Даниел Стийл
Призракът (17)

Глава седемнадесета

Верен на думата си. Франсоа де Пелерин се върна в Шелбърн през август и още щом дойде, се отби да види Сара. Тя работеше в зеленчуковата си градина и не го чу да се приближава, а и той се движеше безшумно, както винаги, и внезапно се озова съвсем до нея. Тя се обърна стреснато, усетила нечие присъствие. Първоначалната й изненада тутакси премина във видимо доволство като то позна.

— Ако продължаваш да ме стряскаш така ще трябва да ти вържа звънче на шията.

Спомни си, че още не му е благодарила за огърлицата от мечи нокти и се изчерви леко.

— Добре ли я караш? — попита бързо и изтри лице с престилката, за да прикрие смущението си.

Той се усмихна. Погледът му галеше лицето й, загоряло от слънцето, и гъстите гарвановочерни коси, прибрани в дълга плитка на тила й. Приличаше на индианска жена, а докато вървяха към къщата й, забеляза, че има същата царствена походка като Плачещото врабче. Като спряха да налеят вода от кладенеца. Сара отново вдигна поглед към него.

— Разкажи ми къде си бил откакто те видях за последен път — помоли с усмивка.

— При братята си — отвърна простичко той. — Бях в Канада, за да търгувам с хуроните.

Не спомена, че е бил и в столицата и се е срещал с Джордж Вашингтон, за да обсъди продължаващите проблеми с миамите в Охайо. Много повече се вълнуваше от нея самата и какво е правила, докато е отсъствал.

— Ходила ли си наскоро в гарнизона да се видиш с полковник Стокбридж? — попита небрежно, докато Сара му подаваше чаша студена вода.

— Твърде заета съм, за да ходя до гарнизона — отвърна разсеяно тя. — Започнахме сеитбата преди няколко седмици.

Сееха големи количества домати, тиквички и патладжан и се надяваха да изкарат добра реколта наесен.

Беше получила писмо от госпожа Стокбридж, която я умоляваше да напусне Шелбърн и да се върне към цивилизацията. Семейство Блейк също и бяха писали, за да й съобщят последните новини от Бостън. Но Сара се чувстваше много по-щастлива тук. Франсоа не можеше да не го забележи.

— Накъде потегляте сега? — попита Сара, като влязоха в дневната. Тук бе малко по-хладно, отколкото навън, заради високите брястове, които закриваха тази част от къщата. Хората, които бе наела за строежа, се бяха справили добре и Сара бе много доволна от новия си дом.

— Имам среща с полковник Стокбридж.

Полковникът се тревожеше за наемниците от Кентъки, които бяха ограбили и изгорили няколко селца на шуаните предишната година и новия форт, построен при форт Вашингтон, в нарушение на няколкото сключени договора, защото смяташе, че индианците неизбежно ще отвърнат на удара. Синия мундир вече бе преминал река Охайо, за да си отмъсти с няколко нападения над заселниците в Кентъки, но полковник Стокбридж се боеше, че ги чакат още неприятности и Франсоа бе на същото мнение. Казал го бе и на Вашингтон при срещата им Сара слушаше с интерес обясненията му.

— Може ли да се направи нещо, за да спрете кръвопролитията? — попита сериозно накрая.

— Много малко — отвърна тъжно Франсоа. — Синия мундир все още смята, че не е овъзмездил достатъчно смъртта на своите и едва ли ще можем да се споразумеем с него. Опитвал съм се на няколко пъти, но той не обича ирокезите много повече от белите.

Знаеше го от личен опит при срещата, за която бе докладвал на Стокбридж, когато за пръв път видя Сара.

— Можем само да се надяваме, че ще му омръзне и ще реши, че е събрал достатъчно скалпове като отмъщение за избитите хора от племето му. Не виждам как иначе ще го спрем, освен ако не се превърне във война, в която ще бъдат въвлечени и други народи.

— Никой от нас не иска това — Франсоа се усмихна леко. Имаше широк поглед върху нещата, защото познаваше и двете страни, макар че симпатиите му по-често бяха към индианците, не към белите. Индианците бяха изстрадали повече, а и личният му опит показваше, че винаги постъпват по-почтено.

— Не е ли опасно да преговаряш със Синия мундир? — попита загрижено Сара. — Той вероятно те възприема като бял, не като ирокез.

— Не мисля, че има особено значение за него. Не съм от шуаните, а това вече ме прави негов враг — обясни той с явно уважение и известен страх, който съвсем не беше неоснователен. — Синия мундир е храбър воин, изпълнен с пламенен гняв, и не би се поколебал да навлече на народа си нова индианска война.

Говориха още дълго и когато отново излязоха навън, вече бе по-хладно и Сара както винаги го попита би ли се разходил с нея до водопада. Рядко пропускаше ежедневната си разходка дотам.

Почти не продумаха докато вървяха към красивата водна каскада, която се спускаше величествено на миля от къщата. Сара се настани на любимата си скала и се загледа във водата, която се синееше радостно пред нея. Франсоа я наблюдаваше с усмивка. Искаше му се да й каже, че доста е мислил за нея и за всичко, което му бе казала последния път на вечерята. Да й признае, че се е тревожил за нея и е бързал да се върне, за да я види отново. Но не го направи. Просто стоеше там и й се любуваше мълчаливо.

Прекараха около час така, всеки унесен в собствените си мисли, но щастливи, че са заедно, а когато отново се обърна към него, срещна погледа му и се усмихна. Радваше се, че е тук. Изглеждаше добре, загорял и силен. Човек трудно би повярвал, че не е роден сред ирокезите. Докато вървяха обратно към малката й къщичка, усети как ръката му леко докосва рамото й.

— В гарнизона ли ще останеш този път? — попита тихо, когато стигнаха почти до къщата.

— Така мисля — отвърна той. — Трябва да се срещна с част от хората си там.

Но прие поканата й за вечеря. Знаеше, че може да прекара нощта в гората или пък в хамбара й и да се върне в гарнизона преди изгрев-слънце, а и нямаше точно определен час за срещата си с полковника.

Улови няколко заека, а Сара сготви заешко задушено със зеленчуци от градината си за него и за работниците. Яденето бе много вкусно и двете момчета го похвалиха искрено, а след вечеря се заеха отново със задълженията си. Двамата с Франсоа се настаниха в удобната кухничка и дълго си говориха. После излязоха отново да се поразходят, този път на лунна светлина. Още на прага видяха падаща звезда.

— Индианците казват, че това е добър знак — промълви замислено Франсоа, като я гледаше внимателно. — Хубаво предзнаменование. Сигурно ще си щастлива тук.

— Вече съм щастлива — отвърна тя и се огледа наоколо. Не искаше нищо повече от живота. Имаше всичко, за което някога бе мечтала.

— Животът ти тук едва сега започва — отвърна мъдро той. — Предстои ти да направиш още много неща и да предадеш мъдростта си на другите.

Говореше съвсем като ирокезите и Сара не бе съвсем сигурна какво точно иска да й каже.

— Не знам на какво бих могла да науча другите, Франсоа. Живея съвсем скромно.

Дошла бе тук, за да излекува душата си, не за да проповядва изцеление. Но Франсоа не мислеше така.

— Прекосила си огромния океан, за да дойдеш тук. Ти си смела жена, Сара — отвърна той твърдо. — Не бива да се криеш.

Но какво точно очакваше от нея? Не би могла да води преговори с индианците или да се срещне с президента. Не смяташе, че има какво да им каже. Изобщо нямаше представа за какво говори Франсоа и се смути още повече, когато й каза, че иска един ден да я заведе при ирокезите.

— Червения плащ наистина е необикновен човек. Сигурен съм, че ще ти е приятно да се запознаеш с него.

Сара се боеше малко от подобна среща, но същевременно я желаеше. А и знаеше, че ще бъде в безопасност, щом Франсоа е до нея.

— С удоволствие — кимна замислено тя.

— Техните лечители са много мъдри — добави загадъчно Франсоа. — Също като теб.

Гласът му сякаш докосваше душата. Не би могла да го обясни с думи, но почувства някаква странна връзка помежду им, докато вървяха под луната, толкова осезаема, че я смути. Като че ли без да каже и дума, без звук, без дори да я докосне. Франсоа я притегляше леко към себе си. Знаеше, че би трябвало да се възпротиви, но не бе в състояние да го стори. Не разбираше на какво се дължи това привличане. Струваше й се, че някаква тайнствена невидима сила я затяга в обръч и я влачи неумолимо нанякъде.

Вървяха бавно чак до хамбара, а като стигнаха там. Франсоа се спря, взе ръката й в своята и нежно целуна китката. Жестът му като че бе част от съвсем друг живот, нещо, което вероятно би направил, ако се бяха срещнали във Франция преди много години. Този мъж бе тъй странна смесица от индианец и бял, от воин и миролюбец, от изисканост и простодушие. Сара остана загледана в него, докато се изгуби зад вратата на хамбара, после се обърна и тръгна към къщата.

На сутринта той отново бе изчезнал, а Сара намери в кухнята си тясна индианска гривна от цветни мидени черупки. Беше много красива. Сложи я на ръката си и я огледа. Беше малко смущаващо, но не неприятно, че той е бил в къщата, докато е спяла. Винаги се движеше толкова безшумно и беше толкова силен и хубав. Вече бе свикнала с блестящите дълги коси, а бричът и мокасините й се струваха напълно естествено облекло за него.

Докато работеше в градината през деня, откри, че Франсоа й липсва. Нямаше представа кога ще се появи отново, нито причина да чака тъй трепетно появата му. Бяха само приятели и тя всъщност много малко го познаваше. Но беше толкова интересно да разговаря с него, а присъствието му я успокояваше. Можеха с часове да се разхождат заедно, без да проговорят, а на моменти й се струваше, че всеки от двамата може да прочете мислите на другия. Той беше толкова мъдър и като че надарен с тайнствена сила.

Следобед, докато се разхождаше към водопада, си спомни някои неща, които й бе казал. Всъщност Франсоа не й излизаше от ума и дори тук не спря да мисли за него.

Тъкмо бе потопила стъпала в ледената вода и си мислеше над думите му, когато една сянка се плъзна върху слънцето. Сепна се от унеса и вдигна поглед да разбере откъде идва. Франсоа стоеше на няколко крачки от нея и Сара вдигна усмихнат поглед към него, сложила ръка на очите си. Не можеше да скрие радостта си, че го вижда отново.

— Вероятно винаги ще ме изненадваш — каза само. — Мислех, че си в гарнизона.

— Срещнах се с полковника — отвърна и по тона му усети, че има и друго, но той помълча няколко минути. Напрегнато, тревожно мълчание, сякаш се бореше със себе си.

— Какво има? — попита нежно Сара, готова да изслуша тревогите му.

— Не знам точно — отвърна той, без да е сигурен дали може и трябва да продължи, защото не знаеше как ще го приеме. Но просто трябваше да й го каже. Тази мисъл не му бе давала мира през целия ден. — Не мога да престана да мисля за теб, Сара.

Тя кимна, но не каза нищо.

— Подозирам, че е опасно да ти признавам подобно нещо — продължи той.

— Защо да е опасно? — попита тихо Сара. Не разбираше какво точно значат думите му, но й се стори толкова угрижен и нещастен, че й стана жално. А и тя самата се бе чувствала по същия начин докато го нямаше. Но той вече го знаеше.

— Може би няма да ми позволиш да идвам повече тук. Знам колко болка си изтърпяла в миналото, колко скръб. Знам колко се боиш да не те наранят отново. Но ти обещавам, че аз няма да те нараня.

Знаеше го. Но знаеше също, че тя самата няма да го позволи.

— Искам само да бъда твой приятел — завърши той, като я гледаше право в очите.

Искаше много повече от това, но съзнаваше, че не бива да го изрича на глас. Поне засега. Първо трябваше да разбере какво мисли тя за това. Но Сара съвсем не изглеждаше толкова уплашена, колкото си я бе представял.

— Аз също мислих доста за теб — призна тя и се изчерви леко. — Дори преди да се върнеш последния път — добави, вдигнала към него невинния поглед на дете. Усмихна се. — Нямам с кого друг да поговоря.

— Само заради това ли мислиш за мен? — попита той и се вгледа с усмивка в очите й.

Седеше до нея и Сара усещаше топлината на тялото му до себе си. Виждаше голите му гърди през дрехите. Трудно бе да пренебрегне силното привличане помежду им.

— Харесва ми да разговарям с теб — отвърна тихо тя, после допълни свенливо: — Много неща ми харесват…

Той взе ръката й в своята и двамата отново потънаха в мълчание. Стояха дълго така, а после се върнаха заедно в къщата. Този път той й наля вода от извора и попита дали би искала да се разходи из долината на коня му. Тя се усмихна в отговор.

— Обичам да яздя, когато имам да мисля за нещо важно. Прочиства съзнанието — обясни той, докато изкарвате коня си.

Помогна й да се качи зад него. Нямаше седло, само юзди. Рядко използваше седло, предпочиташе да язди по индиански. Сара обви ръце около кръста му и яхна коня по мъжки, а широката пола на роклята й се разстла назад. Всичко наоколо бе толкова зелено и живо. Стори й се, че съзнанието й наистина се прояснява, докато препускаха към долината и покрай реката.

Върнаха се малко преди мръкнало и Сара приготви вечеря за всички както всеки ден, а после той каза, че трябва да тръгва и тя не го попита дали иска да остане.

И двамата знаеха, че не може, защото нещо между тях се бе променило при това посещение.

— Кога ще се върнеш отново? — попита тъжно, докато той се приготвяше за път.

— Вероятно след месец, ако успея — отвърна сериозно той и вдигна поглед.

Сара неволно си спомни за онази нощ, когато го бе срещнала в гората и толкова се бе изплашила от него. Сега вече не я плашеше, просто не можеше да си представи колко ще й липсва. Онова, което най-много я тревожеше, бе тайнственото привличане помежду им. Не го желаеше и се бе опитала да му го покаже, но изглежда никой от двамата не беше в състояние да го спре.

— Пази се — заръча той на тръгване. — Не прави глупости.

— Нали казваш, че притежавам невероятна мъдрост — пошегува се тя и двамата се разсмяха.

— Но никога не я използваш за себе си — отвърна с нежност той и отново целуна ръката й като предишната вечер. — Пази се, Сара.

После се метна на коня си, махна й за сбогом и препусна. Сара се загледа след него, но той изчезна от погледа й за броени минути.

 

 

Мина повече от месец, преди да се завърне отново. Появи се някъде в началото на септември. Имал работа в гарнизона и каза, че щял да остане около седмица, за да се срещне с полковник Стокбридж и неколцина други офицери. Както и предишния път, щяха да говорят за шуаните и миамите, които бяха постоянен източник на тревоги за армията.

Този път Франсоа не остана в Шелбърн, а идваше тайно да се вижда със Сара. Дори попита полковник Стокбридж как е тя. Командващият гарнизона осъзна, че не я е виждал от месеци, и побърза да я покани на вечеря.

Двамата с Франсоа се престориха на изненадани, че се виждат, и не показаха с нищо интереса си един към друг, но на полковника му се стори, че забелязва странно пламъче в погледа на Франсоа. За миг се усъмни, но имаше много по-важни неща, за които да мисли, и до края на вечерта вече го бе забравил.

Двамата доста се смяха, когато Франсоа дойде във фермата, за да вечеря отново с нея. Този път остана да спи в хамбара и прекараха чудесна вечер. Още бе лято и както винаги се разходиха до водопада, а после яздиха из долината, но сега всеки на своя кон. Сара беше прекрасна ездачка и не се стряскаше от нищо, макар че предпочиташе да язди със седло, за разлика от него. Боеше се, че ако няма седло, може да се подхлъзне заради роклята и го описа толкова картинно, че двамата избухнаха в смях. Но нищо подобно не се случи и прекараха няколко щастливи часа заедно. Приятелството им прерастваше в нещо много по-силно, но Франсоа не смееше да прекрачи границата, която тя така внимателно бе начертала.

Един ден, докато се връщаха от обичайната си разходка при водопада, я попита дали понякога не се страхува, че Едуард може да я намери и тук. Тревожеше се за това, откакто Сара му бе разказала за съпруга си. Но тя отвърна съвсем безгрижно:

— Не смятам, че ще стигне чак дотам. Никога не ме е харесвал много и едва ли му липсвам толкова, че да предприеме тежкото пътуване през океана.

Тя самата не обичаше да си спомня двата месеца на Конкордия.

— Но може да реши, че си струва да дойде, за да си върне собствеността — отвърна Франсоа с лека усмивка. — При това доста ценна собственост според мен.

Той все още изглеждаше угрижен, за разлика от Сара.

— Съмнявам се. Предполагам, му е ясно, че щом съм стигнала чак дотук, едва ли ще се върна доброволно в Англия с него. Ще трябва да ме върже, да ми запуши устата и да ме пребие, за да ме отведе оттук, а вероятно ще бъда доста буйна затворничка. Сигурно си кара съвсем добре без мен.

Франсоа не можеше да си го представи. Не разбираше как някой мъж би се разделил с нея по своя воля. Съпругът й очевидно бе смахнат тиранин. За миг му се прииска да се срещнат лице в лице, но бързо му мина. Каквото и да се бе случило в миналото, радваше се, че Сара е свободна.

Като си тръгна, отново бе угрижен, както и предишния път. Беше му все по-трудно да се разделя с нея.

— Ще те видя ли скоро? — попита срамежливо Сара, докато пълнеше манерката му с вода на изпроводяк. Беше в калъф от еленова кожа с много сложна бродерия, който Плачещото врабче бе направила за него преди много години.

— Никога — отвърна след малко. — Вече никога няма да дойда да те видя.

Каза го толкова твърдо и уверено, че Сара наистина се разтревожи.

— Защо? — попита с израз на детско разочарование, който му достави огромна радост. — Да не се местиш на запад?

— Защото ми е много трудно да си тръгвам — отвърна той. — А след като се разделим, всички ми се струват ужасно скучно.

Сара се разсмя щастливо, защото имаше същия проблем.

— Радвам се да го чуя — заяви през смях, но Франсоа се обърна и я погледна толкова сериозно, че я разтрепери.

— Така ли? Нима не те тревожи? — попита рязко той.

Не разбираше защо си е наложила това отшелничество. Знаеше колко се бои да се обвърже отново с някого. Знаеше, че не е свободна да се омъжи повторно, но за него това не бе достатъчна причина, за да остане сама цял живот. Самотата й бе безсмислено и ненужно изкупление. Но знаеше също, че тя още не е готова да се промени. Или поне така му се струваше.

— Не исках да те плаша — добави по-меко. — Не искам никога вече да се боиш от мен.

Тя само кимна в отговор, защото не знаеше какво да каже. В душата й цареше смут. Съзнаваше, че са станали много близки, макар никога да не говореха за това. Можеха да споделят всичко, което им тежи, и винаги се вълнуваха и смееха на едни и същи неща. Страхуваше си дори да помисли какво означава подобна близост. Вече няколко пъти решаваше, че когато се отбие, ще му каже да не идва повече, но той винаги отсъстваше толкова дълго, че в тревогата си по него забравяше взетото решение.

Франсоа пое на път с натежало сърце. Каза й, че ще се върне скоро, но не знаеше точно кога. Отново поемаха на север, а тези пътувания понякога продължаваха по-дълго от предвиденото.

Не го видя чак до октомври, а когато дойде, листата на дърветата бяха пожълтели и цялата долина бе в жълто и алено, сякаш обхваната от пожар. Не беше идвал от шест седмици. Този път го забеляза от далеч. Стоеше на поляната и гледаше как се приближава откъм водопада. Носеше панталони от еленска кожа, украсени с ресни, и изглеждаше страшно красив, като препускаше към нея с развени от вятъра коси и корона от орлови пера. Щом я зърна, на устните му изгря щастлива усмивка. Изправи се на коня и махна за поздрав.

— Къде се изгуби? — попита тя със загрижено лице, което го направи безкрайно щастлив. Нещо му подсказваше, че я е уплашил при последния им разговор и това го тревожеше, защото не искаше да си направи погрешни изводи от думите му.

Не беше далеч от истината. Сара се бе измъчвала седмици наред и бе възнамерявала да му каже при първа възможност, че не желае да се срещат повече. Но в мига, в който го зърна, забрави за решението си.

— Бях зает. За жалост — отвърна сериозно той, като я изпиваше с поглед. Все още не смееше да я докосне.

Извини се за отсъствието си и й разказа лошите новини, после добави:

— Не мога да остана дълго. Трябва да се срещна с хората си при гарнизона и тази вечер потегляме за Охайо.

Тя го погледна угрижено.

— Пак ли Синия мундир? — попита лаконично и той се усмихна леко. Вече се разбираха от половин дума, като стари приятели. Толкова му бе липсвала и се радваше, че я вижда дори за няколко минути.

— Сраженията започнаха преди седмица. Стокбридж ме помоли да отида там с един взвод от неговите войници и отряд от моя народ. Не знам какво бихме могли да направим, освен да подкрепим армията — завърши мрачно.

— Опасно е за теб — въздъхна тя тъжно, изпълнена със съжаление и със страх, че може да бъде ранен. Искаше й се да остане по-дълго и вече съжаляваше, че се е канила да го прогони завинаги оттук. Подозираше, че се е досещал за намерението й, затова толкова време не е идвал да я види.

— Ще останеш ли за вечеря? — попита смутено. Боеше се да не й каже, че трябва да тръгва веднага, но той кимна.

— Само че не мога да стоя дълго. Тази вечер трябва да поговоря с полковника.

— Ще стане съвсем бързо — отвърна тя и се завтече към кухнята, а половин час по-късно му предложи чудесна вечеря. Имаше малко студено пиле от предишния ден, което бе оставила в охладителя на реката, но момчетата го донесоха веднага. Извади царевичен хляб и опече пъстърва, уловена сутринта, и пресни тиквички от градината, а също и тиква за десерт. Този път помоли момчетата да се хранят навън, за да остане насаме с Франсоа Той не сваляше поглед от нея, докато хвалеше вкусната вечеря, която му бе приготвила.

— Сигурно дълго време няма да опитам подобни вкуснотии — кимна той и тя се усмихна щастлива.

Ако го погледнеше, човек изобщо не би се усъмнил, че гостът й е индианец. Нищо във вида му не показваше, че е бял. Но на Сара й беше все едно какво ще кажат хората за нея. Нека говорят.

— Сега трябва да си много предпазлива — напомни й той. — Бунтовниците може да стигнат и дотук.

Не беше много вероятно, но всичко се случваше при война. Можеше да започнат размирици и сред по-близките племена. Не искаше да й се случи нещо лошо, докато той е с армията.

— Ще се справим — отвърна Сара. Беше купила пушки, както му обеща, но тук се чувстваше в безопасност.

— Ако научиш нещо тревожно от заселниците наблизо, искам да отидеш в гарнизона и да останеш там, докато се върна.

Говореше й сякаш бе негова жена и като че имаше право да иска нещо от нея и да й нарежда какво да прави. Но всъщност бе така и тя изслуша внимателно думите му. Свързваха ги мислите, грижите и страховете им. Сара се опита да си спомни всичко, което бе пропуснала да му каже, докато го нямаше, но времето летеше толкова бързо.

Вече се стъмваше, когато Франсоа изведе коня си и се обърна да я погледне за последно. Не каза нищо. Само я прегърна и я притисна до сърцето си, защото имаше нужда да усети близостта й. Тя също не продума. Само го прегърна на свой ред и се питаше защо е била толкова глупава, та да иска да избяга от чувствата си. Какво значение имаше, че в миналото бе преживяла болка? Какво от това, че все още бе съпруга на Едуард? Нали никога вече нямаше да го види. За нея той беше мъртъв. Беше се влюбила в този див и хубав мъж, който приличаше на индианец, а отиваше да се бие в американската армия. Ами ако не го видеше повече? Колко много биха изгубили.

В очите й блестяха сълзи, когато се отскубна от прегръдката му и вдигна поглед към лицето му. Никой от двамата не продума, но очите им казваха всичко.

— Пази се — прошепна Сара и той кимна.

Скочи на коня с лекота, като индиански воин. Искаше й се да му каже, че го обича, и знаеше, че ако се случи нещо с него, ще съжалява до края на живота си.

Този път Франсоа не се обърна да я погледне на тръгване. Не можеше. Не искаше тя да вили сълзите му.