Даниел Стийл
Призракът (20)

Глава двадесета

Преди да напуснат селото на ирокезите, Франсоа поговори с няколко стари и мъдри жени от племето, за да го научат как да се грижи за Сара. Те му дадоха разни ароматни билки, една, от които бе особено силна, и му обясниха как да приготвя отвари. Казаха му да ги извести, когато дойде време детето да се роди, щели да му помогнат. Сара бе трогната от грижите им и обеща да взема билките всеки ден, като се върнат в Шелбърн.

Двамата с Франсоа поеха на път. Пътуването към дома им отне много дни, защото се движеха по-бавно, отколкото на идване. Нощем спяха под звездите, увити в кожи. Франсоа държеше да внимават, за да не се случи нещо.

Прибраха се към средата на март, а в края на април Сара за пръв път усети бебето да рита. Сладостно, познато чувство. Но макар че редовно взимаше билките, а Франсоа направо трепереше над нея, все пак се боеше от предстоящото раждане.

Хората в околността вече подозираха, не живеят заедно. Няколко жени от Шелбърн се бяха отбили случайно и всеки път попадаха на Франсоа. Дори в гарнизона започнаха да говорят, а Сара получи писмо от госпожа Стокбридж, която я умоляваше да спре ужасните слухове, че живее с някакъв дивак. Това страшно я развесели и тя веднага седна да й отговори. Уверявайки я, че слуховете изобщо не отговарят на истината. Но макар че нито тя самата, нито Франсоа бяха казали на някого, вече всички в околността знаеха, че живеят като съпрузи, и полковник Стокбридж, разбира се, също бе научил. Всъщност не биха могли да го скрият. През юни вече се виждаше, че чака дете.

Някои от заселниците го приеха съвсем нормално, а две-три жени дори предложиха помощта си, когато наближи да ражда, но повечето бяха възмутени от поведението й и я считаха за пропаднала жена. Все пак не бяха женени.

Но нито Франсоа, нито Сара се вълнуваха, от хорските приказки. Живееха само един за друг и за детето, което щеше да се роди. Бяха невероятно щастливи, а Сара се чувстваше изненадващо добре. За нея трудното идваше после, макар че всъщност този път беше в отлично здраве. Питаше се дали това има някакво значение.

Дори през лятото всеки ден ходеха до водопада. Стариците от племето й бяха казали, че е важно да се разхожда, защото така синът й щял да се роди по-лесно и да стъпи здраво на краката си. Но през август едва успяваше да извърви краткото разстояние и трябваше да се движи много бавно. На Франсоа му беше жал да я гледа как се клатушка по пътеката и настояваше да спират на всеки няколко минути, за да си почине. Но тя бе в прекрасно настроение и държеше на разходките. Хващаше го за ръка и тръгваха бавничко, а той по целия път дотам й разказваше какво е научил в гарнизона. Сара се тревожеше, че размириците в Охайо продължават, и искаше да знае всички подробности.

— Скоро ще те призоват пак да тръгнеш с армията — въздъхна тъжно един ден. Искаше да прекарва всеки миг с него и се тревожеше дори когато прескочеше до гарнизона или до някой от фортовете.

Той знаеше, че е напрегната заради бременността, но също се тревожеше какво ще прави тя, ако замине, защото и двамата знаеха, че рано или късно ще се случи. Би предпочел поне да я остави в по-стабилна и не толкова отдалечена къща. Отдавна мечтаеше да построи нещо като малък замък край Диърфийлд, а напоследък все по-често си мислеше да го направи. За нея. Тя настояваше, че къщата, в която живеят, им е предостатъчна и не им трябва никакъв замък. Стигаше й това, което имаше.

— Аз все пак ще ти го построя — настояваше Франсоа и двамата се смееха щастливо.

Но един ден докато яздеха, Франсоа се отдалечи от фермата и спря в красива местност, разположена над долината, откъдето се виждаше всичко на десетки мили наоколо.

— Прекрасно е — промълви задавено Сара, а той се обърна и я погледна с щастлива усмивка, сякаш най-сетне бе намерил дома си. Веднага се досети за какво мисли.

— И замъкът ни ще бъде прекрасен — каза тихо той и този път Сара не му възрази. Беше твърде уморена да спори, а бебето скоро щеше да се роди. Усещаше го.

Преживявала го бе толкова пъти и не можеше да се заблуди, че има много време. Всяка нощ лежеше будна и плачеше тихо и тъжно, като се молеше Франсоа да не я чуе. Понякога ставаше и излизаше навън да се разтъпче и да подиша чист въздух. Да погледа звездите и да си спомни за другите си дечица. Не смееше да повярва, че това няма да отиде при тях на небето, макар да усещаше живота в утробата си. Този път бебето мърдаше много повече от предишните, но пък и никой не я биеше и тормозеше. Франсоа толкова се грижеше за нея. Говореше на бебето и мажеше корема й с ароматни масла, както бе виждал да правят ирокезите. Стариците от племето му бяха дали какви ли не мазила и талисмани, но Сара не бе сигурна, че те могат да спасят бебето й. На предишните нищо не бе успяло да помогне, нали? Опитваше се да не мисли за това, докато времето неотменно се приближаваше. Август премина в септември. Точно преди две години се бе качила на Конкордия, за да поеме към Новия свят. Трудно й бе да го повярва. Беше безкрайно щастлива с Франсоа и тъкмо затова се боеше, макар да не смееше да признае страховете си пред мъжа, когото наричаше свой съпруг. Опитваше се да се подготви за непоправимото нещастие, което бе сигурна, че ще ги сполети.

Вече беряха царевицата за зимата и след един дълъг ден на полето помоли Франсоа да я заведе до водопада. Чувстваше се уморена, но толкова обичаше да ходи там. Искаше пак да види това място.

— Не мислиш ли, че вече е твърде много за теб, — попита внимателно той.

Ако сметките й бяха верни и се бе случило през първите няколко пъти, когато се любиха, бебето трябваше да се роди всеки момент.

— Защо този следобед не си останем у лома, или просто да се разходим из фермата?

Предложението му бе разумно, но Сара настоя.

— Ще ми се да послушам водата.

Накрая той се съгласи да отиде с нея, защото се боеше, че може да тръгне сама. Вървяха съвсем бавно дотам. Тя му се усмихваше радостно. Изглеждаше щастлива и в цъфтящо здраве въпреки огромния корем. Франсоа никога не бе виждал подобно нещо, но не смееше да я попитата дали винаги е наддавала така, за да не й напомня за ужасни неща. Усещаше колко се бои за детето, макар тя да не го признаваше. Говореха за други неща.

Вече не й разказваше за размириците на запад, за да не я тревожи допълнително, и разговорите им се ограничаваха до ежедневни неща. На връщане от водопада й набра букет диви цветя и тя ги отнесе в кухнята, където отиде да приготви вечерята, както правеше всеки ден.

Франсоа чу лек стон откъм кухнята. Веднага се досети какво става и се втурна нататък. Болките бяха започнали! Изненада се, че толкова бързо са се усилили, но Сара все пак бе раждала много пъти. Още помнеше, че при Плачещото врабче раждането бе минало много бавно, но сравнително лесно. Майка й и сестра й бяха стояли до леглото й, а тя бе проплакала само веднъж, докато той чакаше отвън, за да сподели радостта й. Обаче за Сара това бе седмото раждане, макар никое от децата й да не беше оживяло. По лицето й виждаше, че й е трудно да говори. Беше се подпряла на един стол, за да не се строполи на пода.

— Спокойно, любов моя. Всичко ще бъде наред — говореше нежно Франсоа, докато я вдигаше на ръце, за да я отнесе в спалнята. Тя вече бе свалила яденето от огъня, но доколкото виждаше, скоро нямаше да се сетят за вечеря. Момчетата ще трябва да хапнат плодове и зеленчуци от градината, но едва ли щяха да имат нещо против.

— Искаш ли да извикам някого? — попита Франсоа.

В гарнизона имаше лекар, но той доста попийваше и Сара изобщо не искаше да я доближава. Няколко от жените бяха предложили да дойдат, но тя винаги бе казвала, че иска само той да е до нея. Никой от двамата не бе израждал бебе, а предишните пъти винаги бяха викали лекар. Обаче лекарите също не бяха успели да спасят децата и тя бе твърда в решението си да бъде само с Франсоа.

— Само стой при мен — прошепна тя, а лицето й се изкриви от болка. Пръстите й се впиваха в ръката му, вцепенени от болка и страх. И двамата знаеха, че бебето е доста едро, и можеха да предположат, че раждането няма да е лесно. Предишните бебета се бяха раждали много по-малки.

Но тя не каза нищо, само лежеше и се извиваше, като се опитваше да не вика, а Франсоа държеше ръцете й и сменяше студената кърпа на челото. Болките продължиха часове и към полунощ бе започнала да се напъва, но бебето не се показваше. След още два часа бе напълно изтощена, обаче напъните продължаваха. Всеки път я прорязваше болка и бебето се опитваше да излезе, но все не се показваше. Сара стенеше от болка като ранено животно, а Франсоа не знаеше какво да направи. Той самият изглеждаше смъртно уморен, но не отделяше поглед от нея.

— Няма нищо, малката ми… опитай още веднъж… — шепнеше той.

Сара сякаш изобщо не го чуваше, вече й бе трудно да диша. Франсоа едва не се разплака. Единственото, което можеше да направи, бе да я държи в прегръдките си и да се моли. Опита се да си припомни всичко, което бе научил от индианците, и в съзнанието му изплува нещо, което бе казала веднъж Плачещото врабче. Опита се полека да изправи Сара на леглото, но тя отначало не можа да разбере какво иска.

— Опитай се да седнеш — помоли той и тя го погледна като че се бе побъркал. Но индианките смятаха, че бебето се ражда по-лесно, ако клекнеш, и на него му се стори доста разумно. Всъщност в този момент би опитал каквото и да било. Вече дори не го беше грижа за бебето. Не искаше да я загуби.

Вдигна я на ръце и буквално я свали на пода. Подпря краката й със своите и я намести. Видимо й олекна, макар да продължаваше да се напъва. Той я крепеше с ръце да не падне, а тя висше от болка при всеки напън и се опитваше да му каже нещо.

Бебето идва… идва… Усещаше го. Искаше му се да види, но не можеше да помръдне. Само я крепеше с ръце и продължаваше да й говори.

Внезапно Сара изпищя пронизително. Същият агонизиращ крясък, който помнеше от Плачещото врабче, и заедно с нейния вик чу плача на бебето. Пъхна едно индианско одеяло под краката й и след миг го видяха. Бебето също бе вперило очички в тях, големи и сини като нейните. Изглеждаше много едро и веднага се познаваше, че е момче, а лицето му бе много бяло. Сара изхлипа щастливо.

Но в същия миг бебето затвори очи и престана да диша и тя изпищя отчаяно. Протегна ръце и го сграбчи до гърдите си. Все още ги свързваше пъпната връв, но Франсоа виждаше, че детето умира. Вдигна я на ръце и я положи на леглото, а после внимателно взе сина си. Нямаше представа какво да прави, но не можеше да позволи това да се случи отново с нея. Не и след толкова болка. Вдигна бебето с главата надолу и го потупа лекичко по гърба, опитвайки се да му вдъхне живот. Сара го гледаше безпомощно и ридаеше.

— Франсоа — повтаряше името му отново и отново, просната отчаяно на леглото. Сякаш го молеше да направи чудо, което не бе по силите му, макар да виждаше, че бебето е мъртво също като останалите. Със сълзи на очи Франсоа удари детето силно по гърба. То се закашля и изплю слузта, която го бе задушавала. Пое дъх… Вече дишаше.

— О, боже… — бе единственото, което успя да прошепне.

Бебето проплака високо, а родителите му го гледаха в захлас.

Беше красиво малко момченце и Франсоа никога не бе виждал нещо по мило от това безпомощно малко създание на майчината гръд. Сара вдигна поглед към него. Поглед, изпълнен с безкрайна обич облекчение и благодарност.

— Ти го спаси — усмихна се тя. — Върна го към живот.

— Струва ми се, че духовете пожелаха така — отвърна той, все още под влияние на силното преживяване. Никога не бе преживявал подобен ужас. Предпочиташе да се изправи сам пред хиляда бойци, отколкото да изгуби детето си. Едва не го бяха изпуснали, но сега бебето изглеждаше добре. Беше истинско чудо. Франсоа не можеше да откъсне очи от Сара и от сина им. Струваха му се съвършени.

Помогна й да се измие, след като отряза пъпната връв с ловджийския си нож и я върза, а при изгрев-слънце излезе навън да зарови плацентата в земята. Индианците смятаха, че е светена. После обърна очи към небето и поблагодари на боговете, че са го дарили с дете. Сърцето му преливаше от щастие. Още от вратата потърси погледа на Сара и й се усмихна с любов и благодарност. Тя му протегна ръка с усмивка, а той се приближи и я целуна.

— Толкова те обичам. Благодаря ти.

Тя се отпусна в постелята. Изглеждаше тъй щастлива и млада с детето на ръце. Сякаш след толкова мъки и болка животът най-сетне й се бе усмихнал.

— Сестрата на шамана предрече, че този път ще минеш на другия бряг — напомни й той, но никой от двамата не бе дръзвал да вярва напълно в пророчествата й. Животът бе нещо твърде крехко, за да повярват безрезервно в каквото и да било. — Но мислех, че аз ще се удавя в реката преди теб — пошегува се Франсоа. И двамата бяха преживели дългата и тежка нощ, но Сара не се оплакваше, макар да знаеше, че никак не й е било лесно. Беше твърде щастлива, за да си спомня.

След известно време й донесе да хапне, а после и тя и бебето заспаха, а Франсоа излезе за малко, за да вземе документите от Диърфийлд.

— Къде беше? — попита разтревожено тя, когато се върна.

— Трябваше да взема едни документи — отвърна уж нехайно той, но не можа да скрие победоносната си усмивка.

— Какви документи? — помита озадачено Сара като се опитваше да нагласи бебето, за да суче по-удобно.

За нея това бе нещо съвсем ново и все още не бе свикнала Франсоа бе доста по-вещ от нея и се приближи да й помогне. Сложи възглавница под ръката й, за да подпре детето. Сара се усмихна с благодарност.

— Какво трябвало да вземеш? — повтори любопитно, но той само се усмихна не по-малко щастлив от нея и й подаде пергамент, вързан с тънък кожен ремък. В очите й бликнаха сълзи на щастие. Беше я купил! Беше купил земята.

— Подарък за теб, Сара. Там ще построим своя дом.

— Аз съм щастлива и тук — изрече простичко тя, макар че земята, която бе купил, беше в много красива местност.

— Заслужаваш нещо по-добро — отвърна той, но и двамата знаеха, че тя не мечтае за нищо повече от онова, което вече имаше. Никога през живота си не се бе чувствала толкова щастлива и сигурно никога нямаше да стане по-щастлива от сега. Сякаш бе попаднала в земния рай.