Даниел Стийл
Призракът (9)

Глава девета

Последните три седмици, които прекара с него, й се сториха безкрайни. Минутите сякаш се влачеха с дни, единственият, когото беше посветила в плановете, беше Маргарет, която бе обещала да не казва дори на родителите си, а и тя знаеше, само че ще заминават.

Още на другия ден Сара бе пришила останалите бижута в подплатата на наметката си. Направи го толкова умело, че единственото подозрително бе тежестта. Всъщност след инцидента прекарваше почти цялото си време в ръкоделие и се опитваше да избягва Едуард, доколкото може. Той се бе възстановил за по-малко от седмица и веднага бе заминал на лов, но в края на август се върна у дома с група приятели, които като него прекарваха цялото си време в ядене и пиене. Бяха шумни, невъзпитани и Сара си отдъхна като си тръгнаха, защото се боеше за слугинчетата винаги когато Едуард се отвличаше с другарите си в големия салон. Не можеше да направи нищо друго, освен да държи по-младите и по-хубавките далеч от тях. Невинаги успяваше.

Не беше виждала Хавършам след посещението му, докато Едуард бе на легло, но научи, че и другите му две дъщери са се заразили от шарка, а Алис била още болна и се бояли, че развива пневмония. Не беше трудно да си представи човек какво му е, но все пак жалко, че не бе дошъл да се видят. Би се радвала да го види още веднъж, за последно. Просто да го погледа, да му каже нещо за сбогом. Накрая обаче реши, че така е дори по-добре. Все пак той я познаваше доста по-добре от Едуард. Можеше да се досети или да долови нещо различно в държанието й.

Не биваше с нищо да издава плановете си за бягство. Занимаваше се със същите неща, както винаги, само дето изглеждаше малко по-щастлива и понякога си тананикаше докато работеше в по-отдалеченото крило на замъка. От месеци подшиваше огромните гоблени по стените, опитвайки се да ги запази от молците. Тъкмо това правеше, когато я намери Едуард. Беше сама и не го чу да се приближава по дългия ветровит коридор, където работеше. Вече смяташе да се връща в стаята си, защото се смрачаваше, и се сепна уплашено, като го видя.

— Къде беше цял следобед? Не можах да те открия никъде.

Не можеше да си представи за какво би я търсил, той никога не си правеше труда. Изтръпна от ужас. Дали някой от пристанището не я е открил по името на билета. Невъзможно, каза си. Никой от тях не знаеше къде живее, а и нямаха причина да я търсят.

— Случило ли се е нещо? — попита със спокойно изражение, но погледът й издаваше тревога.

— Исках да говоря с теб.

— За какво? — Тя остави ръкоделието си и го погледна право в очите. Едва сега осъзна, че е пил. Всъщност той цяло лято се напиваше като свиня и това отдавна бе престанало да й прави впечатление. Понякога само ставаше по-войнствен, но тя внимаваше да не го предизвиква. Не беше се опитвал да спи с нея след смъртта на последното им дете, а вече бяха минали почти три месеца.

— Защо си се скрила тук?

— Поправям някои от паната — обясни тя тихо. — Струва ми се, че мишките са ги яли, а искам да ги запазя.

— Тук ли се срещаш с брат ми? — попита внезапно той и в погледа му проблесна пиянско злорадство.

Сара се сепна от неочаквания въпрос.

— Никъде не се срещам с брат ти — отвърна рязко.

— Разбира се, че се срещаш с него. Той е влюбен в теб и не ми разправяй, че не те кани на тайни срещи. Хавършам е глупав и коварен хлапак и би постъпил точно така.

— Той никога не би направил подобно нещо, Едуард. Нито пък аз. — Не искаше да му показва, че се бои.

— Разумно решение, скъпа. Защото знаеш какво ще съм принуден да направя, ако те хвана, нали? — просъска той, впери поглед в лицето й и пристъпи заплашително към нея. Сграбчи я за косата и я дръпна към себе си толкова силно, че лицето й почти се докосваше до неговото. — Да ти покажа ли какво точно ще направя, скъпа моя?

Сара бавно вдигна поглед, но не отговори. Знаеше, че каквото и да каже, само ще влоши нещата. Не можеше да направи нищо, освен да чака да му омръзне да я тормози. Молеше се единствено всичко да свърши по-бързо.

— Защо не ми отговаряш? Да не би да искаш да го предпазиш? Мислехте си, че ще умра миналата седмица нали? Какво щяхте да правите тогава, а? Кажи ми… — изръмжа Едуард в лицето й. — Какво правихте докато лежах болен?

После замахна и я удари с цялата си сила. Ако все още не я държеше здраво за косата, сигурно щеше да отхвръкне до стената.

— Едуард, моля те, нищо не сме сторили — проплака тя, опитвайки се да сдържа болката. Пръстенът на ръката му бе разцепил устната и при удара и кръвта капеше по дрехите й. Беше облечена с бяла памучна рокля и яркочервените капки се открояваха рязко, зловещи като погледа му.

— Ти си долна лъжкиня и курва! — кресна той и отново я удари, този път с юмрук. Стори й се, че скулата й се разтрошава на трески. Зави й се свят. Виждаше го през мъгла. Последва нов удар, после за нейна изненада я сграбчи и я целуна силно. Кръвта от устната й се смеси със слюнката му. Обзе я неистово желание да издере лицето му, но знаеше, че ако се опита да се защити по някакъв начин, той само ще я нарани още повече. Беше го научила с цената на много болка.

Усети, че полита назад. Главата й се удари в пода, а тялото му я затисна. Едната му ръка разкъса дрехата й, докато я дърпаше нагоре, после нетърпеливо смъкна бельото.

— Едуард, защо правиш това? — прошепна сломено Сара, задавена от собствената си кръв. Все пак бе негова съпруга. Не беше нужно да я унижава и удря, нито да я насилва на каменния под в стария замък. Но той я желаеше само тук и точно по този начин. А когато искаше нещо, негово благородие очакваше да го получи. Последните осем години с него бяха истински ад за Сара. Но скоро щеше да бъде свободна. — Едуард недей, моля те.

Продължаваше да шепне безсмислени думи, когато той я облада насила и заудря главата й в каменния под. Дори през болката се ужаси от мисълта, че някой може да ги види, и сподави стоновете. Би било безкрайно унизително всички да научат какво й причинява, а и знаеше, че ако издаде дори звук, той ще я нарани още повече. Затова просто го остави да свърши. Главата й се удряше в пода и й се струваше, че усеща песъчинките да се впримчват в косата й, докато Едуард разкъсваше слабините й. Най-сетне се насити и я пусна. Лежа известно време върху й, макар да я задушаваше с тежестта си, а после се изправи и я изгледа като непотребна дрипа.

— Сега ще ми родиш син, или ще умреш — каза само и се обърна да си върви, като остави Сара да лежи на пода.

От гърдите й се изтръгна дълбока въздишка. Стана бавно, оправи дрехите си, доколкото можеше и се разрида тихо и безутешно. Дори не искаше да си представя ужаса да носи още едно от децата му. В момента искаше само да се скрие някъде и да умре… дори ако трябваше да е на борда на Конкордия на път за Бостън. Ако все пак бе заченала, ако тя и детето оживееха, закле се Едуард никога да не научи за това. Наистина би умряла, но не би му позволила да й отнеме детето или отново да й стори подобно нещо. Край вече!

Върна се бавно в стаята си цялата в кръв, с разчорлени коси, разбита уста и посинено лице. Вече бе съвсем сигурна, че го мрази както никога, макар че никого не бе мразила през живота си. Долно животно, истински звяр. Малко по-късно, като я видя в салона, след като се беше опитала да заличи следите от побоя. Едуард й се усмихна злорадо и се поклони учтиво с жестока насмешка в очите:

— Някаква злополука ли, скъпа моя? — попита ехидно, като минаваше край нея. — Колко жалко. Трябва да внимаваш повече по стълбите.

Главата й се ценеше… Но Сара не му направи удоволствието да реагира. Не смяташе да отговаря нещо, нито да обяснява на някого. В този миг обаче реши, че никога вече няма да допусне мъж в живота си. Нито като съпруг, нито като любовник. Вече се надяваше да няма и син. Нито дъщеря. Не искаше от живота нищо, освен да се освободи от него.

След тази случка Едуард я остави на мира. Беше получил каквото искаше или поне така си мислеше. В миналото всеки път, когато я направеше своя, независимо по какъв жесток начин, бе достатъчно за да зачене, и той вероятно предполагаше, че и този път ще е така. А тя се молеше скоро да научи, че е сгрешил. Но нямаше да разбере, преди да се качи на кораба.

Последните дни се изнизаха мъчително бавно, но без инциденти и проблеми. Най-сетне дойде нощта на бягството. Кръглата луна светеше високо в небето, а звездите блестяха ярко. Очакваше да изпита нещо. Облекчение, тъга, че напуска дома или дори носталгия по миналото, но докато двете с Маргарет измъкваха конете от конюшнята и двата малки вързопа с дрехи, не изпита абсолютно нищо. Искаше й се да остави писмо за Хавършам, но знаеше, че е невъзможно. Щеше да му пише от Новия свят. Не остави бележка и на Едуард, защото би могъл да я намери, преди да са стигнали във Фалмут. Всъщност той пак бе заминал на лов предишния ден и още не се бе завърнал, което правеше нощното й бягство по-малко опасно. Докато яздеха към Фалмут, и двете бяха в прекрасно настроение, особено Маргарет, която все още мислеше, че им предстои вълнуващо приключение.

Точно като предишния път, им трябваха два часа, за да стигнат дотам, но този път й се стори по-лесно и никой по пътя не ги обезпокои. Сара малко се бе страхувала от нещо подобно, но не бе казала на Маргарет нищо за опасността от разбойници и крадци, защото момичето никога не би тръгнало с нея. А и бандитите не биха открили нищичко у тях. Сара бе пришила бижутата и малкото си пари в хастарите на дрехите.

Докато яздеха през Фалмут, намалиха темпото и Сара мълчаливо поведе спътницата си към пристанището. Видя Конкордия още щом излязоха на кея. Корабът беше много по-малък, отколкото бе предположила, с две мачти и правоъгълни платна. Не изглеждаше достатъчно здрав, за да издържи презокеанско плаване, но вече нямаше връщане назад, а и на Сара й беше все едно, дори да се удави. Смяташе да пътува.

Все още не беше казала на Маргарет къде ще ходят, макар да я беше предупредила, че няма да вили родителите си доста дълго време. Момичето бе отвърнало, че няма значение и сега като видя кораба, предположи, че се е досетила правилно и заминават за Италия. Или за Франция въпреки вълненията там. Във всеки случай й се искаше да види някоя непозната страна. Слушаше разсеяно какво си говори Сара с капитана, който й даваше някакви пари. Беше честен човек и й връщаше разликата от онова, което бе получил за гривната и билета им.

Успял бе да го продаде на известен търговец в Лондон и бе получил ужасно изгодна цена.

Докато Сара му благодареше. Маргарет се приближи плахо към тях.

— Колко дълго продължава пътуването? — попита усмихнато младото момиче.

Сара и капитанът размениха бърз поглед, тя кимна и той се обърна да отговори:

— Шест седмици, ако имаме късмет, до два месеца, ако попаднем в буря. Във всеки случай ще бъдем в Бостън преди октомври.

Сара се помоли без глас плаването да мине успешно, но бе решена да тръгне. Вече нямаше какво да губи. Маргарет обаче изглеждаше ужасена от чутото току-що и гледаше невярващо капитан Кормак.

— Бостън? Мислех, че отиваме в Париж! — възкликна смаяно тя. — Не мога да отида в Бостън, ваше благородие! Просто не мога… Не мога… Ще умра, кълна се… Зная, че ще умра на такъв малък кораб. Моля ви. Не ме карайте да идвам с вас. Нека се върна обратно.

Момичето ридаеше тихо и стискаше ръката й. Сара въздъхна и я прегърна. От самото начало се опасяваше, че може да се случи нещо такова и ще изпадне в незавидното положение да пътува сама. Но не й даваше сърце да принуди момичето да тръгне с нея, след като очевидно бе уплашено до смърт. Сара изчака няколко минути да се поуспокои и я улови за ръцете.

— Няма да те карам да ходиш никъде, щом не искаш — каза тихо тя, като се отиваше да обуздае истеричните й ридания, което не беше никак лесно. — Но искам да се закълнеш, че няма да казваш на никого къде съм заминала. Каквото и да прави негово благородие, каквото и да казват всички, дори господин Хавършам… Трябва да ми обещаеш, че няма да казваш на никого къде съм. Ако смяташ, че няма да издържиш и ще им кажеш, трябва да тръгнеш с мен — заяви строго накрая, а Маргарет кимна енергично през сълзи.

— В такъв случай ми се закълни — Тя вдигна леко брадичката й. Сара нямаше намерение да я взема насила със себе си, но предпочиташе да я поуплаши малко, за да не я издаде пред Едуард.

Момичето се вкопчи в дрехата й като малко дете.

— Кълна се ваше благородие! Но моля ви, не се качвайте на този кораб. Моля ви. Ще се удавите.

— Предпочитам да се удавя, отколкото да живея повече така — отвърна спокойно Сара. Все още имаше синини по лицето, а отокът на устната й бе спаднал едва преди няколко дни. Дори не знаеше дали е бременна след последното му насилване, но предпочиташе десет пъти да прекоси океана с най-малкия кораб в света, отколкото да понася жестокостта му.

— Аз вече съм решила. Маргарет.

Тъй като момичето щеше да се върне. Сара й каза да отведе конете обратно. Смятала бе да ги остави във Фалмут и да каже на коняря да ги продаде за колкото може да им вземе, но вече нямаше причина да го прави.

— Но трябва да си много силна, когато те питат за мен. Кажи им само, че съм те оставила и съм тръгнала пеш по пътя за Лондон. Така ще им отвлечеш вниманието за известно време.

Горкият Хавършам! Сара бе сигурна, че Едуард ще обвини брат си за бягството й, но в крайна сметка невинността щеше да е най-доброто му оръжие за защита. А щом пристигнеше веднъж в Новия свят, Едуард не би могъл да направи нищо, за да я върне. В края на краищата тя не беше някаква вещ, нито робиня, която е купил и притежава, макар че явно си мислеше така. Беше негова съпруга и би могъл единствено да се отрече от нея или да откаже да плати дълговете й. Но тя не искаше вече нищо от граф Балфур. Смяташе да продаде бижутата си и да се справи някак след това. В най-лошия случай щеше да стане гувернантка или компаньонка, ако се наложи. Не се страхуваше от работа. Ако останеше, Едуард все някога щеше да я убие. Или още по-лошо, можеше да не умре достатъчно бързо и ще живее дълго, измъчвана и тормозена от него. Твърде дълго за Сара.

Двете с Маргарет се сбогуваха през сълзи на кея. Младото момиче се бе вкопчило в нея и хлипаше жално уплашено, че господарката му я очаква гибел. Но Сара изобщо не изпита страх, докато се качваше сама на малката бригантина. На борда имаше още неколцина пътници и всички искаха да отплават преди изгрев-слънце.

Корабът вдигна платна. Сара остана на палубата да й помаха и Маргарет, която едва я виждаше през сълзи, извика: — Късмет!

Сара вече не можеше да я чуе, защото утринният бриз отнасяше думите, но се усмихна широко и щастливо в отговор. Чувстваше се невероятно жива и свободна, за първи път в живота си. Когато корабът бавно изви снага и се откъсна от английския бряг, тя затвори очи и поблагодари на бога, че и дава шанс за нов живот.

Чарли дълго стоя замислен в креслото, след като затвори тетрадката. Беше четири сутринта. Чел бе цяла нощ. Каква невероятна жена е била! Каква смелост, колко дързост й е била нужна, за да избяга от съпруга си в онези времена и да се качи на малък кораб за Бостън. При това сама, без придружител или прислужница. А доколкото можеше да разбере от прочетеното дотук, не е познавала никого в Новия свят. Каква сила е притежавала! Дори не можеше да си представи живота, от който е избягала. Онова, което бе написала за Едуард, го бе накарало да се разтрепери и му се искаше да може да я докосне, да й помогне по някакъв начин. Би бил щастлив да я познава, да бъде неин приятел. Щеше му се да е пътувал с нея на онзи малък кораб от Фалмут към Новия свят.

Затвори внимателно дневника и се загледа в безценната си находка. Имаше чувството, че са споделили с него прекрасна тайна. Искаше му се да грабне следващата тетрадка, но знаеше, че трябва да поспи. Като качваше към спалнята си, копнееше да я зърне. Вече знаеше толкова много за нея… Научил бе коя е, откъде е дошла. Опита се да си представи пътуването през океана.

Дълго лежа в леглото. Мислеше за нея и за невероятната случайност, която му бе открила куфара. Но дали бе само прищявка на съдбата? Може изобщо да не бе чул катерица или плъх. Може би тя е искала да намери дневниците й, сама го е отвела до тях? Усмихна се на тази мисъл. Знаеше, че е невъзможно. Дори и за него бе трудничко да си представи, че Сара сама му е дала дневниците си. Но както и да бе станало, чувстваше се безкрайно благодарен, че ги е открил. Гореше от нетърпение да продължи.