Даниел Стийл
Призракът (23)

Глава двадесет и трета

На следващата сутрин Чарли се събуди от първите слънчеви лъчи през прозореца. Събуди се с някаква тежест в гърдите, сякаш се бе случило нещо ужасно. Отначало си помисли, че е свързано с Карол, защото след като тя го напусна, месеци наред се бе събуждал с това усещане. Но знаеше, че този път е различно. Беше нещо друго, но не можеше да се сети от какво. Внезапно си спомни. Сара… Франсоа бе загинал в битката, а тя също бе умряла петдесетина години по-късно. Толкова дълго е живяла без него.

Но най-тъжното за Чарли бе, че трябва да се раздели с нея. Вече нямаше какво да чете. От последния дневник обаче беше научил още нещо, че животът бе твърде кратък, а всеки миг — ценен. Ами ако никога не бе отворила сърцето си към Франсоа? Бяха прекарали заедно едва четири години. Четири кратки години, които обаче бяха най-щастливите в целия й живот. Беше му родила три деца, а всичко, което бе преживяла преди това, сякаш бе изгубило значение.

Докато вземаше душ, Чарли продължи да мисли за Сара, а тези мисли неусетно го отведоха и към Франческа. Беше се променила след пътуването до Париж. Беше го видял в погледа й, когато я взе от летището. А по-важното бе, че тя му бе позволила да се приближи.

Облече се припряно, защото внезапно го обзе нетърпение да я види. Може би двамата ги чакаше нов живот заедно? Трябваше да я вземе в седем и сигурно часовете на деня щяха да му се сторят безкрайно дълги. Тъкмо си го помисли, и на вратата се позвъни. Зачуди се кой ли може да е толкова рано. Вероятно Гладис Палмър. Не познаваше никого в града, освен нея и Франческа, а с Франческа имаха уговорка чак за вечеря. Защо не я бе поканил да прекара деня с него? Сега му се струваше глупаво.

Хвърли разсеяно поглед през прозореца и хукна надолу по стълбите. Защото пред вратата стоеше Франческа и изглеждаше доста угрижена.

— Съжалявам, че идвам без предупреждение — избъбри нервно, когато най-сетне й отвори.

Лицето й бе смръщено, но все пак беше хубава. Чарли се усмихна и я покани да влезе.

— Просто си помислих. Оставих Моник у една нейна приятелка. Минавах оттук и реших. — Беше толкова притеснена, че очите й се насълзиха. Очевидно смяташе, че не е трябвало да идва. Но все пак бе дошла.

— Снощи дочетох дневника. Вече е в Бостън и се кани да тръгне за Диърфийлд.

— Още си в началото. — Чарли я погледна замислено. — Може би и двамата сме в началото на нещо. Аз прочетох последния снощи. Имах чувството, някой с умрял.

Всъщност наистина бе умрял. Преди много-много години, но това не пречеше Чарли да я оплаква.

— Радвам се, че дойде. Не можех да си представя кой ще звъни на вратата ми. Реших, че е полицията или пък хазайката. Ужасно се радвам, че си ти. — Погледна предпазливо към лицето й. Внезапно му хрумна нещо. Може би щеше да им донесе късмет или да остане спомен за цял живот. — Искаш ли да се разходим с колата?

— Разбира се — отвърна с облекчение Франческа, която и бездруго не искаше да влиза. Цялата й смелост бе отишла, за да позвъни на вратата и сега наглеждаше притеснена. Пристъпваше неспокойно от крак на крак.

— Къде ще ходим?

— Ще видиш — отвърна тайнствено Чарли и дръпна якето си от закачалката.

Изминаха с кола краткото разстояние, което Сара бе изминавала всеки ден, дори в напреднала бременност. Франческа разпозна мястото. Веднъж бе идвала тук с Моник и двете бяха прекарали чудесно, дори си бяха направили пикник. Но само Чарли знаеше, че това е водопадът, за които Сара толкова често бе споменавала в дневника си.

— Прекрасно е, нали? — попита и застана до нея. Водопадът бе замръзнал, но все пак извеждаше внушителен и прекрасен. — Било е много скъпо място за тях.

Франческа още не знаеше защо, но той помнеше този момент. Без да казва нищо повече, я привлече бавно към себе си и я целуна. Бяха си казали достатъчно, откакто се познаваха, за миналото и за настоящето, а и за бъдещето. Какво не биха направили, какво не биха понесли. За хората, които ги бяха предали, и за белезите, които може би щяха да носят вечно. Може би бе дошло време да замълчат и да поемат по стъпките на Сара и Франсоа.

Тя усети как сърцето му бие задъхано до гърдите й и когато най-сетне я пусна, му се усмихна. Сложи нежно пръст на устните му и прошепна едва чуто:

— Радвам се, че го направи.

— Аз също — отвърна Чарли. — Не бих могъл да стоя далеч от теб. Нито за миг повече.

— Радвам се, че е така. Бях голяма глупачка — призна Франческа и двамата седнаха на един камък.

Очертанията му бяха странно познати и Чарли неволно се запита дали не е същото място, където Франсоа за пръв път бе целунал Сара. Надяваше се да е така.

— Когато започнах да чета за нея, осъзнах, че всичко, което ни се е случило, е съвсем незначително. — Франческа вече изглеждаше много по-спокойна.

— Не е незначително — възрази Чарли и я целуна отново. — Просто е минало, а това е съвсем различно. Преодоляла си го.

Знаеше, че Сара й е помогнала, както и на него самия. Тя кимна. Двамата се разходиха още малко нататък прегърнати.

— Толкова се радвам, че дойде още сутринта — каза искрено Чарли.

— Аз също — усмихна се тя. Изглеждаше много по-млада, отколкото когато я бе видял за пръв път. Чарли бе на четиридесет и две, а тя на тридесет и една. Имаха да изживеят много години заедно. Всъщност бяха приблизително на възрастта, на която са били Сара и Франсоа, когато смъртта ги разделила, а те едва започваха своя съвместен път. Беше невероятно чувство, особено след като толкова дълго бяха вярвали, че животът им е свършил. Сега имаха да мислят и да мечтаят за толкова много неща. Бяха пълни с надежди за бъдещето.

Когато най-сетне спряха пред къщата. Чарли я попита малко смутено дали все още иска да вечеря с него и тя се разсмя щастливо.

— Безпокоях се да не ти омръзне да ме гледаш — обясни той. — След като дойде от сутринта…

— Ако е така, бихме имали сериозен проблем — отвърна тя през смях. — Но, струва ми се, няма такава опасност.

Чарли спря смеха й с целувка. Целуна я отново, когато слязоха от колата, и внезапно не можеше да се отдели от нея, а самотата и гневът се стопиха в сърцата им и те вече преливаха от щастие, от топлота и взаимна обич.

Дълго стояха отвън в градината. Говориха си и се целуваха влюбено. Чарли й довери, че смята да убеди Гладис Палмър да му продаде къщата, и че през последните няколко дни си мислел дали да не отвори проектантско бюро в Шелбърн, а Франческа се усмихваше в захлас.

Бяха толкова увлечени в разговора, че не забелязаха жената, която им се усмихваше от един прозорец на втория етаж и ги гледаше със задоволство. Постоя там няколко минути и се изгуби зад завесата, точно когато Чарли отключваше входната врата, за да влязат в къщата, и каза нещо на Франческа, а тя кимна усмихната. Двамата се качиха по стълбите, хванати за ръка. Трепереха леко, но никой не пророни и звук, като прекрачваха прага на спалнята. В стаята вече нямаше никого. Но те не бяха дошли да търсят Сара. Вече се бяха разделили с нея. Тук бяха, за да се открият един друг, защото за тях всичко едва сега започваше.