Даниел Стийл
Призракът (12)

Глава дванадесета

На другата сутрин, когато Чарли се събуди и погледна през прозореца, продължаваше да вали сняг. Сега дори нямаше оправдание, че трябва да свърши нещо. Искаше единствено да подхване отново дневниците на Сара и да разбере какво й се е случило, след като слязла от кораба в Бостън.

Но докато стоеше до прозореца, стиснал малкото томче в кожена подвързия, неволно се спомни за Франческа. Питаше се що за жена е, какво точно й се бе случило, та да избяга от Франция, и защо бе дошла тъкмо в Шелбърн Фолс. Струваше му се доста странен избор за жена, която очевидно бе водила много изискан живот. Питаше се също дали някога ще я опознае достатъчно, за да й зададе тези въпроси. След малко обаче забрави за нея, настани се в единственото си удобно кресло и впери поглед в равния, изящен почерк. След по-малко от минута бе погълнат от живота на Сара.

 

 

Като пристигна в Бостън, Сара отседна в пансиона на вдовицата Ингърсол на ъгъла на улиците Корт и Тремонт. Беше доста голяма, четириетажна сграда с всички удобства и капитан Маккормак неслучайно й го беше препоръчал. Всъщност самият Джордж Вашингтон бе отсядал тук само седмица преди нея и се бе изказал, че обстановката е доста приятна.

Госпожа Ингърсол и икономката й доста се поизненадаха, когато Сара се появи само с две чанти и без придружителка, но тя побърза да им обясни, че е вдовица и току-що пристига от Англия, а племенницата й се разболяла в последния момент и не могла да тръгне с нея. Собственичката се трогна от тъжната история и веднага нареди на икономката да й покаже свободните стаи.

Дадоха й просторен апартамент с приемна, облицована в тежък червен брокат, от която се минаваше в спалнята със стени в бледосив сатен. Стаите бяха много слънчеви, с изглед към Сколей скуеър, а в далечината се виждаше дори пристанището.

Бостън се бе превърнал в оживен търговски център и на Сара й харесваше да се разхожда из улиците, да влиза в магазините и да слуша как си говорят хората. Често дочуваше ирландска реч или английски акцент, макар и не като нейния. Повечето хора тук бяха войници, търговци или работници, дошли от Европа. По улиците много рядко можеха да се срещнат хора от нейната класа и Сара правеше впечатление, защото бе очевидно, че е от добро семейство. Благородното й потекло личеше въпреки простите дрехи.

След няколко дни Сара попита госпожа Ингърсол къде може да си поръча дрехи. Все още носеше онези, които си бе взела за из път, но шапката й вече беше съвсем овехтяла, а й трябваха и по-топли неща. Тук беше доста студено, а тя нямаше нищо подходящо за такова време, освен пелерината, в която бе скрила накитите си.

Лесно намери малко шивашко ателие на Юниън скуеър и огледа скиците, докато шивачката й обясняваше, че една клиентка ги била донесла от Париж предишната година. Била много важна дама и си поръчвала повечето неща от Европа, но имала пет дъщери и скиците били направени за тях. Сара хареса доста от моделите и си поръча няколко рокли, а шивачката й даде адреса на един шапкар, който можел да направи аксесоарите към тях.

Роклите, които видя в Бостън, бяха доста по-семпли от онези, които бе свикнала да носи в Англия, а за сравнение с онези, които носеха парижанки, и дума не можеше да става. Французойките, които познаваше винаги бяха облечени в страхотни рокли. Но преди четири месеца там бе започнала революция и вероятно в момента никой не се интересуваше от мода, защото имаха далеч по-належащи проблеми. А за живота си тук Сара съвсем не се нуждаеше от висша мода. Трябваха й семпли и удобни дрехи, които едновременно да са практични и изискани, за да отговарят на положението на една вдовица. Всъщност, за да убеди околните в измислената си история, повечето неща, които поръча, бяха в тъмни и малко мрачни тонове. Все пак не можа да устои на една разкошна кадифена рокля, която щяха да й ушият в тъмносиньо, почти като цвета на очите й. Нямаше представа дали изобщо ще я облече и къде, тъй като засега не познаваше никого тук. Но все пак би могла да се запознае с някого и евентуално да я поканят на някое тържество или на бал. Не искаше да я вземат за пълна селянка, затова си позволи роклята от синьо кадифе.

Шивачката обеща да завърши повечето неща до седмица-две. Кадифената рокля нямало да е готова до края на месеца заради по-сложния модел, но за останалите нямало проблем. След шивачката Сара отиде в банката и обясни на управителя затрудненията си. Каза му, че е вдовица, наскоро пристигнала от Англия, че все още не познава никого тук и че след време смята да си купи ферма някъде около Бостън.

— Но как ще се справите, госпожо Фъргюсън? — попита управителят на банката Енгас Блейк със загрижено изражение. — Да се гледа стопанство съвсем не е лесна работа, особено за сама жена.

— Това ми е напълно ясно, господине. Смятам да наема хора, които да ми помагат, но съм уверена, че ще ги намеря много бързо, след като купя земята.

Той я огледа с неодобрение над очилата и я увери, че за нея ще е много по-добре, ако остане да живее в града. Каза, че знаел да се продават доста хубави къщи в приятни квартали и че вероятно за кратко време ще си намери много нови приятели. Беше хубава млада жена и макар да не й го каза, той бе сигурен, че не след дълго ще се омъжи отново. Би било безсмислено да купува някаква си ферма. Струваше му се глупаво дори да си мисли за подобно нещо.

— На ваше място не бих избързвал, госпожо Фъргюсън. Първо трябва да свикнете с живота в Бостън и едва тогава да вземете решение.

През следващите седмици се зае лично да я накара да се почувства желана гостенка в Бостън и я представи на неколцина клиенти на банката. Сара Фъргюсън беше изискана и благовъзпитана млада дама. А съпругата на банкера, бе убедена, че е нещо повече от онова, за което се представя.

— У нея има нещо необичайно — заяви тя, когато съпругът й ги запозна. Имаха дъщери горе-долу на възрастта на Сара, но Белинда Блейк никога не бе виждала толкова интелигентна, силна и уверена млада жена като нея. Потръпваше само при мисълта за ужасното пътуване с Конкордия, което бе предприела Сара, и беше напълно съгласна със съпруга си, че желанието й да купи ферма извън града е направо абсурдно, така че искаше да му помогне да я разубеди.

— Трябва да останете в града — настоя тя, но Сара само се усмихна в отговор.

Семейство Блейк настояха да я представят на всичките си приятели, които скоро започнаха да я канят на вечеря или чай. Сара приемаше поканите много предпазливо. Трябваше да внимава кого посещава и с кого се сприятелява, защото се боеше, че някой, дошъл от Англия може да я разпознае. С Едуард не бяха ходили често в Лондон, нито бяха се появявали по светски събития, но все пак бе възможно да се е разчуло за бягството й.

Можеше дори да са писали по вестниците. А нямаше начин да разбере оттук. Мислеше си да пише на Хавършам, за да го попита, но не смееше да рискува. Затова само веднъж два пъти отиде на вечеря и съвсем бавно опознаваше хората тук.

Енгас я бе представил и на дискретен бижутер, който направо се бе смаял от накитите, които Сара извади и подреди на бюрото му, за да ги огледа. Имаше половин дузина наистина ценни неща, както и няколко по-малки, които още не бе решила да продава. Засега бързаше да се отърве от по-големите, особено от една тежка диамантена огърлица, която Едуард кой знае как бе пропуснал, като разпродаваше бижутата на майка й. Само с парите от нея би могла да си купи няколко ферми или разкошна къща в Бостън. Всъщност вече бе огледала няколко превъзходни тухлени сгради, а Белинда Блейк продължаваше да я развежда по нови и нови с надежда да я убеди да купи някоя. Сара обаче си мечтаеше за ферма извън града.

Бижутерът веднага купи огърлицата. Имаше вече наум клиент за нея, а ако не успееше да я продаде в Бостън при всички случаи щеше да намери някой в Ню Йорк. Парите отидоха направо в сметката й в банката. Към края на ноември разполагаше вече с доста солидна сума там и се учудваше колко много хора в града познава. Всички бяха много мили с нея и непрекъснато я канеха на гости. Въпреки предпазливостта си няколко пъти се бе осмелила да се покаже в обществото и бе предизвикала истински фурор сред най-отбраните жители на града. Невъзможно бе да не забележат аристократичната й осанка и необикновената й хубост, които бързо се превърнаха в любима тема на всички заможни ергени в Бостън и в Кралска пивница, където често се споменаваше името й. За кратко време Сара Фъргюсън се бе превърнала в център на внимание, а това я тревожеше не на шега. Искаше час по-скоро да избяга и да заживее тихо някъде, преди мълвата за това къде се намира да е прекосила океана и да е стигнала до ушите на Едуард. Дори на толкова голямо разстояние тя все още се боеше от безкрайната му отмъстителност.

Празнува Деня на благодарността със семейство Блейк, а два дни по-късно бе поканена на официална вечеря у известната фамилия Баудейн, което бе знак, че вече са я приели в най-висшите кръгове на бостънското общество. Отначало дори не смяташе да приема поканата, защото изобщо не си бе поставила за цел да влезе в елита на Бостън и да се показва навсякъде. Но Белинда толкова се бе разстроила, че смята да откаже, че в крайна сметка Сара се бе решила да отиде, за да избегне безкрайните увещания на семейство Блейк.

— Как ще се омъжиш отново, ако не ходиш никъде? — нахока я като останаха насаме Белинда, която вече я приемаше като своя дъщеря.

Но Сара само поклати глава с тъжна усмивка. Имаше толкова неща, които никога не би могла да й довери.

— Не смятам да се омъжвам отново — заяви тя твърдо. В погледа й имаше нещо, което накара Белинда да повярва, че говори съвсем сериозно.

— Знам, че сега си мислиш така. — Тя потупа нежно ръката й. — Сигурна съм, че господин Фъргюсън е бил много мил и любящ съпруг.

Стомахът на Сара се сви само като си помисли за Едуард. Изобщо не би могъл да се нарече мил и любящ съпруг. Дори в началото. Като се омъжи, той в най-добрият случаи бе подходяща партия за нея, нищо повече. А постепенно се бе превърнал в истинско чудовище.

— Но съм сигурна, че с времето ще намериш друг също тъй мил и любящ човек. Трябва да се омъжиш отново, Сара. Твърде млада си, милинка. Не можеш да останеш сама до края на живота си. Може би втория път ще имаш късмет да родиш деца.

Нещо угасна в погледа на Сара при тези думи и Белинда забеляза.

— Не мога да имам деца — промълви сковано тя и Белинда не посмя да я попита откъде е сигурна, че е истина.

— Може и да не е вярно — опита се да я утеши тя взела нежно ръката й в своята. — Имам братовчедка, която години наред си мислеше, че е безплодна, а на четиридесет и една внезапно забременя и роди близнаци. — Белинда се усмихна широко. — И двете деца оживяха. Беше най-щастливата жена на света. А ти си много по-млада от нея. Не бива да се отчайваш. Предстои ти съвсем нов живот тук.

Тъкмо затова бе дошла в Америка. За да започне нов живот. Но без съпруг и деца. За жалост вече бе преживяла един ужасяващ брак, а и макар да се представяше за вдовица, никога не би подмамила някого да се обвърже с нея. Внимаваше да не флиртува с мъжете, за да не ги подвежда, и на вечерите, където приемаше да отиде, разговаряше най-вече с другите жени. Но всъщност трябваше да признае, че с мъжете може да се обсъждат далеч по-интересни неща, и при всеки разговор се стремеше да научи нещо повече за търговията и отношенията с индианците, за земите наоколо и за фермерството. Това обаче я правеше още по-интересна в техните очи, тъй като останалите жени обсъждаха само дрехите и децата си. Мъжете непрекъснато говореха за нея помежду си, а нежеланието й да допусне някого по-близо до себе си само я правеше по-привлекателна за тях. Превръщаше я в постоянно предизвикателство.

Неколцина дори се бяха осмелили да я посетят у госпожа Ингърсол. Оставяха й цветя, визитни картички големи кошници с плодове, когато можеха да намерят. Получи дори тънко томче със стихове, подарък от младия лейтенант, с когото се бе запознала у семейство Арбак. Но Сара отказваше да ги приеме, независимо от щедрите подаръци и разкошни цветя, с които засвидетелстваха почитта си. Изобщо не желаеше да съблазнява или да бъде съблазнявана.

Все пак на няколко пъти се сблъска с лейтенант Паркър в приемната. Той беше най-упорит и стоеше там с часове, надявайки се да й бъде полезен с нещо. Настояваше да й носи нещата, ако излиза, покупките, когато се прибира, или просто да я придружи. Преди година бе дошъл в Бостън от Вирджиния. Беше едва на двадесет и пет и вече бе лудо влюбен в Сара, но въпреки безкрайното му внимание към нея, тя не можеше да го понася. Гледаше я като голямо добродушно куче, на което му се ще да поиграят, и всеки път се превръщаше в непоносима досада. Щеше й се да прехвърли чувствата си върху друг обект, да намери някоя по-подходяща млада дама, която да обожава. Неведнъж му бе казвала, че все още е в траур за съпруга си и изобщо не възнамерява да се омъжва повторно, но той очевидно не й вярваше. Не го стряскаше дори разликата във възрастта.

— Не можете да знаете как ще се чувствате след шест месеца или след година — отвръщаше разпалено.

Сара само поклащаше глава и се опитваше да му внуши, че отказът й с неотменим.

— Знам как ще се чувствам след година, дори след две, или след десет.

Щеше да е омъжена, освен ако Едуард не умре. А и дори да станеше вдовица, в никакъв случай не би се омъжила повторно. Годините, прекарани с Едуард, я бяха отвратили завинаги от брака и не би се подложила отново на подобен тормоз. В сърцето й нямаше и капчица съмнение. Не би се превърнала отново в нечия собственост, във вещ, която да употребяват и захвърлят като им омръзне. Дори не можеше да си представи как останалите издържат. Знаеше, че мнозина съпрузи са мили с жените си, но все пак нямаше желание да рискува повторно. Би била безкрайно щастлива да прекара остатъка от живота си сама, макар младият лейтенант Паркър да не бе убеден в това, както и неколцина други мъже в Бостън.

— Трябва да си доволна, че имаш толкова обожатели, вместо да се оплакваш от това! — хокаше я Белинда Блейк, когато Сара се изпуснете пред нея.

— Но аз не искам обожатели. Аз съм омъжена жена — отвърна един ден Сара, без да се замисли, но веднага осъзна какво е казала. — Или по-скоро бях… Просто се чувствам помъдряла за целия този цирк — завърши, свела смирено очи.

— Сигурна съм, че е така. Бракът е такова щастие, че ухажването ти се струва като шепа трохи пред пиршество. Но все пак не можеш да имаш едното без другото.

Безнадеждна работа. Безсмислено бе да й обяснява повече и Сара се отказа.

В началото на декември се запозна с Амелия Стокбридж и съпруга й. Полковник Стокбридж бе командваш гарнизона в Диърфийлд, най-важния от редицата фортове по река Кънектикът, и Сара бе просто очарована от разговора с него. Разпитва го надълго и нашироко за района и той с удоволствие й разказа всичко, което знаеше. Най-много я заинтригува онова, което научи за индианските племена, и се изненада, като разбра, че повечето от тях са съвсем миролюбиви.

— Сега там живеят само нонотоки и уампоани, но от дълго време не сме имали никакви неприятности. Е от време на време възниква по някоя неразбория, твърде много огнена вода или спор за земи. Но обикновено не ни създават проблеми.

Говореше така, сякаш всъщност ги харесваше, и Сара предпазливо спомена за предупрежденията на всички тук, че граничните територии били твърде опасни заради индианците и други проблеми.

— Вярно е, разбира се — отвърна с усмивка полковника, изненадан от интереса й към подобни неща. През пролетта, когато излиза пъстървата, се появят ирокези. Винаги съществува опасност от някоя шайка разбойници или боен отряд мохоуки от север. Те създават проблеми на заселниците.

Не спомена, че само преди година цяло семейство бе избито малко на север от Диърфийлд. Мъж, жена и седем деца. По принцип рядко се случваха подобни неща.

— Като цяло обаче опасните райони са на запад. Тревожим се, че неприятностите с шуанити и миамите могат да се разпрострат и на изток, но не вярвам да стигнат чак до Масачузетс. Все пак и това е възможно. Със сигурност ни създават достатъчно проблеми. Президентът е много загрижен, защото смята, че сме пръснали достатъчно пари за войни с индианците, и донякъде им съчувства за изгубените земи. Но не могат да продължават да избиват заселници само от гняв. В момента са истинска напаст за хората ни.

Сара, разбира се, бе чувала всичко това, но беше много по-вълнуващо да го научиш от първа ръка и очите й заблестяха развълнувано.

Полковникът се бе върнал в Бостън само за коледните празници. Семейство Стокбридж имаха къща в града и съпругата му прекарваше повечето време тук, тъй като не понасяше живота в гарнизона Диърфийлд. Съпругът й я посещаваше винаги, когато можеше, но то не бе толкова често, защото Диърфийлд все пак бе на четири дни път.

Няколко дни по-късно семейство Стокбридж я покани на малкото коледно тържество, което организираха за приятели и неколцина подчинени на полковника, които също бяха в отпуск. Тя прие с удоволствие и прекара наистина чудесно. Компанията бе приятна и всички пяха коледни песни в съпровод на пиано от Амелия Стокбридж. Единственият проблем бе, че и лейтенант Паркър беше между поканените и през повечето време се въртеше край нея като вярно куче, макар че Сара правеше всичко възможно да го отбягва. Много по-интересно й беше да говори с полковника, а към края на вечерта дори успя да го улови насаме за няколко минути. Той доста се изненада от молбата й. Погледна я замислено, смръщил вежди.

— Вероятно е възможно, но пътуването е доста трудно, особено по това време на годината. Не можете да дойдете сама. Трябва да наемете водач, по-добре двама. Пътят дотам може да отнеме четири до пет дни. — Той се усмихна стеснително. Неколцина от по-младите офицери живеят в гарнизона със семействата си, а наоколо има доста заселници. Цивилизовано е, но няма много удобства. Съмнявам се, че ще ви хареса дори само да ни погостувате. Дори съпругата ми не би тръгнала така.

Чувстваше се задължен поне да се опита да отклони, макар от въпросите й да му бе станало съвсем ясно, че е решила да посети Диърфийлд.

— Приятели ли имате там? — попита любезно след малко.

Не можеше да си представи защо иначе би оставила удобствата на град като Бостън. Тук бе доста приятно, а тя изглеждаше твърде нежна и изискана, за да предприема подобие пътуване. Все пак бе дочул, че е пристигнала в Америка с малък кораб без никакви удобства и дори без придружител. Сара Фъргюсън очевидно бе много по-силна, отколкото изглеждаше, и интелигентността й будеше уважение.

— Бих искал сам да избера водачите ви, ако все пак решите да тръгнете. Не ми се ще да попаднете в ръцете на някои негодници, които да изгубят пътя или да се напият. Съобщете ми кога искате да пътувате и ще ви намеря свестни хора. Трябват ви двама водачи и кочияш, както и здрава кола. Съмнявам се, че пътуването ще е приятно, но така поне ще е безопасно.

— Благодаря ви, полковник — отвърна искрено тя, а в очите й проблесна безкрайна решимост и му стана съвсем ясно, че по никакъв начин не би могъл да я разубеди. Опита се да го обясни на съпругата си, като и предаваше разговора им, но тя, разбира се, го нахока.

— Как изобщо ти хрумна да позволиш на това момиче да тръгне за Диърфийлд? Тя изобщо няма представа в какво диво и забутано място отива. Може да си нарани или да се изгуби, или да се разболее при такова дълго пътуване!

Беше направо възмутена, че й е позволил да тръгне и дори е предложил да й намери водач.

— Тя е дошла съвсем сама от Англия, при това на толкова малък кораб. Според мен Сара Фъргюсън съвсем не е крехка и безпомощна дамичка, за каквато я смяташ скъпа моя. Всъщност след разговора ни тази вечер съм убеден, че не е. Смятам, че това момиче има много повече сила, отколкото предполагаме, и че е преживяла много повече, отколкото ни разказа.

Животът го беше направил мъдър и проницателен, а погледът на Сара издаваше, че е извървяла дълъг и труден път и ако зависи от нея, нищо не би могло да я спре. Тя притежаваше същата решимост, която бе наблюдавал у хората, тръгнали на запад да търсят земя, от която да изкарват прехраната си… хора, готови да се сблъскат с непознатото и да се бият с индианките, ако се налага. Онези, които оцеляваха там, имаха погледа на Сара — Тя ще се справи, сигурен съм. В противен случай не бих й помагал.

— Стар глупак! — измърмори сърдито Амелия, но когато малко след това си легнаха, го целуна нежно за лека нощ.

Все пак смяташе, че той греши, като подкрепя Сара в налудничавия й план да замине за Диърфийлд. Надяваше се Сара да срещне някого в града и да забрави за тази си приумица.

Но Сара дойде да говори с полковника още на другия ден. Цяла нощ бе мислила над думите му. Всъщност бе толкова развълнувана, че изобщо не бе могла да заспи. Решила бе да приеме любезното му предложение. Попита го кога се връща отново в Диърфийлд и го помоли да й намери водачи дотам. Той тръгваше след Нова година и този път смяташе да остане до пролетта. Амелия щеше да е достатъчно заета в негово отсъствие, защото най-голямата им дъщеря трябваше да роди съвсем скоро.

— Бих ви придружил — каза замислено полковник Стокбридж, — но тръгвам с част от войниците си и ще пътуваме доста бързо. Ще яздим по цял ден. За вас ще е по-удобно да се движите на по-бавно. Бих могъл да оставя лейтенант Паркър да ви прави компания, ако желаете — предложи с шеговита усмивка, но Сара побърза да отхвърли предложението му.

— Бих предпочела да не го правите — отвърна тихо тя. — По-добре да наема водачи, както ме посъветвахте снощи. Дали ще можете да ми намерите надеждни хора? — попита предпазливо.

Той кимна.

— Разбира се. Устройва ли ви да тръгнете идния месец? — попита на свой ред, като вече обмисляше хората, на които би се доверил да я придружат.

— Би било чудесно — отвърна Сара и двамата се усмихнаха топло един на друг. Никоя от дъщерите му не бе предлагала да дойде да го навести. Идваха по веднъж на няколко години със семействата си, и то след дълги увещания, като го считаха за голям подвиг. А това момиче се държеше така, сякаш й се отдава невероятна възможност.

Всъщност Сара тъкмо така го приемаше. За нея това бе всичко, за което мечтаеше.

Полковникът обеща да се свърже с нея до няколко дни и двамата решиха да не съобщават на жена му никакви подробности. Знаеха, че много ще се ядоса, като разбере какво е намислила Сара, а още повече че съпругът й смята да й помогне да осъществи идеята си. Но той действително бе убеден, че ще е безопасно за нея, в противен случаи не би се наел да й помага да стигне до Диърфийлд.

Сара му поблагодари сърдечно и се върна пеш до хотела си, макар да бе доста далеч. Беше толкова раздувана, че й се искаше да подиша чист въздух. Вятърът брулеше в лицето й, чак очите й се насълзиха, но тя само се загръщаше по-плътно с наметката и се усмихваше.