Даниел Стийл
Призракът (4)

Глава четвърта

На следващия ден Чарли обиколи всички магазини в Шелбърн Фолс, а после отиде до Грийнфийлд да купи онова, което не бе могъл да намери на място. Госпожа Палмър му предложи запазено старинно легло, което държеше в помещението над гаража, както и някои скромни мебели. Ракла, бюро, няколко стола и стара дървена маса за трапезарията. Както сам заяви Чарли, не му бе нужно нищо повече.

Бяха се споразумели да наеме къщата за година и Чарли смяташе да прекара следващите няколко месеца в Шелбърн Фолс. Всичко тук го очароваше и не виждаше защо да не поостане за известно време, независимо дали щеше да се установи за постоянно в Лондон, или в Ню Йорк. Ако се върнеше на работа за Уитакър &Джоунс, дори би могъл да прескача от Ню Йорк през уикенда. Но каквото и да решеше накрая, знаеше, че госпожа Палмър няма да настоява да изпълни договора, докато той при всички случаи можеше да остане за цяла година. Тя бе също тъй доволна от споразумението им, както и Чарли. Всъщност и двамата се чувстваха крайно щастливи и докато се връщаха към дома й, бъбреха като безгрижни хлапета за разни неща, които щяха да му трябват. Чарли я покани на вечеря, за да отпразнуват събитието. Три дни преди Коледа, когато отиде в Диърфийлд да довърши покупките за новия си дом, се отби и в едно бижутерско магазинче и купи чифт изящни перлени обици за госпожа Палмър.

Премести се в къщата на двадесет и трети декември. Дълго стоя до прозореца в дневната. Гледката бе възхитителна. Просто не можеше да повярва на късмета си. Никога не бе попадал на място с толкова поразителна красота и такова спокойствие. Цяла нощ обикаля къщата стая по стая. Искаше да изучи всяко ъгълче. Дълго разопакова нещата си и ги подрежда, макар че всъщност нямаше много багаж. Все още нямаше телефон и донякъде се радваше, че е така, защото иначе би се изкушил да се обади на Карол особено по коледните празнини.

Сутринта на двадесет и четвърт, както стоеше на прозореца на спалнята си, запленен от приказката гледка навън, внезапно го обзе меланхолия. Спомни си за отминалите коледи. Как само преди година все още бе с Карол. Въздъхна и обърна гръб на гледката.

Първата нощ в новия му дом бе минала много спокойно. Никакви проблеми, никакви странни звуци. Усмихна се, като си спомни за призрачните истории на госпожа Палмър и как синът й се шегувал с всички, че бил видял Сара. Чарли бе все така заинтригуван от личността на тази жена и искаше да научи повече за живота й. Вече бе решил да отиде в библиотеката на местния исторически клуб веднага след празнините. Искаше да прочете всичко, с което разполагаха за Сара и Франсоа, и да научи всичко възможно за тях.

Макар че Шелбърн Фолс очевидно бе тихо градче, Чарли имаше какво да прави тук. Беше си купил моливи, пастели и голям скицник, който нямаше търпение да запълни. Вече бе скицирал къщата няколко пъти, като си играеше да опитва различни техники и да рисува от различен ъгъл. Дори той самият се учудваше доколко се е привързал към това място, а Гладис Палмър бе направо във възторг, като се отби да я види, и го покани на вечеря на Бъдни вечер.

Когато пристигна, Чарли завари няколко нейни приятелки и поздрави учтиво, но след като те си тръгнаха, веднага заговори за къщата. Вече бе открил няколко секретни шкафчета и вграден бюфет, умело замаскиран в стената. Гореше от нетърпение да се качи на тавана. Гладис му бе направила невероятен подарък. Поверила му бе съкровището си, великолепния малък замък, построен от Франсоа за Сара. Говореше задъхано, като развълнувано малко момче, и тя неволно се разсмя:

— Какво мислиш, че ще намериш там? — попита го с добродушна усмивка. — Призрак? Бижутата на Сара? Нейните писма до Франсоа? Или може би до теб самия. Това вече би било интересно.

Не успя да сдържи смеха си. Беше толкова щастлива, че най-сетне може да сподели с някого любовта си към старата къща. Цял живот бе ходила там, за да съзерцава, да размишлява и да мечтае. Ходеше там винаги, когото се нуждаеше от утеха. Когато Джими загина, бе прекарала в къщата доста уединени следобеди, а и после, след като загуби Роланд. Ходенето там винаги й бе помагало. Сякаш благодатното присъствие на Сара успокояваше душевните й страдания и болката.

— Ще ми се да намеря отнякъде неин портрет. Много бих искал да знам как е изглеждала. Каза, че си виждала някъде нейна миниатюра — напомни на новата си приятелка Чарли — Къде е било това?

Тя дълго мисли, преди да отговори. Тъкмо сипваше соса от боровинки. Беше приготвила традиционна коледна вечеря с печена пуйка, а Чарли бе донесъл бутилка вино. Тази вечер щеше да се върне в замъка си. Но смяташе да мине пак сутринта, за да й поднесе обиците. Госпожа Палмър вдигна поглед към него. Най-сетне си бе спомнила.

— Почти съм сигурна, че в местния исторически клуб имат книга за нея и тъкмо там съм виждала портрета й. Не съм съвсем сигурна, но си струва да провериш.

— Ще отида веднага след празниците.

— Аз също ще прегледам библиотеката си — обеща тя. — Може да открия някоя книга за него. Франсоа де Пелерин е бил доста важна фигура по тези места в края на осемнадесети век. Всички индианци го приемали като един от тях и бил единственият французин, спечелил искреното уважение на индианци и на заселници. Дори, струва ми се, и на англичаните, което вече било истински подвиг за французин.

— Защо е дошъл в Америка? — попита Чарли, който жадуваше да научи всичко за първите обитатели на новия си дом. — Предполагам, че първоначално революцията го е довела тук, но трябва да е имало някаква причина да остане.

— Може би е останал заради индианската си съпруга, или заради Сара. Наистина не си спомням подробности. Всъщност винаги съм се впечатлявала повече от нейната история, макар че обичах да слушам и за двамата като дете. Баба ми обожаваше да разказва за тях. Понякога ми се струваше, че с малко влюбена вън Франсоа. Нейният дядо наистина го познавал, Франсоа умрял много преди Сара.

— Каква трагедия за нея — въздъхна Чарли.

Струваха му се толкова истински… Но всъщност си мислеше и за госпожа Палмър, и колко самотна трябва да се е чувствала след смъртта на съпруга си. Сега поне той й правеше компания.

Всъщност Гладис Палмър имаше доста приятели в Шелбърн Фолс, но Чарли бе нов и по-особен приятел.

— Все още ли смяташ да ходиш на ски, Чарлз? — попита тя, докато ядяха ябълков сладкиш и домашно приготвен ванилов сладолед. Този път Чарли не й беше помагал да приготви вечерята, зает с нанасянето си и уреждането на новия си дом. Когато пристигна, облечен в официален костюм и тъмна вратовръзка, всичко вече беше готово. Госпожа Палмър бе сложила черна копринена рокля, която съпругът й, й бе подарил преди двадесет години в Бостън, и перлената огърлица, която бе получила за сватбата. Според Чарли изглеждаше прекрасно. Благодарен бе, че я е срещнал, защото тази Коледа с нея му създаваше чувството, че отново има семейство. Същото се отнасяше и за нея. Двамата имаха късмет, че са се срещнали тъкмо сега. Допадаха си като характер и се радваха, че празнуват заедно. Чарли внезапно осъзна, че в суматохата по преместването си изобщо бе забравил плановете си за ски ваканция.

— Може би около Нова година — отвърна разсеяно той и след малко допълни: — В момента не ми се тръгва наникъде.

Тя се усмихна в отговор. Изглеждаше толкова по-спокоен и по-щастлив, отколкото вечерта, когато бе пристигнал. Някак подмладен и безгрижен. Стопило се бе онова напрегнато изражение, което бе сковавало лицето му през последната година, макар че тя не би могла да го знае.

Все пак Върмонт бе доста далеч от Шелбърн Фолс и не го влечеше особено натам. Не искаше все още да се разделя с новата си приятелка и новия си дом.

— Защо не отидеш в Шарлмънт? Само на двадесет минути оттук е. Не знам дали пистите са чак толкова добри, но би могъл да опиташ. По-късно пак можеш да отскочиш до Върмонт.

Когато вълнението от новия дом поутихне и е в състояние да се раздели с него. Разбираше напълно как се чувства.

— Страхотна идея — съгласи се Чарли. — Може да отскоча натам след няколко дни.

Колко удобно. Имаше дори ски писта на двадесет минути от новия си дом. Най-сетне бе открил идеалното място за живеене.

Тази нощ отново стояха до късно. И двамата бяха преживели тежки дни и сега не им се искаше да се разделят и да остават насаме с тъгата и мъчителните си спомени. Миналото бе изпълнено с твърде много мъка, особено за нея. Не й се щеше да остава сама в коледната нощ и Чарли не си тръгна, докато не се увери, че на нея наистина й се спи. Целуна я нежно по бузата, благодари й за вечерята и се качи в колата, а Глинис го гледаше предано и махаше дружелюбно опашка.

Пое през натрупалия сняг, дълбок до коленете дори на пътя за Диърфийлд. Някои от преспите отстрани бяха по-високи от него самия, а като приближи до новия си дом, снегът стана още по-дълбок. Чувстваше се прекрасно. Светът изглеждаше толкова чист и идиличен, сякаш всичко бе покрито с бял памук. Докато караше през снега, няколко зайчета скочиха уплашено в храсталака тук-там край пътя забеляза сърни, които го гледаха любопитно с големите си кафяви очи. Сякаш светът на хората бе изчезнал и на земята бяха останали само животните, звездите и ангелите.

Лесно намери пътя към поляната и остави колата на мястото, където знаеше, че ще може да я подкара на другия ден. Извървя остатъка от пътя, както вече бе правил неведнъж с продуктите, купени от магазина, или с работниците и носачите, докато докара няколкото мебели, заети от госпожа Палмър. Но Чарли не го смяташе за неудобство. Това правеше дома му още по-закътан, като вълшебен замък сред вълшебната гора.

Вървеше нататък сам в нощта и си тананикаше изплувала отнякъде в паметта му мелодия. Отдавна не беше изпитвал такова душевно спокойствие. Струваше му се невероятно как съдбата, която някои наричаха просто Живот, други Бог, се бе погрижила за него и го бе изпратила на място, където можеше да излекува душата си, да размисли и да открие себе си. Чарли бе уверен без капчица съмнение, че тази къща е тъкмо онова, от което се нуждаеше. Докато отключваше входната врата с дългия железен ключ и влизаше вътре, го обзе същото спокойно, тихо щастие, което бе усетил от първия миг, когато пристъпи между тези стени. Като че ли, тук някога бе имало толкова радост, че се бе разпростряла през следващите два века и човек можеше да я докосне. В това нямаше нищо нереално, странно и свръхестествено. Дори през нощта къщата сякаш бе изпълнена със светлина, любов и слънце, и Чарли бе убеден, че не се дължи само на цветовете, в които са боядисани стените, нито на размерите на всяка стая или на гледката навън. Тук се чувстваше някаква аура. Ако къщата е населена от духове, сигурно са духовете на изключително щастливи хора, помисли си той, докато се качваше бавно по стълбите. Сети се за госпожа Палмър, към която толкова се беше привързал, че искаше да направи нещо по-специално за нея. Мислеше си да й нарисува нещо, да кажем изглед на долината от прозореца на стаята си. Тъкмо си го представяше, докато влизаше и включваше разсеяно лампата, но се сепна от унеса, защото до прозореца стоеше някаква жена и го гледаше, имаше дълга, гарвановочерна коса и толкова бяла кожа, че приличаше на статуетка от слонова кост, но очите и бяха ясносини. Облечена бе в бяла рокля и му протягаше ръка, широко усмихната, сякаш се канеше да му каже нещо. Но в следващия миг се обърна и просто изчезна зад завесите. Всяка подробност се бе запечатала в паметта му. Но в първия миг Чарли изобщо не се запита какво вижда, нито как се е озовала тя тук. Жената насреща му изглеждаше толкова жива, че не би могла да е призрак. Вероятно се бе вмъкнала по някакъв начин в дома му, за да си устрои шега. Трябваше да разбере коя е и откъде се е появила.

— Здравейте — изрече ясно той.

Очакваше жената да се покаже иззад завесата, където я бе видял да се скрива, и когато не го направи, реши, че просто се е смутила, както си беше редно да стане. Подобни глупави шеги не правеха чест никому, особено по Коледа.

— Здравейте — каза отново той, този път по-високо. — Коя сте вие?

Прекоси стаята и дръпна рязко завесата, но зад нея нямаше никого. Не бе чул и никакъв звук, но прозорецът беше отворен. Сигурен бе, че го е затворил, преди да излезе, за да не стане беля, в случай че снегът се усили. От друга страна, знаеше, че може и да греши и просто да си е мислил да го затвори.

Приближи се до другата завеса. Имаше нещо много тайнствено в онова, което ставаше тук. Знаеше, че жената трябва да е някъде в стаята. Дълбоко в съзнанието му се бе запечатал факта, че е невероятно красива, но сега това не беше толкова важно. Не желаеше местните хора да си правят шеги с него, нито да се вмъкват в дома му през прозорците, защото вероятно така беше станало. Прозорците бяха много стари и въпреки двестагодишните ключалки се отваряха, ако човек ги натиснеше достатъчно силно. Почти всичко в къщата бе от онова време. Дори стъклото на прозорците бе правено ръчно и тук-там се виждаха неравности, където течността се бе сгъстила твърде много. Единствените промени през последните два века бяха електричеството и канализацията, а и те не бяха толкова скорошни. Знаеше, че Гладис за последен път ги е ремонтирала в началото на петдесетте години и й беше обещал да се погрижи за това. Последното, което искаше, бе някое късо съединение да предизвика пожар и да унищожи цялата къща, след като тя и предците й се бяха погрижили да я запазят толкова години. Но това не го вълнуваше в момента. Единственото, което го интересуваше, бе жената, която бе зърнал в стаята си. Провери зад всички завеси, после в банята и шкафовете, но не я откри никъде. И все пак като обикаляше стаята, имаше чувството, че долавя нечие присъствие. Като че ли онази жена го наблюдаваше отнякъде. Знаеше, че е все още тук, но така и не откри скривалището й.

— Какво правите тук? — попита гневно, раздразнен от безплодните си усилия. Чу шумолене на коприна зад гърба си и се обърна рязко, готов да я спре насила, но не видя нищо. Внезапно усети, че го обзема странно блаженство, сякаш жената му се бе представила и той я бе познал. Внезапно разбра кого бе видял в стаята си и вече не смяташе, че се е промъкнала през прозореца.

— Сара? — прошепна тихо, защото изведнъж се почувства много глупаво. Ами ако не беше тя? Ами ако в стаята наистина се криеше най-обикновена жена и го наблюдаваше? Щеше да разправя на приятелките си какъв глупак е. Но не вярваше да е така. Усещаше присъствието й. Застина съвсем неподвижен и обгърна с поглед стаята, но пак не видя нищо. Дълго остана така, без да помръдне, защото усещаше, че и тя не си е тръгнала. Все още стоеше някъде близо до него, макар да не долавяше никакъв звук или движение, а видението в бяла рокля се бе стопило. Но все пак я бе видял съвсем ясно. Беше го погледнала право в очите и му се беше усмихнала, сякаш го канеше да се настани в стаята й. Вече бе разбрал от Гладис, че инстинктивно е избрал за своя спалня стаята, където бе споделяла ложето с Франсоа и където спорел Гладис бе родила децата му.

Щеше му се отново да изрече името й, но не смееше. Имаше чувството, че тя усеща какво си мисли, но присъствието не беше враждебно и Чарли не се боеше от нея. Искаше само да се появи отново, за да я види по-ясно. Но образът, който бе зърнал за миг, вече се бе запечатал неизличимо в съзнанието му и знаеше, че никога няма да я забрави.

Накрая есе пак отиде да си измие зъбите, съблече се и си легна. Най-сетне си беше купил нова пижама, защото тук ставаше доста хладно нощем, и я нахлузи още там. Локалното парно беше съвсем в ред, а и във всяка стая имаше камина, но невинаги му се искаше да ги използва. Надяваше се като се върне в стаята, отново да я види, но това не се случи. Няколко минути оглежда внимателно стаята, преди да угаси лампата и да си легне. Не беше си направил труда да пусне щорите, защото светлината не му пречеше сутрин, и както си лежеше, луната неочаквано озари цялата стая.

Може да беше безумно и със сигурност не би се хванал да го обяснява на някого, но имаше чувството, че тя все още е наблизо. Усещаше някакво неземно присъствие в стаята и бе сигурен, че е Сара. Сара Фъргюсън де Пелерин. Името й звучеше толкова благородно и изискано, приличаше на жената, която бе видял. Наистина е била невероятно красива. Дълго лежа и мисли за нея.

Внезапно се разсмя на глас и смехът му отекна глухо в стаята. През последната една година животът му сигурност се беше променил. Прекарал бе Бъдни вечер с възрастна, около седемдесетгодишна дама, а коледната нощ с призрака на една жена, която бе мъртва от сто и шестдесет години и негова връстница преди около два века. Наистина бе съвсем различно от предишната Коледа в Лондон със съпругата му. Вероятно ако го сподели с някого, сигурно ще решат, че се е побъркал съвсем, но той знаеше, че не е така.

Докато лежеше и си мислеше за нея, припомняйки си всяка подробност от онова, което бе видял, и очите, които се бяха вперили право в неговите. Чарли неволно прошепна на глас името й. Не последва отговор, макар че дълго стоя притихнал, заслушан в тъмнината. Не беше сигурен какво точно очаква. Някакъв звук? Някакъв знак? Никога не бе чувал за призраци, които да си говорят с хора, но тя като че бе искала да му каже нещо. Сякаш го канеше в дома си. Беше се усмихнала.

— Весела Колела — прошепна отчетливо той в тихата стая, която Сара някога бе споделяла с Франсоа.

Отново не последва отговор, само тихото усещане за присъствието и в тъмнината. След малко Чарли вече спеше дълбоко, окъпан лунни лъчи.