Даниел Стийл
Призракът (15)

Глава петнадесета

Цял ден бе чел дневника на Сара. От сутринта почти до полунощ, когато най-сетне го остави с усмивка. Мислеше си колко малко е подозирала какво ще й се случи нататък. Тъкмо бе прочел за срещата й с Франсоа и също като Франсоа бе запленен от смелостта й в онази гора край Диърфийлд.

Не можеше дори да си представи, че някога ще срещне такава жена, и тази мисъл внезапно го натъжи. Почувства се ужасно самотен и изведнъж осъзна, че отдавна не се бе обаждал на Карол. Всъщност от онази злополучни коледна вечер, когато гостите на Саймън ги бяха прекъснали. Почувства се съвсем ограбен и самотен и реши да излезе да се поразтъпче и да подиша чист въздух. Нощта беше ясна и студена, а небето — обсипано с милиарди звезди, но от това като че ли само му ставаше още по-тъжно. Нямаше с кого да сподели тази красота, нито с кого да поговори за Сара. Вече дори не мечтаеше отново да види призрака й, ако първия път действително го бе видял. Копнееше за нещо много по-истинско. Влезе обратно в къщата, но самотата го задушаваше. Мислеше си за всичко, което бе изгубил в Англия, и му се струваше, че вечно ще тъгува за предишния си живот. Не можеше да си представи, че ще се влюби отново и ще сподели живота си с някого другиго. Можеше само да се моли Саймън да й омръзне. Знаеше, че би я приел отново в живота си начаса, стига да се върне.

Но всичко това беше без значение. Качи се бавно по стълбите, а мислите му неусетно преминаха от Карол към Сара и Франсоа. Какви късметлии са били! Съдбата ги бе благословила и пътищата им се срещнали. Или просто са били необикновени хора. Всеки от двамата бе изстрадал, за да заслужи тази благословия. Продължи да мисли за тях и след като си легна. Искаше му се да чуе познатото шумолене и да повярва, че са някъде наблизо. Но в стаята не се чуваше никакъв шум, дори тих порив на вятъра. Нищо, което да му подскаже присъствието им. Може би трябваше да се задоволи с думите й, след като бе намерил дневниците й.

Унесе се в дрямка, но и насън виждаше тях. Смееха се и тичаха в гората. Цяла нощ чуваше странни звуци и си мислеше, че най-сетне е открил водопада, или мястото, където се бе изгубила. Като се събуди сутринта, валеше дъжд. Помисли си да стане и да свърши някои неща по къщата, но осъзна, че не му се става, нито му се работи. Направи си чаша какао и се върна в леглото с дневниците.

Безпокоеше се за психическото си здраве. Дневниците постепенно го обсебваха напълно и вече не можеше да се спре. Трябваше да научи всичко, което й се беше случило в Америка. Отвори тетрадката на мястото, където бе стигнал предишната вечер, и се потопи отново в нейния свят.

 

 

За Сара обратният път до Бостън мина безпроблемно. Като че за да я накаже, задето ги бе разтревожила така, полковник Стокбридж изпрати неуморния и обожател лейтенант Паркър да я придружи. Но той се държа безукорно и тя прояви повече търпение към него отпреди. Преди да тръгнат от гарнизона, проведе дълъг разговор с полковника и въпреки неодобрението му, успя да получи съгласието му за онова, което си бе наумила.

Върна се в пансиона на вдовицата Ингърсол в толкова приповдигнато настроение, че едва след няколко дни научи за слуховете по неин адрес, разпространявани от новопристигналите в града. Варираха от смътни предположения до небивали преувеличения, дори я свързваха по пряка линия с крал Джордж Трети, но очевидно в града бе пристигнал някой, който знаеше, че е омъжена за граф Балфур. Някои смятаха, че наистина е починал, други — че е жив. Разказваха в ужасяващи подробности как бил погубен от разбойници по пътищата или го описваха като умопобъркан, който непрекъснато се опитвал да я убие, с което я принудил да избяга. Целият град жужеше. Повечето истории бяха много романтични, което я правеше още по-желана гостенка отпреди.

Сара не потвърди нито една от версиите. Проста продължи да се представя като госпожа Фъргюсън и остави въображението им да се развихря. Тревожеше се обаче, че щом е излязло наяве за кого е била омъжена, Едуард рано или късно ще научи къде е. А това още повече затвърди намерението й да напусне Бостън колкото се може по-скоро. Полковник Стокбридж й беше препоръчал неколцина добри работници, които обещаха да започнат строежа още напролет, а преди да тръгне от Диърфийлд, бе излязла с неколцина от тях да им окаже мястото. Успя да намери поляната много бързо, а връщането се оказа много по-кратко и не така вълнуващо като предишния път. Все още не бе простила на Франсоа де Пелерин за измамата.

Хората, които бе наела в Шелбърн, обещаха, че къщата ще е готова до края на пролетта, още повече че не ставаше дума за нещо претенциозно. Сара искаше съвсем проста дървена постройка с една голяма стая, трапезария, малка спалия и кухня. Трябваха и навеси и стопански постройки, но това можеше да се направи и по-късно, както и бараката за неколцината работници, които смяташе да наеме. Сега най-важна бе къщата и строителите смятаха, че ще се справят за нула време. Вероятно до началото на юни или дори по-рано. Всичко щеше да се прави на място с подръчни материали, само прозорците трябваше да се докарат от Бостън с волска талига.

Всъщност в околността имаше немалко хубави къщи, много по-елегантни от онова, което искаше Сара. Но тя нямаше желание да разточителства, а и не й беше нужно повече. Само най-необходимото.

Прекара зимата в Бостън Четеше, срещаше се с приятели, водеше дневник. Научи, че Ребека си има момиченце и му изплете шапчица и жилетка. Цяла пролет мисли само за къщата, която строеше в Шелбърн…

Към края на май вече не я свърташе на едно място и за втори път предприе дългото и уморително пътуваме до Диърфийлд. Яздеше до Шелбърн винаги, когато можеше, и наблюдаваше строежа на къщата, дърво по дърво, камък по камък. Тя постепенно оживяваше пред очите й. Строителите спазиха обещанието си и на първи юни можеше да се нанесе. Не й се искаше да се връща отново в Бостън дори само за да се вземе багажа, но все още имаше да урежда някои неща.

Трябваха й две седмици, за да се снабди с всичко необходимо, и към средата на юни потегли отново за Диърфийлд с фургон и една талига, препълнена с багаж. Придружаваха я двама водачи и един кочияш. Пътуването мина безпроблемно и всичко пристигна невредимо първо в Диърфийлд, а оттам, в Шелбърн. Докато разопаковаше багажа си, Сара намираше време да се порадва на красотата на околния пейзаж през лятото. Поляната, на която се издигаше къщата й бе тучна и зелена, а дърветата се издигаха високо над къщата и правеха хубава сянка. Всичко беше точно както си го бе представяла.

Имаше пет-шест коня, десетина овце, коза и две крави и беше наела две местни момчета да й помагат. Засега не бяха засели почти нищо, освен царевица, която вирееше навсякъде. Сара искаше първо да разучи земята, да я опознае. Единият от работниците й бе разпитал местните индианци за това кои култури ще вървят най-добре. Ирокезите знаеха по-добре от всеки друг какво вирее в района.

Към края на юни полковникът мина да я навести и тя сама му приготви вкусна вечеря, каквато готвеше за двамата си работници всеки ден. Отнасяше се с тях като със свои синове и полковникът бе очарован от простичката красота на новия й дом и няколкото прекрасни антики, които бе донесла от града. Все още не можеше да разбере защо се е отказала от един вероятно по-привилегирован живот сред висшето общество на Англия. Би било невъзможно да му обясни ужаса на брака си с Едуард, нито да сподели, че още се буди обляна в студена пот. Всеки ден, всеки час, дори всеки миг благодареше на бога за свободата си.

Почти всеки ден се разхождаше до водопада, стига да й останеше време. Това място й харесаше все повече и повече. Седеше на скалите понякога с часове. Пишеше или рисуваше, потопила крака в леденостудената вода. Обичаше да се катери по скалите и да се опитва да разбере как са се получили огромните отвори. Знаеше, че индианците разказват прекрасни легенди за това място и често си представяше как небесните господари са си подхвърляли огромните камъни като детски топки. Или как някога, много отдавна, това са били комети. При водопада намираше покой, какъвто не бе познавала преди, и старите рани най-сетне започваха да зарастват. Никога не бе изглеждала тъй здрава и не се бе чувствала така свободна. Най-сетне се бе отървала от демоните, оставила бе скръбта зад себе си… Животът й в Англия вече й се струваше някакъв далечен сън.

Един следобед, докато се прибираше от водопада под жаркото юлско слънце и си тананикаше тихичко някаква мелодийка, внезапно чу шум съвсем наблизо. Обърна се и го видя. Французинът я наблюдаваше мълчаливо от няколко крачки и ако вече не бе научила за миналото му, сигурно отново би се уплашила до смърт, защото видът му бе наистина войнствен. Яздеше без седло, гол до кръста, само с панталони от еленова кожа. Тя вдигна поглед към него, но никой от двамата не заговори. Предположи, че е тръгнал към гарнизона, но той всъщност идваше оттам и полковникът, естествено бе споменал за нея. Командващият гарнизона я смяташе за невероятна жена, а съпругата му още съжаляваше, че не е успяла да я убеди да остане в града.

— Но тя изглежда предпочита да живее тук, в тази пустош. Не ме питайте защо. Толкова хубаво момиче. Би трябвало да се върне в Англия. Не й е мястото тук.

Франсоа бе напълно съгласен с него, макар и по различни причини. Смяташе, че животът, които си е избрала, е доста опасен за нея, но гордата й решителност при срещата им преди шест месеца силно го бе впечатлила и оттогава насам често си мислеше за нея. Като пое на север от Диърфийлд за срещата си с ирокезите, неочаквано и за самия себе си реши да се отбие да я види. Едно от момчетата, които бе наела, му обясни къде да я намери. Всъщност отначало се бе стреснало, защото го взе за мохоук, но Франсоа се държа много мило, стараейки се да не го уплаши, и му каза, че с госпожа Фъргюсън са стари приятели, макар това да не беше съвсем вярно. Или поне Сара би се изненадала, ако го чуеше, със сигурност не изглеждаше много щастлива, че го вижда.

— Добър ден — поздрави той, докато слизаше от коня. Зачуди се дали се възмущава от факта, че ходи гол до кръста като местните индианци, но тя като че изобщо не бе забелязала това. Дразнеше я единствено, че я шпионира. Беше я проследил дотук и тя съвсем естествено се питаше защо е дошъл.

— Полковникът ви изпраща поздрави — добави той, като я настигна. Конят му вървеше покорно след него.

Сара най-сетне вдигна поглед.

— Защо сте дошъл? — попита неучтиво. Все още не беше му простила за уплахата от зимата. Досега бе мислила, че никога повече няма да се срещнат, и бе доста изненадана да го види тук.

Той се вгледа продължително в лицето й, после наведе смутено глава. Дълго бе мислил за това и сега съжаляваше, че не е дошъл по-рано. Чул бе от някои свои приятели от племето сенеки, че е построила къща на една поляна сред гората. В тази част на света рядко оставаха тайни, а индианците винаги научаваха всичко.

— Дойдех да се извиня — рече тихо той, като гледаше право пред себе си.

Сара продължи да върви до него, без да каже нищо, и той най-сетне се осмели да я погледне отново. Изглеждаше изненадана.

Носеше обикновена тъмносиня рокля с бяла риза отдолу и престилка. С подобни дрехи бяха ходили прислужниците в стопанството на баща й в Англия, когато беше малка, а и животът, който водеше сега, не се различаваше много от техния. Но Франсоа я виждаше по друг начин. Като същество от някакъв друг свят. Жена, каквато никога дотогава не бе срещал, освен в сънищата си.

— Знам, че ви изплаших силно миналата зима. Не трябваше да го правя, но мислех, че не бива да оставате тук. Това място не е за жени. Животът е тежък, зимите — трудни, пълно е с какви ли не опасности.

Сара отново долови френския акцент и за своя изненада откри, че й харесва. Не беше чисто френски, а напомняше леко на индианските езици, които Франсоа говореше от години. Научил бе английски още като младеж и го говореше отлично, а напоследък рядко му се отдаваше случай да поговори на френски.

— Тукашните гробища са пълни с хора, които не е трябвало да идват. Но може би вие сте родена, за да дойдете тук — призна той и Сара се смая как една усмивка напълно преобрази лицето му. Както слънцето внезапно озарява мъглив планински връх. — Има една индианска легенда… за жена, която заменила живота си за живота на сина си. Умряла за него и останала да живее вечно сред звездите като маяк, по който воините определят пътя си в нощта.

Той вдигна поглед към небето, сякаш виждаше звездите, макар да бе още светло, и се усмихна. Мнението му за нея се бе променило след онази нощ в гората и от няколко месеца му се искаше да й го каже. Радваше се, че най-сетне му се е отдала възможност, а още повече че тя изглеждаше готова да го изслуша. Онази нощ толкова се бе разгневила, че се опасяваше да не го прогони без обяснения.

— Индианците вярват, че след като умрем, душите ни отиват на небето и се превръщат в звезди. Понякога е успокояващо да знаеш, че близките, които си изгубил, са там над теб.

Сара не посмя да попита кои са тези близки, но думите му извикаха спомена за мъртвородените й деца.

— На мен също — отвърна тихо и му се усмихна за пръв път, малко неуверено. Може би не беше толкова страшен, колкото й се бе сторил отначало, макар все още да не му вярваше напълно.

— Полковник Стокбридж ми каза, че донякъде си приличаме — продължи Франсоа, докато вървяха бавно към къщата. — И двамата сме загърбили живота си в Европа.

Това бе видно от акцента и на двамата и тя внезапно се зачуди дали полковникът не му е казал нещо повече, макар че едва ли му бе известно нещо друго, освен слуховете, които се носеха в Бостън.

— Сигурно е било истинска трагедия, за да ви доведе тук съвсем сама. Вероятно ви е коствало големи усилия да се откажете от живота си там. Все още сте много млада.

Франсоа се опитваше да разбере защо е тук. Независимо от онова, което полковникът му бе разказал преди шест месеца, усещаше, че един не особено мил съпруг едва ли би я прокудил чак до Диърфийлд. Питаше се дали е щастлива с простичкото ежедневие на фермер в уединеното си кътче земя край Шелбърн. Съдейки по вида й, би казал, че ако не щастие, тук е намерила поне покой.

Вървя с нея чак до дървената къщичка. Не му се щеше да тръгва. Тя се поколеба, погледна го крадешком. Той живееше сред индианците, а тя — сама тук. Противно на онова, което бе казал преди малко, тя изобщо не смяташе, че си приличат, но все пак би могъл да стане неин приятел. Сигурно беше интересен събеседник, а много й се искаше да научи повече за нравите и обичаите на индианците, чиито легенди бяха пленили въображението й.

Той продължаваше да я гледа мълчаливо и Сара се усмихна, като си спомни колко страшен й се бе сторил някога. Като го гледаше сега, облечен в панталон от еленска кожа и мокасини, с развени от вятъра коси, изглеждаше все така страховит, но вече не я плашеше.

— Ще останете ли за вечеря? Но не е нещо специално. Задушено със зеленчуци. Ние с момчетата се храним съвсем просто.

Двамата й работници. Патрик и Джон, бяха от ирландски произход, макар и родени в Бостън. Ядяха всичко, стига да е повечко. Двете момчета бяха по на петнадесет и много й помагаха, а тя от своя страна им беше благодарна, осигуряваше им меко легло и гледаше да ги нахрани добре. Месото се бе задушавало на бавен огън цял следобед.

Франсоа я погледна и кимна. Не бе имал намерение да остава, просто да мине да види как е и да й предаде поздравите на полковника, а после да продължи пътя си. Но нещо в тази жена го привличаше неудържимо. Мекият й глас, изисканото й държане, интелигентният разговор.

— Ако отивах в индианско семейство, трябваше да донеса някакъв дар, а аз съм дошъл с празни ръце — извини се той вечерта, когато се появи в къщата облечен с мека кожена риза.

Беше нахранил и напоил коня си, измил бе лицето и ръцете си на извора, а косата му бе вързана на тила с тесен ремък, украсен с перо и тънък наниз яркозелени маниста. На шията си носеше огърлица от мечи нокти. Седнаха един срещу друг на масата като че вечеряха в Бостън и се познаваха от години. Момчетата вече се бяха нахранили, така че Сара бе сложила масата за двама с дантелена покривка и порцеланови съдове, които бе купила от една жена в Диърфийлд. Беше истински глостърски порцелан, донесен от Англия преди години, а свещите, поставени в изящни калаени свещници, озаряваха лицата им с мек блясък и хвърляха странни сенки по стените.

Говориха за индианските воини от миналото. Той й разказваше за различните племена, най-вече тези от народа на ирокезите, но също и за алгонкините и местните племена. Спомни си колко различно било всичко тук, когато дошъл в Америка, колко по-многобройни били индианците, преди правителството да ги принуди да се изселят на север и на запад. Много племена вече живееха в Канада, но стотици хора бяха измрели при тежкото преселение на север. Това обясняваше защо западните племена толкова яростно воюваха за земята си с армията и със заселниците. Той донякъде им симпатизираше, макар да не одобряваше начина, по който постъпваха със заселниците. Искаше му се да се подпише някакъв мирен договор между двете страни, за да се поуспокои обстановката, но засега не бяха успели да постигнат почти нищо.

— В тези войни няма победители. Те не решават проблема. В тях всички са пострадали, а в крайна сметка индианците винаги губят. — Франсоа изпитваше огромно уважение към тях и това явно го натъжаваше.

Сара го слушаше в захлас. Харесваше й да го гледа, докато говори. Този човек бе живял толкова различно. Знаеше толкова неща, обичаше толкова силно. Беше отдал цялото си сърце на Новия свят и бе спечелил уважението както на заселниците, така и на индианците. Докато говореше, очите му сякаш й задаваха безброй въпроси, а накрая изрече най-важния на глас:

— Сара, защо всъщност дойде тук?

Беше му позволила да я нарича с малко име още като сядаха на вечеря.

— Ако бях останала там, щях да съм мъртва — отвърна тъжно тя. — Бях затворничка в собствения си дом… всъщност неговия дом… на съпруга ми. На шестнадесет години ме продадоха заради един добър имот нещо като междуродова спогодба.

Тя се усмихна леко, но веднага помръкна.

— През следващите осем години той се държеше ужасно с мен. Един ден го докараха след някаква злополука и всички мислехме, че ще умре. Тогава за пръв път усетих какво би било да съм отново свободна. Да не ме бият, да не ме малтретират. Но той се възстанови и всичко тръгна постарому. Тогава реших да избягам. Качих се на един кораб, който тръгваше от Фалмут към Новия свят. Трябваше да чакам три седмици да потегли, след като платих каютата, и всеки ден ми се струваше по-дълъг от година. — Тя смръщи леко лице при спомена. — Точно преди да потегля, той отново ме преби и ме насили. Тогава разбрах, че просто трябва да се махна, дори ако това означава да умра в морето. Не можех да остана и минута повече. Пък и съм сигурна, че ако бях останала, той щеше да ме убие.

Или щеше да я пребие до смърт, за да пречупи духа й, или щеше да умре при раждането на следващото му дете.

Но тя не каза това на Франсоа, а го попита той защо не се е върнал във Франция. Тя също бе любопитна за него и благодарна за компанията. Четеше много, но прекарваше повечето време сама и за нея бе истинско удоволствие да има с кого да поговори. Момчетата, които работеха за нея, бяха много мили, но простовати и неуки и като говореше с тях, имаше чувството, че общува с деца. Докато Франсоа бе нещо съвсем различно. Той беше изискан, мъдър и остроумен.

— Останах тук, защото се влюбих в това място — отвърна простичко той. — А и тук се чувствам полезен. За мен нямаше смисъл да се връщам във Франция, а и вероятно вече щях да съм мъртъв, ако бях в Париж по време на революцията. Моят живот е тук — завърши тихо. Явно не обичаше да говори за себе си. — От много време е така.

Сара кимна. Не й беше трудно да разбере защо е останал. Тя самата вече не можеше да си представи да се върне в Англия. Това бе като част от някакъв друг живот.

— А ти? — попита той след малко. Лесно бе да забранят как са се запознали, докато си говореха, седнали на масата в дома й, пред вечерята, която сама бе приготвила. — Какво смяташ да правиш по-нататък, храбра ми приятелко? Не можеш цял живот да останеш в този бастион сред гората. Това не е подходящ за едно младо момиче.

— На двадесет и пет съм. Едва ли бих могла да се нарека младо момиче. — Сара се разсмя на думите му, макар да бе четиринадесет години по-възрастен от нея. — И, струва ми се, бих могла да живея тук вечно. Всъщност тъкмо това смятам да направя. Догодина мисля да разширя къщата, а трябва и да довърша това-онова преди зимата. Животът тук ми харесва.

Франсоа се намръщи леко.

— Ами ако мине боен отряд? Какво ще направиш? Ще замениш живота си за онези момчета отвън, както направи миналия път?

Постъпката й го бе впечатлила силно, още не можеше да забрави лицето й, когато му бе предложила своя живот, за да пощади войничето.

— Ние не сме заплаха за тях — отвърна твърдо тя. — Сам каза, че наоколо живеят миролюбиви племена. Не им желая злото и те сигурно го знаят.

— Местните, може би. Но ако се появят шуани от запад или хурони от север, или пък мохоуки? Какво ще правиш тогава, Сара?

— Ще се моля или ще отида при създателя — отвърна тя с усмивка. Не смяташе да се тревожи за това. Тук се чувстваше в безопасност, а другите заселници казваха, че рядко има размирици и бяха обещали да я предупредят, ако наоколо се появят бойни отряди.

— Умееш ли да стреляш? — попита той все още намръщен.

Тя се усмихна леко, трогната от загрижеността му за нея. Вече изобщо не й се струваше зловещ. Беше се превърнал в приятел.

— Като момиче ходех на лов с баща си, но не ми се е случвало от години.

Той кимна. Трябваше да я научи. А имаше и други неща за индианците, които би било добре да знае, според него. Освен това смяташе да разгласи между приятелите си сред местните племена, че жената, която живее тук, е невъоръжена и е под негова закрила. Това щеше да се знае из цялата околност и сигурно щеше да предизвика любопитството им. Някои щяха да дойдат да я видят от далеч, други щяха да я посетят или да търгуват с нея. Но ако знаеха, че е свързана с него, никой нямаше да й навреди. Той беше Бялата мечка от племето на ирокезите. Делил бе лишения с тях и бе танцувал след победите им, а вождът Червения плащ преди много години го бе приел като свой син. Участвал бе в техните обреди. Когато жена му и невръстният му син бяха убити от хуроните, ги погребаха с предците им и ги предадоха на боговете, а Франсоа ги оплакваше с останалите.

По време на вечерята Сара го наблюдаваше внимателно, а след като се нахраниха, прибра масата и двамата излязоха да се поразходят в топлата нощ. Франсоа се чувстваше малко странно да върви редом с нея. Много отдавна не бе гостувал на жена. В живота му не бе имало друга от значение след смъртта на Плачещото врабче, но сега, като гледаше Сара, го обземаше страх за бъдещето. Тя бе толкова невинна сред този суров свят. Искаше му се да я закриля и да я научи на толкова много неща. Да я вози в някое от дългите индиански канута, да яздят заедно. Но не можеше да изрази чувствата си, нито да й обясни загрижеността си. Тя бе като дете в този нов свят, пълен с опасности, които той знаеше, че не разбира.

Прекара нощта отвън, близо до къщата, под звездите. Дълго лежа буден и мисли за нея. Изминала бе дълъг път, също като него преди години. Но за нея всичко бе много по-трудно и затова й беше нужна много повече смелост, а тя като че ли изобщо не си даваше сметка за това.

На другата сутрин я видя да излиза от кухнята и усети мирис на бекон. Беше изпекла царевичен хляб и му беше направила кафе. Много отдавна не беше закусвал с храна, приготвена от женска ръка.

— Ще ме разглезиш — усмихна се той и след закуска я изведе с мускета и пушките. За негова изненада тя се оказа много добър стрелец и се разсмя щастливо като дете, когато повали няколко птици една след друга. Реши да й остави мускета и амуниции за него и я посъветва да купи пушки за момчетата, които бе наела, за да могат да я защитят.

— Не мисля, че ще ни трябват — възрази упорито тя и му предложи да се разходят до водопада, преди да тръгне.

Вървяха мълчаливо един до друг, всеки потънал в мислите си. Спряха се пред величествената водна каскада. Винаги, когато идваше тук. Сара имаше чувството, че изцелява по малко старите рани. Като че шумът на падащата вода докосваше някаква невидима струна в душата й. Франсоа сведе поглед към лицето й и се усмихна, но сега изглеждаше някак далечен и тя не знаеше за какво мисли. Понякога бе много трудно да разбереш какво му е. Сигурно го бе усвоил от индианските си братя.

— Ако имаш нужда от мен, изпрати вест в гарнизона, Сара. Там ще знаят къде съм и ще изпратят някой съгледвач да ме открие.

Не би направил подобно предложение на никого, но в нейния случай говореше сериозно. Тя му поблагодари, но поклати глава:

— Тук всичко ще бъде наред — отвърна тихо. Явно бе твърдо убедена в това.

— А, ако не е?

— Приятелите ти ще ти кажат — усмихна се тя. — Ако не войниците, тогава индианците. Тук като че ли не остават много тайни.

В думите й имаше повече истина, отколкото би могла да предположи, и Франсоа се разсмя на прозорливостта й. Макар да живееха толкова отдалечено един от друг, тук като че ли всеки знаеше какво правят другите.

В това отношение не беше много по-различно от Бостън, макар че вестите обикновено пътуваха по-дълго.

— Ще мина отново оттук след около месец — каза той, без да чака покана. — Да видя как си и дали имаш нужда от помощ по къщата.

— А дотогава къде ще бъдеш? — попита заинтригувано Сара. Представяше си живота му в дългите колиби на ирокезите, сред племето, което го бе осиновило, или как пътува нагоре по реката в някое кану.

— На север — отвърна кратко той, а после каза нещо много странно, сякаш в отговор на онова, което бе споделила предишната вечер. — Няма да останеш вечно сама тук, Сара.

Вярваше го, а и го чувстваше. Може би затова отговорът й толкова го изненада, особено сериозният поглед, с който го изрече.

— Не се страхувам да живея сама Франсоа.

Изрече го съвсем отчетливо, сякаш за да го убеди, че говори сериозно. Отдавна бе приела това положение на нещата и смяташе, че е по-добре, отколкото да е прикована за Едуард или някой друг като него. Дори индианците даваха на жените си право да напуснат воина, който ги малтретира, но нейният уж цивилизован свят не признаваше подобни права.

— Тук не се боя от нищо — завърши с мека усмивка и се изкатери, но любимите си скали. В този миг приличаше на малко момиче и за Франсоа бе тъкмо това, независимо че се считаше за зряла жена. Едно дете. В погледа й, отправен към него, имаше толкова детска наивност и вяра.

— От какво тогава се боиш? — попита той, запленен от грациозните й движения.

— По едно време се страхувах от теб — разсмя се тя и се настани на една скала, затоплена от слънцето. — Боях се до смърт. По-точно, ужасявах се.

Вече се чувстваше съвсем свободно с него и можеше да признае, че я бе уплашил.

— Беше много подло от твоя страна — смъмри го усмихнато. — Очаквах всеки момент да ме убиеш.

— Бях ти толкова ядосан, че исках да ти дам урок — призна той, засрамен от постъпката си. — Представях си какво би се случило, ако срещнете отряд мохоуки, и исках да те уплаша толкова, че да се върнеш в Бостън, където ще си в безопасност. Но сега виждам, че си твърде голям инат, за да ти повлияят разумните доводи на един загрижен и почтен човек.

— Разумни доводи! — присмя се тя. — И нима беше почтено да се представяш за индиански воин и да ме плашиш до смърт? Мен ако питаш, не може да се нарече нито разумен, нито довод.

Тя отново се разсмя. Франсоа бе седнал до нея и двамата бяха потопили босите си нозе в кристалночистите води, а ръцете им бяха съвсем близко, но без да се докосват. Искаше му се да сложи ръка на рамото й и да я прегърне. Но макар и да я познаваше отскоро, усещаше високите стени, с които се е обградила от света и не смееше да я докосне.

— Някой ден ще си го върна — заяви тя през смях. — Ще си сложа ужасяваща маска и ще дойда да те уплаша в колибата ти.

— Мисля, че ще ми хареса — усмихна се той и се облегна на затопления от слънцето камък.

— Е тогава ще трябва да измисля нещо по-страшно.

Всъщност не би могла. Той вече бе загубил жена си и детето си и не се боеше от нищо. Нямаше значение, че никой съд във Франция не би признал брака му, нито роднините му или пък заселниците наоколо. За него обредът на ирокезите, който ги бе свързал, бе също тъй свещен и за цял живот.

— Нямаш деца в Англия, нали? — полюбопитства, макар да бе почти сигурен, че няма. Смяташе, че темата е безболезнена, но се излъга. Прочете в очите й огромна болка и му се прииска да изтръгне езика си задето я бе накарал да страда. — Съжалявам. Сара Не исках. Мислех, че…

— Няма нищо — отвърна тихо тя. Отдавна себе научила да превъзмогва болката. — Всичките ми деца се раждаха мъртви или умираха при раждането. Може би затова съпругът ми ме мразеше толкова. Не можах да му осигуря наследник. Доколкото ми е известно, той има много незаконни деца из цяла Англия, но така и не се сдоби със законен син. Шестте ми деца умряха — прошепна след малко, вперила поглед във водата. — Три от тях момчета.

— Съжалявам — промълви нежно Франсоа. Не можеше дори да си представи скръбта, която бе понесла.

— Аз също. — Сара се усмихна тъжно. — Едуард беше безмилостен. Искаше син на всяка цена и вероятно щеше да ме пребива, докато не му родя. Забременявах отново и отново, но дори и тогава ме биеше, не много, за да не увреди бебето, но достатъчно, за да ми напомня, че съм измет. Понякога си мислех, че е луд, друг път, че аз полудявам. Седях в църквата и се молех да умре.

Потръпна като си го представи.

После, може би, за да сподели болката й. Франсоа разказа за Плачещото врабче, за обичта си към тяхното дете. Призна й, че можел да умре от скръб, след като те загинали при едно нападение на селото им, как мислел, че никога вече няма да обикне друга.

Но вече не бе толкова сигурен. Никога досега не бе срещал жена като Сара и с изненада откри, че наистина държи на нея, въпреки че почти не я познаваше. Не й го каза обаче. И двамата имаха своята скръб. Всеки от тях носеше тежко бреме. Неговата болка бе по-отдавнашна, а в погледа на Сара прочете, че раните й още не са зараснали. Последното й дете бе умряло преди малко повече от година, макар че болката вече не бе така остра. Тук живееше спокойно и свободно.

Постояха известно време мълчаливо, замислени за съкровените тайни, които бяха споделили, и как болката сякаш бе утихнала. Сара още не можеше да повярва напълно, че мъжът, който така я бе изплашил преди няколко месеца, се бе превърнал в първия й истински приятел, откакто бе дошла тук. Дори съжаляваше, че си тръгва. Като се връщаха към къщата същия следобед, го покани за вечеря, но той каза, че е по-добре да тръгва. Оставаше му още доста път, защото бил обещал да се срещне с хората си далеч на север. Но истинската причина бе, че се боеше от чувствата си към нея. Задържал се бе твърде дълго наблизо, а от разговора им бе разбрал, че тя още не е готова да допусне някого в живота си. Ако искаше да се сближат, единственото, на което можеше да се надява, бе приятелство.

На тръгване Сара му даде царевичен хляб, месо и сланина за из път, а той й напомни да купи пушки и амуниции. Тя все още имаше само неговия мускет. Помаха й за сбогом и препусна на север, гол до кръста, с развени от вятъра коси. Движеше се бързо и безшумно, също като червенокожите си братя. Единственото, което го отличаваше от тях, бе, че не носеше препаска, а брич от еленова кожа и мокасини.

Сара гледа след него чак докато се изгуби зад дърветата и едва тогава влезе в къщата. Някакво ярко петно привлече погледа й на масата, където бяха вечеряли предишния ден. Приближи се да види какво е. Беше огърлицата от мечи нокти, която Франсоа бе носил на врата си, и наниза зелени мъниста от косите му.

 

 

Чарли остави отново дневника само защото чу звъна на телефона. По слънцето предположи, че вече е късно следобед. Чувстваше се леко замаян, може би защото го измъкваха от пътуване във времето отпреди двеста години. Предположи, че е Гладис. Когато му поставиха телефон, беше дал номера на Гладис и на фирмата в Ню Йорк. Разбира се, беше го изпратил по факса и на Карол, но тя нямаше защо да му се обажда.

Може би затова се стресна като чу гласа й. Не беше му се обаждала откакто бе заминал от Лондон, а и той не беше й звънял отпреди две седмици. Първото, което си помисли, беше, че най-сетне се е осъзнала. Може би Саймън беше допуснал някое непростимо прегрешение? Или бе почувствала липсата на Чарли? Но какъвто и да бе поводът за това обиждане, бе щастлив да чуе гласа й.

— Здравей — каза зарадвано, без да става от леглото, където се въргаляше от сутринта. Тъкмо бе оставил записките на Сара и пред очите му все още бяха зелените мъниста, които Франсоа бе оставил на масата. Усмихваше се. — Как си?

— Звучиш странно. Добре ли си?

Карол се тревожеше за него много повече, отколкото би предположил.

— Добре съм — отвърна Чарли и обясни: — Просто съм легнал.

Главата му бе отпусната на възглавницата и гласът му звучеше задавено. Искаше му се да й разкаже за всичко тук. Всъщност това желание го бе обзело още щом видя за пръв път къщата. Не можеше да не си помисли, колко би й харесала. Но най-напред трябваше да разбере защо се обажда.

— Нима не вършиш абсолютно нищо? — попита нервно Карол. Все още не можеше да разбере какво се е случило в Ню Йорк и се чудеше дали не преживява нервен срив. Изобщо не беше в негов стил да си зареже работата и да си вземе шест месеца творчески отпуск, а сега й разправяше, че е в леглото в четири следобед. Това й се струваше просто ужасно. И много подозрително.

— Четях нещо — обясни той малко засегнат, не й каза какво. — Просто реших да посветя малко време на себе си, това е всичко. Не съм го правил от години.

Би трябвало да разбира какво му е след всичко, което му беше причинила през последната година, но в нейния забързан делови свят нормалните, здрави хора не правеха подобни неща. Човек просто не можеше да зареже толкова отговорна работа и да прекара следващите шест месеца в леглото, с книжка в ръка.

— Не съм сигурна, че разбирам какво става с теб, Чарли — промълви тъжно тя и той неволно се разсмя в отговор. Беше в прекрасно настроение, най-вече защото му се бе обадила.

— Нито пък аз. А при теб какво има? Защо се обаждаш?

В Лондон беше девет вечерта. Вероятно току-що бе приключила работа или поне Чарли предполагаше, че е така. Всъщност тя бе все още зад бюрото си, но бе обещала на Саймън да се обади на Чарли. Имаха среща в Анабел в десет и той непременно щеше да я попита.

— Добре ли си? — попита Чарли.

Изглежда беше в прекрасно настроение. Не й се искаше да го огорчава, но държеше той да научи, преди да са казали на някой друг, за да не го чуе от стари приятели. Подобни неща винаги се разчуваха бързо в Лондон.

— Добре съм, Чарли. Не знам как да ти го кажа, затова ще карам направо. Двамата със Саймън ще се женим. През юни, когато разводът приключи.

Отсреща последва дълго мълчание. Карол прехапа устни. Чарли мълча цяла вечност, останал без дъх. Сякаш някой го беше сритал силно в корема. Чувството вече му беше познато.

— Какво очакваш да кажа? — попита накрая. Гадеше му се. — Да те умолявам да не го правиш? Затова ли се обади? Можеше да ми пратиш писмо.

— Не бих постъпила така с теб — увери го през сълзи Карол. Разговорът се беше оказал много по-труден, отколкото си мислеше. — Просто не исках да го научиш от някой друг.

На хиляди километри Чарли също плачеше, макар да не можеше да го чуе. Искаше му се да не се бе обаждала.

— Какво значение има от кого ще науча?! И защо, по дяволите, ще се омъжваш за него? — изруга той.

Трябваше да каже нещо, за да не се срине. Имаше чувството, че се носи стремително надолу по някакъв склон и не може да спре. Но трябваше да се опита да я предупреди за Саймън. Не можеше да й позволи да го направи. — Достатъчно възрастен е да ти бъде баща, за бога! И сигурно ще те зареже както е направил с предишните си съпруги.

— Всъщност две от тях са го напуснали — поправи го Карол и Чарли се изсмя горчиво в отговор. — Той е напуснал само третата.

— Страхотна равносметка, няма що! Значи смяташ да се превърнеш в съпруга номер четири? — попита малко гадно Чарли. — Колко очарователно. Това ли искаше? Защо просто не продължиш да спиш с него. Или вече ти омръзна?

— А после какво? — ядоса се на свой ред Карол. Караше я да се чувства ужасно. Изобщо не беше длъжна да му се обажда. Беше го направила просто от почтеност. — Какво очакваш от мен, Чарли? Да се върна при теб и да продължим оттам, докъдето сме стигнали? Нима изобщо би усетил, че съм се върнала? Никой от нас не беше обвързан с другия. Бяхме просто двама делови хора, които деляха една къща и общ факс апарат. Това не беше истински брак и ти много добре го знаеш. За бога! Знаеш ли колко самотна се чувствах?

В гласа й звучеше такова отчаяние, че стомахът му се сви. Никога не бе забелязвал да е нещастна.

— Защо не ми каза? Защо не каза нещо, вместо просто да идеш да легнеш с първия срещнат? По дяволите. Как можех да знам какво става в главата ти, ако не ми казваш нищо?

Тя вече хлипаше на глас и сълзите се стичаха по лицето й.

— Не съм сигурна, че аз самата го съзнавах — призна съвсем искрено. — Докато не стана твърде късно. Бяхме толкова заети да тичаме всеки в своята посока. Отдалечавахме се един от друг, но не го усещахме. Бях се превърнала в робот, в машина, в адвокат, а от време на време, когато се освободяхме от задълженията си, което не се случваше често, в твоя съпруга.

— А сега? — попита Чарли. Не просто за да се самоизмъчва. Трябваше да знае, заради самия себе си — по-щастлива ли си с него?

— Да — отвърна тихо тя. — С него всичко е съвсем различно. Винаги вечеряме заедно. Обажда ми се три-четири пъти дневно, ако сме далеч един от друг. Иска да знае какво правя във всеки миг. Не знам как, но той ми отделя повече време. Посвещава повече време на връзката ни. Ако отива някъде, взема и мен. Ако аз пътувам, се опитва да дойде и той, дори само за да прекара нощта в Париж, Брюксел или Рим или където трябва да бъда. Проявява безкрайно внимание.

— Не е честно — отрони тъжно Чарли. — Та вие двамата работите в една и съща кантора. Аз изобщо не съм ходил в Париж. През половината време бях в Хонконг или Тайпе.

Вярно беше. Но това съвсем не изчерпваше проблема и двамата прекрасно го знаеха. Бяха оставили нещо помежду им да изтлее, да се изплъзне между пръстите им, докато се занимават с друго.

— Не става дума само за пътуванията, Чарли… Знаеш какво имам предвид. Между нас нищо не беше наред. Аз работех без почивка, а ти беше вечно уморен от пътуване. Престанахме да си говорим. Нямахме време дори да се любим.

Това също бе вярно, макар още да не бе готов да го признае. Намекът, че сексуалният им живот не е вървял по вода, само влоши нещата. Разговорът и без това не му се нравеше.

— А, предполагам, твоят шестдесет и една годишен любовник всяка нощ е готов да се люби с теб? Хайде стига бе. Какво, да не би да са му правили операция?

— За бога, Чарли! Престани…

— Не, ти престани! — Той се изправи рязко в леглото, готов да се брани с всички средства. — Никога не си ми споменавала, че се чувстваш нещастна. Започваш любовна авантюра и просто ме зарязваш. Намираш си някой друг за тази работа, без дори да ме уведомиш, че съм уволнен. Изобщо не ми даде шанс да оправя нещата, а сега ме заливаш с тези романтични глупости, с които ти е замаял главата. Той е толкова мил и изтънчен и сте решили да се ожените, добре! Но колко ще продължи всичко това? Не се залъгвай, Карол. Ти си на трийсет и девет, а той на шестдесет и една. Давам ви най-много година-две.

— Благодаря за доверието. И за добрите пожелания — прекъсна го тя, вече наистина ядосана. — Знаех си, че не би могъл да се справиш с това. Саймън предложи да ти се обадя, защото смяташе, че е редно да го чуеш от мен. Казах му, че ще се държиш грубиянски, и изглежда съм била права.

Сега тя злобееше и го съзнаваше, но не можеше да понесе укора и стаената болка в гласа му, защото издаваха колко много го е наранила. Ами ако никога не превъзмогнеше случилото се? Щеше да й тежи до края на живота й… Но дори тази мисъл не би я накарала да се върне при него. Искаше единствено да се омъжи за Саймън.

— Защо просто не каза на Саймън да ми се обади? — почита злобно Чарли. — Щеше да е толкова по-лесно. Нямаше да се задълбаваме. Просто щеше да ми наговори куп глупости, че трябва да го приема по мъжки и да се държа като джентълмен. Боже, пази кралицата.

Отново се разрида. Карол слушаше виновно от отсрещната страна. Последва дълго мълчание, прекъсвано от глухо подсмърчане, и когато отново заговори, гласът му звучеше ужасно:

— Не мога да повярвам, че ще се омъжиш още през юни. Мастилото на развода ни още няма да е изсъхнало.

— Съжалявам, Чарли — промълви тихо тя. — Не мога да променя нещата.

Той отново замълча. Мислеше си за нея. Колко много я бе обичал. Искаше му се Карол да му бе дала още една възможност, но тя се бе отказала. Изхвърлила бе всичко, което двамата бяха трупали с годините.

Сега бе ред на Саймън… Все още не можеше да го проумее.

— Съжалявам, скъпа — изрече той с толкова нежност, че сърцето й се сви. Този тон й въздействаше много по-силно от гневните му изблици, но Карол не смяташе да му го признава. — Предполагам, че единственото, което ми остава, е да ти пожелая щастие.

— Благодаря. — Тя се отпусна на бюрото си и се разрида беззвучно. Искаше й се да му каже, че все още го обича, но знаеше, че няма да е честно. Все пак винаги щеше да продължи да го обича, по свой начин. Всичко бе толкова объркано и болезнено, но бе постъпила правилно, като му се обади, поне според нея — Трябва да тръгвам.

Вече минаваше девет и половина, а в десет имаше среща със Саймън.

— Пази се. — Гласът на Чарли бе дрезгав от вълнение. Двамата затвориха едновременно. Той все още лежеше в леглото. Отпусна се на възглавницата и затвори очи. Все още не можеше да повярва на чутото. В миг на безумна надежда бе повярвал, че му се обажда, за да му каже, че между нея и Саймън всичко е свършило. Как бе могъл да изглупее толкова? И как да се пребори с болката, която му бе причинила?

Стана, изтри сълзите и се загледа през прозореца. Небето бе слънчево и ясно, а дневниците на Сара вече не му се струваха толкова значими. Искаше му се единствено да изтича навън и да крещи. Не знаеше какво точно ще направи, но се облече припряно. Сложи вълнени чорапи и дебели обувки, навлече якето, заключи къщата и тръгна към колата. Не беше наясно къде смята да отиде. Просто трябваше да се махне за малко. Може би Карол беше права и не бе нормално да си дава толкова дълга почивка? Но в Ню Йорк нещата така се бяха объркали, че май нямаше избор.

Подкара безцелно към града. Хвърли поглед към огледалото за обратно виждане и установи, че изглежда зле. Не беше се бръснал от по-предишния ден, а очите му като че бяха хлътнали в кухините и гледаха трескаво. Човек можеше да си помисли, че са го ударили с нещо тежко.

Чарли вярваше, че в някакъв момент ще го преодолее. Не можеше да тъгува по нея до края на живота си. Или можеше? Ако сега се чувстваше толкова зле, какво ли щеше да му е през юни, когато Карол и Саймън се оженят? Докато си задаваше тези и още хиляди въпроси бе стигнал до историческия клуб и без сам да знае защо, спря. Франческа съвсем не беше човекът, с когото да поговори, за да му олекне. Тя самата бе дълбоко наранена. Но нали трябваше да сподели болката с някого. Вече не можеше само да седи и да чете дневниците на Сара, а инстинктивно усещаше, че този път Гладис Палмър не би могла да му помогне. Помисли си просто да иде в някой бар и да пийне. Имаше нужда от шумотевица и хорска глъчка. Трябваше да направи нещо, за да притъпи болката от вестта за Саймън и Карол.

Все още стоеше в колата и се чудеше дали да слезе, или не, когато я видя. Тъкмо бе заключила вратата и слизаше по стълбите. Като че усетила нечий поглед върху себе си, Франческа се обърна и го видя. Поколеба се за миг, питайки се дали е попаднал там случайно, или нарочно, после се обърна и тръгна нанякъде. Без да се замисля какво прави, Чарли скочи от колата и затича след нея. Кой знае защо, в съзнанието му изплуваха Сара и Франсоа. В някакъв момент Франсоа се е престрашил да направи първата крачка. Макар да я уплашил до смърт, той се е върнал, за да й даде огърлицата си и наниз зелени мъниста. А аз дори ме съм уплашил Франческа, напомни си Чарли. Макар че откакто я бе видял, тя непрекъснато го отбягваше. Заради дълбокия страх и недоверие към живота, към мъжете и към хората изобщо.

— Почакайте — извика Чарли, като стигна на две крачки от нея.

Франческа се обърна и го погледна разтревожено.

Какво искаше? Защо тичаше така след нея? Не би могла да му даде нищо, знаеше го в сърцето си. Вече не би могла да даде нищо на никой мъж, а още по-малко на Чарли.

— Съжалявам — промърмори той, внезапно смутен и едва сега Франческа забеляза колко зле изглежда!

— Можете да донесете книгите утре — избъбри глуповато тя, сякаш някой би я гонил през две улици заради книгите, които е забравил да върне навреме.

— По дяволите онези книги! — отвърна рязко Чарли. — Имам нужда да поговоря с вас… с някого…

Размахваше отчаяно ръце, сякаш се опитваше да отблъсне невидими демони и Франческа осъзна, че може да се разплаче всеки миг.

— Случило ли се е нещо? Какво има?

Тя неволно се смили над него. Не беше трудно да отгатнеш, че се измъчва.

Чарли седна на стъпалата на тъмна къща. Франческа го гледаше с майчинска загриженост, каквато би проявила към Моник, ако дотича разплакана при нея.

— Какво има? — повтори тихо и седна на стъпалата до него. — Кажи ми какво се е случило.

Седяха съвсем близо един до друг. Чарли се взираше в пространството пред себе си. Щеше му се да събере смелост да хване ръката й, за да й разкаже по-лесно.

— Нямам право да те занимавам с това. Просто трябваше да поговоря с някого. Преди малко ми се обади бившата ми съпруга. Знам, че звучи налудничаво. Тя има връзка с един мъж отпреди година. Всъщност година и пет месеца. Той е старши партньор в адвокатската кантора, където работи Карол, а освен това е на шестдесет и една и е бил женен три пъти. И тя ме напусна заради него. Преди десет месеца, ако трябва да бъдем точни. Миналата есен подаде молба за развод. Дълга история. Прехвърлиха ме в Ню Йорк, но работата не потръгна и си взех творчески отпуск. А днес тя ми се обади. Помислих си, че ще ми каже, че най-сетне е дошла на себе си. — Той се разсмя глухо.

Франческа го гледаше съчувствено. Знаеше какво ще последва.

— А тя е искала да ти съобщи, че ще се омъжва — допълни тихо, а Чарли вдигна сепнато поглед.

— Да не се е обаждала и на теб? — опита се да се усмихне през сълзи и двамата се засмяха тъжно.

— Не е било нужно — отвърна тя с тъга. — Аз водих същия разговор преди доста време.

— Със съпруга си ли? Тя кимна.

— При нас беше малко по-живописно. Неговият романс го предаваха пряко по националната френска телевизия. Той е спортен коментатор и по време на олимпийските игри се увлече по едно младо момиче, френската ски шампионка. Бяха всеобщите любимци, независимо от факта, че той беше женен и имаше дете. Това като че изобщо нямаше значение. Всички бяха луди по Пиер и Мари-Лиз. Тя е най-чаровното създание, което можеш да си представиш. Тогава беше на осемнадесет, а Пиер — на тридесет и три. Двамата се снимаха навсякъде, появиха се на корицата на Пари-мач^[1], даваха интервюта заедно. Аз не трябвало да се разстройвам. Уверяваше ме, че не било нищо сериозно. Просто добра реклама за френския отбор. Да дадем всичко за своя бог и родина. Аз обаче се поразстроих, когато тя забременя. Това също го раздухаха по телевизията. Непознати хора непрекъснато им изпращаха бебешки дрешки, но кой знае защо ги адресираха до мен. Той все повтаряше, че ме обича и че обожава Моник. Наистина беше добър баща, затова останах толкова дълго.

— И през цялото време си плакала — вметна тъжно Чарли.

Тя вдигна изненадано очи.

— Кой ти каза?

— Моник. — Чарли я гледаше с нежно състрадание. — Но не ми е разправяла нищо друго.

Не искаше да създава неприятности на малката си приятелка. Но Франческа само се усмихна примирено и сви рамене.

— Както и да е. Останах с него, а Мари-Лиз все повече наедряваше. Следваха нови и нови интервюта, обстойни статии, телевизионни репортажи. Известен спортен коментатор от националната телевизия и златната медалистка при девойките. Звучеше страхотно. Още заглавия. Специална новинарска емисия. Мари-Лиз ще има близнаци. Все повече пакети с бебешки терлички пристигат на нашия адрес. Моник реши, че аз ще си имам бебе. Опитай се да обясниш подобна ситуация на петгодишно дете. А Пиер все ми повтаряше, че съм невротичка и имам старомодни разбирания. Според него съм задръстена като всички американки и съм отказала да разбера френския светоглед. За жалост вече бях преживяла веднъж подобно нещо. Баща ми е италианец и когато бях шестгодишна, постъпи почти по същия начин с майка ми. И тогава не ми беше весело, но, честно казано, втория път го понесох по-тежко.

Разказваше го почти като забавен анекдот, но съвсем не бе трудно да се досетиш, че е било истински кошмар. Да гледаш как съпругът ти изневерява в светлината на прожекторите, сигурно бе по-лошо и от онова, което му бе причинила Карол. Дори според Чарли.

— Както и да е. Близнаците най-сетне се родиха и, естествено, бяха възхитителни. Момче и момиче. Жан-Пиер и Мари-Луиз, две техни сладки малки копия. Понасях всичко още две седмици, след което се изнесох. Взе Моник и си тръгнах. Казах му да ме осведоми, ако му се родят още деца, и че междувременно може да ме открие в Ню Йорк при майка ми.

Мислех, че в Америка ще имам време да обмисля всичко, но майка ми ме подлудяваше с постоянните си опявания. За нея това бе повторно преживяване на собствения й развод. След известно време ми омръзна да слушам и подадох молба за развод. Френската преса сметна, че това е много нечестно от моя страна. Предполагам, че са били прави. Делото приключи преди година, около Коледа. Получих същото обаждане като теб точно в коледната нощ. Току-що се бяха оженили в Куршвал. На пистата, с бебетата на гръб. Знаели, че ще искам да споделя радостта им. Моник ми каза, че това лято пак била бременна. Искала още едно дете, преди да започне тренировки за следващите олимпийски игри. Толкова трогателно, не мислиш ли? Но все се питам защо изобщо се беше хванал с мен. Не можеше ли просто да я изчака да порасне и да пропусне целия епизод с моето участие? Аз никога не съм си падала по телевизията, а френската преса смяташе, че съм твърде типична американка, и то доста скучна.

В гласа й все още звучеше гняв и обида, но след разказа й това съвсем не го учуди. Очевидно се измъчваше дълбоко от загубата и преживяното унижение, а и фактът, че някога баща й бе постъпил по същия начин с майка й, вероятно влошаваше още повече нещата. Какво ли трябваше да значи това за Моник? Нима тя бе трето поколение от губещи и всеки евентуален неин брак бе обречен на провал? Никога не се знае как тези неща се отразяват на засегнатите. Собствените му родители имаха щастлив брак, а също и тези на Карол. При все това при тях двамата не се беше получило. Може би това значеше, че изобщо не съществува щастлив брак. Или поне са голяма рядкост. Какво, по дяволите, значеше всичко?

— Колко дълго бяхте женени — попита тихо.

— Шест години — отговори тя също тъй тихо и се облегна леко на рамото му, без дори да съзнава, че го прави. — Ами ти?

Беше се почувствала по-добре, след като му разказа историята си и като изслуша неговата. Вече не беше толкова самотна. Същото важеше и за Чарли. Внезапно се бе оказало, че имат много общо помежду си. Бяха ги зарязали съвсем професионално.

— Бяхме женени девет години, всъщност почти десет, и с присъщата си наблюдателност бях убеден, че сме напълно щастливи. Изобщо не съм забелязал някакъв проблем, докато не се оказа, че тя на практика живее с друг. Не знам как е станало. Тя твърди, че и двамата сме били твърде ангажирани, пътували сме твърде много и не сме отделяли достатъчно време един за друг. Понякога си мисля, че трябваше да си родим дете.

— Защо не го направихте?

— Не знам въздъхна той. — Вероятно Карол е била права. — Но беше по-лесно да го признае на Франческа, отколкото на нея самата. — Може да сме били прекалено заети. Тогава не ни се струваше важно, но сега съжалявам, особено като видя хлапе като твоето. За девет години брак нямаме какво да покажем.

Франческа се усмихна и го погледна съчувствено. Онова, което прочете в очите й, му се понрави. Радваше се, че е изтичал след нея. Имал бе нужда да поговори с някого и вероятно бе по-добре да сподели болката с нея, отколкото с някого другиго. Тя поне можеше да го разбере.

— Пиер смята, че бракът ни се е провалил, защото съм била твърде погълната от майчинството. Когато Моник се роди, напуснах работа. Преди сватбата бях модел в Париж, после се отказах от ревютата и записах история на изкуствата в Сорбоната. Взех магистърска степен. Но когато родих, изведнъж разбрах какво щастие е детето. Исках да бъда с дъщеря си през цялото време, да се грижа сама за нея. Мислех, че и той го предпочита. Не знам. Чарли. Може би някога просто няма начин да потръгне. Може би някои бракове от самото начало са обречени.

Поне за своя бе сигурна.

— Напоследък и аз мисля така кимна Чарли. — Вярвах, че бракът ми е страхотен, а се оказва, че съм се заблуждавал дълбоко. Ти си смятала, че се омъжваш за Чаровния принц, или може би трябва да кажа Принц Шарман, като е във Франция? — поправи се той, а Франческа се усмихна леко. — Но и ти си била много далеч от истината. Сега Карол ще се жени за някакъв дърт пръч, който колекционира съпруги, а бившият ти съпруг си е взел нимфетка с близнаци. Върви, че разбери. Как би могъл човек да знае, че е направил добър избор? Може би просто няма начин да разбереш. Вероятно просто трябва да рискуваш и да опитваш, докато се справиш. Ще ти кажа нещо. Следващия път, ако изобщо има следваш път, ще се вслушвам много внимателно. Непрекъснато ще задавам въпроси… Как се чувстваш? Как се чувствам? Как се чувстваме заедно? Щастлива ли си? Хубаво ли ни е? Изневеряваш ли ми вече?

Тя се разсмя, макар че Чарли не говореше на шега. Поне беше научил нещо от случилото се с него и Карол.

— Ти си по-храбър от мен. — Франческа го погледна тъжно и поклати глава. — За мен няма да има следващ път, Чарли. Вече съм го решила.

Каза го, защото искаше да разбере, че е готова да бъдат само приятели. Нищо повече. Любовните авантюри не влизаха в плановете й.

— Не можеш да решиш подобно нещо сама — опита се да възрази Чарли, но тя го пресече.

— Напротив, можеш! Аз го реших. Никога повече не искам да ми разбиват сърцето и нервите.

— Ами ако следващия път го предават пряко? — пошегува се той. — И ти дадат правата върху разпространението в чужбина? Или процент от печалбите на вестника? Или пък процент от филмовите приходи?

Тя се усмихна вяло. Беше все още много уязвима и дълбоко наранена от случилото се.

— Не можеш да разбереш какво ми е! — въздъхна тихо, а в очите й имаше толкова болка, че сърцето му се сви.

Спомни си откъслечните фрази, изтървани от Моник. За това как плачела през цялото време. Затова обикновено се държеше толкова сковано и бе груба с него при запознанството им. Но сега не мислеше за това. Представи си колко е била самотна, а може би още е. Без да мисли, сложи ръка на рамото й и я прегърна. Но Франческа не се изплаши и не се отдръпна. Искаше просто да бъде неин приятел и тя го усети.

— Знаеш ли какво, малката! Ако отново се случи, ако решиш да се хвърлиш в дебрите на брака, ще ти бъда агент.

Тя само поклати глава и отново се разсмя.

— Не се надявай да получиш работата, Чарли. Никога няма да повторя тази грешка. Никога повече.

Личеше си колко силно с убедена в това.

— Тогава да сключим споразумение. Никой от нас вече да не се оставя да го правят на глупак. А ако единият се излъже, другият също да го направи. Нещо като групово самоубийство. Сватбите на камикадзе.

Шегуваше се, разбира се, но не й стана неприятно. За пръв път се бе разсмяла, като говореше за брака си, и с изненада откри, че след това се чувства по-добре. Макар че тя изглежда не бе успяла да направи същото за него. Опита се да му благодари, но той възрази.

— Имах нужда да поговоря с някого, Франческа. Радвам се, че попаднах на теб.

Двамата се изправиха едновременно. Тя погледна часовника си и се извини, че трябва да тръгва, за да прибере дъщеря си.

— Съжалявам, но трябва да те изоставя. Ще се справиш ли? — попита загрижено тя, докато вървяха към колата му. Нейната бе спряна малко по-надолу по улицата. Чарли се вгледа в лицето й и откри една нова Франческа, която съвсем не приличаше на жената от историческия клуб. Но която му харесваше. Беше много по-мила и открита.

— Всичко е наред — излъга той.

Искаше му се да се прибере и да обмисли всичко. Да приеме най-сетне връзката на Карол и Саймън и да се опита да свикне с мисълта за предстоящата им сватба. За него това бе своеобразно погребение. Трябваше му повече време да я оплаче. Погледна към Франческа и внезапно му хрумна нещо.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно утре тримата? — Не искаше да я стряска като я кани сама. — Става ли? Можем да хапнем пица или спагети, нещо такова? Сигурно на всички ще ни се отрази добре да поизлезем. Обещавам вече да донеса книгите.

Тя се поколеба. Струваше му се, че се готви да откаже. Но като вдигна поглед към лицето му, разбра, че с него няма от какво да се бои. Нали вече му бе казала как стоят нещата. Чарли знаеше, че единственото, което би могла да му даде, е приятелство и щом бе готов да го приеме, тя нямаше нищо против да вечеря с него.

— Добре. — Отвърна толкова решително, че го накара да се усмихне.

— Може дори до се отдадем на разточителство и да вечеряме в някой ресторант в Диърфийлд. С официално облекло и прочее.

Отново успя да я разсмее. Като я откара до колата й. Чарли вече се чувстваше по-добре, почти нормално.

— Ще ви взема в шест — уточни на сбогуване и добави по-тихо: — Благодаря ти, Франческа.

Тя му помаха докато се отдалечаваше. Докато караше към къщи, Чарли премисли всичко, което му бе казала. Сигурно не й е било леко. Знаеше, че е било тягостно и унизително. Защо хората понякога се държаха толкова отвратително един към друг? Просто не можеше да разбере защо. Всъщност Карол не се бе държала отвратително, помисли си след малко. Просто се бе влюбила в друг, без да съзнава, че ще му разбие сърцето. Това бе истината. Поне за момента.

Като отключваше входната врата, си мислеше за Сара. Колко болка бе преживяла с Едуард и какво щастие бе открила с Франсоа. Питаше се как ли човек преминава от единия живот към другия. Как свързва двете преживявания. Как надмогва непоносимата болка и недоверието към хората, за да заживее отново пълноценно, да прости и да започне отново? Все още не можеше да си отговори, осъзна той като светна лампата. Дори и след разговора с Франческа единственото, за което можеше да мисли сега, бе Карол.

Тази нощ, докато лежеше под завивките, продължи да мисли за нея, вместо за Сара и Франсоа, и объркан от неведомите пътища на съдбата, реши да не чете дневниците през следващите няколко дни. Трябваше да преодолее зависимостта си и да се върне в реалния свят. Време бе да сложи ред в живота си.