Даниел Стийл
Призракът (1)

Глава първа

Беше неприятен, дъждовен ноемврийски ден и към десет сутринта навън беше здрачно като надвечер. Таксито се влачеше едва-едва и пътуването до Хийтроу^[1] сякаш продължи цяла вечност. Познатите улици се изнизваха бавно пред погледа му като далечен спомен. Чарли Уотърстън се отпусна на седалката, облегна глава назад и затвори очи. Настроението му бе също тъй мрачно като деня навън.

Светът около него бе рухнал може би завинаги. Още не можеше да повярва, че всичко е свършило… Не можеше да проумее защо се е случило тъкмо с него.

От десет години живееше в Лондон и в началото му беше потръгнало и в личния живот, и в кариерата. Като че всичко се бе устроило идеално. Едно десетилетие в Лондон, изпълнено с вълнения и щастие… което внезапно се бе превърнало в безвъзвратно затворена страница от миналото му. За няколко месеца последните десет години се бяха заличили като че никога не са били. На четиридесет и две му се струваше, че е превалил хребета и започва дългото и мъчително бавно свличане надолу. Нишката на живота му се разплиташе бавно, но сигурно не можеше нищичко да промени, нито да си обясни.

Таксито най-после спря близо до летището и шофьорът се обърна назад.

— Връщате се в Америка, а? — попита, вдигнал леко вежди.

Чарли се поколеба за секунда, преди да кимне в отговор. Да, връщаше се в Щатите след десет години, прекарани в Лондон… девет от тях с Карол. Но тези девет години сякаш се бяха изпарили и то само за миг. Стопили се бяха в болката.

— Да. Така е — кимна той. Гласът му звучеше странно в собствените му уши, но шофьорът не би могъл да знае това. Той виждаше само добре облечен мъж в идеално ушит английски костюм и плътен шлифер, който държеше в ръка скъп чадър и поолющено куфарче, в каквито се държат договори и важни документи. Аксесоарите бяха подбрани идеално, но все пак веднага се познаваше, че не е англичанин, а хубав американец, който от години живее в Европа. Човек не би могъл да го сбърка.

В действителност обаче Чарли се чувстваше у дома си тук и фактът, че се връща в Америка, го тревожеше не на шега. Но се налагаше да замине, а и моментът бе удобен. Така или иначе нямаше смисъл да остава повече без Карол.

При мисълта за нея сякаш някаква тежест се стовари на гърдите му. Излезе като зашеметен от таксито и плати на носача да вземе багажа му, макар че пътуваше само с два неголеми сака. Всичко останало бе дал на съхранение.

Завери билета си на гишето и се настани в чакалнята за първа класа. Огледа се, но за свое облекчение не откри познати лица. Имаше много време до качването в самолета, но Чарли си бе донесъл достатъчно работа, така че имаше какво да прави, докато обявят полета. Изчака и се качи в самолета последен, както правеше винаги. Стюардесата го заведе до мястото му и взе палтото му. Не мина незабелязан, беше висок, дългокрак и несъмнено привлекателен мъж с тъмнокестенява коса и топли кафяви очи, така че стюардесата, която вземаше палтото му, и жената насреща неволно погледнаха към лявата му ръка дали носи халка. Той изобщо не забеляза интереса им. Пъхна се на вътрешната седалка и се загледа през илюминатора към дъждовната писта. Не можеше да престане да мисли за случилото се, да прехвърля всичко в ума си отново и отново, сякаш търсеше къде точно се е пропукал бракът им, откъде бе изтекла любовта им без дори да усетят.

Все още не можеше да проумее как е могъл да е толкова сляп. Как е могъл да не се досети? Как е могъл да вярва, че са напълно щастливи, докато тя се бе изплъзнала лека-полека от живота му? Дали всичко се беше срутило внезапно? Или просто бракът му никога не е бил онова, което му се е искало да вярва?

Беше толкова сигурен, че са истински щастливи… Всъщност все още вярваше, че са били щастливи… до краха… до миналата година, когато му каза… До появата на Саймън. Отначало му бе станало ужасно обидно. Да се окаже такъв глупак!

Летеше от Токио до Милано да проектира административни сгради, а Карол представляваше клиентите на фирмата на цяла Европа. И двамата бяха заети, делови хора, отдадени на професията си. Бяха като планетите, всеки се движеше в своя орбита. Всеки имаше свой живот, но когато бяха заедно, никой от двамата не се съмняваше, че са щастливи. Животът им се беше устроил точно както искаха. Самата Карол изглеждаше изненадана от случилото се, но не бе пожелала да оправи нещата. Всъщност се беше опитала, но накрая бе разбрала, че не може.

Една от стюардесите му предложи питие още преди да са излетели, но той отказа. Момичето му подаде менюто, слушалки и списък на филмите. Нито един не му хареса. Искаше просто да обмисли отново всичко на спокойствие и да се опита да си обясни случилото се. Като че ли ако го премисляше непрекъснато, щеше да промени нещо или поне да намери някое задоволително обяснение. Прииска му се да крещи, да блъска с юмруци по стената или да се сбие с някого. Защо Карол му причиняваше това? Защо се бе появил този негодник? Защо бе разрушил всичко, за което двамата с Карол бяха мечтали? Дълбоко в себе си обаче Чарли знаеше, че Саймън няма вина. Което означаваше, че трябва да обвинява само себе си или Карол. Понякога се питаше дали е толкова важно да има виновен, но все пак му бе нужно да хвърли вината върху някого и напоследък все по-често винеше себе си. Вероятно беше направил нещо, което я бе отблъснало и накарало да потърси утеха другаде. Веднъж му бе признала, че е станало преди повече от година, когато със Саймън работели заедно по някакво дело в Париж.

Саймън Сейнт-Джеймс беше старши партньор в кантората и Карол обичаше да работи с него. Понякога му се присмиваше, друг път обясняваше колко е умен и как умее да очарова жените. Развеждал се беше поне три пъти и имаше няколко деца. Беше любезен, елегантен, привлекателен. Невероятно чаровен мъж. Но все пак беше на шестдесет и една, а Карол навършваше тридесет и девет. Чарли беше само три години по-възрастен от нея, а Саймън — цели двадесет и две. Нямаше смисъл да й напомня, че можеше да й е баща, защото тя и сама го знаеше. Карол бе умно момиче и прекрасно съзнаваше колко откачена е тази връзка и какво причинява на Чарли. Тъкмо това бе най-ужасното. Карол изобщо не искаше да го наранява. Просто така се бяха стекли нещата.

Когато се запознаха с Чарли, тя бе на двадесет и девет. Беше красива и много умна, а и имаше страхотна работа в една кантора на Уолстрийт. Излизаха от около година, когато Чарли внезапно го преместиха в Лондон и му възложиха да оглави тамошния клон на Уитакър&Джоунс, за които бе работил две години в Ню Йорк. По онова време отношенията им бяха съвсем повърхностни и той бе възхитен от преместването си.

Карол дойде да го види в Лондон малко на шега. Изобщо не бе имала намерение да остава. Но се беше влюбила в града, а постепенно и в Чарли. Тук беше съвсем различно и всичко криеше някаква романтика. Тя започна да идва все по-често през уикендите и отпуските. Този начин на живот ги устройваше идеално. Караха ски в Давос, Гщад и Сейнт Мориц. Карол беше учила една година в Швейцария, докато баща й работел за френска фирма, и имаше приятели из цяла Европа. Чувстваше се съвсем у дома си тук. Говореше с лекота немски и френски и се вписваше в лондонската му среда. Чарли направо я обожаваше.

След около шест месеца по самолетите Карол си намери работа в лондонския клон на американска кантора. Двамата купиха една изоставена конюшня в Челси и се преместиха да живеят там. Бяха щастливи, влюбени и млади. Отначало почти всяка вечер ходеха да танцуват в Анабел. Откриваха разни страхотни, забутани ресторантчета, антикварни магазинчета и нощни клубове в Лондон. Струваше им се истински рай.

Сградата, която купиха, беше доста порутена и занемарена и им отне почти година да я ремонтират, но когато приключиха, стана невероятно. И двамата бяха вложили много сили и обич в този дом, пълен с красиви и ценни неща, които събираха отвсякъде. Ходеха по търгове в провинцията да купуват врати и забележителни антики, а когато Англия им омръзна, започнаха да отскачат до Париж за уикенда. Между многобройните делови пътувания успяха да се оженят, да изкарат меден месец в един замък под наем в Мароко. Сякаш бяха благословени. Всичко, което правеха, бе сторено със стил, забавно и вълнуващо. Бяха от хората, с които всички искат да се познават и дружат. Устройваха страхотни тържества, правеха какви ли не забавни неща и познаваха куп интересни хора. Където и да отидеха, ставаха център на компанията. А на Чарли повече от всичко друго му харесваше, че са заедно. Беше направо луд по нея. Тя бе висока и слаба, с идеална фигура, сякаш изваяна от бял мрамор. Имаше дълги руси коси, а смехът й приличаше на камбанките върху коледна елха. Гласът й и досега го караше да настръхва от желание. Беше дълбок, плътен и леко дрезгав. Само като я чуеше да произнася името му, се разтреперваше, макар да бяха минали десет години.

Живееха като във вълшебна приказка. Двама професионалисти в своята област, силни, интелигентни, интересни и преуспяващи хора. Единственото, с което не бяха се сдобили, бе дете, но като че ли и не го искаха толкова. Може би просто нямаха нужда от деца. Често си бяха говорили за това, но все не идваше подходящият момент. Карол имаше твърде много важни и настойчиви клиенти, за които да се грижи, а Чарли не настояваше. Щеше му се да има дъщеричка, която да прилича на нея, но всъщност беше твърде увлечен по жена си и не искаше да я дели с никого. Не бяха вземали конкретно решение да нямат деца. Просто не им стигаше времето и през последните пет години все по-рядко споменаваха за това. Единственото, което го тревожеше, бе, че след смъртта на родителите си просто нямаше други близки, освен Карол. Нямаше братя и сестри, нито дори братовчеди, лели и чичовци или пък баби и дядовци. Имаше си само Карол и онова, което бяха съградили заедно. Не се сещаше за нещо в съвместния им живот през всички тези години, което би променил. За Чарли онова, което имаха с Карол, бе просто съвършено. С нея никога не скучаеше, компанията й не му омръзваше, почти никога не се караха. Никой от двамата не възразяваше, че на другия му се налага да пътува често. Всъщност това като че ли правеше брака им по-вълнуващ.

Чарли обожаваше да се връща от пътуване и да я намира на дивана в дневната, увлечена в някоя книга или, още по-добре, задрямала пред камината. Всъщност, когато се връщаше в Лондон от Брюксел. Милано или Токио, или където там беше ходил, по-често я намираше в службата, потънала в работа. Но когато все пак я завареше у дома, тя бе напълно негова. Никога не го бе карала да се чувства пренебрегнат заради работата й. Умееше да го постига, а ако понякога все пак го бе пренебрегвала, когато имаше важно дело или по-капризен клиент, винаги се бе старала да не го усети. Карол го караше да се чувства като център на вселената, или поне го бе карала да се чувства така в продължение на девет щастливи години. После внезапно вече не беше център на нейния свят и му се струваше, че животът му е свършил. Тя бе всичко за него и едва сега разбираше колко ужасно е това.

Самолетът неумолимо отнасяше Чарли към Ню Йорк, а мислите му упорито се връщаха назад във времето. Любовната история на Карол бе започнала точно преди петнадесет месеца, през август. Беше му го признала, когато накрая реши да му каже всичко. Открита, любяща и предана, Карол винаги бе постъпвала честно спрямо него. Не можеше да я кори за нищичко, като се изключи фактът, че в някакъв момент бе престанала да го обича и се бе влюбила в друг. Двамата със Саймън останали заедно в Париж по работа цели шест седмици. Делото било много заплетено, напрежението огромно, а по същото време Чарли водел тежки преговори с важни клиенти в Хонконг и летял дотам почти всяка седмица в продължение на три месеца. Трудностите, възникнали в хода на преговорите, направо го подлудявали. Не му оставало време за нея, което се случвало изключително рядко, и както сама признаваше, изобщо не било оправдание за постъпката й. Но не отсъствието му провалило брака им, обясняваше търпеливо Карол. Просто времето… или съдбата… И Саймън… Той бил забележителен човек и тя постепенно се влюбвала в него. Не искала. Знаела, че не постъпва добре, но просто не можела да заповядва на сърцето си. Каза, че отначало се опитала да овладее чувствата си, но накрая разбрала, че е безполезно. От твърде отдавна го познавала и му се възхищавала. Твърде много го харесвала и имали прекалено много общи интереси. Така се чувствала и с Чарли в началото, когато връзката им все още била вълнуваща и забавна. Преди много, много време.

— Но какво се е променило? — бе попитал жално Чарли, докато се разхождаха из Сохо в онзи дъждовен следобед.

Опити се да я убеди, че всичко е както преди, но колкото и да настояваше. Карол само го гледаше тъжно и след като изслуша красноречивите му аргументи, поклати едва забележимо глава и прошепна през сълзи:

— Съвсем различно е. Вече не ни е приятно заедно.

Каза, че имали съвсем различни интереси, че всеки водел свой живот, отделно от другия, и прекарвали твърде много време с чужди хора. Според нея в някои отношения той никога нямало да порасне. Обясни му, че докато с него непрекъснато са се разделяли заради пътуванията си, със Саймън й харесвало да се прибират заедно у дома всеки ден. Каза, че той се грижел за нея така, както Чарли никога не би могъл.

— Но как? — настоя да узнае той.

Изобщо не разбираше за какво говори. Тя се опита да го обясни, но не можа. Не били само нещата, които Саймън правел. Ставало дума за сложна плетеница от мечти, дълбоки потребности и съкровени чувства. За всички онези незабележими, необясними неща, които те карат пряко волята си да обикнеш някого. Докато говореше, и двамата се разплакаха.

Когато най-сетне се поддала на чувствата си, Карол отначало си казвала, че връзката й със Саймън е просто кратка забежка, и си вярвала. За пръв път изневерявала на съпруга си и не искала по никакъв начин да накърни отношенията им. Обещавала си да е само временна авантюра и се опитала да скъса със Саймън, когато се върнали от Париж. Той казвал, че я разбира напълно. Признал й, че и преди е имал подобни връзки и дори когато бил женен, често изневерявал на съпругата си, въпреки че после ужасно съжалявал за това. Познавал до болка коварната паяжина на лъжи и потайности и макар че за момента не бил женен, проявил разбиране към чувството на вина. Уважавал задълженията на Карол към съпруга й.

Никой от двамата не бил предвидил обаче колко много ще им липсва близостта им, като се върнат у дома в Лондон и заживеят далеч един от друг. Не могли да издържат раздялата и започнали да ходят тайно в апартамента му следобед, когато уж били на работа. Понякога само си говорели, което помагало на Карол да си изясни какво чувства. Установила, че най-много обича у Саймън тъкмо това разбиране, грижовността му и обичта му. Това, че бил готов на всичко, за да е близо до нея, дори ако това означавало да си останат само приятели, не любовници. Опитвала се да стои далеч от него, но не можела. Чарли през повечето време бил някъде далеч и тя се чувствала ужасно самотна, а съвсем наблизо Саймън копнеел за нея, както и тя за него. Никога дотогава не била осъзнавала колко самотна и изоставена се чувства, колко често Чарли не си е у дома и колко много означавало за нея да е със Саймън. Около два месеца след връщането си в Лондон възобновили физическата си близост, а животът й се превързал в безкраен низ от лъжи. Срещали се почти всеки ден след работа и вечно се престрували, че трябва да работят по нещо през уикенда. Той оставал в града, за да е по-близо до нея, а когато Чарли отсъствал, двамата заминавали за вилата му в Бъркшър през уикенда. Съзнавала, че постъпва непочтено спрямо Чарли, но просто не можела да се възпре. Към Коледа същата година отношенията им вече видимо се обтегнали. Чарли се занимавал с кризата на някакъв обект в Милано и в същото време трябвало да поеме важна сделка в Токио, където преговорите били в застой. Почти не се спирал у дома, а когато бил там, бил замаян от часовата разлика, уморен от пътуване или изнервен от нещо и в повечето случаи си го изкарвал на Карол.

Не че се виждаха често. Той непрекъснато летеше за някъде да решава поредния възникнал проблем. През тези месеци и двамата бяха благодарни на бога, че нямат деца, а Карол за сетен път се уверила колко са се отдалечили един от друг. Вече изобщо не им оставаше време да поговорят, да споделят чувствата си или просто да бъдат заедно. Той имаше своята работа, а тя — своята, и единственото, което ги свързваше, бяха няколко нощи месечно, които прекарваха в едно легло, и разните тържества и официални вечери, които посещаваха заедно от време на време. Карол започнала да се пита що за съвместен живот са изградили и дали изобщо могат да се нарекат семейство. Може би бракът им бе просто една илюзия? Вече не можеше с лекота да отговори на въпроса дали го обича, или не. Що се отнася до Чарли, той през цялото това време беше толкова зает със собствената си работа и проблеми, че дори не бе забелязал какво става. Изобщо не му правеше впечатление, че Карол се е променила от предишното лято и постепенно се отдалечава от него. Дори новогодишната нощ прекара сам, в хотелската си стая в Хонконг, но бе толкова погълнат от сделката, че забрави да й се обади. Карол отиде със Саймън в Анабел.

Всичко излезе наяве през февруари, когато Чарли се върна по-рано от една командировка в Рим и не я завари у дома, а когато се прибра в неделя вечерта, тя изобщо не си направи труда да му даде обяснение. Дори не каза, че е гостувала на приятели за уикенда. Нещо във вида й го смути. Тя просто сияеше. Красива и отпочинала, както някога, когато оставаха в леглото през целия уикенд. Но кой в наши дни има време за това? И двамата бяха заети хора. Дори пусна някаква шега в този дух. Не беше особено обезпокоен. Може би дълбоко в душата му се бе пробудило някакво подозрение, но разумът му още дремеше.

Всъщност накрая Карол сама му призна всичко, съвсем искрено. Знаеше, че подсъзнателно е усетил, че нещо не е наред, и не искаше да чака да се случи нещо драстично, за да му каже. И така, една вечер се прибра доста късно от работа, седна срещу него на масата и му изсипа цялата истина. Чарли остана като попарен. Просто стоеше и слушаше, а в очите му се насъбираха сълзи. Карол му призна всичко. Разказа му как е започнала връзката й и че продължава вече три месеца с кратко прекъсване, след като са се върнали от Париж, когато се опитала да престане да се среща със Саймън, но не могла.

— Не знам какво друго да ти кажа, Чарли, освен че според мен трябва да знаеш — завърши тихо тя, а гласът й звучеше по-дрезгаво от обичайното, невероятно възбуждащ. — Не можем да продължаваме вечно така.

— Какво смяташ да нравиш? — попита глупаво Чарли, като си напомняше, че подобни неща се случват понякога и трябва да се приемат стоически, но в онзи миг можеше да мисли само за това колко го е наранила и колко много я обича въпреки всичко. Не беше си представял острата болка, която изпита, когато тя му каза, че е спала с друг мъж. Въпросът всъщност беше дали обича Саймън, или просто й е било нужно разнообразие. Чарли просто трябваше да го зададе.

— Влюбена ли си в него? — бе попитал, макар че в гърдите, в стомаха и в главата му сякаш избухнаха фойерверки.

Какво, по дяволите, ще правя, ако Карол ме напусне, питаше се през болката. Дори не можеше да си го представи, така че бе готов, дори решен, да й прости всичко. Единственото, което му беше ясно, бе, че не иска да я загуби.

Карол мълча дълго, преди за отговори, и накрая изрече колебливо:

— Да, струва ми се.

Отговори му съвсем честно. Винаги бе постъпвала честно с него. Тъкмо затова му беше казала истината.

— Не знам какво да ти кажа. Когато съм с него, съм съвсем сигурна. Но обичам и теб. Винаги ще те обичам.

В живота й не бе имало друг мъж като Чарли. Нито пък друг като Саймън. Обичаше и двамата по свой начин, но съзнаваше, че ще трябва да направи избор. Можеше да продължи така дълго време, мнозина го правеха. Но знаеше, че не би издържала. Беше се случило и трябваше да се справи с това. А също и Чарли. Саймън вече бе казал, че иска да се ожени за нея, но и дума не можеше да става за това, преди да уреди нещата със съпруга си. Саймън бе казал, че напълно я разбира и е готов да чака колкото й е нужно.

— Звучи като че се каниш да ме напускаш — бе проплакал Чарли, вперил поглед в лицето й, после я бе прегърнал през раменете и двамата си бяха поплакали. Не искаше да я загуби, дори и така.

— Как можа да се случи тъкмо на нас? — бе попитал след малко. Струваше му се невъзможно, немислимо Карол да постъпи така с него. Но ето че го бе направила и нещо в изражението и държането й му подсказваше, че не е готова да се откаже с лека ръка от Саймън. Чарли се опита да се държи като разумен човек, но трябваше да поиска тя да престане да се среща със Саймън.

Съгласен бе да отидат заедно на психотерапевт. Съгласен бе на всичко, стига нещата да се оправят.

Карол опита всичко възможно, за да спаси брака им. Съгласи се да посещават семейни консултации и дори престана за известно време да се вижда със Саймън. Но не издържа дълго. В края на втората седмица вече бе ужасно изнервена и осъзна, че не може да се откаже напълно от него. Двамата с Чарли непрекъснато се караха. Проблемите в брака им, за които доскоро не подозираха, сега внезапно бяха излезли наяве. Скандалите, които бяха избягвали толкова години, избухнаха като пробудил се вулкан и двамата се спречкваха всеки път, като се видеха. Чарли беше вбесен от случилото се и му се искаше да убие някого, за предпочитане Саймън. Тя признаваше, че се е чувствала ужасно потисната, задето толкова често я е оставял сама. Смяташе, че двамата не са нищо повече от добри приятели или подходящи съквартиранти. Чарли не се грижел за нея както Саймън. Казваше, че бил незрял и го обвиняваше, че е пълен егоист. Оплакваше се, че като се върнел от пътуване, бил твърде уморен дори да мисли за нея или да поговори с нея, и единственото, което искал от нея, било да се любят. Напразно се опитваше да й обясни, че за него това е начин на общуване и така казва много повече за чувствата си, отколкото би могъл да изрече с думи. Според нея това само доказваше колко различни са жените и мъжете. Взаимните им обвинения се задълбочаваха и изостряха. Един ден Карол го смая, като заяви пред консултанта, че според нея целият им брак бил изграден в полза на Чарли и че Саймън бил първият мъж, който наистина се интересувал от нея и от чувствата й. Чарли просто не можеше да повярва на ушите си.

По онова време тя отново бе започнала да се среща със Саймън, но криеше от Чарли и след седмица бяха затънали в непреодолимо блато от измами, скандали и взаимни обвинения. Накрая Карол не издържа. В средата на март, докато Чарли бе за три дни в Берлин по работа, си опакова нещата и се изнесе при Саймън. Съобщи му по телефона. Каза, че не е в състояние да продължава така. За всички бе болезнено и напрежението бе твърде голямо. Чарли дълго плака в хотелската си стая.

— Не искам да се превърнем в това — бе казала през сълзи, когато се обади. — Не понасям онова същество, в което се превръщам, когато съм с теб. Не понасям онова, което съм и което казвам и правя. Започвам да намразвам и теб, Чарли. По-добре да се откажем. Просто не мога да го направя.

Не спомена, че не можеше дори да работи по делата си, докато се намираше в тази безумна ситуация.

— Защо не? — избухна на свой ред Чарли, обладан от справедлива ярост. — Повечето бракове оцеляват след любовна авантюра на единия партньор. Защо ние да не можем?

Беше като зов за помилване.

От другия край последва дълго мълчание. Дори тя съзнаваше, че има пълно право да се гневи.

— Чарли, не желая повече да живея така — промълви накрая тя и по гласа й личеше, че говори ужасно сериозно.

Това бе краят. За нея всичко бе свършило. По някаква причина го беше разлюбила и се беше влюбила в друг. Може би изобщо нямаше разумно обяснение и никой не беше виновен. Все пак бяха човешки същества, непредсказуеми и непостоянни в чувствата си. Никой не би могъл да каже защо се е случило. Просто се беше случило и толкова. Карол го бе напуснала заради Саймън, независимо дали на Чарли му харесваше, или не.

През следващите няколко месеца се мяташе между яростта и отчаянието. Едва успяваше да се съсредоточи върху работата си. Престана да се вижда с приятели. Понякога си стоеше сам вкъщи и мислеше за нея. Седеше на тъмно, гладен, уморен и все още не можеше да повярва, че всичко това му се е случило. Все се надяваше връзката и със Саймън да не просъществува дълго, да реши, че той е твърде стар за нея или твърде потаен. Или да разбере, че е само един надут дърдорко. Непрекъснато се молеше за това, но нищо подобно не се случи. Карол и Саймън изглеждаха много щастливи. Често виждаше снимките им по вестниците и списанията. Ненавиждаше ги за това. На моменти му се струваше, че агонията от отсъствието й ще го смаже. И когато вече не можеше да понася самотата, й се обаждаше. Най-ужасното беше, че гласът й звучеше постарому. Все така топъл, чувствен и леко дрезгав. Понякога се преструваше пред себе си, че тя скоро ще се върне, че просто е заминала някъде за няколко дни или е на гости за уикенда. Но не беше така. Карол си бе тръгнала. Вероятно го бе напуснала завинаги.

Къщата постепенно бе добила занемарен вид. Карол бе изнесла нещата си и вече нищо не изглеждаше същото като преди. Може би просто защото наистина не беше същото. Имаше чувството, че всичко, за което бе мечтал или желал, се е срутило под краката му и сега там се въргаляха само жалки отломки. Не му бе останало в какво да вярва и какво да обича.

Колегите му във фирмата забелязаха, че изглежда някак потиснат, уморен и отслабнал. Беше станал и доста раздразнителен, спореше с всички за всичко. Вече дори не се обаждаше на някогашните им приятели и отклоняваше всякакви покани от тяхна страна. Сигурен бе, че всички вече са покорени от чара на Саймън, а не му се искаше да слуша за тях с Карол и да научава в подробности какво правят или да отговаря на добронамерени въпроси. При все това четеше жадно всичко, което публикуваха за тях в клюкарските вестници. На кои тържества бяха ходили и кога бяха ги засекли в провинцията. Саймън Сейнт-Джеймс беше светска личност, а Карол винаги бе обичала да се показва в обществото. Сега това бе важна част от живота й със Саймън. Чарли се опитваше да не мисли непрекъснато за това, но изглежда през повечето време не можеше да мисли за нищо друго.

Лятото бе истинско мъчение за него. Знаеше, че Саймън има вила в Южна Франция, между Бордо и Сен-Жан-Кап-Фера, защото двамата с Карол му бяха гостували там. Все си представяше Карол на доста голямата яхта, която Саймън държеше в пристанището наблизо. Понякога дори сънуваше кошмари как тя се дави и се събуждаше плувнал в студена пот, ужасен, че не може да направи нищо, за да я спаси, а после се чувстваше виновен за кошмарите си, които може би означаваха, че подсъзнателно иска тя да се удави. Записа се отново при терапевта, за да поговори за това, но изглежда не бе останало много за казване. До септември Чарли Уотърстън вече изглеждаше напълно изпаднал.

Когато Карол се обади да му съобщи, че е подала молба за развод, не се сдържа и я попита все още ли живее със Саймън. И се прокле наум, защото знаеше отговора още преди да е задал въпроса, и дори си представяше изражението й как накланя леко глава, когато отговори тъжно:

— Знаеш, че е така. Чарли.

Не искаше да го наранява. Изобщо не бе искала да му причинява подобно нещо. Просто така се бе случило и тя нищо не можеше да промени. Беше много по-щастлива със Саймън, отколкото някога би могла да е с Чарли… Това бе всичко. Никога не бе мечтала за такъв живот, но сега откриваше, че ужасно й харесва. Прекараха целия август във вилата му във Франция и Карол с изненада установи, че харесва приятелите му. Самият той правеше всичко възможно, за да е щастлива. Твърдеше, че тя е любовта на живота му, жената, за която винаги е мечтал. В държането му към нея се бе появило нещо ново, някаква уязвима нежност, която преди не бе усещала. Карол също го обичаше дълбоко, но, естествено, не смяташе да говори за това с Чарли. Новата й любов непрекъснато и показваше колко празен е бил бракът й с Чарли. Съюз на две себевлюбени същества, които минаваха през живота един до друг, но почти не се докосваха и никога не общуваха истински. Доскоро никой от двамата не го бе осъзнавал, а сега тя го разбираше, но Чарли все още не. Карол искаше и той да е щастлив и се надяваше да срещне нова любов, но той като че ли дори не се опитваше.

— Ще се омъжиш ли за Саймън?

Винаги, когато и зададеше подобен въпрос, имаше чувството, че някои е стъпил на гърлите му и го задушава, но просто не можеше да се спре, макар че му се искаше да си прехапе езика.

— Не зная, Чарли. Не сме говорили за това — излъга тя. Саймън много искаше да се оженят, но за момента не беше нужно Чарли да знае за плановете им. — Засега това не е толкова важно. Първо трябва да уредим нещата между нас двамата.

Най-после го беше накарала да си наеме адвокат, но той почти не държеше връзка с него.

— Трябва да си поделим покъщнината. Кажи ми кога си свободен.

Чарли усети, че му призлява, като го чу.

— Защо не опитаме отново? — попита, макар да се ненавиждаше за слабостта, която звучеше в гласа му. Но толкова я обичаше, че мисълта да я загуби завинаги, го убиваше. А и защо бе нужно да разделят покъщнината. Какво го интересуваха някакви сервизи или дивана и чаршафите? Той искаше Карол. Искаше онова, което ги бе свързвало. Искаше животът им да потече както преди. Все още не разбираше какво му говори тя отсреща.

— Ами ако имахме дете?

Незнайно защо бе решил, че Саймън е твърде стар дори да мисли за това. На шестдесет и една, след три брака и няколко отрочета едва ли би пожелал да има дете от нея. Значи това бе единственото, което Чарли би могъл да й даде, а Саймън не.

Отсреща последна дълго мълчание. Карол затвори очи и се опита да събере сили да му отговори, не искаше да има дете от него. Всъщност изобщо не искаше деца. Имаше кариерата си. А сега имаше и Саймън. Някакво си бебе бе последното нещо, което й трябваше в момента. От Чарли искаше единствено развод, така че всеки да може да поеме своя път и да престанат да се нараняват взаимно. Не смяташе, че това е прекалено много.

— Твърде късно е, Чарли. Няма смисъл да говорим за това сега. Никой от нас не е искал дете.

— Може да сме сгрешили. Може би всичко щеше да е различно, ако имахме деца. Може би те биха скрепили брака ни.

— Това само би усложнило нещата. Децата не могат да закрепят брака, само правят раздялата по-трудна.

— Би ли родила дете от него? — попита отчаяно Чарли.

Дори не можеше да понася гласа си, когато говореше с нея. Винаги се превръщаше в молител. Горкият нещастник, който коленичи пред красивата принцеса и я моли да се върне. Мразеше се за тази си слабост, но не знаеше какво друго да й каже, а би направил всичко, ако Карол се съгласеше да напусне Саймън и да се върне у дома.

— Не, не смятам да раждам дете от него. — Гласът й заучеше нервно и ядосано. — Просто се опитвам да си изградя нов живот с него. Не искам да провалям твоя, нито да ти причинявам повече болка, Чарли. Защо просто не ме оставиш да си отида? С нас двамата се случи нещо. Дори не съм сигурна, че разбирам какво точно, но в брака нещата просто невинаги потръгват добре. Все едно че някой е умрял. Не би могъл да спориш с него и да отричаш факта. Нито да го промениш. Не би могъл да обърнеш времето назад и да го върнеш между живите. Така че просто ще трябва да продължиш нататък. Нашият брак е мъртъв. Поне за мен.

— Не мога — отвърна задавено Чарли и по тона му разбра, че казва истината. Предишната седмина го беше срещнала случайно и видът му бе направо ужасен. Изглеждаше уморен, бледен и изтощен, но колкото и странно да беше, все още и се струваше невероятно привлекателен. Беше много хубав мъж и дори в нещастието си изглеждаше красив.

— Не мога да живея без теб, Карол.

Най-лошото беше, че Чарли говореше сериозно и тя го знаеше.

— Напротив, Чарли, можеш… Налага се.

— Но защо?

Напоследък не му идваше наум никаква основателна причина да продължава да живее. Жената, която обичаше, го бе напуснала. Работата му му беше омръзнала. Непрекъснато му се искаше да остане сам. Дори къщата, която толкова бе обичал доскоро, като че бе изгубила очарованието си. Въпреки това не желаеше да я продава, защото пазеше твърде много спомени, свързани с нея. Карол бе враснала прекалено дълбоко в живота му и не можеше да си го представи без нея. Нито пък искаше. Искаше само едно, да върне онова съществуване, което бяха споделяли доскоро, но беше невъзможно. Сега всичко това принадлежеше на Саймън. Копелето му гадно!

— Чарли, прекалено млад си, та да говориш така. Само на четиридесет и две си и целият живот тепърва ти предстои. Имаш успешна кариера и си много талантлив архитект. След време ще срещнеш някого, ще имаш деца.

Съзнаваше, че разговорът им е доста странен, но не знаеше как да го накара да се опомни, макар че подобни разговори с Чарли дразнеха и Саймън. Той смяташе, че двамата просто трябва да си разделят покъщнината, да се разведат цивилизовано и всеки да продължи пътя си. Двамата бяха достатъчно млади, за да си устроят живота добре с някого другиго. Саймън смяташе, че Чарли се държи като истински егоист и създава излишно напрежение. Не пропускаше да подчертае какво мисли за подобно държане и че никак не му се нрави.

— Такова нещо може да се случи с всекиго по всяко време, казвам ти. Или поне с повечето хора. Първите ми две съпруги ме напуснаха, но аз не съм се тръшкал по земята и не съм продавал фасони цяла година — казваше раздразнено Саймън. — Мен ако питаш, много си го разглезила този твой мъж.

Карол се опитваше изобщо да не говори със Саймън за Чарли. Чувстваше се виновна и раздвоена и трябваше да го преодолее сама. Не искаше да се върне при Чарли, но пък не можеше и да го зареже така, като случайно блъснат пешеходец оставен да умре на пътя. Съзнаваше, че е прегазила самолюбието му, но нямаше представа какво би могла да стори. Как да оправи нещата или поне да ги направи по-безболезнени. Опитваше се да проявява тактичност, но самият Чарли не я улесняваше. Просто отказваше да я остави да си отиде и всеки път, когато говореше с нея. Карол имаше чувството, че се сблъсква с удавник и ако му позволи, ще повлече и нея към дъното в отчаяните си опити да изплува. Трябваше някак да се отдалечи от него, заради собственото си оцеляване.

В края на септември най-сетне си разделиха покъщнината. Саймън бе заминал по някакви семейни дела в Северна Англия и Карол прекара един крайно мъчителен уикенд, докато с Чарли огледат всичко в къщата. Той държеше да обсъдят всеки предмет не защото искаше да я измами по някакъв начин, а защото всеки миг с Карол му се струваше още една възможност да я убеди да напусне Саймън и да се върне при него. Беше истински кошмар и за двамата. Карол не искаше да чува всичко това, а Чарли се презираше задето го казва. Не можеше да повярва, че изрича подобни неща, но просто не би могъл да я остави да си иде, без да опита. Готов бе да хленчи жалко, да се пазари и унижава с надежда да я накара да размисли. Но Карол отдавна бе взела решение.

Като я изпращаше в неделя, Чарли дори й се извини.

— Съжалявам, че се държах като идиот през целия уикенд — каза той, застанал на прага с унила усмивка — Просто не знам какво ми става. Всеки път щом те видя или говоря с теб, направо откачам.

Това наистина й се стори най-нормалното нещо, което бе изрекъл от събота сутрин, когато се заеха да оглеждат и поделят покъщнината. Изглеждаше направо ужасно, а Карол не се чувстваше много по-добре от него.

— Няма нищо, Чарли. Знам, че не ти е лесно.

Но и на нея самата не й беше лесно, а съвсем не бе убедена, че Чарли го разбира. Всъщност със сигурност не разбираше, не искате да го проумее. За него нещата бяха прости. Карол го беше напуснала по свой избор. Освен това тя си имаше Саймън. Беше го оставила заради друг, а Чарли си нямаше никого. Тя нито за миг не бе оставала сама, без подкрепа и утеха, а той бе загубил всичко, за което някога бе мечтал.

— Постъпваш ужасно — каза той като я гледаше право в очите. — Надявам се след време да не съжаляваш за действията си.

— Аз също — отвърна Карол и го целуна по бузата.

После му каза да се пази и след миг се изгуби от погледа му с ягуара на Саймън. Чарли дълго гледа след колата, опитвайки се да проумее, че всичко е свършило и че тя никога вече няма да се върне при него. Но като се върна в къщата и видя нещата й, струпани на купчини по пода, и всичките им сервизи, подредени старателно на масата в трапезарията, вече не можеше да се преструва. Отпусна се на един стол и се разплака. Тя толкова му липсваше! Дори този уикенд, който бяха прекарали заедно, докато си поделяха имуществото, му се струваше по-добре от нищо.

А когато най-сетне престана да плаче, навън беше вече тъмно и по някакъв странен начин се почувства по-добре. Вече не можеше да се преструва дори пред себе си. Не можеше да избяга от фактите. Карол го беше напуснала. Смяташе да я остави да вземе каквото си поиска от тези неща, след като само това би могъл да й даде.

Но вместо да се оправят, в началото на октомври при Чарли нещата се влошиха още повече. Човекът, който ръководеше нюйоркския клон на фирмата, получи инсулт, а онзи, който би могъл да го замести, напусна, за да открие собствена фирма в Лос Анджелис, и двамата старши съдружници, Бил Джоунс и Артър Уитакър, дойдоха в Лондон да предложат на Чарли да се върне в Ню Йорк и да поеме нещата там. Това бе последното, което Чарли би искал да му предложат. От мига, в който бе дошъл да живее в Лондон преди десет години, бе разбрал, че изобщо не иска да се връща в Ню Йорк. Това десетилетие в Европа бе изпълнено с вълнуващи творчески успехи. Според Чарли един архитект бе много по-свободен и независим в чужбина, особено в Италия и Франция. С удоволствие бе отскачал до Азия, но възнамеряваше да остане в Европа за постоянно.

— Не мога — бе отвърнал импулсивно в първия момент, като чу предложението им, но двамата старши съдружници се бяха оказали доста по-упорити. Имаха нужда от него в нюйоркския клон.

— Защо не? — попитаха го съвсем открито.

Искаше му се да им отговори, че просто не желае да напуска Лондон, но, естествено, не го направи.

— Дори ако накрая решиш да се върнеш пак тук, нима това е причина да не искаш да поработиш година-две в Ню Йорк? В Щатите в момента има много новости в нашата област. Може дори да решиш, че предпочиташ да живееш там.

Не искаше да им обяснява, че е малко вероятно да се случи подобно нещо. Те също не му изтъкнаха направо, че след като жена му го е зарязала, няма причина да не приеме работата, за разлика от останалите, които им бяха хрумнали като възможност. Чарли не бе обвързан с нищо и беше напълно свободен да прави каквото си поиска. Нямаше жена, нито деца или някакви други роднини. Изобщо нямаше пречки да даде къщата си под наем за година-две и да се премести в Ню Йорк, за да поеме ръководството на тамошния клон. Поне докато намерят някой подходящ за тази работа. Чарли обаче изобщо не беше възхитен от идеята или склонен да направи веднага каквото искаха от него.

— За нас е много важно, Чарли. Няма към кого другиго да се обърнем.

Знаеше, че е така. Бяха в доста затруднено положение. Шефът на чикагския клон не можеше да поеме поста, защото здравословното състояние на съпругата му се беше влошило драстично през последната година. Имаше рак на гърдата и й правеха хемотерапия, така че не биха могли да ги карат да се местят тъкмо сега. Никой в нюйоркския клон не беше достатъчно опитен и квалифициран, за да поеме ръководството. Логично беше да се спрат на Чарли и той бе напълно наясно, че ако категорично откаже да замине, ще навреди на кариерата си. Ужасяваше се от всичко, което включваше едно подобно преместване.

— Наистина бихме искали да обмислиш нещата — настояваха те, а Чарли имаше чувството, че към него се приближава експресен влак и всеки миг ще го премаже, но няма как да се отмести от релсите. Не можеше да повярва, че всичко това наистина се случва, и просто не знаеше какво да каже. Искаше му се да се обади на Карол и да обсъди всичко с нея, но това, разбира се, бе немислимо.

Всичко около него се променяше главоломно. Все още не можеше да повярва, че само за няколко кратки месеца е загубил жена си, а ето че го принуждаваха да се откаже от живота в Европа, който толкова обичаше. Цели две седмици беше в агония, докато обмисляше какво да прави. Старши съдружниците се бяха върнали в Ню Йорк след няколко дни. Чарли бе обещал да ги уведоми веднага щом вземе решение. Но колкото и да го обмисляше, все не намираше начин да откаже на молбата им.

Дори не можеше да им каже, че съпругата му не е съгласна да замине. Всички знаеха много добре, че само той трябва да вземе решение и някъде към средата на месеца му стана ясно, че изобщо няма избор. Трябваше да замине, не биха му простили, ако не го направи. Опита се да измоли шест месеца отсрочка, като се надяваше, че дотогава все ще намерят кой да оглави нюйоркския клон, но пък от друга страна, можеше да им отнеме година или повече. Утвърдили се архитекти, които следват начертаната си кариера, не се намираха под път и над път. В Лондон трябваше да го замени досегашният му помощник, Дик Барнс. Той беше умно момче и Чарли бе сигурен, че ще се справи добре с работата. Всъщност това дори го безпокоеше малко, защото Дик Барнс отдавна ламтеше за мястото му и това можеше да се окаже неочакван шанс за него да го спечели. Беше талантлив като него и почти толкова опитен и Чарли се боеше, че ако Дик в продължение на година управлява успешно лондонския клон, едва ли ще е готов просто така да го остави да се върне и да поеме нещата. А той в никакъв случай не искаше да остава задълго в Ню Йорк. В крайна сметка все пак подписа договор да се върне в Америка за една година и преди да се усети, животът му сякаш се преобърна. Веднага започна да се готви за път, защото от Ню Йорк настояваха да замине преди Деня на благодарността. Дори Карол му се обади, след като бе научила от съпруга на една своя приятелка, който бе подчинена на Чарли. Поздрави го за новото назначение, макар да бе изненадана, че се е съгласил да напусне Лондон.

— Всъщност не смятам, че се издигам в йерархията — бе отвърнал той мрачно, все пак доволен, че се с обадила. За него последната година бе минала като някакъв кошмар и вече едва си спомняше безметежните щастливи дни и какво е да си в хубаво настроение. Откакто го бе напуснала, като че всеки ден се случваше нещо ужасно. — Последното, което ми се иска, е да се връщам в Ню Йорк.

Въздъхна тъжно. Наистина не му се щеше да напуска Лондон. Карол го разбираше много добре. Знаеше какво означава за него да живее в Европа и колко щастлив се бе чувствал тук. Тъкмо затова му се беше обадила. Въпреки всичко й се щеше да го ободри, макар да знаеше, че Саймън не би одобрил обаждането й.

Той самият говореше често с две от бившите си съпруги, но те се бяха омъжвали по няколко пъти след развода им, а не се бяха вкопчили в него както Чарли в Карол.

— Може би промяната за известно време ще ти се отрази добре — рече меко Карол. — Една година не е цяла вечност, Чарли.

— На мен поне ми се струва цяла вечност — бе отвърнал той, загледан през прозореца на кабинета си. Макар да бе далеч, Карол сякаш бе пред очите му. Толкова хубава и желана! Искаше му се да не е така, но уви. Щеше да е странно усещане да се намира далеч от нея. Вече нямаше да се налага да мисли дали ще я срещне. В Лондон винаги можеше да налети на нея в някой ресторант или магазин или на входа на Хародс. Но не и ако заминеше надалеч.

— Не знам как се забърках във всичко това — промърмори той, като си мислеше за Ню Йорк.

— Струва ми се, че не си имал голям избор — отвърна съчувствено Карол.

— Така е.

Вече нямаше избор за нищо. Нито за нея, нито за работата си, нито дали да замине за Ню Йорк, или не. Не бе искал нито едно от тези неща.

После, за да смени темата, го попита какво смята да прави с къщата. По закон тя все още притежаваше половината, макар да не бе имала нищо против той да живее там. Нямаше спешна нужда от пари и със сигурност не смяташе да се нанесе там със Саймън. Нямаше причини да не я задържат като обща собственост.

— Мислех да я дам под наем — отвърна той и тя промърмори някакво съгласие.

Но два дни по-късно му се обади отново. Беше помислила над проблема и дори го беше обсъдила подробно със Саймън, макар да не спомена за това пред Чарли. И двамата обичаха този дом, но според нея бе едно Чарли да живее там, а съвсем друго да пуснат квартиранти, които сигурно ще съсипят всичко и ще подбият цената на къщата. Каза, че при това положение предпочита да я продадат, и помоли Чарли да я обяви за продан, преди да напусне Лондон.

Все едно че му съобщи за смъртта на скъп приятел. Чарли обожаваше дома си, но този път дори нямаше сили да спори с нея, а и започваше да разбира, че няма смисъл да се вкопчва в нещо като удавник за сламка. Миналото си бе отишло безвъзвратно, така че можеше да се раздели и с дома си. Обмисля го няколко дни и накрая обяви къщата за продан. За изненада и на двамата тя се продаде за десетина дни, и то на добра цена.

Но това не беше особена утеха за Чарли.

Още преди да си купи билет за самолета, договорът бе подписан, къщата продадена, а всичките му вещи — дадени на съхранение. Карол бе дошла преди седмица да се сбогува и както очакваше, срещата им бе болезнена и за двамата, изпълнена с мъка от негова страна и чувство за вина от нейна, с безмълвни укори, които изпълваха къщата като живи същества.

Карол не знаеше какво би могла да му каже, докато минаваха от стая в стая, и си припомняше всички дребни неща и мили моменти, преживени тук. Накрая просто се разплака. Стоеше в спалнята, с лице към прозореца, а сълзите се стичаха по лицето й. Градината бе оголяла, листата на дърветата — окапали. Дори не чу как влезе в стаята и застана до нея, потънал в собствените си спомени, и когато тя се обърна да си върни, се изненада, че го вижда там.

— Този дом ще ми липсва — промълви тихо тя и избърса сълзите.

Той само кимна в отговор. Този път по изключение не плачеше. Може би бе изживял твърде много болка, изгубил бе твърде много неща и сега се чувстваше почти като статуя.

— На мен ще ми липсваш ти — прошепна. Думите изобщо не можеха да изразят чувствата му.

Карол бавно пристъпи към него.

— Ти на мен също — отвърна тихо и двамата дълго стояха прегърнати. Искаше му се нищо да не се бе случвало през последните месеци. Струваше му се, че ако не беше Саймън, двамата с Карол все още биха си живели тук, всеки зает със собствените си дела и обикновено твърде далеч едни от друг, но все пак щастливи да се приберат у дома. Ако не бяха се разделили, би могъл да откаже работата в Ню Йорк, тъй като нейната работа тук бе твърде важна, за да поиска да я местят.

— Съжалявам, Чарли — каза само тя, а той седеше и се питаше как десет години от живота му са се стопили като в мъгла. Защо бе изгубил всичко? Съпругата си, дома си, живота си тук, в Европа.

Като че ли времето се бе върнало назад и трябваше да започва отначало. Като в онази детска игра, „Не се сърди, човече“, беше стигнал почти до победата и го бяха върнали на първото квадратче. Само че всичко се случваше наяве. Струваше му се, че в това има нещо невероятно, дори сюрреалистично.

Излязоха от къщата, хванати за ръка, и след няколко минути тя потегли. Беше неделя и му беше обещала да дойде от Бъркшър да се видят. Този път Чарли дори не си беше направил труда да я попита дали е щастлива, защото бе съвсем очевидно, че животът й напълно се е слял с този на Саймън. Бяха му нужни около девет месеца, за да го разбере, и всеки миг от тях бе причинил страдания и болка и на двамата.

Чарли даде останалите си вещи на съхранение и се премести в Кларидж за последните си няколко дни в Лондон за сметка на фирмата. Дори му организираха мила прощална вечеря в Савой, на която присъстваха всичките му колеги и доста важни клиенти. Неколцина приятели също се опитаха да го изведат някъде, преди да замине, но той се извини, че бил твърде зает да приключи делата си в службата. Не беше виждал повечето от тях, откакто Карол го напусна, и за него би било твърде болезнено да обяснява положението си. Беше далеч по-лесно просто да не излиза някъде и да си тръгне от службата, без да казва нищо.

Докато оглеждаше за последен път кабинета си, се появи Дик Барнс и заяви, че се надявал скоро пак да се видят, но Чарли знаеше, че го казва по-скоро от учтивост. Беше съвсем естествено да се надява Чарли да си остане в Ню Йорк, а той самият да поеме лондонския клон. Чарли не го винеше. Всъщност вече не обвиняваше никого, дори Карол. Обади й се предишната вечер да се сбогува, но тя беше излязла и не я потърси повече. Реши, че всъщност така е по-добре. В момента нямаше какво повече да си кажат, освен колко съжаляват и двамата. Все още очакваше от нея някакво обяснение за случилото се, защото така и не можеше да го проумее. Но в края на краищата тя си имаше Саймън, а Чарли си нямаше никого, който да го утеши.

Когато се събуди в деня на заминаването си, навън валеше като из ведро, а Чарли имаше чувството, че през нощта са пуснали някаква скала върху гърдите му. Дълго лежа в хотелското си легло, потънал в размисъл. Внезапно му се прииска да зареже всичко. Да напусне работа, да се опита да откупи обратно къщата и да откаже да напусне Лондон. Беше безумна идея и никога не би го направил. Дори той го разбираше. Просто в първия миг му се стори ужасно привлекателна, докато си лежеше под завивките и слушаше дъжда, опитвайки се да се накара да стане от леглото и да отиде в банята. Трябваше да е на летището в единадесет, макар че полетът му беше чак в един. Сутринта му се стори безкрайно дълга. Докато лежеше, унесен в подобни мисли, едва се сдържа да не се обади на Карол. Взе хубав топъл душ, облече тъмен костюм с бяла риза и вратовръзка от Хермес и точно в десет беше пред хотела и чакаше такси, вдъхвайки за последно лондонския въздух, заслушан в шума на преминаващите коли, загледан в познатите сгради наоколо. Струваше му се едва ли не, че за пръв път напуска дома си. Все още не можеше да повярва, че тръгва, и дълбоко в себе си се надяваше някои да го спре, преди да е станало твърде късно. Все чакаше тя да дотича отнякъде и да се хвърли на врата му, да му каже, че всичко това е било просто лош сън и вече е свършило.

Но таксито най-сетне бе пристигнало и портиерът го бе погледнал въпросително, задето се бавеше. На Чарли не му остана нищо друго, освен да се качи в таксито и да поеме към летището. Тя нямаше да дойде. Никога вече Карол нямаше да се върне при него и той най-сетне го бе осъзнал. Тя вече бе момичето на Саймън.

Минаха през целия град. С натежало като камък сърце гледаше как хората бързат насам-натам, залисани в ежедневните си грижи, а дъждът се сипеше безмилостно над главите им. След по-малко от час бяха на Хийтроу.

Вече нямаше връщане назад.

 

 

— Искате ли нещо за пиене, господин Уотърстън? — попита учтиво стюардесата. — Шампанско? Чаша вино?

Чарли, който не сваляше поглед от прозореца, се обърна сепнато. Летяха вече около час и най-сетне бе престанало да вали.

— Не, благодаря. Нямам нужда от нищо — отвърна той вече не толкова мрачно, както при качването си в самолета. Всички бяха забелязали, че изглежда ужасно нещастен. Не бе пожелал коктейл, нито бе докоснал слушалките на седалката до него.

Чарли се обърна отново към прозореца и когато момичето се приближи да му поднесе вечерята, вече спеше.

— Питам се какво ли му се е случило — сподели едната стюардеса с колежката си в кухнята. — Изглежда съсипан.

— Може да е изкарал няколко безсънни нощи и да е изневерявал на жена си — ухили се другото от момичетата.

— Защо мислиш, че е женен? — попита разстроена стюардесата, която му бе предлагала шампанско.

— Не носи халка, но има белег на безименния пръст на лявата си ръка, а това е сигурен признак, че е мамил жена си.

— Може да е вдовец — опита се да ги ободри друга тяхна колежка, но и двете само изохкаха съжалително.

— Ами! Просто още едни уморен бизнесмен, който изневерява на жена си, повярвайте ми — ухили се най-възрастната стюардеса и тръгна по пътеката към помещението на първа класа с табла пресни плодове, сирена и сладолед с ядки. Спря се до Чарли и го огледа внимателно, но той все още спеше дълбоко и дори не се помръдна като мина бавно край него.

Колежката й не грешеше напълно. Вечерта, преди да напусне Лондон Чарли най-сетне бе свалил брачната си халка. Държа я дълго в ръката си. Гледаше я и си припомняше деня, в който Карол я бе сложила на пръста му. Оттогава бе минало доста време. Десет години в Лондон, девет, от които с Карол. Но въпреки че летеше за Ню Йорк, Чарли все още не бе осъзнал, че всичко е свършило. Все още носеше халката в джоба си и докато спеше на хиляди метра над земята, сънуваше, че отново е с нея. Тя се смееше и му говореше нещо, а той се мъчеше да я докосне. Но когато стигна до нея и се опита да я целуне, тя извърна лице. Чарли забеляза някакъв мъж в далечината, който ги наблюдаваше. Вдигна поглед и видя, че тя също се е обърнала нататък. Мъжът й махна с ръка, а тя тръгна към него. Изплъзна се от прегръдката на Чарли и той остана да гледа безсилно как отива при онзи мъж. Беше Саймън и му се надсмиваше в лицето.