две стени и две врати.

— Права си — кимна Думитру и неизбежно направи сравнение със собствените си средства. Успяваше да се сдобие с годишен доход от цели дванайсет хиляди английски лири, но можеше да разполага с не повече от две хиляди, и то при пестеливо домакинство, включително тайната търговия с информация. В Париж, докато баща му беше още жив, бе принуден да се оправя с триста фунта годишно.

— Каква седмична надница получават тукашните работници? — попита Алсиона. — В Англия сигурно ще дадат за такава работа най-много една лира.

Думитру се запита дали не би било редно да й даде за преустройството няколко души от персонала, но се сети, че има много работа, а и арендаторите му ще се зарадват на парите. По-добре така, отколкото Алеи да ги даде за рокли и разни женски дреболии. Той ще определи надницата на работниците и тя изобщо няма да разбере дали е облагодетелствал своите хора. Но той знаеше какво би означавал внезапен, неоправдан поток от пари в затворен пазар и не искаше да поощрява инфлацията. Затова каза само:

— Аз ще наема необходимите работници и ще ти дам сметката. Възнагражденията тук са около една четвърт от тези в Англия.

Мисълта колко малко пари ще получат работниците отново помрачи настроението му. Опита се да прогони тази мисъл и си заповяда да мисли за друго. Например за следобедните си задължения. Трябваше отново да види новите тераси, за да провери как напредва работата. Лятната пшеница щеше да узрее много скоро и трябваше да прецени дали новите сортове, внесени от чужбина, ще дадат добри добиви. Погледна навън през прозореца и се опита да състави списък на нещата, които трябваше да свърши до залез-слънце. Оттук земята му изглеждаше толкова мирна, толкова прекрасна. Само той знаеше, че притежава пет хиляди и петстотин квадратни километра пълен хаос. Владението му беше в опасност, но какво можеше да направи? Да стои и да гледа как народът затъва в старовремско спокойствие, докато един ден модерните времена ги отминат и ги оставят в тъмното минало? Не, в никакъв случай. Пътят, по който бе поел, беше единственият, който можеше да осигури оцеляването му, и нищо, дори тази прекрасна жена, която така внезапно бе паднала в ръцете му, нямаше да го спре да продължи напред. Лошото беше друго: още след първата нощ тази жена бе станала толкова важна за него, че трябваше да си напомня кой е и по какъв път върви.

— Ела днес следобед с мен навън — предложи той, за да се върне в действителността. — Ще се запознаеш с местните хора, ще разгледаш замъка и принадлежащите му земи.

Очите на Алеи се разшириха от изненада, но тя се съгласи веднага.

— Рано или късно ще се наложи да изляза от скривалището си, нали? Колкото по-рано, толкова по-добре.

— Прекрасно. — Като видя, че чинията й е празна като неговата, той стана. — Хайде, облечи костюм за езда?

— Добре — отговори бързо тя и скочи. — Ще ми отнеме само минута.

Когато тя излезе от салона, Думитру с неохота призна пред себе си, че днешното следобедно излизане ще е много по-приятно в компанията на съпругата му.