Лидия Джойс
Нощта на изкусителя (14)

14

Алеи беше изтощена до смърт. Студеният въздух сковаваше мокрите й дрехи и я лишаваше от малкото останала топлинка. Много скоро треперенето й стана неудържимо. Въпреки умората си тя наблюдаваше хайдутите и пътеките, по които вървяха, с почти свръхестествена бдителност — сякаш телесната слабост придаваше странни способности на сетивата й. Всеки обект имаше съвсем ясни очертания и остри ръбове, които буквално прерязваха въздуха, а цветовете бяха неестествено ярки. Виждаше всяко косъмче по главата на мъжа, който водеше коня й. Във всяка сричка на чуждия език, на който говореха мъжете, различаваше значението с абсолютна яснота. Но всичко това не й помагаше. Мъжете вървяха бавно и тя нямаше друг изход, освен да ги следва.

Не смееше да погледне Думитру. Всяка мисъл за него будеше в сърцето й истерия. Той бе казал, че я обича! Обича я! Сякаш знаеше какво е любов. Той бе признал измамата си, този крадец, и най-нагло бе заговорил за любов. Наистина ли беше толкова глупав да си въобразява, че като й каже няколко сладки думи, тя ще му повярва и отново ще тръгне след него като кученце? Или наистина говореше сериозно? Как съчетаваше вярата в любовта с признанието за измамата си? Може би съхраняваше двете неща в отделни камери на сърцето си, както беше с другите противоречия, за да не се сблъскат?

Сега не биваше да мисли за него. Беше твърде болезнено. Не беше и необходимо. Ако всичко свърши добре, много скоро ще се отърве завинаги от него. А ако не… Тя потръпна и сякаш в отговор хайдутите избухнаха в грозен смях. Ако планът й се провали, с нея е свършено.

Яздеха през гъсти храсталаци. Алеи имаше чувството, че се движат така от часове. В Англия и Франция по бреговете на всяка по-голяма река имаше села и странноприемници — тук имаше само пустош. Постепенно гората премина в пасища. Прекосиха няколко ожънати ниви и най-сетне се озоваха в малко, западнало село.

Нещо в това село се стори на английските й очи объркано и когато наближиха, разбра какво: сградите бяха не повече от дузина и макар и полуразрушени, всяка изглеждаше по свой начин уникална. Хората бяха строили стая след стая, под най-различни ъгли, към всяка сграда бяха долепени постройки. Всяка част се беше свлякла върху другата, така че различните „крила“ на една къща не стояха, а „лежаха“ една върху друга и сякаш всеки момент щяха да рухнат. Къщите образуваха нещо като кръг, а в средата имаше един вид утъпкан площад. В единия му край бяха струпани няколко кошари за свине. Сградите нямаха прозорци, затова пък разполагаха по няколко врати във всички посоки. Наближаването на хайдутите предизвика общо оживление. Жителите на селото излязоха вкупом от домовете си.

— Слизайте! — заповяда мъжът с кожената шапка.

Макар че ръцете му бяха вързани на гърба, Думитру преметна крак през гърба на коня, плъзна се на земята и стъпи здраво на краката си. Алеи последва примера му, но не посмя да се плъзне надолу и остана върху седлото. Знаеше, че ако направи като него, ще падне по корем в калта.

Водачът се изсмя, отиде при нея, хвана я през кръста и я свали на земята. Преди да я пусне, дръзко я целуна по устата.

В момента, в който усети намерението му, Алеи се отдръпна. Стисна здраво зъби и изгледа мрачно хайдутина, докато сърцето й биеше силно от страх и ужас. Той се засмя отново и каза нещо, което разсмя и другарите му. Алеи искаше да си избърше устата, но ръцете й бяха вързани, затова се задоволи да вирне надменно брадичка — като дама в Хайд парк, заобиколена от нежелани ухажори, а не като полуудавената, трепереща от страх, жалка женица, каквато се чувстваше. Хвърли бърз поглед към Думитру и видя в очите му смъртоносна омраза към водача на хайдутите.

Точно в този момент достолепна възрастна жена провря глава през една от вратите и каза нещо на хайдутите. Грубият им смях моментално бе заместен от смутено мълчание. Вероятно е някоя важна личност, реши Алеи. По заповед на водача мъжете, с изключение на двама, се заеха да вадят нещата от чантите на Думитру. Другите двама поведоха Алеи и Думитру към къщата, където чакаше строгата жена. Алеи се сети за торбичката с монети на колана си и се зарадва, че вчера, при последната почивка, бе прибрала половината от парите на друго място.

Стомахът на Думитру се гърчеше болезнено. Непрекъснато се опитваше да измъкне ръце от стягащите го въжета. Дори когато кожата му се разрани и раменете му се сковаха, не се отказа. Безпомощен. Той беше напълно безпомощен. Алсиона — господ да я убие — вървеше до него бледа и решителна, с гордо вдигната глава и побеляла от гняв уста. Когато я погледнеше, тя избягваше погледа му и вирваше брадичка. За нея хайдутите бяха средство да се освободи от него. Може би наистина щеше да успее. Той рискуваше много повече. Те не знаеха кой е той, но Волинройски щеше да разбере кой е „Гаврил Попеску“ и да изпрати подходящ по размер откуп. Трябваше просто да изтърпи няколко дни. Думитру не беше склонен да се откаже от Алеи, не и след като беше тръгнал да я гони, не и след онова, което бе разбрал днес. Знаеше обаче, че ако започне да настоява да си тръгнат заедно, тя ще разкрие измамата му и тогава всичко може да се случи. Най-добре да си мълчи. Щом го освободят, ще изпрати хората си да я измъкнат оттук. Ако стане нужда, ще се представят за пратеници на Гаврил Попеску или на баща й.

Когато хайдутите и пленниците влязоха в къщата, жените се изпокриха. Вътре цареше полумрак и Думитру запримигва. Малкото топлина от слънцето навън не стигаше до мрачните стаи. Пазачите ги бутнаха навътре, преди очите им да са свикнали с тъмнината. Думитру остана с впечатлението, че минават през няколко тъмни и влажни помещения. Краката му се влачеха по утъпкания глинен под и шумът разгонваше пилета и кучета.

Накрая влязоха в просторно помещение без прозорци. То беше по-голямо от стаите, през които бяха минали, но най-дългата стена беше не повече от шест метра. Посрещна ги приятна топлина. В средата на стаята имаше огнище и огънят изпълваше помещението с пушек, който не можеше да излезе през дупката в покрива. Въпреки жалкото си положение Думитру беше благодарен за топлината, която размрази скованите му крайници и от дрехите му започна да се издига пара. Влажните стени миришеха задушливо на стар кравешки тор, вонята му се смесваше с миризмата на пушек и пареше стените не бяха боядисвани от цяла вечност и бяха целите в сажди. Явно това беше най-важното помещение в къщата. Това не обещаваше нищо добро.

Дебел мъж с дълга, ужасно сплъстена брада седеше на единствения стол до огъня, скръстил ръце върху огромния си корем. Носеше везана риза и дебел панталон, а на раменете му беше наметнат жакет, донесен вероятно от Австрия или Франция. Зад него стояха трима мъже в скъпи английски костюми, каквито бяха модерни сред новия елит източно от Австрия. И сякаш това не беше достатъчно предупреждение, тримата изглеждаха еднакво и гледаха по един и същ начин. Високомерното изражение върху трите смайващо млади лица веднага му каза кои са те: синове на местни благородници, усвоили във Франция езика на национализма и високомерието и забравили за гилотината, защото така е по-удобно. Революционери, дошли да убеждават бедните селяни да се бият за нацията и съдбата. Проклятие! Какъв лош късмет! Външният му вид беше известен и младите патриоти със сигурност знаеха как изглежда графът на Северинор.

Покрай стените стояха и други хора: селяни, които оглеждаха пленниците със святкащи очи. Между тях се движеха жени с кърпи на главите и сведени лица. Любопитството бе победило недоверието към чужденците.

Водачът на хайдутите отиде при дебелия мъж — вероятно той беше старейшината — и му заговори тихо. Държи се като лорд, който оказва благоволение на някого, каза си развеселено Думитру. Очите на стария се разшириха, после се присвиха и той изпухтя, но Думитру не можа да разбере дали е заинтересуван, или не вярва на чутото. По-добре да се съсредоточи върху тримата млади джентълмени. Селският старейшина беше типичен представител на своето племе — предвидима, известна величина. От революционерите обаче можеше да се очаква всичко.

— Какво имате да ни предложите? — попита на сръбски князът. Явно му беше много приятно да покаже властта си.

— Защо не попитате нея? — предложи Думитру и кимна на Алеи.

Тя местеше неразбиращ поглед между него и селския старейшина, но Думитру знаеше, че ще каже, каквото си е намислила, затова е по-добре да я остави да говори първа.

Водачът каза нещо на своя господар и той кимна сърдито. Повтори думите си на немски със силен акцент, но разбираемо:

— Какво имате да ни предложите?

Алсиона вирна брадичка още по-високо и Думитру се подготви за виртуозно изпълнение — тя беше имала достатъчно време да съчини историята си. И не остана разочарован.

— Аз съм госпожица Картър — започна високомерно тя. — Заминах за Унгария с вярата, че ще се омъжа за почтения човек, с когото баща ми ме бе сгодил. Вместо това аз и слугите ми бяхме нападнати от този разбойник — тя посочи с глава Думитру, — който се опита да ме принуди да се омъжа за него, надявайки се да получи от баща ми обещаната зестра. — Изражението й се смени от възмутена добродетелност в смирение. — Опитах се да избягам, но той ме залови. Умолявах небето да ми помогне. Тогава се появиха вашите хора и ме спасиха. Убедена съм, че баща ми ще се покаже извънредно благодарен и великодушен, ако ми помогнете да избягам от това чудовище и да се върна на сигурно място у дома.

Тази жена беше брилянтна! На Думитру му идеше да се изсмее. Призоваваше небето на помощ, правеше се на послушна дъщеря, наричаше хайдутите герои, обещаваше богато възнаграждение и заплашваше, че ако й сторят нещо, няма да получат нито стотинка. Ако не се страхуваше, че ще привлече нежелано внимание, щеше да аплодира.

— А ти какво имаш да кажеш? — обърна се князът към него.

Той вдигна рамене и едва не извика от болка. Най-добре да бъде кратък.

— Кой би ми повярвал, ако възразя? Аз съм Гаврил Попеску и господарят ми ще плати откуп за мен.

Водачът на хайдутите се покашля и повтори историята на залавянето им с всички подробности. Разказа и как Алеи в пристъп на отчаяние си отрязала косата, за да опази добродетелта си от похотливите намерения на Думитру. Мъжете и жените от селото слушаха като омагьосани, а желанието на Думитру да се смее се засили. Сърбите умираха да слушат сърцераздирателни истории за добродетел, жертвоготовност и геройство. Развълнуваният шепот, който последва разказа на хайдутина, го убеди, че поне с Алеи няма да се случи нищо лошо.

— Кой е господарят ти? — попита на цивилизован немски един от тримата млади революционери и селяните замлъкнаха.

Думитру не посмя да вдигне очи.

— Граф Северинор.

Макар да не беше сигурен какво е отношението към него, не смееше да излъже, защото никой друг, освен Волинройски не би платил откуп за човек с такова име.

Дребният джентълмен го огледа със смръщени вежди, после повика спътниците си настрана. След кратък разговор тримата казаха нещо на селския старейшина, докато селяните все така стояха покрай стените и зяпаха с интерес. Думитру разбра и сърцето му се сви. Те знаеха. Със сигурност знаеха.

Старият го изгледа мрачно.

— Тези хора смятат, че ти си самият граф Северинор. Обаче аз не мога да повярвам, че дързък шпионин като графа би могъл да допусне такава глупава грешка. — Той огледа внимателно Думитру, погледът му се спря дълго върху косите и лицето му. — Обаче… мисля, че са прави.

Лицето му помрачня и изрази отвращение. Думитру искаше да възрази, но знаеше, че е безсмислено. Външността му го издаваше.

— Не искам да имам нищо общо с теб. Ако принц Обренович разбере, че си бил тук, ще ми отреже главата — даже да му занеса твоята в кошница.

— Дай го на нас — поискаха тримата революционери.

— Вземете го, но ще ми обещаете да не казвате на никого, че е бил тук — отговори князът. — Искам да изчезне от селото ми, и то бързо.

— Не може! Той принадлежи на нас — изрева водачът на хайдутите и сложи ръка върху пистолета в колана си. — Щом е граф, ще получим по-голям откуп.

Говориш така, защото не знаеш какво ще ни се случи, след като го освободим — сряза го старейшината.

— Откуп! Искаме добър откуп! — продължи упорито водачът на хайдутите.

Господата в английски костюми се посъветваха помежду си и най-едрият каза:

— Ще ви ескортираме до половината път. Нашите братя ще ви платят искания откуп.

— А какво ще стане с мен? — попита страхливо Алеи.

Господинът вдигна рамене.

— И вие ще дойдете с нас. Нали сте част от тази история.

Алеи поиска да протестира, но се въздържа. Думитру нямаше желание да се кара с никого. Чувстваше се толкова зле, че бе готов да избухне в истеричен смях. Ако бе останал непознат, щеше да се измъкне, но лошият късмет го изпрати тъкмо при хората, които го познаваха. Скоро щеше да разбере какво искат от него младите революционери — и още отсега беше сигурен, че то няма да му хареса.

Отведоха изтощената Алеи в малка спалня дълбоко в лабиринта на къщата. Вътре имаше четири големи легла и нямаше място човек да се размине. Въпреки това стаята много скоро се напълни с куп жени и всички зяпаха Алеи с неприкрито любопитство. Странно, но тя не го възприе като неучтиво. Помогнаха й да свали мокрите дрехи, развързаха корсета й и го огледаха с учудване и ужас. За щастие не откриха торбичката с монети, която Алеи бе скрила в подплатата, но намериха кесията с пари в джоба на полата й и започнаха да си я предават от ръка на ръка, за да може всяка да я разгледа подробно. Накрая строгата възрастна жена, която Алеи бе забелязала още при пристигането им в селото, прибра парите и всички се умириха. Алеи бе убедена, че хайдутите няма да разберат нищо за находката, а тя никога вече няма да види парите си.

Жените я съблякоха и отнесоха мокрите й дрехи да се сушат на огъня. Строгата възрастна жена говореше малко немски и й обясни това. Донесоха й нещо да облече. Платовете бяха дебели и груби, кройката — необичайна. Алеи върза полата на кръста си, а една от жените — всъщност по-скоро момиче — й показа как да закопчее елека върху блузата. Той изпълняваше ролята на корсет, но се носеше над другите дрехи. Алеи се почувства чужда на себе си и нецивилизована. Селянките й връчиха кърпа за глава и й дадоха да разбере, че добродетелните жени не ходят гологлави, нито тук, нито в Константинопол. Обувките бяха тежки и твърди, съвсем различни от удобните полуботушки, които бе събула.

Когато се облече, жените донесоха парче хляб и зеленчукова чорба, миришеща на чесън. Алеи никога досега не беше вкусвала толкова просто ястие. Даже овесената каша от детските й дни беше поръсена с канела. Макар да беше много гладна, тя успя да погълне само няколко хапки. Жалко е, че съм свикнала с по-фини ястия, каза си сърдито тя.

Дълбоко в себе си тя знаеше, че липсата на апетит не се дължи на скромната храна. Постоянно виждаше пред себе си лицето на Думитру, когато я отведоха — широката фалшива усмивка, която разкъса сърцето й, празните, безнадеждни очи.

Алеи остави лъжицата. Божичко, Думитру, какво ще стане с нас?

Не съжаляваше, че е избягала от Северинор, но и след всичко, което Думитру й бе причинил. Опита се да си втълпи, че онова, което му се случва сега, е изкупление за вината му. Ако я беше оставил да си отиде, сега нямаше да са тук. Въпреки това се запита какво е причинило бягството й. Дали ще я откупят? Дали той ще я откупи? Какво искаха от него мъжете в английски костюми? Времето ще покаже. Страхът я беше стиснал за гърлото и тя не успя да се нахрани, както й се искаше. Не беше в състояние да каже дали се страхува за себе си, за Думитру или от нещо неизвестно.

Увери наобиколилите я жени, че вечерята е чудесна, но тя няма апетит. Жените се спогледаха объркано. Накрая една каза нещо на сръбски и посегна да хване Алеи през кръста. Алеи се усмихна измъчено: очевидно жената смяташе, че за липсата на апетит е виновен корсетът. Във всеки случай след това жените се държаха изключително съчувствено.

След малко едно момиче отметна платното на вратата и възбудено съобщи нещо. Жените се развикаха въодушевено и забързаха навън. Ще не ще, Алеи трябваше да тръгне с тях.

Каквито и да бяха намеренията на революционерите, местните хора се отнасяха добре с Думитру. Дадоха му дрехи, докато изсъхнат неговите, но не и обувки — за да предотвратят бягството му, предположи той. После го затвориха с цял куп одеяла в някаква стаичка. Той прекара около два часа в неспокоен сън, преди вратата да се отвори и да се появят революционерите. Единият носеше лампа, другите двама стискаха пистолети.

Страх ги е от мен, каза си злобно Думитру.

— Добър вечер, граф Северинор. Можете да ме наричате Лазар — представи се най-едрият младеж и Думитру се усмихна на сравнението с героя мъченик от легендарната битка на Косово поле.

— А вие можете да ме наричате пълен идиот, ако желаете, все ми е едно — отвърна Думитру и се облегна на стената. — Просто ми кажете какво искате.

Мъжете се спогледаха объркано.

— Знаем, че сте известна личност във Влахия — започна леко раздразнено едрият. — Влиятелна личност. Че се отличавате с невероятна дискретност и интелигентност. — В гласа му прозвуча известно съмнение.

— Имам влияние, когато реша да се намеся — отговори сухо Думитру. — Но в момента нямам никакво желание.

Дребният рус мъж до вратата го изгледа мрачно.

— Струва ми се, че не сте в положение да избирате.

Едрият вдигна ръка.

— Простете му, графе. Брат ми има горещ темперамент. Много му е тежко, че страната ни страда от корумпираното управление на принц Обренович.

— Принц Обренович е сърбин и християнин — напомни тихо Думитру.

Лицето на едрия мъж помрачня.

— Той мъчи народа си. Получил е властта си от султана и позволява на турците да разполагат войски на нашата свещена земя.

— И какво бих могъл да направя аз, за да му попреча? — попита със скучаещ вид Думитру. Не беше в настроение за игрички. — Щом се интересувате от мен, значи смятате, че мога да бъда полезен за плановете ви.

Говорителят разпери ръце.

— Вие сте граф Северинор. Семейството ви има героична история. Всички ваши деди са били пламенни патриоти. Вие продължавате да пишете тази история с шпионската си дейност.

— Единственият патриот в семейството беше дядо ми и той плати с живота си — рече презрително Думитру. — Единственото, което искам аз, е да запазя земята си.

— Сега говорите така — промълви замислено мъжът. — Но истината е друга. В някои сръбски кръгове ви познават като смел борец, макар и невидим. Ако се съюзите с нас и научите сръбския народ как да си осигури подкрепата на Австрия и Русия в борбата срещу турците и васалите им, хората най-сетне ще проумеят, че не са единствените, които искат да се отърват от робството.

— Гърция се освободи преди десет години — заяви Думитру. — Ако това не помогне, какво тогава?

— Сърбите се страхуват, че са единствените, които продължават борбата — обясни търпеливо едрият мъж.

— Значи вие искате да обикалям страната заедно с вас и да крещя, че съм обявил война и на султана, и на принц Обренович? — попита скептично Думитру.

— Не съвсем — отвърна уклончиво революционерът.

Думитру скръсти ръце пред гърдите и стигна до логичния извод:

— Вие сте луди.

— Ако народите се обединят… — подзе нетърпеливо русият.

— Нашите народи може да се обединят, но ще си останат бедни и невъоръжени — изфуча Думитру. — Ако нашите народи се обединят, Русия и Австрия ще поискат душите ни като цена за помощта си и пак няма да ни подкрепят, Франция ще остане бездейна, а Великобритания ще достави оръжие на Константинопол, за да потуши въстанието. Ако нашите народи се съюзят, ще настане хаос. Една четвърт от хората ще загинат от турска ръка, докато накрая стане ясно, че всичко е било напразно. — Той се изправи рязко и мъжете стиснаха пистолетите. — Аз няма да участвам.

— Щом не искате революция, ще ви пожертваме — изсъска русият. — Ще докажем лоялността си към принца, като ви предадем в ръцете му. Така ще си осигурим няколко месеца или дори година, за да се подготвим за борба. Можете да му говорите за нас, каквото си искате, но той няма да ви повярва.

— Това не ме интересува — отсече Думитру.

— Ще видим дали и утре сутринта ще сте на това мнение — намеси се едрият и успокояващо потупа брат си по рамото. Кимна на Думитру и тримата се изнизаха от стаята.

Думитру се отпусна върху одеялата, но след малко вратата отново се отвори. Появиха се двама хайдути и му заповядаха да излезе навън. Той огледа площада и видя, че са настъпили някои промени.

В средата беше запален голям огън. На шиш се печеше огромна дива свиня. Около огъня бяха наредени маси и пейки. Рейзин и Бей стояха на почетно място заедно с останалата плячка, натрупана върху едно одеяло. От подаръците, които предводителят на хайдутите бе направил на селския старейшина, селяните щяха да получат само малка част. Хората му имаха право да подарят по нещо на членовете на семействата си. Хайдутите и селяните щяха да се пазарят за останалото — това беше достатъчно основание да се организира празненство.

Думитру видя, че музикантите вече се събират. Инструментите им бяха странна сбирщина от старо и ново, от изток и запад. Жените донесоха кани с ракия. Двамата хайдути го отведоха на една пейка съвсем близо до конете, които обаче бяха здраво вързани. Думитру кимна примирено и седна. Не виждаше възможност за бягство. Отново му вързаха ръцете, този път отпред, но стегнато както преди. Революционерите не се виждаха никъде.

Точно в този момент от голямата къща излезе група жени и Думитру спря да диша. Алеи беше облечена като селянка. Отрязаната й коса бе скрита под голяма кърпа. Скромните селски дрехи й стояха като царска одежда. Жените говореха и се смееха, но тя вървеше между тях мълчалива и равнодушна. Лицето й бе неподвижно като спокойната повърхност на планинско езеро.

Алеи вдигна глава и улови погледа му. По бузите й пропълзя лека червенина. Отново сведе глава и устреми поглед към земята в краката си. Жените не ги забелязаха. Поне унижението да седи до плячката й бе спестено. Жените я настаниха от другата страна на огъня и празникът започна с бученето и пищенето на различните инструменти.

Жените се смееха възбудено. Младите излязоха на свободното място между пейките и огъня, хванаха се за ръце и образуваха кръг. Танцът им беше бърз и предизвикателен. По-възрастните стояха отстрани, пееха и пляскаха ритмично, а децата се мушеха между полите им. Мъжете следяха одобрително танцуващите девойки и внимаваха как се държат невръстните им дъщери. Не им беше разрешено да се усмихват на младите мъже, нито да подскачат твърде високо и да показват глезените си.

Едва завършила първата песен, подхванаха втора.

— Ред е на мъжете! — извика млад момък.

Хайдутите и селяните наскачаха и затанцуваха, докато жените насядаха по пейките. Мъжкият танц беше надиграване и изтъкване на личните способности. Мъжете правеха най-различни стъпки, тропаха и подскачаха, викаха гърлено на точно определено място от припева и сякаш никога нямаше да спрат.

Алеи стоеше сред жените и гледаше танцуващите с огромни очи. Гледката сигурно й се струваше дива и екзотична, музиката — ориенталска, а танцът чужд и вероятно застрашителен. Думитру скоро забеляза, че тя го поглежда често-често, внимавайки той да не я забележи. Лицето й си оставаше затворено и загадъчно.

След няколко танца дивата свиня се опече и жените донесоха дебели самуни ечемичен хляб. Предводителят на хайдутите донесе на пленника голяма порция и му благодари за внезапното богатство. Думитру се направи, че не е чул забележката, и започна да се храни.

Когато откъм женската страна се чу весел смях, Думитру вдигна глава и видя, че дузина момичета са повели Алеи да танцува. Тя се противеше, но музиката вече гърмеше и жените около нея се хванаха за ръце. Не й оставаше друго, освен да опита. В продължение на минута стоя неподвижна, загледана в движенията и подскоците на момичетата. Очевидно не можа да запомни последователността, защото танцуващите тръгваха бързо в една посока, но след няколко стъпки се връщаха — всеки път по различен начин, както изглеждаше. След известно време очевидно запомни стъпките надясно и завъртането обратно и реши да опита. Не й беше лесно, защото броят на стъпките бе нечетен, а въртенето изглеждаше още по-сложно.

Тя вдигна плахо очи, когато мъжете започнаха да й ръкопляскат, но сигурно щеше да се откаже от колебливата усмивка, ако знаеше какви са коментарите им. По някое време погледът й срещна този на Думитру и тя моментално обърка стъпката. Усмивката й угасна, в погледа светна враждебност. Оттук нататък се движеше с бързи и сигурни стъпки и не сбърка нито веднъж. Ох, Алеи, помисли си Думитру със смесица от примирение и отчаяние. Болка прониза сърцето му.

Младите жени не я пускаха и Алеи продължи да танцува. Лицето й пребледня, стъпките й станаха тромави. Момичетата я оставиха на мира едва когато се препъна и за малко да падне. Когато се озова настрана от танцуващите, тя просто седна и се загледа с невиждащи очи в огъня. Заспа почти веднага и Думитру й завидя, че може да спи.

Най-сетне празникът свърши. Хайдутите го отвързаха и го отведоха в стаичката му. Леденостуденият глинен под беше мъчение за босите му крака. Пазачите затвориха вратата и спуснаха резето отвън. Не мога да избягам, помисли си той и падна изтощено върху завивките, които му бяха оставили. Така и не разбра кога е заспал.

Алеи се събуди с чувството, че я носят. Думитру? — попита замаяно, но усети, че гърдите, на които се е облегнала, са големи и меки. Женски гърди, разбра тя. Примигна и видя над себе си лицето на строгата възрастна жена — вече знаеше, че тя е съпруга на селския старейшина.

Нямаше сили да върви сама, затова не се възпротиви. Сложиха я в едно от леглата, две момичета й изуха обувките и я завиха. Алеи прекара нощта в едно легло с две дебелички млади селянки. Последната й мисъл, преди сънят да я надвие, беше: какво ще стане сега с нас?