Даниел Стийл
Призракът (13)

Глава тринадесета

Сара потегли на път на четвърти януари хиляда седемстотин и деветдесета година в доста стар, но много здрав фургон, взет под наем. Кочияшът, когото бе наела, бе млад мъж, всъщност малко по-възрастен от нея самата, но вече доста бе обикалял по тези места. Казваше се Джони Драм и бе отрасъл само на ден път от Диърфийлд, така че познаваше всички пътища в района, а брат му живееше в гарнизона на Диърфийлд. Полковник Стокбридж остана много доволен, когато успя да го открие. Още двама мъже яздеха до колата. Единият бе стар трапер на име Джордж Хендерсън, който дълги години бе търгувал с кожи и бе стигал на север чак до Канада. В младостта си бе живял цяла година в плен на хуроните и накрая взел за жена една девойка от племето, но тя отдавна бе починала. Макар да бе вече доста стар, все още го смятаха за един от най-добрите водачи в Масачузетс. Другият беше индианец от племето уампоани и се казваше Том Пеещият вятър. Баща му бе един от вождовете на племето, свят човек и голям воин. Том бе водач на служба в гарнизона, но бе дошъл в Бостън да се среща с някакви търговци на земеделски сечива, необходими на племето му. Полковник Стокбридж го бе помолил да придружи Сара като лична услуга. Той бе млад мъж с много сериозно лице, дълги тъмни коси и изсечени черти. Носеше панталони от еленска кожа и наметка от бизон. Говореше само с мъжете и то колкото се може по-рядко, и изобщо не поглеждаше Сара. Това явно бе някакъв израз на уважение, но тя самата не можеше да свали поглед от него откакто потеглиха. За пръв път виждаше индианец, но той изглеждаше тъкмо така, както си ги беше представяла. Благороден, загадъчен и малко зловещ. При все това Сара не се боеше от него. От обясненията на полковника знаеше, че уампоаните са съвсем миролюбив народ от земеделци.

Тръгнаха на зазоряване. Валеше сняг и докато излизаха бавно от града, за да поемат на запад, Бостън вече се събуждаше. Носеха всичко необходимо за пътуването. Кожи, одеяла, храна, съдове и вода. Двамата водачи трябваше да готвят по пътя, а старият трапер се славеше като голям кулинар, макар че Сара също смяташе да помага.

Тя се бе облегнала на прозореца на фургона и гледаше снега навън. Никога през животи си не бе изпитвала подобно вълнение. Дори и когато потегляха от Фалмут с Конкордия. Сякаш предчувстваше, че това ще бъде най-важното пътуване в живота й. Не беше сигурна защо и как, но й се струваше, че й е било писано да дойде тук.

Пет часа след като бяха тръгнали от Сколей скуеър, най-сетне спряха, за да си починат конете. Тъкмо бяха минали Конкорд. Сара слезе от фургона да се поразтъпче, покорена от красотата на околния пейзаж. Вече бе спряло да вали, но всичко наоколо бе покрито в дебела снежна покривка.

След половин час поеха отново на път. Стигнаха Мохоук и се отправиха на запад, към крайната си цел.

Би предпочела да е на кон, но полковникът бе настоял да пътува с фургон, защото теренът щял да е труден за езда. Тя обаче знаеше, че би се справила. Гореше от нетърпение да стигне и й се щеше да се движеха по-бързо. За вечеря ядоха заек на шиш, приготвен от стария Хендерсън, който след дългия уморителен ден им се стори много вкусен. Пеещия вятър както винаги стоеше малко встрани и се хранеше мълчаливо, но гледаше приветливо и дружелюбно. След заека им бяха предложени някакви сушени плодове. Сара никога преди не бе опитвала нещо толкова крехко и сладко. Направиха истинско пиршество, а след като се нахраниха, тя се сви върху кожите във фургона и спа като новородена.

Събуди се при изгрев-слънце, когато спътниците й се размърдаха, а конете вече пръхтяха нетърпеливо. Поеха отново на път. Снегът бе престанал и небето пламтеше с алените лъчи на зората като божествена клада. Хендерсън и Джони Драм подхванаха някаква песен в такт с полюшваното на фургона. Песните бяха все такива, които помнеше от детството си в Англия, и след малко Сара също затананика тихичко с тях.

Вечерта, като спряха да се нахранят, Пеещия вятър отново извади от дисагите си сушени зеленчуци, които приготви толкова умело, че би задоволил и най-претенциозния вкус. Докато Джони се оправяше с конете. Хендерсън свали три птици, които също сготвиха, и поне за Сара тази вечеря също бе неповторимо преживяване. Всичко тук й се струваше толкова просто и истинско, без преструвки и украси.

На третия ден, докато пътуваха. Хендерсън им разказваше истории за времето, когато живял с хуроните. Племето, което отдавна се беше изселило в Канада, по онова време било съюзник на французите във войната с англичаните. Били истинска напаст по тези краища, можело да ги срещнеш навсякъде. Според думите му го бяха отвлекли недалеч от Диърфийлд, но Сара знаеше, че отдавна са си отишли, и не се изплаши от разказа му. Говориха за тревогите, които шуанският вожд Синия мундир им създаваше на запад. Пеещия вятър им разказа ужасяващи неща. Сара най-сетне се престраши да го заговори и го разпита за племето му. Стори й се, че в погледа му проблясва лека усмивка, докато отговаряше на безбройните й въпроси за техните нрави и обичаи.

Разказа й, че всички в семейството му били земеделци, че баща му бил сашем или вожд, а дядо му шаман, духовен водач, по-важен дори от вожда. Обясни й, че племето му вярва в святата връзка на всичко във вселената и че всичко на този свят има душа и е свещено. Говори й за Кийтан, което очевидно бе тяхната дума за бог, който контролирал всички неща във вселената, всички души и създания, и как хората трябвало да са благодарни на Кийтан за храната, за живота и за всичко, което им давал. Разказа й за танца на зелената царевица, тяхното празненство за добра реколта.

Сара го слушаше с широко отворени очи, докато обясняваше как всички създания трябва да са почтени едно към друго и да следват повелите на Кийтан. Когато спомена, че в неговото племе, ако един мъж се държал лошо с жена си, тя можела да го напусне, тя го погледна изненадано и се зачуди защо го е казал. Може би по някакъв начин усещаше, че го е изстрадала на свой гръб?

Том седеше гордо изправен на коня си. Изглеждаше много силен и необичайно мъдър за толкова млад човек. Нормите, за които й говореше, й се струваха разумни. Нещо повече, струваха и се мъдри и справедливи, съвършени посвоему. Не можеше да си представи защо първите заселници по тези места бяха нарекли тези хора диваци, а някои и досега ги смятаха за такива, особено на Запад. Този мъж очевидно не беше дивак. Знаеше, че някои ден ще бъде вожд на племето си и искаше да познава добре обичаите на белите, затова живееше с тях. Баща му бе постъпил мъдро, като го бе изпратил при войниците като един вид посланик. Докато го гледаше как язди царствено изправен. Сара неволно си помисли, че никога не ще забрави онова, което бе научила от него.

Четвъртият ден й се стори най-дълъг. Стигнаха до долината на реката и продължиха по нея. Минаха покрай няколко форта, но спряха само веднъж, за да вземат храна и вода. Знаеше, че вече не е далеч, но привечер все още не бяха стигнали до гарнизона и се двоумяха дали да продължат пътуването по тъмно, или да изчакат до утринта. Всички бяха нетърпеливи да стигнат и ако пътуваха сами, биха продължили, но сега с тях имаше и жена и никой не искаше да я притеснява. Сара обаче заяви, че според нея е по-добре да продължат, стига да е безопасно.

— Винаги има някакъв риск — отвърна откровено младият Джони Драм. Пътят бе доста неравен, а нощем се заледяваше. Той се чувстваше отговорен за нея и не бе склонен да поема рискове, както бе чувала. — Можем да попаднем на боен отряд или пък да изгубим колело.

— Но това може да се случи и денем — възрази Сара и накрая решиха да продължат още няколко часа и да видят дали ще се доберат до гарнизона. Двамата водачи смятаха, че ако запазят темпото, може да стигнат преди полунощ.

Сара не издаде нито звук, докато яздеха в нощта, макар че на моменти фургонът се люлееше като Конкордия през бурите. Не би се оплакала за нищо на света. Повече от всичко искаше да стигнат. Малко след единадесет забелязаха светлините на форта в далечината. Тримата мъже извикаха победоносно и пришпориха конете тъй яростно, че някое колело всеки момент можеше да изхвърчи, но слава богу, стигнаха невредими до главната порта. Джони викна на часовия, но Пеещия вятър бе стигнал пръв и тъй като го познаваха, вратите вече се отваряха бавно. Фургонът мина с тропот през тях и спря.

Сара слезе и се огледа наоколо. Коленете й трепереха леко, но дори толкова късно вечерта, когато наоколо нямаше почти никакви хора, изпита странното чувство, че е намерила своя дом. Десетина мъже се движеха наоколо в тъмнината, като говореха тихо помежду си или пушеха. Десетина коня бяха завързани пред щаба и завити грижливо с одеяла. Наоколо се виждаха няколко обикновени, дълги постройки, където живееха войниците, и по-малки къщички за семействата им и за магазин. В средата имаше площад. Всъщност съвсем приличаше на малко селище, но оградено и добре защитено отвсякъде. Заселниците строяха къщи наблизо и идваха тук за помощ. Разчитаха на войниците да ги защитават. Сара се ръкува с тримата мъже и им благодари със сълзи на очи. За нея това пътуване от Бостън щеше да остане незаличим, приятен спомен. Изобщо не бе забелязала как са минали четирите дни. Всички се разсмяха на последните й думи, особено Пеещия вятър, за когото това пътуване бе ужасно бавно.

После Джони откара конете в яхъра, за да ги напои, а двамата водачи тръгнаха да потърсят приятелите си от гарнизона. При Сара остана единият от войниците, които ги бяха посрещнали. Полковник Стокбридж, които бе пристигнал само два дни преди тях, му бе наредил да заведе Сара при една от жените. Няколко семейства живееха тук и Сара щеше да отседне при тях. Сигурен бе, че ще се чувства най-добре при жените и децата.

Още щом младият войник почука на вратата, на прага се появи сънена жена в памучна рокля и поовехтял халат, върху който бе наметнала едно одеяло. Изглеждаше много млада, а зад гърба й се виждаха две издялани от дърво люлки. Изглежда всички живееха в една или две стаи.

Войничето обясни коя е Сара и младата жена се усмихна приветливо. Казваше се Ребека и бе дошла тук преди две години, веднага след сватбата си. Покани Сара да влезе, вместо да стои на вятъра и тя пристъпи през прага с единствената си чанта в ръка. Взела бе само най-необходимото.

Огледа се на светлината на свещта, която държеше Ребека. Къщата бе от дърво, а като погледна отново домакинята забеляза, че е бременна. За миг изпита завист към нея за простичкия живот в това толкова красиво място с децата й. Колко прекрасно би било да живее така, вместо да търпи побоища в огромен замък и да понася омразния си мъж. Но всичко това бе останало в миналото. И агонията, и изгубените надежди за милост и щастие. Тук бе усетила това, което Том Пеещия вятър бе нарекъл общение с вселената. Както би казал той, трябваше да се остави на милостта на Кийтан, а според него Кийтан се отнасял справедливо с всички същества. Та нима не бе проявил милост към нея, като й позволи да намери свободата си? Не искаше нищо повече.

Още мислеше за това, когато Ребека я поведе към единствената им спалня. Беше много малка стая, почти като каютата й на Конкордия с неголямо грубо сковано легло, където едва се побираха двама души. Леглото, което споделяха Ребека и съпругът й. Тя явно току-що бе станала оттам, но сега го предложи на Сара и каза, че ще спи на одеяло в другата стая при децата. Съпругът й бе заминал с ловците и щеше да отсъства няколко дни, така че Ребека нямаше нищо против да освободи стаята за Сара, ако гостенката предпочитала да остане сама.

— Разбира се, че не — отвърна Сара, трогната от готовността й да отстъпи леглото си на съвсем непозната жена. — Аз ще спя на пода, ако трябва. За мен е без значение. Четири дни спах съвсем добре във фургона.

— О, не! — Ребека се изчерви силно.

Двете се препираха още няколко минути и накрая решиха да спят на леглото. Сара се съблече бързо в тъмното, за да не я държи будна повече от необходимото, и пет минути по-късно двете жени, които току-що се бяха срещнали за пръв път, лежаха една до друга като сестри и шепнеха тихо като деца, които се опитват да не събуждат родителите си. Животът тук бе съвсем различен и непознат за Сара.

— Защо си тук? — попита тихо Ребека.

Не можа да се сдържи. Гостенката й се бе сторили много хубава и сравнително млада. Може би беше влюбена в някого тук. Самата Ребека наскоро бе навършила двадесет.

— Исках да видя това място — отвърна искрено Сара. — Преди два месеца дойдох от Англия, за да започна нов живот. Вдовица съм — добиви глухо.

Беше решила, че е най-добре да се придържа към версията, която бе съчинила първоначално.

— Колко тъжно — отрони съчувствено Ребека. — Съжалявам.

— Няма нищо — рече тихо Сара и реши, че може да признае поне част от истината. Струваше й се нечестно да я мами. — Никога не съм го обичала.

— Какъв ужас! — възкликна смаяна Ребека.

Съпругът й, Андрю, бе на двадесет и една. Познаваха се от деца и винаги го бе обичала, така че не можеше да си представи друг вид съпружество. Поне не живот като този, от който Сара бе избягала. Сара вероятно никога не би признала това на жените, които срещаше в салоните, но сега двете споделяха тясното ложе на това толкова красиво място, което й се струваше много близо до бога. Или Кийтан. Усмихна се, като си спомни легендата, която й бе разказал Пеещия вятър.

— Дълго ли ще останеш в гарнизона? — полюбопитства Ребека. Протегна се уморено и усети как бебето в утробата се размърда. А другите две сигурно скоро щяха да я вдигнат. Дните й бяха дълги и уморителни, особено когато Андрю отсъстваше. Нямаше кой друг да й помага, тъй като семейството й живееше в Северна Каролина.

— Не знам колко ще остана — прозина се на свой ред Сара. Изглежда бе заразно. — Ще ми се да остана тук за постоянно.

Ребека се усмихна сънено в отговор и се унесе в дрямка, а малко по-късно и Сара заспа, опиянена от щастие, че е попаднала тук. Чак не можеше да повярва на късмета си.

 

 

На сутринта Ребека бе будна и на крак доста преди зазоряване. Бебето оттатък се размърда, а натежалите й гърди подсказваха, че е време да го нахрани. Понякога имаше болки като кърмеше и се боеше, че следващото може да се роди по-рано от очакваното, но бебето беше още толкова мъничко, че и се струваше грехота да го отбие. Беше само на осем месеца, а се бе родило болнаво. Ребека не знаеше в кой месец на бременността е. Предполагаше, че е към седмия, но беше наедряла много повече от предишните два пъти. Първото им дете беше момиченце, вече на година и половина. Когато и то се събуди, вече не можеше да вдигне глава. Опита се да остави гостенката да поспи, като даде на децата да закусят купичка с каша и по къшей хляб на всяко. За нея беше по-лесно да живеят в гарнизона, отколкото в някоя отдалечена ферма. Така или иначе не би могла да обработва земята. Тук поне беше по-безопасно и имаше храна, а Андрю нямаше за какво да се тревожи, като я оставеше сама.

Сара се събуди към девет. До това време Ребека вече бе измила и облякла двете деца и себе си, изпрала прането и бе замесила хляб, който се печеше в огнището. Цяла сутрин не бе подгъвала крак. Като видя домакинята да се суети из малката, уютна стаичка с напалена камина. Сара се засрами, че е лежала толкова до късно. Вероятно пътуването я бе изморило повече, отколкото предполагаше, защото бе спала непробудно, докато не я събуди конски тропот отвън. Фургонът вероятно вече пътуваше към Бостън, а и двамата водачи бяха казали, че ще потеглят призори, Пеещия вятър трябваше да се върне при баща си, за да му обясни какви земеделски сечива е поръчал от тяхно име, а старият трапер Джордж заминаваше на север да търгува със заселниците по канадската граница. Там беше доста опасно и той го знаеше, но като че не даваше пет пари за това. Познаваше всички племена и повечето от тях го приемаха радушно.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — попита гостоприемната Ребека, прегърнала бебето с една ръка, като с другата се опитваше да попречи на малката да се напъха в кошницата за ръкоделие.

— Ще се погрижа за себе си. Ти май имаш достатъчно работа и така.

— Вярно е — кимна Ребека с широка усмивка. Беше дребничка и сплиташе косите си на две плитки, така че на дневна светлина изглеждаше по-скоро на дванадесет, отколкото на двадесет. — Андрю ми помага за децата, когато може, но доста често се налага да отсъства. Посещава заселниците, обикаля другите фортове. Има доста работа.

Както и тя самата, помисли си Сара. Коремът на Ребека й се стори още по-огромен на дневна светлина.

— Кога трябва да се роди детето? — попита загрижено тя, докато си наливаше чаша кафе. Струваше й се, че може да се роди всеки момент.

— Не съм съвсем сигурна — изчерви се тя. — Чак след месец-два, според мен. По-вероятно след два.

Бебетата им се раждаха едно след друго, а животът тук съвсем не беше лесен. Макар че самата Ребека изглеждаше здрава и щастлива. Сара знаеше, че битът и е простичък и тежък, без всички онези удобства, с които хората в града бяха свикнали След Бостън и се струваше, че е попаднала едва ли не в друг свят. Тук живот й бе съвсем различен, но тя от първия миг бе разбрала и бе съвсем сигурна, че тъкмо това е търсила.

Оправи леглото и попита с какво може да помогне на Ребека, но тя отвърна, че вече няма нито за правене и тъкмо се канела да посети някаква приятелка, която живеела във ферма наблизо и наскоро била родила. Като се увери, че наистина няма нужда от нея, Сара тръгна да потърси полковника.

Намери щаба веднага, но не го откри там и реши да се разходи из гарнизона, за да разгледа. Навсякъде кипеше живот. Ковачът подковаваше конете, войниците се смееха и си говореха, индианците минаваха мълчаливо край тях. Не приличаха на Пеещия вятър, затова предположи, че са от племето нонотоки, за които бе чувала, че са също тъй миролюбиви като уампоаните. Наоколо вече нямаше войнствени племена, или поне така си мислеше, докато не видя един боен отряд да минава през портите. Връхлетяха толкова яростно, че направо й смразиха кръвта. Бяха около дванадесет мъже, повечето индианци, и изглежда бяха яздили дълго. Зад тях препускаха четири коня, натоварени с провизии, а двамата, които яздеха начело, като че ли не биха се спрели пред нищо. Индианците изобщо не приличаха на Пеещия вятър или на нонотоките, които бе видяла преди малко. Във вида им имаше нещо диво и яростно, както в погледите им, така и в начина, по който държаха юздите. Косите им бяха дълги, украсени с мъниста и пера, а единия носеше бродиран нагръдник. Дори начинът, по който общуваха помежду си, изглеждаше страшен на Сара, но като че никой друг в гарнизона не им обърна внимание. Конете се заковаха почти до мястото, където бе застанала, и тя неволно потръпна. Ядоса се на себе си за тази реакция, но те изглеждаха толкова силни, направо зашеметяващи. Минаха край нея като вихър, а конете продължаваха да пристъпват неспокойно дори след като слязоха. Индианците разговаряха тихичко помежду си. След малко чу единият да подвиква нещо на другарите си. Цялата групичка сякаш бе едно цяло, което очевидно включваше и белите. Сара видя как неколцина войници ги наблюдават внимателно, но не казват нищо. Очевидно не беше нападение, по-скоро някакви пратеници. В държането им личеше сила и единство. Не можеше да откъсне очи от тях и неволно се питаше кои са. Погледът й веднага отдели водача им. Беше най-забележителната фигура в групата, с аристократична осанка и дълги и блестящи черни коси, които се полюшваха зад раменете му докато ходеше. Носеше хубав кожен брич и ботуши, и би могъл да мини за европеец, ако не бяха изсечените индиански черти. Говореше със спътниците си на някакъв техен език и уважението им към него бе видно от начина, по който му отговаряха. Изглежда бе роден за водач, всеки би предположил, че е вожд или може би синът на вожда им, защото според нея бе около тридесетгодишен. Приличаше на млад принц, окичен с бойна слава. Носеше огромен мускет, както и лък, метнат през рамо.

В същия миг мъжът се обърна рязко и Сара неочаквано се озова лице в лице с него. Тя подскочи уплашено назад, защото макар видът му да я бе впечатлил дълбоко, в никакъв случай не се бе стремила да срещне погледа му. Той беше като картина, която й бе интересно да гледа от далеч, или като странен, непознат екземпляр в музейна сбирка и да го наблюдава незабелязано как се движи и говори, бе като да слуша тайнствена музика. Никога не бе виждала толкова силен мъж да се движи тъй гъвкаво и безшумно. Но несъмнено имаше страховит поглед. Сара замръзна на мястото си, като прикована, а той остана за миг, загледан в нея. Не беше виждала по-страшно лице в живота си, но същевременно й се струваше, че не би я наранил. Беше принц на Непозната земя, дошъл от свят, който тя не познаваше, и за който само можеше да мечтае. Очите му най-сетне отпуснаха нейните. Той се обърна и влезе в щаба, а Сара с ужас осъзна, че цялата трепери и едва стои на краката си. Коленете й се огъваха и тя поседна за миг на стълбите, пред които бе застанала. Загледа се как останалите от групата разтоварват конете си и се разпръсват из гарнизона. Чудеше се от кое ли племе са и защо бяха връхлетели през портата като че ги преследва самият дявол.

Трябваха й цели десет минути, за да престане да трепери след срещата си с водача им. Като се успокои, се върна до щаба и от любопитство попита единия войник от кое племе са индианците, които е видяла. Не беше трудно да ги опише.

— Ирокези са — отвърна войникът с безразлично, който, за разлика от Сара ги беше виждал много пъти преди това и изобщо не беше впечатлен.

Изглежда само тя се бе уплашила от влитането им в гарнизона. Знаеше, че никога няма да забрави тази гледка, както и няколко други от последните дни.

— Всъщност са от племето сенеки, които са част от народа на ирокезите. Останалите са кайга, онейда, сенеки и мохоуки. — Той ги изреди бързо, забелязвайки интереса й. — Последните, които се присъединиха към федерацията, са тускарорите. Те се смятат за част от народа на ирокезите едва от седемдесет години и първоначално са дошли тук от Северна Каролина. Онези, които сте видяла обаче, са сенеки, а по-дребният е кайга.

— Водачът им беше доста впечатляващ — промърмори Сара, все още под влияние на първото си стъписване. Струваше й се, че се е сблъскала с всички ужасии на Новия свят, въплътени в лика на един човек. Все пак бе оцеляла след срещата им. Не я бяха отчаяли или прекършили, но за миг се бе почувствала на ръба. Онзи мъж бе наистина страховита гледка, но знаеше, че тъкмо тук, в гарнизона, едва ли някой би посмял да я нарани. А и се успокояваше от факта, че никой друг не се бе стреснал от вила му.

— Кой ги водеше? — полюбопитства войникът, но тя не можа да го опише добре. — Не съм съвсем сигурен кой е. Вероятно някой от синовете на вожда. Може да е от мохоуките. Те винаги изглеждат по-страшни от сенеките, особено ако носят цветовете на войната.

Каквото очевидно в момента не бе положението, помисли с облекчение Сара. Ако ги бе видяла в байно облекло, сигурно щеше да припадне, независимо от усилията на волята.

Поблагодари на войника и се запъти да намери полковника. Той вече се беше завърнал от сутрешната обиколка и изглежда бе доволен от видяното. Всичко в района му беше наред. Във всеки случай заяви, че е особено щастлив да види Сара и изрази задоволство, че тежкото пътуване е минало добре и се е добрала благополучно дотук. Струваше й се, че са минали години, откакто бяха разговаряли в Бостън.

Невъзможно бе да не отбележи и колко добре изглежда. Дори простичката кафява вълнена рокля и най-обикновена шапка на главата, за да се предпази от студа, не можеха да скрият рядката й хубост. Бялата й кожа, почти като снега, сините като лятно небе очи, устните, които сякаш подканваха някой де ги целуне. Но държането й беше изискано и благопристойно, а блясъкът в очите й бе породен единствено от вълнението, че най-сетне е тук. От нея се излъчваше едва доловима чувственост, но толкова сдържана, че ако не се задълбочи, човек би я взел просто за топлота и сърдечност. Благодари му толкова мило, задето й бе позволил да дойде, че го накара да се разсмее.

— Амелия винаги е смятала посещенията си при мен за истински подвиг и от мига, в който пристигне, до тръгването й трябва да се извинявам, че съм я подложил на подобен тормоз.

През последните пет години посещенията й не бяха никак чести. Вече бе на четиридесет и девет и смяташе, че е твърде стара за подобни изпитания, а и за него беше много по-лесно да я посещава в Бостън.

Но Сара бе нещо различно. Любовта към земята бе в кръвта й. Той дори се пошегува, че вероятно е родена, за да стане заселничка, но бе сигурен, че е разбрала какво иска да каже всъщност. Беше едни вид комплимент, признание за смелостта и въодушевлението й. Каза й също, че вечерта е устроил малка вечеря в нейна чест и че се надявал да се чувства добре там, където са я настанили. За съжаление нямали стаи за гости и трябвало да разчитат на войнишките жени да приютяват случайно дошлите. На собствената му жена й се налагало да споделя малката му стаичка, заради което отчасти ненавиждала посещенията си тук. Сара отвърна, че се чувства прекрасно и вече се е сближала с Ребека.

Малко по-късно обаче установи, че полковникът е поканил на вечеря и лейтенант Паркър, който бе все така увлечен по нея, както като се разделиха в Бостън. Сара направи всичко, което бе по силите й, за да го обезкуражи. Държа се направо грубо с него, но той като че ли нямаше нищо против. Всъщност изглежда дори му харесваше за неин ужас. Още повече се ужаси като разбра, че неколцина от останалите гости са убедени, че е дошла в Диърфийлд, за да го навести.

— Това съвсем не е вярно — отвърна сериозно тя на въпроса, зададен й пряко от жената на един майор. — Както ви е известно, аз съм вдовица.

Имаше чувството, че слуша собствената си баба, и вероятно би се разсмяла на глас, ако можеше да се види отстрани, но беше длъжна да обясни. Важното бе, че жената изглеждаше впечатлена, а тъкмо това се бе надявала да постигне.

— Все пак не можете да останете вечно сама, госпожо Фъргюсън — заяви тя любезно и хвърли бегъл поглед към младия лейтенант.

— Тъкмо това смятам да направя — отвърна рязко Сара. Полковникът, който бе дочул разговора им, се разсмя искрено, но когато час по-късно забеляза лейтенант Паркър да чака на вратата с надежда да изпрати Сара, която тъкмо си тръгваше, попита полугласно:

— Нуждаете ли се от закрилата ми?

Тя кимна. Полковникът беше много мил човек и очевидно разбираше положението й. Все пак тя бе негова гостенка и не искаше да се чувства неловко, след като по всичко личеше, че не споделя нежните чувства на лейтенанта.

— Ще ви бъда много признателна — прошепна тя, а полковникът се усмихна и побърза да осведоми лейтенант Паркър, че е много мило от негова страна да изчаква госпожа Фъргюсън, но той смятал лично да я съпроводи до временния й дом. Поблагодари му още веднъж и му пожела лека нощ, след което на лейтенанта не му оставаше нищо друго, освен да си тръгне, макар и с явна неохота.

— Съжалявам, че ви досажда, мила моя. Той е млад и, боя се, е доста увлечен по вас. Не бих могъл да го виня. Ако бях тридесетина години по-млад, и аз бих се изкушил да го сторя. За ваш късмет Амелия добре ме е дресирала.

Тя се разсмя на комплимента и му поблагодари изчервена от смущение.

— Той отказва да разбере, че не възнамерявам да се омъжвам повторно. Казах му го съвсем ясно, но той смята, че не говоря сериозно.

— Аз също се надявам да е така — отвърна сериозно полковника, докато й придържаше наметката. Последните гости тъкмо си тръгваха. — Ако говорите сериозно, смятам, че дълбоко грешите. Твърде млада сте още, за да затваряте всички врати зад себе си. Не сте изживяла още и половината от пътя си, а ако имате късмет, ви остава много повече. Рано е да слагате край.

Той отново се усмихна и й предложи ръката си. Тя не му възрази, но само защото не искаше да спори и за да смени темата, го заразпитва за срещата на другата сутрин и за бунтовете на шуаните и миамите. Вече знаеше, че сутринта с пратениците на ирокезите ще обсъждат мирното споразумение с Малката костенурка. Полковникът отговаряше подробно и разпалено на въпросите й и с неохота се раздели с нея пред дома на Ребека. Щеше му се собствените му деца да се интересуваха от тези неща, но те бяха твърде заети със семействата си и живота в Бостън. Докато Сара очевидно бе щастлива, че се намира в Диърфийлд, и се вълнуваше от зараждащия се свят наоколо.

Тя поблагодари още веднъж за вечерята и за прекрасната храна. Бяха им поднесли еленско печено, приготвено безупречно от индианеца готвач, със зеленчуци купени от съседните ферми. Сара обеща да го посети отново на другия ден след срещата му с ирокезите или по късно следобед. Възнамеряваше да се разходи на кон в околностите на форта, ако намери кой да я придружи стига да не е лейтенант Паркър, и полковникът обеща да й уреди водач, но я помоли да бъде по-предпазлива.

Сара надникна в малката дървена къщурка, която Ребека тъй щедро бе споделила с нея, и видя, че децата вече спят дълбоко. Домакинята си беше легнала. Огънят догаряше и в стаята бе доста хладно, а на нея изобщо не й се спеше и не искаше да си ляга, за да не събуди и Ребека. Постоя малко отвън. Мислеше си за пътуването на другия ден и нещата, които бе чула на вечерята у полковника, както и за войнствените индианци, които бе видяла следобеда. Потръпна от ужас само като си представи как би изглеждал истински боен отряд и благодари на бога, че не са попаднали на такъв по пътя.

Тук й харесваше, но нямаше желание да тръгне на запад с пионерите. Дори на нея онзи живот й се струваше твърде тежък и смяташе, че ще й е напълно достатъчно да остане тук, край Диърфийлд.

Потънала в мислите си, постепенно се бе отдалечила от къщата и реши да се разходи на чист въздух. Наоколо бе съвсем тихо и знаеше, че е в безопасност. Повечето войници си бяха легнали. Освен часовите при портите всички цивилни в гарнизона вече спяха. Беше невероятно усещане да стъпваш тихо по белия сняг и да гледаш звездите, искрящи в небето. Спомни си за онова, което й бе разказвал Пеещия вятър, че всеки е част от вселената и всеки човек или животно се слива с нея. Сведе поглед и се дръпна сепнато назад. Някакъв мъж стоеше едва на три стъпки от нея и я наблюдаваше, свъсил вежди. Изражението му бе гневно, а стойката му — толкова напрегната, сякаш бе готов за нападение или отбрана, че Сара неволно потрепера. Беше водачът на ирокезите, които бе видяла да пристигат в гарнизона следобед и вече веднъж я бе изплашил до смърт. Сега бе успял да го направи отново. Стоеше там и я гледаше, безмълвен и неподвижен. Сърцето й биеше лудо. Не беше съвсем сигурна, че ще я нападне, но и се струваше напълно възможно, тъй като в погледа, отправен право в лицето й, струеше дива ярост.

Последва дълго и ужасяващо мълчание. Никой от двамата не помръдваше. За миг си помисли да се обърне и да хукне колкото се може по-бързо към къщата на Ребека, но й беше съвсем ясно, че лесно ще я настигне, а не искаше да застрашава Ребека и децата. Ако извикаше, вероятно би я убил преди някой да успее да дотича. Просто нямаше друг избор, освен да остане там и да се преструва, че не е уплашена, но това съвсем не бе толкова лесно. Гарвановочерните коси се полюшваха леко от вятъра, а над тях се вееше дълго орлово перо. Лицето му напомняше на ястреб, но дори в ужаса, който я бе сковал, й се стори красиво. Гласът му я смути още повече:

— Какво правиш тук? — попита тихо на чист английски език, макар да се усещаше някакъв лек акцент.

Тя стоеше изправена и не отделяше напрегнат поглед от лицето му.

— Гостенка съм на полковника — отговори спокойно, макар да се бе сковала от ужас. Произнесе думите съвсем отчетливо, защото се надяваше споменаването на командващия на гарнизона да го накара да се замисли, преди да й посегне. Трепереше като лист, но се надяваше, че в тъмното не се вижда.

— Защо си дошла? — попита мъжът, очевидно разгневен, че я вижда тук. Още една натрапница. Сара забеляза, че акцентът му е по-скоро френски и се запита дали не е научил английски от френските войници преди години. В такъв случай може би не беше от ирокезите, а от хуроните.

— Дойдох от Англия — отвърна Сара с тих, но решителен глас. — Дойдох да намеря нов живот — завърши храбро, сякаш той би могъл да разбере за какво говори, макар да знаеше прекрасно, че не е възможно. Но не бе дошла чак дотук, за да бъде убита от един-единствен индианец под звездното небе в най-красивото кътче на земята. Нямаше да му позволи да я убие. Както не бе позволила на Едуард да я унищожи.

— Мястото ти не е тук — каза тихо мъжът и изражението му се смекчи леко. — Трябва да се върнеш там откъдето си дошла. Тук и без това вече има твърде много бели.

От години виждаше съвсем ясно какви вреди нанасят белите, но малцина го разбираха.

— За теб тук е опасно. Нищо не разбираш — продължи той и Сара усети как коленете й се огъват леко.

Това бе най-странният разговор, който бе водила някога. Сама в тъмнината с този воин, разгневен от пристигането й в Диърфийлд. Защо й казваше всичко това? За какво я предупреждаваше? Какво го интересуваше? Но все пак това бе неговата земя и той имаше право да я брани.

— Разбирам — отвърна съвсем тихо Сара. — Но аз вече нямам друг дом. Нямам си никого и нищо, нямам къде да се върна. Това място ми харесва и бих искала да остана тук.

Изрече го тъжно. Не искаше да предизвиква гнева му още повече, но пък държеше да му покаже колко обича това място. Дошла бе тук не за да му отнеме земята и да си я присвои, а за да й се отдаде. Само това искаше.

Той я изгледа продължително и не каза нищо в отговор. Накрая попита още нещо:

— Кой ще се грижи за теб? Нямаш мъж. Тук не можеш да живееш сама.

Като че имаше някакво значение. Още по-малко значение щеше да има, ако я убиеше сега, но тя бе почти сигурна, че няма такива намерения. Или поне се надяваше да е така. Не знаеше обаче, че целият гарнизон говори за нея и че този мъж цял следобед бе слушал за това и че не одобрява решението й да дойде тук. Но той й го бе казал.

— Може би бих мога да живея сама — отвърна тихо Сара. — Сигурна съм, че ще се справя някак.

Той само поклати глава, удивен както винаги от глупостта и наивността на заселниците. Мислеха си, че могат просто да дойдат тук и да вземат земята, без да платят изконната й цена. Индианците бяха умирали за земята си, а също и мнозина бели, макар заселниците обикновено да не го признаваха. Сама жена да остане тук бе истинско безумие. Питаше се дали е луда, или просто много глупава. Но на лунната светлина бледото лице и тъмните коси под наметката му се струваха като призрачно видение. Видял я бе докато се разхождаше и си мислеше и за разговора с полковника сутринта и тъкмо й се любуваше, когато тя го забеляза. Приличаше му на ценна картина или статуя.

— Върви си още сега! — изръмжа той. — Глупаво е да идваш тук.

Тя само се усмихна в отговор и онова, което видя в очите й, го стъписа. Не бе очаквал такава страст да проблесне в погледа й. Познавал бе една-единствена жена като нея. Казваше се Онейда, Плачещото врабче, от племето на ирокезите. А за тази жена най подхождаше името Бялата гълъбица.

Но той не й го каза. Само продължи да я гледа. После, тъй като знаеше, че тя не би посмяла да помръдне, докато не си тръгне, се обърна и се отдалечи безмълвно. Като се увери, че си е отишъл, Сара въздъхна дълбоко, с облекчение и хукна назад. Тича, без да спре, чак до къщата на Ребека.