Даниел Стийл
Призракът (16)

Глава шестнадесета

Чарли мина да ги вземе в шест часа и ги заведе на вечеря в ресторант „Ди Майо“ в Диърфийлд. И двамата с Франческа се чувстваха малко неловко, но Моник бъбреше оживено по целия път дотам. За приятелите си в училище, за кучето, което би искала да има, за хамстера, който майка й обещала да й купи, за това, че иска да отиде на ледената пързалка на другия ден, за трудните домашни, които им давали.

— Е, във Франция пишех доста повече домашни — призна тя. При споменаването на живота им във Франция Чарли неволно хвърли поглед към Франческа, но тя гледаше съсредоточено през прозореца.

— Може би трябва да започнеш да учиш немски или китайски, или нещо друго, за да не скучаеш — пошегува се той. Моник направи ужасена гримаса. Засега два езика й бяха предостатъчни, макар да се справяте отлично.

Но веднага се окопити и продължи:

— Мама говори италиански. Дядо ми е роден във Венеция.

И според нея е същият негодник като съпруга й, припомни си Чарли, макар че Франческа не каза нищо. Успели бяха да засегнат всичките й болни теми. Няма що, страхотно начало на вечерта.

— Там има много лодки — заобяснява Моник, но той побърза да смени темата и я попита какво куче би искала да има.

— Някое малко сладко кученце — отвърна веднага момичето, което очевидно вече бе мислило по този въпрос. — Например чихуахуа.

— Чихуахуа? — разсмя се Чарли. — Но те са толкова дребни, че ще го объркаш с хамстера.

— Няма — отвърна убедено Моник.

После той й разказа за кучето на Гладис, големия и добродушен сетер на име Глиниси и дори предложи да я заведе да се запознаят, което толкова й хареса, че дори Франческа се усмихна леко. Сърцето го заболяваше като я гледаше винаги тъжна и сериозна. Но поне Моник бе щастлива, а това говореше много за усилията на майка й. Вероятно много обичаше момиченцето, щом бе успяла да го предпази от ужаса на разрушения си брак.

След няколко минути бяха в Диърфийлд, в оживения и уютен ресторант. Моник си поръча спагети с кайма още преди да е седнала, но на възрастните им трябваше повечко време. Накрая си избраха равиоли с доматен сос. Като се обърна да поръча вино, Чарли забеляза, че Франческа говори с келнера на италиански, а той изглеждаше направо очарован. Заслуша се с удоволствие в мелодичния й глас.

— Страхотно — усмихна се, когато келнерът се отдалечи. — Живяла ли си някога там?

— Докато навърша девет. Но винаги говорех с баща си на италиански докато беше жив. Бих искала и Моник да го научи. Винаги е полезно да знаеш един език, макар че в Щатите и това не е от особено значение. Някой ден може да реши да се върне в Европа.

Дълбоко в сърцето си обаче се надяваше това да не се случи.

— А ти? — Тя се обърна към Чарли. В погледа й напираха безброй въпроси. Предишния ден бе научила много неща, но преди всичко за брака му. — Какво смяташ да правиш за в бъдеще? Ще се връщаш ли е Лондон?

— Не знам. Бях тръгнал на ски и спрях тук на път за Върмонт. Но срещнах Гладис Палмър и тя ми показа къщата, която толкова ми хареса, че я наех за една година. Засега се чувствам щастлив тук, а дори да се върна в Лондон, мога да идвам тук през отпуската. От известно време имам угризения, че не правя нищо. За пръв път в живота си съм зарязал напълно работата. Но скоро ще се заема отново с архитектура. Надявам се, в Лондон.

— Защо? — попита озадачена Франческа.

Нима щеше да продължи да влачи на колене след жена си? Или имаше нещо друго?

— Животът ми е там — отвърна уверено Чарли на безмълвния въпрос в очите й, после размисли, загледан в Моник, която пък бе отдала цялото си внимание на вечерята. — Или поне така беше доскоро. Продадох къщата, преди да тръгна. Вече не съм сигурен дали имам и работа там. Но обичам Лондон — завърши упорито.

Освен това обичаше и Карол и може би щеше да я обича до края на живота си, дори след като тя се омъжи за Саймън. Не го каза на Франческа, но тази мисъл го потискаше ужасно.

— Аз също обичах Париж — отвърна тихо тя. — Но не можех да остана след случилото се. Опитах, но беше твърде тежко. Щях да полудея, ако продължавах така. Очаквах да го видя зад всеки ъгъл, надявах се да го срещна на познати места и се изпълвах с омраза, когато не се появеше. Разплаквах се всеки път, щом пуснех новините и видех лицето му, но не можех да не го гледам. Беше като някаква болест. Затова се махнах. Вече не мога да си представя да живея там. Тя се усмихна тъжно.

— Тук или ще останеш? — попита Чарли. Харесваше му да говори с нея. Беше такова облекчение да може да поговори с някого, да сподели нещата, които едва не го бяха убили. Като ги превърнеше в думи, проблемите му изглеждаха толкова по-незначителни.

— Може би — отвърна Франческа и въздъхна. Още не беше решила окончателно. — Майка ми смята, че трябва да заведа Моник обратно в Ню Йорк, за да получи стабилно образование. Но тук сме много по-щастливи. Тук е толкова спокойно. Обичаме къщичката си накрая на града, а и училището е добро. Тя обожава да кара ски. Искам да завърша дисертацията си докато съм тук, а после ще решим. Ако останем, бих могла да напиша книга.

Чарли си спомни за дневниците на Сара, но не каза нищо.

— Така е — съгласи се след малко. — Аз също смятам да порисувам.

Винаги бе харесвал импресионистите, а пейзажът край Шелбърн му се струваше идеален сюжет, особено през зимата.

— Значи си разностранен талант? — попита тя с игриво пламъче в очите и Чарли се усмихна широко, щастлив, че тя вече се шегува.

Моник, която досега само ги слушаше и си хапваше спагети, се включи отново в разговора. Разказа му за живота си в Париж, за апартамента им там, който толкова обичала, и за ежедневните разходки в Булонския лес след училище. За ваканциите с родителите си, най-вече в ски курорти, защото това бе страстта на баща й. Франческа отново бе станала някак далечна, като че бе потънала в носталгия, и Чарли се разтревожи. Прекарваха толкова добре заедно и не му се щеше да я загуби, затова реши да промени темата. Внезапно му хрумна нещо.

— Какво ще кажете да отидем на ски в събота. Можем да прескочим до Шарлмънт само за деня.

Знаеше от Гладис, че мнозина от местните жители го правят. Моник веднага се запали.

— Хайде, мамо! Моля те-е-е — провлачи галено момиченцето. Франческа се усмихна.

— Вероятно си зает, а и аз трябва да поработя. Мисля да.

— Хайде де — настоя той. — На всички ни ще се отрази добре. Мислеше си за шока, в който бе изпаднал след обаждането на Карол предишния ден, и за нещата, които му бе казала Франческа. Всеки имаше нужда от малко забавления и ските му се струваха страхотна идея.

— Можеш да си дадеш един ден почивка. Аз също. — Всъщност той нямаше какво друго да прави, освен да чете дневниците на Сара. — Да отидем.

Изглеждаше толкова мил и убедителен, че Франческа най-сетне отстъпи, макар и след известни колебания. Не искаше да се чувства длъжница на някого. Нито да му дава основания да очаква нещо, което не би могла да му предложи.

— Е, добре. Щом е само за деня…

Съгласието й веднага се отрази на настроението на Моник. Тя бърбореше, шегуваше се, смееше се и обясняваше за пистите и разликата в наклона в Куршвал и Вализер. Последното накара Франческа да се разсмее, а също и Чарли. Разбира се, че и дума не можеше да става за сравнение, но все едно щеше да е приятно и тримата го очакваха с нетърпение. Продължиха да говорят за това, докато се връщаха в Шелбърн Фолс след вечеря.

Чарли спря пред дома им и слезе. Беше малка, но кокетна дървена къща, боядисана в бяло, със зелени жалузи. Франческа слезе последна и се обърна да му благодари за вечерята.

— Беше много приятно — изрече предпазливо, а Моник допълни ентусиазирано:

— Направо страхотно. Благодаря ти, Чарли!

— Няма за какво. Ще се видим в събота. В колко часа да мина да ви взема?

Не настоя да влезе с тях, защото инстинктивно усещаше, че това би изплашило Франческа. Приличаше му на гълъбица, която ще отлети в клонака при най-малкия шум. Особено сега, когато бяха стигнали до гнездото й. Явно беше, че не желае да го допусне по-близо до себе си, независимо колко й е приятна компанията му.

— Какао ще кажеш за осем? — предложи тя. — Така можем да сме на пистата в девет.

— Звучи чудесно — отвърна Чарли. — Значи ще се видим тогава. Гледа след тях докато влязоха и вратата се затвори, а прозорците светнаха. Отвън къщичката изглеждаше толкова топла и уютна. Като че му бе писано да остава навън. Да гледа как живеят Франческа и Моник или да слуша за Карол и Саймън, или да чете за Сара й Франсоа. Изненада се колко самотен се почувства като пое към дома си. Вече не бе свързан с никого и за кой ли път осъзна, че това страшно му липсва. Унесен в мисли, подкара бавно към центъра и реши да се отбие да се види с Гладис Палмър. Тя бе в добро настроение и изглеждаше щастлива, че го вижда. Всъщност направо бе възхитена от неочакваното посещение. Направи му чай от лайка и извади орехови сладки.

— Устрои ли се вече в къщата? — попита с интерес и Чарли се усмихна, като си спомни за дневниците на Сара. Все още не бе казвал на никого за тях, дори на госпожа Палмър. Искаше да ги прочете докрай, преди да ги покаже на когото и да било.

— Горе-долу — отвърна разсеяно, после й разказа за вечерята с Франческа и дъщеря й.

— Звучи обещаващо — усмихна се тя, щастлива заради него.

— Ще видим — отвърни Чарли.

Допи втора си чаша чай и стана да си върви. Когато най-сетне се озова у дома си, за своя изненада вече не се чувстваше толкова самотен. Разговорите с Гладис като че винаги му възвръщаха покоя. Чувстваше я като своя майка.

Докато влизаше в къщата, още преди да е светнал лампата му се стори, че чува някакъв шум на втория етаж. Застана съвсем тихо и се заслуша. Искаше му се да е тя. Убеден бе, че е чул стъпки. Дълго стоя така в мрака, но нищо. Накрая светна лампата и се качи горе.

Помисли си да почете от дневниците, но съзнаваше, че трябва да ги остави за известно време. Твърде много се бе увлякъл в историята на Сара и Франсоа и те като че се бяха превърнали в най-близките му хора. Искаше единствено да е по-близо до тях, а подобни мисли му се струваха нездрави. Ето защо тази вечер взе някакъв роман и се насили да почете. Но повествованието му се стори толкова досадно в сравнение със записките на Сара, че към десет вече спеше дълбоко.

Все пак се надигна леко като чу шум в стаята. Отвори очи и се огледа в просъница, но не я забеляза.

 

 

В събота, когато тръгна към дома на Франческа и Моник, за да ги вземе, Чарли осъзна, че не се е докосвал до дневниците цяла седмица. Отби се пътьом да види Гладис и да й даде една книга, която й беше обещал. Пиха чай и си поговориха за Франческа. Гладис се зарадва, че Чарли отново излиза с нея. Доволна бе, че си е намерил някого, и дори му предложи да я доведе на гости, ако продължат да се виждат.

Като пристигна да ги вземе. Моник вече бе облечена в яркочервен гащеризон, а Франческа изглеждаше много елегантна в черен клин и яке. Външността й наистина впечатляваше и не беше трудно да се досетиш, че е била манекенка. Но по-важно бе, че и двете изглеждаха радостни. Натовариха ските в колата и след петнадесет минути вече бяха в Шарлмънт, а Франческа заплашваше Моник, че ще я даде на ски училище, ако я хване да се пуска бясно или да разговаря с непознат. Чарли разбираше загрижеността й, но Моник очевидно бе много разстроена от подобна перспектива.

— Всички в ски училището са ужасно досадни — оплака се тя и погледна нацупено Чарли. — Никога не правят нищо забавно. Не искам да ходя там.

Той благородно й предложи да карат заедно, а и наистина щеше да му е приятно. Та нали всъщност така се бяха запознали и сприятелили. Но Франческа не искаше да го натоварват с повече грижи.

— Може би искаш да покараш сам? — попита загрижено тя и Чарли не можеше да не забележи колко зелени са очите й, макар да се опитваше да не мисли за това. Все пак тя е дете.

— Но кара по-добре от мен — разсмя се той. — Едва успявам да я следвам.

— Не е вярно — призна с усмивка Моник. Ти си доста добър. Караш с класа, дори на бабунките.

Чарли се усмихна на комплимента. Преценката й бе доста вярна, очевидно бе наследила нещо от баща си, поне що се отнася до ските. Стори му се забавно.

— Благодаря ти, малка госпожице. Значи ще караш с мен? — После се обърна към майка й. Осъзна, че всъщност никога не бе виждал Франческа на ски, само дъщеря й. — Не искаш ли и ти да дойдеш? Или не искаш да мериш сили с нас?

— Бива я — отсъди Моник, — а Франческа се разсмя и накрая тримата решиха да карат заедно сутринта.

Чарли остана доста впечатлен като видя Франческа да се спуска. Не знаеше дали бившият й съпруг я е научил на това-онова от шампионския си репертоар, или си го е знаела от по-рано, но беше много по-добра, отколкото казваше. Пързаляше се почти толкова добре като дъщеря си, макар и не толкова уверено. Движеше се много красиво и грациозно и хората неволно се заглеждаха в нея.

— Много добре караш! — възкликна Чарли с искрено възхищение.

— Харесва ми — отвърна Франческа с усмивка. — Когато бях малка, ходехме в Кортина. Баща ми беше страхотен скиор. Аз обаче винаги съм била малко страхлива — призна тя и Моник кимна сериозно, защото тя самата обичаше да кара доста по-бързо.

Франческа бе наистина очарователна жена с много таланти, повечето от които или криеше, или похабяваше. Умееше толкова много неща, а се боеше да ги прави. Колко жалко, помисли си Чарли. През следващите няколко часа откри, че наистина му е приятно да бъде с нея. Тя изглеждаше щастлива и безгрижна. Явно наистина обичаше да кара ски и онази рязкост, която толкова го бе подразнила в началото, изобщо не се прояви през този ден. При последното спускане вече бяха като стари приятели, а околните вероятно ги мислеха за едно семейство. Моник се пързаляше пред тях, а Франческа не я изпускаше от очи, но караше до Чарли. Свалиха ските и се отбиха в ресторантчето до лифта за чаша какао с бисквити. Моник вече изглеждаше уморена, но Франческа просто сияеше. Цялото й лице бе порозовяло от студа и усилията, а очите й блестяха.

— Прекарах страхотно — каза тя и отпи от какаото, като го гледаше с искрена благодарност. — Доскоро се оплаквах, че тук пистите не са така добри като в Европа, но вече ми е все едно. Важното е да ми е приятно. Благодаря, че ни докара.

— По-нататък можем да пробваме и другите курорти наоколо — отвърна небрежно Чарли. — Или да прескочим до Върмонт. Казват, че в Шугърбраш пистите са много добри.

— Би било чудесно — съгласи се Франческа, но в следващия миг отново се затвори в себе си. Все пак като че ли вече се чувстваше по-свободно с него и бе седнала съвсем близо. Усещаше дългите й изваяни крака до своите под малката масичка и по цялото му тяло внезапно се разля топлина. Не беше му се случвало с никоя жена, откакто Карол го бе напуснала. Бяха го канили на една-две срещи в Лондон, но идеята му се беше сторила ужасна и изобщо не опита. Знаеше, че все още не е готов. Обаче тази жена, преживяла толкова болка, притежаваше тънка чувственост и дълбока свенливост, които лека-полека го очароваха.

Всъщност не му се искаше да се връща в Шелбърн Фолс и предложи да вечерят някъде по пътя, а Моник побърза да приеме и от името на майка си. Спряха в ханчето край Шарлмънт и докато хапнаха вкусни сандвичи с пуешко и картофено пюре, бъбреха оживено за какво ли не, включително за архитектура. Оказа се, че Франческа също като него харесва средновековните замъци.

Моник вече бе много уморена и се прозяваше, а като се връщаха, до колата се спъна и едва не си обели носа, но Чарли успя да я хване навреме. И тримата бяха прекарали чудесен ден. Този път като стигнаха къщата, Франческа го покани да влезе за чаша кафе. Струваше й се, че трябва да му се отблагодари по някакъв начин за всичко.

— Трябва да сложа Моник да спи — прошепна тя над главата на детето и тръгна към вратата насреща, зад която се намираше малката уютна детска, а Чарли изчака в дневната, пълна с книги, които Франческа бе донесла от Европа.

Загледа се с интерес в лавиците. Притежаваше наистина прекрасни заглавия, най-вече по европейска история и естетика. Явно ги бе събирала с години, защото откри дори няколко първи издания.

— Познава ли се, че съм маниачка на тема книги? — усмихна се тя като влезе. Забеляза, че Чарли е запалил камината.

Стаята беше малка, но уютна, обзаведена все със старички неща, които й напомняха за нещо, повечето донесени от Европа. Обстановката сякаш му даваше някакъв ключ към същността на жената пред него. Отначало му се бе сторила толкова хладна и сдържана, но тази стая говореше за нещо различно. Прочете го и в очите й, като се обърна да я погледне. Не беше съвсем сигурен какво да прави, но между тях ставаше нещо. Нещо силно и неоспоримо. Но знаеше, че само ако продума ненавреме, тя може да се отдръпне и да не я види повече, затова реши да се престори, че не забелязва. Франческа излезе от стаята под предлог, че ще прави кафе, и след малко Чарли я откри в кухничката.

— Напоследък четох доста за Сара Фъргюсън — започна той. Беше обмислил внимателно темата, на която да заговори, и Сара му се бе сторила най-добрия избор. — Била е забележителна жена, невероятно смела и решителна. Дошла тук с най-малкия презокеански кораб, за който съм чувал. Осемдесеттонна бригантина, която потеглила от Фалмут за Бостън с дванадесет пътници на борда. Трябвали им цели седем седмици, за да стигнат до Америка. Не мога дори да си представя подобно пътуване. Прилошава ми само като си помисля за това. Но тя се решила да тръгне и оцеляла, за да започне нов живот тук.

Замълча, защото още не искаше да й казва за дневниците.

— Къде си прочел за това? — Франческа го гледаше озадачено. — Не съм намирала подобно нещо, а съм преровила библиотеката на историческия клуб много щателно. Да не си открил нещо за нея в Диърфийлд?

— Ами, всъщност, да. А и госпожа Палмър ми даде няколко статии.

Франческа кимна замислено. Много би искала да сподели с нея какво е открил, но все още не смееше. Задоволи се просто да поговорят за Сара, за невероятната и смелост.

— Тя си е изградила нов живот тук, след като избягала от ужасния си съпруг в Англия.

Спогледаха се. Всеки от двамата би могъл да направи връзка със собствената си съдба. Та нали и тя бе оставила ужасния си съпруг в Париж? А може и да не беше ужасен, просто глупак. Като Карол. Или пък онова, което неверните им съпруг и съпруга бяха открили с друг, бе нещо, от което наистина са имали нужда, за да изживеят пълноценно дните си? Тази мисъл накара Чарли да се натъжи. Карол и Саймън.

— Сигурно все още ти липсва ужасно — отрони тихо Франческа, сякаш прочела в погледа му какво мисли.

— Понякога — отвърна съвсем искрено Чарли. — Струва ми се, че по-скоро ми липсва онова, което си мислех, че има между нас, и което всъщност е било илюзия.

Франческа отново кимна. Разбираше напълно какво иска да каже, защото единственото, което бе останало в паметта й след развода с Пиер, бе щастливото начало и пълният крах на брака им. Нищо от ежедневието по средата, което всъщност бе най-голямата част от времето, прекарано с него, но изглежда се бе заличило напълно.

— Мисля, че всички правят така — съгласи се тя. — Помним илюзиите, които сме си създали, а не реалността, с която сме живели. Независимо дали тази измислена реалност е прекрасна, или грозна. Вече не съм сигурна дали изобщо помня какъв човек е Пиер. Помня само онзи, когото накрая намразих, който и да е той.

— Предполагам, че и при мен ще стане така. Дори и сега някои от спомените ми са неясни.

Всичко му се струваше или по-добро, или по-ужасно, отколкото всъщност беше. Съзнаваше, че е донякъде плод на въображението му. Спомни си отново за Сара.

— Знаеш ли, най-невероятното в живота й е как се е влюбила отново в онзи французин и доколкото зная с него е изживяла най-хубавите си години. Дори след като са й се случили толкова ужасни неща, не се е побояла да започне отново. Възхищавам й се — завърши с въздишка той. — Но не съм много сигурен, че и аз бих могъл да го направя.

— Аз не бих могла — отвърна твърдо Франческа, потвърждавайки всичко, което вече му бе казала за себе си. — Достатъчно добре се познавам, за да съм сигурна в това.

— Още си твърде млада, за да вземаш подобно решение — възрази тъжно Чарли.

— На тридесет и една съм — отвърна непоколебимо тя. — Достатъчно възрастна, за да знам, че не искам повече да играя тази игра. Никога повече. Не бих оцеляла втори път след подобна рана.

Чарли разбираше, че така го предупреждава да не прекрачва чертата. Макар че все още усещаше безспорното им взаимно привличане, предупреждението бе съвсем ясно. Ако опиташе, тя бе готова да изчезне завинаги от живота му.

— Смятам, че трябва да размислиш отново, Франческа. — Искаше му се да й даде да прочете дневниците на Сара, но още не бе готов да говори за това и съзнаваше, че може би никога няма да е. Все още ги приемаше като нещо лично и трябваше да е много близък с някого, за да се реши да ги сподели.

— Не съм мислила за нищо друго през последните две години — отвърна тя и смръщи лице. — Повярвай!

Чарли не знаеше какво да каже в отговор.

— Сигурен ли си, че никога не си я виждал? Имам предвид Сара. След всички онези истории за призраци, които съм чувала в този край на света. За духовете, които живеят в къщата. Трудно ми е да си представя, че не си я видял. Кажи ми — настоя с усмивка Франческа. — Виждал ли си духа й?

Гледаше го право в очите.

— Не. Не съм. — Докато отричаше, Чарли се зачуди дали повярва на думите му. Неприятно му беше, че я лъже, но се страхуваше да й разкаже какво е видял, за да не го сметне за луд. — Аз… На няколко пъти съм чувал странни шумове, но не мисля, че има нещо такова. Всичко това са само легенди.

Очите й се отделиха от неговите и накрая се усмихна леко с малко крива усмивка, от която му се прииска да се наведе към нея и да я целуне. Но знаеше, че не бива.

— Не знам защо, но не съм много сигурна, че ти вярвам. Имам чувството, че криеш нещо от мен. Освен това си невероятно добре осведомен за живота й — завърши тя с леко дрезгав, невероятно вълнуващ глас.

— Каквото и да е онова, което не ти казвам, то няма нищо общо със Сара — отвърна той с нарочно писклив глас и двамата се разсмяха.

Но смехът на Чарли звучеше малко нервно. Питаше се по какво ли е познала, че лъже, и отново я увери, че не е виждал нищо такова.

— Ще те осведомя веднага, ако забележа нещо. Ще бъда на своя пост, като ловец на духове, нали разбираш — пошегува се той и Франческа отново се разсмя.

Никога не му се бе струвала по-красива от този миг. Когато се отпуснеше за малко, ставаше толкова хубава, тъй пленително женствена. Но вратата се захлопваше всеки път, когато понечеше да надникне вътре. Подлудяваше го.

— Говоря сериозно — настоя Франческа. — Знаеш ли аз вярвам в подобни неща. Смятам, че понякога край нас има духове, макар невинаги да усещаме присъствието им. Бихме могли да го усетим, но не обръщаме достатъчно внимание на някои неща.

Изрече го толкова искрено, че Чарли не можеше да откъсне поглед от лицето й.

— Ще трябва да си ида у дома и да се съсредоточа — пошегува се отново, за да се изтръгне от унеса. — Имаш ли някаква представа как се прави? Може би с махало? Или просто сядам и медитирам?

— Невъзможен си! — разсмя се тя. — Надявам се да те събуди от дълбок сън и да те уплаши до смърт.

— Ама че очарователна перспектива. Ако ме стряскаш така, ще се наложи да спя в дневната ти.

Но тя не бе толкова убедена, че е податлив на внушения, та да му предложи да остане. Когато най-сетне си тръгна, Чарли не беше съвсем сигурен какво трябва да каже на раздяла. Дали и тя усещаше взаимното им привличане? Беше толкова силно, а трябваше да остане неизречено.

 

 

На другия ден беше неделя и той реши да рискува и да я покани да я прекара с него. Но тя побърза да отклони поканата му. Ставаха твърде близки за много кратко време.

— Не мога. Трябва да работя по дисертацията си — отвърна и изви очи, за да не срещне погледа му.

— Това едва ли е много забавно — рече съчувствено Чарли. Изглеждаше разочарован, но продължи да се шегува. — Можеш да дойдеш с мен и да хванеш някой призрак в къщата ми.

Отново успя да я разсмее.

— Трудно ми е да отхвърля подобна покана, но по-добре да се отдам на книгите. Напоследък съм зарязала работата. Все пак благодаря. Може би някой друг път.

Тя остана на прага и гледа след него дълго след като си тръгна, а Чарли мисли за нея през целия път до дома. Съжаляваше малко, че просто не я е сграбчил в прегръдките си, че не я бе целунал, но прекрасно знаеше, че би било доста рисковано да се поддаде на желанието. Вероятно никога повече не би я видял. И все пак, онази магия помежду им не беше плод на въображението му.

Затвори вратата след себе си и закрачи замислено из широката празна къща. За пръв път мислеше за нея, а не за Сара. Наистина бе разстроен, че не е приела поканата му за неделята. Прекарваха толкова добре заедно, нямаше право да го лишава от това. Да не говорим, че харесваше и момиченцето й, а Моник направо го обожаваше. Постоя така известно време, като мърмореше полугласно мислите си. Накрая не се сдържа и вдигна слушалката на телефона. Беше вече полунощ, но дори не се замисли дали няма да я събуди. Беше почти сигурен, че и тя не спи. Нали току-що си беше тръгнал.

— Ало? — Гласът й прозвуча разтревожено в слушалката. Никой не й се обаждаше по това време. Всъщност, като се изключи Моник, която рядко отсъстваше, изобщо никой не й се обаждаше.

— Току-що видях призрак и съм ужасно уплашен. Висок е пет метра, има рога и кървавочервени очи. Струва ми се, че ми е свил чаршафите. Искаш ли да дойдеш да го видиш? — попита дяволито като палаво малко момче и Франческа неволно се разсмя.

— Ужасен си. Говорех сериозно. Хората наистина виждат призраци. Непрекъснато слушам за това в историческия клуб. Някои дори могат да бъдат разпознати. Аз самата съм правила проучвания.

Опитваше се да говори сериозно, но през цялото време се смееше.

— Чудесно. Ела да идентифицираш този. Аз съм се заключил в банята.

— Безнадежден си — разсмя се отново Франческа.

— Права си. Тъкмо в това е проблемът. Смятам да напиша на Ан Ландърс и да подпиша писмото: „Искрено ваш, Безнадежден“. Ето какво ще й пиша: „Срещнах една жена и искам да бъда неин приятел… Струва ми се, че привличането е взаимно, но ако кажа нещо подобно тя може да ме намрази“.

Последва дълго мълчание, докато тя осмисляше думите му. Чарли се запита дали не е провалил всички шансове да я спечели. Надяваше се, че не е.

— Няма да те намрази — отвърна най-сетне тя съвсем тихо. — Просто нищо не може да направи по въпроса. Прекалено уплашена е от всичко, което е преживяла досега.

Гласът й звучеше толкова меко и нежно, че му се прииска да беше до нея, за да я прегърне, но тя вероятно би го отблъснала. Усещаше го.

— Не съм много сигурен, че го вярвам. Знам, че в момента го мислиш — отвърна тихо той. — Аз също съм целият в рани и напоследък не съм много приятна гледка. През повечето време дори не знам какво правя. Не съм живял сам от десет години… всъщност дори повече. От единадесет. Вече минаха десет месеца откакто Карол ме напусна… Повтарял съм същите неща, които каза ти… но както тъгувах за Карол, в един миг започнах да говоря с теб и изпитах нещо, което не бях изпитвал от години. Доста объркващо е. Може би никога няма да станем нещо повече от приятели. Може би нямам право на друго. Просто… исках да знаеш. — Отново се почувства като ученик и се изчерви, а и тя също се бе смутила. — Исках да знаеш колко много те харесвам и ценя — завърши неловко. Беше много повече от това, но още не можеше да го изрече.

— Аз също те харесвам — отвърна искрено Франческа. — Не бих желала да те нараня.

— Не можеш. Вече съм свикнал със специалисти в тази област. Сигурен съм, че си пълен любител в сравнение с Карол.

Тя се усмихна и отвърна замислено:

— Ти също. Чарли. Наистина оценявам колко мило се държа с нас. Ти си добър човек.

А Пиер не беше. Знаеше го съвсем сигурно. Той я бе използвал най-безсрамно. Възползвал се бе от почтеността й, от мекия й характер и чувствата й към него. Никой никога нямаше да й причини отново подобна болка. Нямаше да го позволи.

— Не можем ли да си бъдем просто приятели? — попита тъжно. Не искаше да го изгуби напълно.

— Разбира се, че можем — отвърна тихо Чарли. После му хрумна нещо. — Какво ще кажеш, ако един приятел ви покани с Моник на вечеря в понеделник? Вече ми отказа за утре, не можеш да кажеш пак не. Една бърза вечеря след работа в понеделник? Можем да хапнем пица в Шелбърн Фолс.

Не би могла да възрази на това, а и нали той бе приел условията й да бъдат само приятели.

— Добре — промълви най-сетне. Не можеше да му откаже просто така.

— Ще ви взема в шест. Става ли?

— Добре — усмихна се тя. Бяха преживели първата престрелка. — Ще се видим тогава.

— Ще ти се обадя, ако видя още някой призрак — засмя се Чарли.

Радваше се, че й се е обадил. Заслужаваше си. Тъкмо се канеше да затвори, когато се сети нещо.

— Франческа.

— Да? — попита тя малко задъхано, а това му достави огромно удоволствие.

— Благодаря ти — изрече тихо Чарли. Тя разбра какво има предвид и двамата се усмихваха като затваряха телефона. Щяха да бъдат само приятели, каза си тя. Нищо повече. Той също го разбираше така… или може би не?

Чарли затвори и се отпусна в креслото с усмивка. Наистина я харесваше. Не беше лесно да се сближи с нея, но смяташе, че си струва усилието. Беше толкова доволен от себе си и от факта, че се е съгласила да се видят отново, че взе един от дневниците на Сара като награда. Не беше ги докосвал от няколко дни и му бяха липсвали. Искаше му се да разбере какво й се е случило. Затова като разтвори страниците и се вгледа в познатия почерк, сърцето му възликува.