Даниел Стийл
Призракът (21)

Глава двадесет и първа

През първите две седмици след раждането бебето наддаваше видимо, а Сара се бе възстановила почти напълно. Готвеше и работеше в градината както обикновено. Все още не бе ходила до водопада, но като се изключи леката умора и вечното недоспиване заради кърменето, изглеждаше в добро здраве и събираше сили за това.

Един ден дори заяви небрежно:

— Раждането не било толкова трудно.

— Как можа да го кажеш? — засмя се Франсоа и я замери с шепа малини. — Мъчи се цели дванадесет часа. Не бях виждал такова нещо. Не било трудно. Струва ми се, че е по-лесно да теглиш каруца нагоре по урвата.

Тонът му бе шеговит, но знаеше, че тя е започвала да забравя болката. Мъдрите старици от племето на ирокезите казваха, че така трябва да бъде. Жената не бивало да помни раждането, защото щяла да се страхува да има повече деца. Но Франсоа бе напълно щастлив и с едно. Не беше суетен и нямаше намерение да я подтиква отново към подобен риск. Животът им бе безмерно щастлив.

В края на септември се разбра, че се налага идилията да бъде разрушена. Полковник Стокбридж лично дойде да го потърси, защото след седмица нова група пратеници тръгваха за Охайо, да се помъчат за последен път да умиротворят обстановката там.

Непокорните племена шуани, миами и чикасо, водени от Синия мундир и Малката костенурка, се вдигаха срещу армията вече втора година и всички се бояха, че може да се развихри истинска индианска война, ако нещо не бъде направено, за да овладеят положението. Крайно време беше да се справят с бунтовниците.

Франсоа не можеше да откаже, макар да знаеше колко ще се разстрои Сара, ако замине, а и бебето бе едва на три седмици.

От самото начало се страхуваше, че това ще се случи. Познаваше мнозина от онези, които тръгваха, както индианците, така и войниците, а щом лично полковник Стокбридж бе дошъл да говори с него, значи в Охайо им беше нужен именно той. Веднага след като изпрати полковника, отиде да я потърси. Сара береше боб в градината с малкия на гръб, но той спеше дълбоко. Това бебе сякаш се будеше точно в часовете за хранене.

— Заминаваш, нали? — попита тя с помръкнал поглед.

Дори не беше нужно да й казва. Разбрала го бе още в мига, когато видя Стокбридж. Франсоа бе останал твърде дълго у дома, вече десет месеца. Последният опит да се разправят със Синия мундир се бе оказал напълно неуспешен и бе коствал живота на сто осемдесет и трима души.

— Мразя ги! — заяви намусено Сара като малко дете, на което искат да вземат играчката, и Франсоа неволно се усмихна.

Изглеждаше толкова чаровна, толкова крехка и мила. Не му се искаше да я оставя. Но сега поне имаше бебето. Бяха го кръстили Александър Андре де Пелерин на баща му и дядо му. Един ден можеше да стане осемнадесетия граф Де Пелерин. Индианското му име беше Бягащото пони.

— Кога тръгваш? — попита тъжно Сара.

— След пет дни. Трябва да се приготвя.

За такова пътуване му трябваха пушки, муниции топли дрехи и провизии. За Сара тези думи прозвучаха като смъртна присъда. Оставаха й само пет дни с Франсоа. Изглеждаше покрусена.

Той също страдаше, че трябва да се разделят. Не му се искаше да тръгва.

Последната нощ дълго лежаха един до друг, без да заспят. Бяха се любили, въпреки че синът им не бе навършил и месец, а според индианското поверие трябваше да се изчака четиридесет дни след раждането. Но беше толкова нещастен, че не можа да се сдържи, а тя не се опита да го спре. Напротив, желаеше го тъй силно, както и той нея и се боеше от раздялата.

На сутринта излезе да го изпрати. Стоеше на прага, облята в сълзи, обзета от тягостно предчувствие. Струваше й се, че непременно ще се случи нещо ужасно. От Синия мундир и Малката костенурка не очакваше нищо добро.

Трагедията наистина не закъсня, но слава богу, не се случи с него. Три седмици по-късно шуаните и миамите нападнаха лагера на генерал Сейнт-Клер и оставиха шестстотин и тридесет трупа, както и почти триста ранени. Беше най-жестокият погром, преживян от американската армия до този момент. Всички обвиняваха Сейнт-Клер, че бил лош стратег и пълководец. Името му бе опозорено.

Сара нямаше представа дали Франсоа е оцелял. Мина повече от месец и вече бе напълно отчаяна, когато в Деня на благодарността научи, че е жив и е на път за дома. Група войници вече бе пристигнала в гарнизона на Диърфийлд. Увериха я, че дори не е ранен и ще се прибере преди Коледа.

Когато той най-сетне се завърна. Сара работеше нещо с детето на гръб като индианка. Чу конски тропот и изтича навън, а той скочи от коня и я сграбчи в прегръдките си още преди да успее да се опомни. Изглеждаше уморен и отслабнал, но поне бе здрав и читав. Разказа й ужасни неща. Вече почти нищо не можело да се направи, за да спрат бунтовете, а англичаните построили нов гарнизон на река Маюми, близо до Детройт, в нарушение на Парижкия договор, което още повече усложнявало нещата. В момента обаче бе толкова щастлив да види отново жена си, че не даваше пет пари за отмъщението на Синия мундир. Беше се завърнал у дома.

Сара също бе напълно щастлива. Навръх Коледа му съобщи нещо, за което вече подозираше. Щяха да имат второ дете. Трябваше да се роди някъде през юли и Франсоа искаше преди това да започне да строи новия им дом. В дългите часове край лагерния огън бе скицирал замъка и нахвърлял многобройни детайли, така че още с връщането си започна да търси хора в Шелбърн. Щяха да започнат строежа веднага щом снеговете се стопят.

Малкият Александър вече бе на четири месеца и Сара никога преди не се бе чувствала толкова щастлива. Франсоа обичаше да си играе с него и понякога то вземаше със себе си, когато ходеше на кон до Шелбърн. Срещаше се със зидари и дърводелци, поръчваше мебели за новия им дом чак в Кънектикът. Делауеър и Бостън. Влагаше толкова енергия в строежа, че и Сара постепенно се зарази от въодушевлението му.

Тъкмо бяха започнали да копаят основите, когато в Шелбърн отново се появи един мъж в градски дрехи да търси Сара. Завариха го да я чака пред къщата, като се прибраха с бебето от мястото на строежа. Изглеждаше доста неприятен и напомни на Сара за адвоката, кой то бе идвал от Бостън. Тъкмо такъв се оказа всъщност. Уокър Джонстън бе отказал да дойде втори път. Още разправяше за индианското нападение, което преживял при предишното си посещение у госпожа Фъргюсън, и как едва се спасил от скалпиране. Без обаче да споменава, че избягал, оставяйки я сама да се бори с индианците. Дори не се питаше как е оцеляла. Този път бе дошъл партньорът му. Казваше се Себастиан Мозли.

Сара се зачуди дали не е тръгнал насам само за да избяга от Бостън. В момента никак не бе приятно да се намираш там, защото върлуваше епидемия от дребна шарка.

Но както се оказа, посещението на адвоката нямаше нищо общо с това. Този път не носеше документи за подпис. Дошъл бе просто да й каже, че съпругът й е мъртъв. Сара погледна към Франсоа и се усмихна. Нямаше друг съпруг, освен него. За нея Едуард, граф на Балфур, отдавна не съществуваше.

Себастиан Мозли обясни, че съпругът й загинал при някакъв инцидент по време на лов и макар че възнамерявал да признае някое от ъъъ… незаконните си деца, както се изрази с неудобство адвокатът, и дори бил подготвил необходимите документи, негово благородие очевидно бе пропуснал да ги подпише, а и смъртта му била съвсем неочаквана. Това създавало сложен юридически казус, тъй като тя се била отказала писмено от всякакви претенции към имуществото му, но пък липсата на завещание поставяла под съмнение този документ. В крайна сметка кой щял да наследи земите и богатството му, след като нямал законни деца? Адвокатът тактично не спомена за четиринадесетте незаконни. Искаше само да знае дали иска да оспорва документа, който бе подписала преди година и половина.

За Сара нещата стояха съвсем просто. Не притежаваше много тук, но имаше всичко, което й бе нужно, за да е щастлива. Това каза и на адвоката:

— Нека да го наследят снаха му и четирите му племеннички. Сега те са най-преките му родственици.

— Разбирам — отвърна той разочарован. Беше се надявал на добър хонорар, ако тя реши да обжалва. Според деловите им партньори в Англия графът бе разполагал със завидно състояние. Но Сара не го искаше и побърза да му го каже, след като му поблагодари за усърдието. Не искаше да има нищо общо с Едуард. Не желаеше и едно пени от богатството му, нито педя от земята му. Дори нещо за спомен.

На адвоката не му оставаше друго, освен да си тръгне за Бостън. Стояха на прага и гледаха как се отдалечава, а Сара си повтаряше, че Едуард е мъртъв, но не почувства нищо. Всичко това се бе случило доста отдавна и бе й донесло твърде много болка и страх.

Сега беше много щастлива, за да съжалява за Едуард. Най-сетне това бе приключило.

За Франсоа обаче всичко едва сега започваше. Помислил си го бе в мига, в който чу за какво е дошъл адвокатът, и щом останаха сами, се обърна към нея с грейнал поглед. Попита:

— Ще се омъжиш ли за мен, госпожо Фъргюсън.

Тя не се поколеба и секунда. Разсмя се щастливо и кимна. Второто им дете трябваше да се роди след три месеца.

Ожениха се на първия ден от април в малката дървена църквица в Шелбърн. Церемонията бе съвсем скромна присъстваха само двете момчета, които работеха за тях, и седеммесечният Александър, а следващият път, когато се отбиха в гарнизона, Франсоа се поклони учтиво на полковник Стокбридж и официално му представи съпругата си:

— Позволете да ви представя графиня Де Пелерин полковник. Струва ми се, че не сте се срещали досега — заяви с широка усмивка, а командващият го погледна смаяно и попита зарадвано:

— Това значи ли каквото мисля, че значи?

Винаги бе харесвал и двамата и се чувстваше неловко от изолацията им, макар че жена му считаше поведението на Сара за скандално и бе престанала да й пише, той научи за раждането на детето им. Мнозина други бяха реагирали по същия начин, но сега отново ги канеха навсякъде и всички в Диърфийлд държаха да ги познават.

Останаха няколко дни в гарнизона и Сара успя да се види с Ребека, която вече имаше четири деца и очакваше пето през лятото. Но Франсоа бе нетърпелив да се върне в Шелбърн, за да види как върви строежът на новия им дом. Работеше на строежа редом със зидарите, които бе наел, и с индианците, които учеше как да изработват разни орнаменти, както бе виждал да правят майсторите в Париж преди години. Всички казваха, че става чудесно и Сара бе много щастлива от строежа на новия им дом, който се бе превърнал и в нейна мечта. Обичаше да гледа как израства пред очите й и вече си представяше градината. Трябваше да е завършен в основни линии до август, за да могат да се преместят преди първите снегове през октомври, а вътре можеха да дооправят цяла зима. Сара бе толкова въодушевена и нетърпелива, че през юни всеки ден ходеше дотам, въпреки напредналата си бременност. Този път дори тя не се тревожеше толкова. Вземаше билките си, почиваше по-често и се разхождаше, както я бяха посъветвали индианките. Всичко вървеше добре, а и малкият Александър доказваше, че стават чудеса.

Но в началото на юли нямаше никакви признаци, че скоро ще ражда, и Сара ставаше все по-неспокойна. Искаше бебето да се роди час по-скоро, за да го види, а и за да може да се движи по-свободно. Струваше й се, че е бременна от цяла вечност.

— Не бъди толкова нетърпелива — упрекна я Франсоа, когато му го призна. — Хубавите неща стават бавно.

Този път той се притесняваше повече и от нея. Предишното раждане бе минало много тежко и беше истински късмет, че успя да спаси бебето. Страхуваше се да преживее отново това, макар да се радваше, че ще имат второ дете, и се молеше всичко да мине благополучно. Дори мислеше да извика лекар от Шелбърн, но Сара все настояваше, че няма нужда.

 

 

През първата седмица от юли беше много подвижна и двамата решиха, че бебето е още далеч, защото предишния път бе станала доста тромава и тежка и бе усетила приближаването му твърде отрано. Сега изобщо не се чувстваше уморена, макар да й бе омръзнало да се разхожда с голям корем, и Франсоа едва я бе убедил да не язди непрекъснато до строежа и обратно. Имаше чувството, че може да повдигне планини.

— Не искам вече да ходиш сама дотам — нахока я един ден, като я видя да се връща. — Опасно е. Болките може да започнат по пътя.

Но тя само се разсмя, защото предишния път ги бе усетила дни преди раждането, а напъните бяха продължили дванадесет часа. При предишните раждания и повече.

— Не бих направила подобно нещо — заяви величествено Сара като истинска графиня.

— По-добре недей — разсмя се Франсоа, а тя отиде да сготви вечерята.

И двамата бяха очаровани от прекрасния дом, който щяха да имат. Всички в околността говореха за това и обикновено казваха, че е твърде изящен за Шелбърн, но повечето го харесваха и дори смятаха, че ще придаде по-голяма тежест на градчето. Никой в Шелбърн не бе виждал подобно нещо досега.

Франсоа отиде да прегледа чертежите си в дневната, докато Сара приготви вечерята, а след като почисти и изми чиниите, беше още светло и тя се опита да го убеди да се поразходят.

— Цяла седмина не сме ходили на водопада — напомни му усмихнато тя и го целуна. Явно беше в добро настроение.

— Уморен съм — отвърна искрено Франсоа. — Чакам дете.

— Не — възрази Сара. — Аз чакам дете и искам да се поразходя. Нали чу какво казаха мъдрите старици? Трябва да се разхождам, за да стои детето по здраво на краката си.

— Но аз няма да мога — изпъшка уморено Франсоа. — Вече съм стар човек.

Тя само се разсмя в отговор. Наскоро бе навършил четиридесет и една, но не изглеждаше на толкова, а тя самата бе на двадесет и седем.

Той все пак тръгна, за да й угоди, но преди да са минали и половината път, Сара взе да забавя крачка. Накрая спря съвсем. Франсоа отначало помисли, че й е влязло камъче в обувката и се обърна към нея, но когато пръстите й се впиха в ръката му, осъзна какво става. Болките бяха започнали! За щастие не бяха се отдалечили много от къщата и бързо щяха да се върнат.

Преди да успее да го предложи, жена му се бе строполила на земята. Никога през живота си не бе изпивала такава болка и едва си поемаше дъх.

— Сара, какво има? — Той коленичи до нея в тревата край пътя. — Добре ли си?

Не знаеше дали е добър, или лош знак. Страхуваше се за нея, а не бяха достатъчно близо до къщата, за да повика момчетата и да ги прати за лекар. Имаше чувството, че са го хванали в капан.

— Франсоа. Не мога да помръдна — прошепна задъхано Сара. Изглеждаше ужасно изплашена. Болките я раздираха. Не беше началото, по-скоро края. Най-ужасните болки, които бе изпитвала. Внезапно усети нещо познато и се вкопчи още по-силно в него.

— Франсоа. Бебето идва.

— Сигурно грешиш, любов моя — опита се да я успокои той, като си мислеше, че за жалост не става толкова лесно. — Не помниш ли колко дълго продължи последния път?

Опитваше се да убеди самия себе си. Но тя не грешеше. Внезапно започна да вие от болка, задъхваше се. Искаше му се да я грабне на ръце и да я отнесе в къщата, но тя не му позволи да я помести.

— Не? — крещеше и се мяташе в дива агония, а той бе коленичил безпомощно до нея и не знаеше какво да прави.

— Сара — промълви унило накрая. — Не можеш да лежиш тук. Не би могла да родиш толкова бързо.

Но някакво смътно подозрение се надигаше в гърдите му.

— Кога започнаха болките? — попита внезапно.

— Не знам — проплака Сара. — Цял ден ме боля гърбът, а стомахът ме сряза като се върнах от строежа, обаче реших, че е, задето носих Александър.

На десет месеца синът им бе вече доста тежичък, но обичаше да го носят.

— О, боже! — възкликна стреснат Франсоа. — Значи е продължило вече цял ден? Как си могла да не разбереш?

Внезапно го обзе жалост към нея. Гледаше като уплашено дете. Но трябваше да я върне в къщата, независимо че я болеше като мърда. Не можеше да я остави да лежи тук и да ражда в тревата.

Опита се отново да я вдигне, но тя крещеше и се бореше, после внезапно цялото й лице се сгърчи от болка. Напъните започваха. Не беше виждал подобно нещо. Бебето вече се раждаше и той нищо не можеше да направи, за да го спре или да й помогне. Сякаш изобщо не беше там.

Но внезапно осъзна, че тя има нужда от него и хвана раменете й, опитвайки се да я крепи. Сара бе напълно отдадена на онова, което ставаше с нея. Хлипаше леко, за да преодолее болката. Внезапно изпищя като че ли бяха забили нож в слабините й. Франсоа добре помнеше този вик. Положи я внимателно на тревата и вдигна дрехите й. Едва свари да разкъса гащите, в същия миг Сара извика отново и бебето се показа. Сгърченото му личице изскочи гневно насреща му и в следващия момент вече го държеше в ръце. Беше прекрасно малко момиченце, дишаше си добре и май беше ядосано на баща си.

Франсоа погледна към жена си, която лежеше на тревата с уморена, но щастлива усмивка.

— Сара… Ще ме съсипеш. Моля те никога повече не прави това. — Той се наведе и я целуна. — Твърде стар съм за подобни неща!

Но никой от двамата не беше престарял и тя побърза да му каже колко много го обича. Франсоа отново преряза пъпната връв с ловджийския си нож и вдигна бебето на гърдите й.

— Този път беше много по-леко от предишния — заяви след малко Сара, а той се разсмя и седна на тревата до нея.

— Как може да не си усетила, че ще раждаш? — попита, все още разтреперан от преживяното. Не можеше да повярва, че Сара успява да бъде толкова спокойна след подобни адски болки, обаче и двете с малката изглеждаха напълно доволни от живота.

— Бях твърде заета, предполагам — усмихна се тя и разтвори блузата си, за да може бебето да намери гърдата й и да засуче. — Толкова много неща има по новата къща.

— Вече ти нямам никакво доверие. Ако имаме още деца, ще те вържа за леглото през последните няколко седмици, за да не се налага отново да израждам бебе край пътя — заплаши той, но го изрече с усмивка и я целуна.

Остави я да си почине няколко минути под изгряващите звезди, но след малко започна да захладнява, а не искаше бебето да се простуди.

— Сега мога ли да ви отнеса у дома, госпожо графиньо. Или предпочитате да спите тук.

— Можете, господин графе — отвърна величествено Сара, която също се безпокоеше за бебето.

Франсоа я вдигна внимателно и я отнесе в къщата, а Сара крепеше бебето на гърдите си. Не беше много удобно и всъщност би предпочела да върви, но той нямаше да й позволи.

— Чувал съм индианците да говорят за подобни неща — промърмори полугласно, като я пренасяше през прага. — Но никога не съм вярвал, че наистина се случват.

Преди да успее да добави нещо, двете момчета се показаха от прозореца и попитаха какво се е случило със Сара. Като видяха, че я носи, бяха решили, че е паднала и си е навехнала глезена. Изобщо не бяха забелязали, че държи бебе, а то спеше кротко, изтощено от прибързаната си поява на белия свят.

— Намерихме си едно бебе в полето — обясни Франсоа развеселен. — Най-странното е, че ужасно прилича на Сара.

Момчетата ги гледаха сащисани, дори не се разсмяха.

— Родила е на път за водопада? — попита невярващо единият.

— Направо в крачка — кимна Франсоа и намигна на жена си. — Много я бива.

— Чакай да кажа на майка си! — възкликна другото, като гледаше с възхищение бебето. — Тя винаги ражда толкова дълго, че докато бебето се появи, баща ми вече е пиян. А после му се сърди, че не е отишъл да го види.

— Късметлия — промърмори Франсоа и внесе жена си и дъщеря си вътре.

На тръгване бяха заръчали на момчетата да наглеждат Александър, но той вече бе заспал и не можа да се запознае със сестра си.

— Как ще я кръстим? — попита го Сара, когато вече лежаха един до друг на спалнята си. Изглеждаше уморена, макар да не си го признаваше. Чувстваше се леко замаяна и с удоволствие си беше легнала. Раждането бе протекло твърде бързо и бе изгубила доста кръв.

— Винаги съм искал дъщеря ми да се казва Южени — призна той. — Но на английски не звучи много добре.

— Какво ще кажеш за Франсоаз? — предложи Сара.

— Не е много оригинално — отвърна той, но бе трогнат от жеста и накрая се съгласи.

Нарекоха я Франсоаз Южени Сара де Пелерин и в края на август я кръстиха в малката църквица в Шелбърн заедно с брат й Александър.

Дотогава къщата беше почти готова и макар че беше доста заета покрай децата, Сара всеки ден намираше време да отскочи дотам, за да види как вървят довършителните работи. Нанесоха се в началото на октомври.

 

 

Записките й от този ден звучаха възторжено и Чарли ги дочете с усмивка. С такава обич описваше всяка подробност от къщата, която изглежда не беше се променила много, откакто я бяха построили. Той остави с въздишка дневника и се замисли. Какви късметлии са били Сара и Франсоа! Изживели са пълноценно дните си. Щеше му се да има тяхната мъдрост и късмет.

Беше се отдал на меланхолия и самосъжаление, когато телефонът иззвъня. Не му се щеше да вдига, но си помисли, че може да е Франческа, а искаше да чуе отзивите й за дневника на Сара. Неволно се усмихна, преди да вдигне слушалката.

— Здравен, Франческа. Е, какво мислиш?

Но не се обаждаше Франческа, а Карол. Чарли неволно се скова като чу гласа й.

— Коя с Франческа? — полюбопитства тя.

— Една приятелка отвърна объркано Чарли. — Защо? Какво има?

Изобщо не бе очаквал сама да му се обади. Какво би могла да иска от него? Разводът щеше да излезе в края на май, а беше му казала, че ще се омъжва за Саймън през юни. Явно не смятаха да губят и секунда.

— Защо се обаждаш? — повтори, все още засрамен от гафа си. Чувстваше се глупаво, задето я бе нарекъл Франческа, и все пак неволно се запита дали това не би я накарало да ревнува. Което пък беше още по-голяма глупост.

— Имам да ти казвам нещо — започна тя малко смутено и на Чарли му се стори, че повтарят предишния разговор.

— Не ми ли го каза вече? — Не звучеше много въодушевен, че чува гласа й.

Карол усети нежеланието му, но все още смяташе, че трябва да бъде почтена спрямо него, макар че според Саймън това си беше чиста проба вманиачаване. Той смяташе, че не дължи на Чарли абсолютно нищо. Но Карол не мислеше така.

— Вече ми каза, че ще се омъжваш — напомни й той. — Забрави ли?

— Така е… Но има още нещо, което мисля, че трябва да знаеш.

Не можеше да си представи какво има предвид, а и не беше съвсем сигурен, че държи да го чуе. Не искаше да знае подробности от живота й със Саймън.

— Да не си болна?

— Не съвсем — отвърна неопределено тя в Чарли вече наистина се разтревожи.

Ами ако беше й се случило нещо ужасно? Сигурен бе, че Саймън няма да се грижи за нея както трябва.

— Бременна съм — побърза да поясни Карол. — Непрекъснато ми се гади. Но това няма никакво значение всъщност. Просто реших, че трябва да знаеш, Чарли. Не бях сигурна как ще го приемеш. А и ще проличи доста преди сватбата.

Новината го зашемети. Нищичко не можеше да каже. Дори не беше съвсем сигурен дали я мрази, или й е благодарен, задето му бе казала. Вероятно по малко и от двете. Във всеки случай го бе наранила дълбоко.

— Защо Саймън? — попита тъжно. — Защо не ние двамата през всички тези години? Ти изобщо не искаше деца, а сега изведнъж си намираш шестдесет и една годишен съпруг и си бременна. Да не би аз да съм стерилен. Може би трябва да се прегледам.

— Едва ли — усмихна се в слушалката Карол и той си спомни, че бе направила аборт малко преди сватбата им. — Не знам. Чарли. Току-що станах на четиридесет и се страхувам, че никога вече няма да ми се удаде възможност. Не знам какво да ти кажа, освен че този път наистина го искам. Може би ако се беше случило като бяхме женени, щях да го чувствам по същия начин. Но не се случи.

Всъщност проблемът беше много по-дълбок и тя го знаеше. През последните няколко години усещаше, че Чарли не е подходящ за нея. Не бяха щастливи с остатъци от младежко увлечение. Докато Саймън бе мъжът, с когото мечтаеше да създаде семейство и да има деца. Той бе всичко, което Чарли не беше.

— Не ти се обадих, за да те нараня, Чарли. Просто мислех, че трябва да знаеш.

Колкото и трудно да беше да му го каже.

— Благодаря — отвърна той, като се опитваше да проумее всичко онова, което му бе казала. — Може би ако беше ни се случило, още щяхме да сме женени.

Невъзможно бе да не си го помисли.

— Може би — отвърна Карол и добави съвсем искрено: — Но може би и не. Може би всичко се случва по някаква причина. Просто не знам.

— А щастлива ли си, че ще ставаш майка? — попита внезапно Чарли, спомнил си за децата на Сара и Франсоа. Може би някоя Сара го чакаше някъде по света? Но някак не можеше да повярва в такава красива приказка.

— Да. Струва ми се, че съм щастлива — отвърна Карол с неизменната си искреност. — Само ми се ще да не ми прилошава така. Ужасно неприятно е. Но самата мисъл, че ще имам дете, е много вълнуваща.

Нещо в тона й го трогна до сълзи. Усещаше се, че това наистина е много важно за нея, дори гласът и звучеше съвсем различно.

— Пази се — промълви Чарли, защото все още се тревожеше за нея. — А Саймън какво мисли? Сигурно смята, че е малко стар да почне пак да сменя пеленки. Или бащинството подмладява?

Знаеше, че е подло от негова страна да го казва, но просто не можа да се сдържи. Изпитваше ужасна ревност към другия в живота й. Първо бе отнел съпругата, а сега щяха да имат дете. Малко множко му идваше да го преглътне.

— На седмото небе е — отвърна Карол с усмивка, после се преви, защото отново й се повдигаше. — По-добре да затварям. Просто исках да ти кажа, за да не го научиш от другаде. Лондон в някои отношения е едно голямо село.

Също и Ню Йорк, но Чарли вече не живееше нито на едното, нито на другото място. Бяха го прокудили и от двете.

— Лондонските клюки не стигат чак до Шелбърн Фолс — осведоми я кисело той. — Вероятно щях науча чак като се върна в Англия.

— Кога се връщаш?

— Още не знам — отвърна неопределено.

Наистина не знаеше, а и какво друго да каже. Тя му бе стоварила новината като тухла в челото и му трябваше известно време, за да се опомни.

— Пази се. Карол. Ще ти се обадя някой ден — обеща Чарли, но вече не беше съвсем сигурен, че ще го направи.

Просто нямаха какво да си кажат. Тя се канеше да се омъжва, щеше да има дете, а той трябваше да живее собствения си живот. За пръв път наистина го осъзна и когато остави слушалката, си помисли, че това до голяма степен се дължи на Сара. Докато четеше дневниците, някак се беше променил. Постепенно, незабележимо.

Все още си мислеше за това, когато телефонът отново иззвъня и кой знае защо реши, че отново е Карол. Вдигна с неохота слушалката и каза сърдито:

— Здравей, Карол. Сега пък какво има? Да не са близнаци?

Гласът отсреща отново не беше този, който очакваше да чуе.

— Франческа се обажда. Да не прекъсвам нещо? — попита объркано тя и Чарли въздъхна уморено.

— Тази вечер правя гаф след гаф. Преди малко се обади бившата ми жена, а аз и казах „Здравей, Франческа. Сега си ти, а аз реших, че Карол се е сетила още нещо. Одеве ме зашемети с поредната новина.“

Гласът му звучеше толкова безгрижно, че сам се изненада. Съвсем не се чувстваше така, както след предишното й обаждане, когато му бе съобщила, че ще се омъжва. Тогава го беше разплакала и бе отишъл да говори с Франческа.

— Да не би да е зарязала новия си приятел?

— Тъкмо обратното. Ще си имат бебе. Изглежда ще се омъжи в шестия месец, за да е съвсем съвременна.

— Ти добре ли си? — попита загрижено тя.

— Мисля, че ще й е трудно да си намери подходяща рокля. Обещай ми, че ти ще се омъжиш по-навреме — пошегува се Чарли. — Може и преди да забременееш, колкото и да е старомодно.

Не беше съвсем сигурна дали се шегува, или е изпаднал в истерия. Все пак едва ли можеше да е безразличен към новината.

— Сериозно те питам, Чарли. Как си?

Но истината беше, че и самият той не знаеше.

— Как съм? — Той помълча, сякаш трябваше да го обмисли внимателно. — Донякъде бесен, донякъде разочарован. Ще ми се да си бяхме родили дете, но ние не го направихме. Ако трябва да бъда честен, вероятно защото не сме държали достатъчно на това. В действителност вероятно не съм искал да имаме дете с Карол, а тя не е искала дете от мен. Може би това показва, че по някакъв начин сме усещали, че нещо не е наред в брака ни много преди Карол да се хване със Саймън. Струва ми се, че най-сетне се чувствам свободен. Вече знам, че между нас всичко е свършило и тя няма да се върне мри мен. Сега е негова. Боли ме, но и ми олекна. А след като прочетох дневниците на Сара, наистина ми се иска да имам свое дете. Или може би, след като се запознах с Моник. Във всеки случай, наистина го искам. И знаеш ли…

Гласът му звучеше бодро, а онова, което казваше, й допадна.

— Какво? — попита шепнешком, макар че Моник отдавна си беше легнала.

— Липсваш ми. Надявах се, че си ти, когато Карол ми се обади. Умирах от нетърпение да разбера какво мислиш за дневниците на Сара.

— Точно затова се обаждах. Цяла нощ съм седяла разплакана с книга в ръка. Четох за всичко онова, което й е сторил Едуард, и за мъртвите й деца. Как ли го е понасяла, горката?

— Нали ти казак, била е много смела — усмихна се с гордост Чарли. — Ти също. Дори и аз. Всички сме преживели трудни моменти, но това е само началото.

След като бе прочел дневниците на Сара, наистина мислеше така.

— Докъде си стигнала? — попита, припомняйки си стъпките, по които бе минал той самият.

Завиждаше й, че е все още в началото. Но може би, след като ги върне на Гладис Палмър, щеше да ги прочете отново някой ден, след много години.

— Вече е на кораба.

— Оттам нататък става по-ведро.

Бяха като някакво тайно общество и Франческа му бе толкова благодарна, че й е дал да прочете дневниците. Хрумна му нещо. Всъщност нещо, за което си мислеше, откакто я бе видял, но досега не бе сигурен, че е готова за това.

— Какво ще кажеш някой ден да излезем само двамата? Може би на вечеря? Ще платя за бавачката.

— Не е нужно — усмихна се тя. — С удоволствие ще дойда. — Все пак му дължеше нещо, задето й бе дал дневниците на Сара.

— В събота? — попита Чарли, едновременно изненадан и очарован.

— Значи в събота — съгласи се тя.

— Ще те взема в осем. Приятно четене.

Затвориха едновременно. Преживял бе дълъг ден и още по-дълга нощ. Сара бе родила две деца, а Карол чакаше бебе от Саймън. Той пък имаше среща с Франческа. Искаше му се да се разсмее на глас, но не можа.