Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The ghost, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
solenka (2010)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Даниел Стийл

Заглавие: Призракът

Преводач: Иглика Стойнешка

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „Компас“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1998

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Печатница: ИПК „Свети Евтимий — Патриарх Търновски“, Велико Търново

Редактор: Любен Любенов

Художник: Светла Карагеоргиева

Коректор: Диана Черногорова

ISBN: 954-701-064-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13588

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и втора

Чарли мина да я вземе точно в осем в събота вечер. Франческа изглеждаше прекрасно в семпла черна рокля и огърлица от перли, а косите й се спускаха гладки и блестящи малко над раменете. Направо му спря дъха. А сърцето му се сви от нещастия поглед на Моник. Никак не й се харесваше, че трябва да остане тук с бавачката, макар майка й да й беше обяснила, че възрастните понякога имат нужда да остават сами. Според Моник това бе доста гаден номер от тяхна страна и се надяваше да не го правят често. Освен това бавачката беше грозна!

Е, справиха се горе-долу. След като майка й и Чарли излязоха, двете играха монопол и гледаха телевизия.

Чарли заведе Франческа в ресторант Андиамо в Бърнардстън, а след вечеря отидоха да потанцуват. Беше съвсем истинска среща и за пръв път, откакто се познаваха, Франческа не гледаше уплашено, сякаш ще хукне да бяга всеки момент. Цяла вечер се чудеше какво ли се е случило с нея, а накрая не се стърпя и я попита.

— Не знам — отвърна смутено тя. — Може би просто съм пораснала. Понякога малко се уморявам да живея в миналото и да ближа стари рани. Става досадно, когато те са единственото, което имаш.

Промяната наистина бе впечатляваща. Неволно се питаше дали се дължи на дневниците, или просто времето лекува. Може би беше времето. После тя най-неочаквано му съобщи, че в края на седмицата заминава за Париж. Двамата с Пиер продавали и последната си обща собственост и трябвало да подпише някакви документи.

— Не могат ли да ти ги пратят за подпис? — попита я изненадано Чарли. — Струва ми се глупаво да изминеш толкова път, за да подпишеш нещо си.

— Искат да подпиша лично. Пиер се застрахова, да не би после да заявя, че ме е принудил или че има някаква измама, или че нещо не съм разбрала. Никога не бих оспорвала, но той смята, че ако се срещнем лице в лице, ще избегнем недоразуменията.

— Надявам се поне да ти плати билета — изтърси глупаво Чарли, но тя само се усмихна.

— Печалбите ми все ще го покрият. Не се тревожа особено за това. По-скоро ми е тягостно, че ще трябва да се срещна с него и с младата майка. — Тя го погледна замислено. — Преди време ми призляваше само като ги видех заедно, но май вече не съм толкова чувствителна. Да кажем, че това ще бъде своего рода проверка. Може би съм го преживяла по-бързо, отколкото си мислех. Чудя се понякога.

— Страхуваш ли се от това пътуване? — попита загрижено Чарли и се пресегна да хване ръката й. Понякога беше трудно да се върнеш по познати места. Той самият ужасно се боеше да отиде в Лондон, колкото и да му се искаше да живее там. Но чувстваше, че Франческа се е променила дори за краткото време, през което се познаваха.

— Малко — призна смутено тя. — Но няма да отсъствам дълго. В понеделник пътувам и ще се върна в петък. След като и без друго ще ходя, съм уговорила срещи с неколцина приятели, а смятам да обиколя и магазините.

— Моник ще идва ли с теб? — попита Чарли загрижен и за двете. Напълно разбираше, че това пътуване ще е доста мъчително.

— Тя трябва да ходи на училище, а и е по-добре да не присъства. Не искам да се раздвоява между двама ни. Ще остане при една приятелка.

Чарли кимна разбиращо.

— Ще гледам да й се обадя.

— Това би я зарадвало — отвърна предпазливо Франческа.

Известно време танцуваха мълчаливо. Харесваше му да я държи в прегръдките си, но не смееше да я притисне по-силно, макар ужасно да му се искаше да го направи. Инстинктивно усещаше, че все още не с готова, а не беше съвсем сигурен и за себе си. Доста неща му бяха минали през главата през последните няколко дни. Беше се променил. За пръв път бе приел някои неща и най-сетне се бе освободил от гнева. Осъзнал бе, че иска да има деца и вече не се сърдеше на Карол. Желаеше й щастие и просто искаше самият той да изживее същото с някого. Като Сара и Франсоа.

На връщане говориха за дневниците и за къщата. Искаше му се да открие скиците, по които бе работил Франсоа. За него наистина би било интересно да ги види. Но дневниците бяха много по-вълнуващи. Като стигнаха до дома на Франческа, той влезе с нея и изчака да плати на бавачката. Моник вече отдавна спеше. Хубаво бе да седят двамата сами в тишината.

— Ще ми липсваш — каза тихо Чарли — Харесва ми да си говоря с теб.

Каза го съвсем искрено. Отдавна не бе имал истински приятели, а с Франческа неусетно се бяха сближили. Все още не знаеше дали ще станат и нещо повече от приятели, но дори да имаш някого, с когото можеш да поговориш за всичко, бе нещо рядко и ценно.

— Ти на мен също — отвърна тихо тя. — Ще ти се обадя от Париж.

Надяваше се, че ще изпълни обещанието си. Каза му къде смята да отседне. Някакъв малък хотел на левия бряг на Сена. Внезапно си го представи и му се прииска да отиде с нея. Би било толкова романтично пътуване, а и сигурно щеше да й трябва подкрепа при срещите с бившия й съпруг. Както Франсоа бе защитил Сара от Едуард. Каза нещо в този дух и двамата се разсмяха.

— От теб сигурно ще излезе чудесен рицар в блестящи доспехи — промълви тя и дъхът й опари лицето му.

— Може би малко поръждясали — засмя се Чарли.

Ужасно му се искаше да я целуне, но само взе ръката й в своята и допря пръстите до устните си, както някога бе направил Франсоа.

— Пази се…

Време бе да си тръгва, преди да е направил нещо съвсем тъпо. Тя дълго гледа след него, докато колата се отдалечаваше надолу по улицата.

 

 

Преди да заспи, почете малко от дневника, но повечето бе за къщата и какво бяха доизкусурявали през зимата и неусетно се унесе в мисли за Франческа. Чудеше се дали на следващия ден да не се отбие да види как са двете с Моник.

Накрая се отказа и вместо това покани госпожа Палмър на обяд. Тя бе щастлива от вниманието му, а Чарли едва се сдържа да не й каже за дневниците, но искаше и Франческа да ги дочете, преди да ги върнат. С Гладис и така имаха достатъчно теми за разговор. Искаше да й разкаже за Карол и за Франческа.

През целия ден си мислеше само за Франческа и на няколко пъти се обажда да ги покани двете с Моник на вечеря, но цял следобед не ги откри. Бяха ходили да се пързалят с кънки и вече били вечеряли по пътя, обаче Франческа сякаш се зарадва на обаждането му. Напоследък в гласа й често звучеше някакъв копнеж. Сподели, че се притеснява от пътуването до Париж.

Трябваше да замине сутринта, след като остави Моник на училище. Чарли предложи да я откара до летището, но тя вече имаше други планове.

— Ще ти се обадя оттам — обеща отново и Чарли се надяваше да го изпълни. Внезапно се почувства като дете, което се канят да оставят само вкъщи.

— Късмет — пожела й, преди да затвори, а тя му поблагодари и му заръча да поздрави Сара. Щеше му се да можеше. Ослушва се до зори, но и тази нощ не чу нищо.

За Чарли седмицата се точеше безкрайно бавно. Опита се да поработи, започна картина, почете малко от дневниците на Сара и прегледа архитектурните списания, с които се бе сдобил, но беше ужасно разсеян. На два пъти се обажда на Моник, но и тя не знаеше нищо за Франческа. Най-сетне тя му се обади. В четвъртък.

— Как мина?

— Страхотно — разсмя се от другия бряг на океана. — Той си е все същия кретен, но пък аз съм много по-богата.

Беше страхотно да чуе гласа й.

— Малката олимпийска шампионка ужасно надебеляла, а Пиер мрази дебели жени.

— Така му се пада! Надявам се до следващата зимна олимпиада да стане сто и петдесет кила.

Тя отново се разсмя, но Чарли усети нещо неизречено зад смеха. Не знаеше какво е. При него бе още сутрин, но в Париж вече се стъмваше и самолетът за Бостън излиташе след няколко часа.

— Да те взема ли от летището утре? — попита неуверено той.

Франческа се поколеба, но накрая прие.

— Не е ли малко далеч?

— Струва ми се, че ще успея. Ще изкарам фургона, ще взема двама водачи и ще бъда там до неделя.

— Добре тогава, ще се видим утре. Сега трябва да си стегна багажа — разбърза се внезапно тя.

Самолетът й пристигаше в петък по обяд местно време.

— Ще те чакам — каза тихо Чарли, преди да затвори.

На следващия ден пое за Бостън, развълнуван и смутен като неопитен юноша. Ами ако тя предпочиташе да си останат само приятели? Ами ако бе все така уплашена?

Какво би станало, ако Сара не беше избягала от Едуард? Вече му се струваше, че е трябвало да се срещнат във времето, когато са носели панталони с ресни и орлово перо в косите. Стана му смешно.

Тя трябваше да мине задължителната митническа проверка и когато най-сетне се появи, беше вече един. Никога не му се бе струвала по-хубава. Беше се подстригала и носеше яркочервено манто, купено предишния ден от Диор. Изглеждаше ужасно елегантна, истинска французойка.

— Радвам се да те видя — каза само Чарли и взе багажа й.

Тръгнаха енергично към паркинга и веднага потеглиха за Диърфийлд. Колко време бе отнело това пътуване на Сара преди двеста години! Четири дни. Сега беше само час и половина и още десетина минути до Шелбърн Фолс.

Двамата бъбреха приятелски по пътя. Франческа му каза, че е свършила първия дневник, и го попита дали е напреднал тази седмица. Чарли поклати смутено глава и призна:

— Бях твърде изнервен.

— От какво? — попита изненадано тя.

— Все си мислех за теб — призна той, вперил поглед в пътя. — Безпокоях се, че ще те нарани.

— Не мисля, че може да ме нарани — отвърна Франческа и обърна лице към стъклото. — Това е най-странното. Не знам какво се случи от последната ми среща с него, но е така. Отдавна не бях го виждала, но му приписвах едва ли не магически сили, които могат да сринат живота ми. Навремето ме нарани дълбоко, почти успя да ме съсипе, но мисля, че съм го преживяла. Сега виждах само един себичен и не чак толкова хубав французин, в когото някога бях влюбена. Наистина се изненадах от себе си.

— Вече си свободна — каза тихо той. — Струва ми се, че същото се случи и с мен спрямо Карол. Не съм я виждал, но нима бих могъл да се чувствам обвързан с жена, която се омъжва за друг и чака дете… а никога не е искала моето? Вече съм изгубил битката, нали?

Франческа кимна. В това бе същността на нещата. Те двамата бяха изгубили веднъж. Пиер и Карол бяха объркали живота им. Или може би просто си бяха взели онова, което искат. Но Франческа и Чарли искаха да надмогнат загубата. Както Сара в крайна сметка бе победила. Както тя бе намерила щастие с Франсоа, след като бе събрала смелост да напусне Едуард.

Двамата помълчаха няколко минути, всеки зает с мислите си. Чарли спря пред дома й и й помогна да свали багажа. Спря се на прага и попита малко неуверено:

— Кога ще се видим?

Тя го погледна в очите, но не каза нищо.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно утре? — предложи Чарли. Не биваше да настъпва твърде бързо, колкото и да му се искаше.

— Ами Моник ще ходи на рожден ден с преспиване. — Франческа се огледа неспокойно.

— Да приготвя ли вечеря у дома? — попита Чарли и тя кимна.

И двамата малко се бояха от първата среща, но нали Сара щеше да бъде там, поне духом. Сегашната Франческа бе съвсем различна от жената, с която се бе запознал преди време. Все още предпазлива, наранена и понякога уплашена, но вече не таеше горчивина и гняв в сърцето си. Беше ги надмогнала и бе оцеляла, също както и Чарли.

— Ще те взема към седем.

Той я целуна леко по бузата на сбогуване и се обърна да си върви, а тя му поблагодари още веднъж, че я е докарал от летището.

Чарли се прибра у дома, но просто не го свърташе на едно място, за да се успокои, реши да дочете последния от дневниците. Беше оставил Сара и Франсоа да се наслаждават на новия си дом.

 

 

Франсоа отдавна не бе тръгвал с армията, макар че Сара продължаваше да пише за неспокойната обстановка на запад и враждите между шуаните и белите заселници. Нещата постепенно се влошаваха.

През лятото на хиляда седемстотин деветдесет и трета година, след раждането на Франсоаз, имаха трето дете, отново момиченце. Родило се бе почти толкова бързо като предишното. И докато четеше, Чарли постепенно осъзна, че това се случило в същата стая, където се намира в момента. Кръстили я Марианж, защото според Сара била същинско ангелче.

Тя беше безкрайно щастлива със своето малко семейство и особено от факта, че Франсоа вече не се излага на опасности в битките. Отдавна не бил участвал в походите и непрекъснато дооправял къщата. Сара с такава гордост отбелязваше всяка подробност, че на Чарли му се прииска отново да обиколи и да я разгледа сантиметър по сантиметър. Предполагаше, че повечето неща са се запазили точно както ги описваше тя.

По-нататък се споменаваше, че полковник Стокбридж починал същата година и бил оплакван искрено от всички, които го познавали. Новият командващ гарнизона бил много по-амбициозен и личен приятел на генерал Уейн. Новият главнокомандващ на западната армия вече цяла година се занимавал с обучение на войниците, за да се разправи със Синия мундир и Малката костенурка, но засега нищо не се било променило след поредната загуба на генерал Сейнтклер и оставката му.

Сара и Франсоа се бяха посветили на семейството си и от записките й лъхаше спокойствие и радост. Всъщност все по-рядко отваряше дневника си, защото бе твърде заета с фермата и трите деца.

Но през есента на хиляда седемстотин деветдесет и трета споменаваше загрижено, че един от приятелите на Франсоа сред ирокезите, Голямото дърво, се опитал за пореден път да преговаря за мир с шуаните, но те отказали да го изслушат. Проблемът бе в това, че шуаните някога се били съюзили с англичаните и когато американската армия прогонила колонизаторите, решили, че шуаните също трябва да напуснат Охайо, а по земите им да се настанят белите заселници. Но шуаните не желаели да си тръгнат заедно с английските войници и отказвали да отстъпят земите си. Сега искаха петдесет хиляди долара в замяна на отнетите им земи и годишна рента от пет хиляди долара, за каквато и дума не можеше да става. Нечувано! Генерал Уейн изобщо не би помислил да ги изслуша. Нито за миг.

Цяла зима той продължи да обучава армията си във форт Вашингтон, форт Рикавъри и Грийнвил, Охайо. Нищо не можеше да го отклони от целта и това вече бе ясно за всички. Бунтовниците, начело с двамата велики вождове Синия мундир и Малката костенурка, трябваше да бъдат сразени. Досега обаче никой не бе успял да го направи.

Говореше се, че генерал Уейн ще започне военни действия през май хиляда седемстотин деветдесет и четвърта, но нищо не излезе от това за огромно облекчение на Сара. Изглежда ги очакваше едно спокойно лято. Тя дори се шегуваше с Франсоа, че вече не е войник, нито индиански воин и го наричаше на шега старче и фермер. Казваше, че се е превърнал в заселник, но всъщност бе много щастлива и се радваше, че вече не излага непрекъснато живота си на риск с армията. Мислеха дори да гостуват на ирокезите през лятото с трите си деца, защото поне засега Сара не беше бременна. За пръв път откакто се бяха оженили, а и от по-рано.

От думите й личеше колко силно обича децата си и че направо обожава съпруга си. Франсоа действително бе любовта на живота й. Пишеше в дневника си, че на четиридесет и две той е по-красив от всеки младеж и искаше единствено да остареят заедно и да се радват на децата си. Безпокоеше се, че понякога не го свърта на едно място, но това бе нормално за толкова деен мъж.

През повечето време той също бе напълно щастлив да си гледа дома и семейството.

Като стигна до записките й от юли, Чарли забеляза, че почеркът е неравен, сякаш го бе нанесла с разтреперана ръка. На тринадесети юни сто и четиридесет бойци, водени от Синия мундир и Текумзе, нападнали товарния влак в Охайо въпреки военния ескорт, а малко по-късно воини от племето отава нахлули във форт Рикавъри. След няколко дни Франсоа получил съобщение от командващия гарнизона в Диърфийлд, че след месец около четири хилили души от редовната армия и доброволци от Кентъки щели да заминат за форт Рикавъри, за да се опитат да въведат ред в района. Ставаше дума за мащабна военна операция, за каквато дори Франсоа не бе чувал досега, и както можеше да се очаква, генерал Уейн искаше той да тръгне с тях. Познанията му за индианските племена и уменията му да преговаря с враждебно настроени вождове можеха да им бъдат изключително полезни.

Сара направи всичко възможно, за да го разубеди. Умоляваше го да не тръгва, поне заради децата, и дори го обиждаше, че е твърде стар за подобни неща. Той само се опита да я успокои. Не можеше да не откликне, имаше прекалено силно чувство за дълг.

— Как може да ми се случи нещо при толкова силна армия? Дори няма да ме забележат.

— Това са глупости — възрази тя. — Много добре знаеш, че ще има хиляди убити. Още никой не е побеждавал Синия мундир, а сега и Текумзе е с него.

Благодарение на всичко, което й бе разказвал Франсоа, Сара знаеше доста за племената. Текумзе бе известен като най-великия воин и Сара не искаше Франсоа дори да се приближава до бойното поле. Но той беше преди всичко човек на честта и макар да продължи да спори, Сара съзнаваше, че няма да може да го разубеди.

— Би било непочтено да зарежа приятелите си в подобен момент.

В края на юли се предаде.

Франсоа й обеща никога повече да не тръгва с армията, щом тя така иска, но този път не можел да разочарова генерал Уейн, който се обърнал специално към него.

В нощта преди заминаването му плака горчиво чак до зори, а той не знаеше какво да прави и само я прегръщаше силно и я целуваше през сълзи. Малко преди изгрев-слънце се любиха и Сара тайничко се молеше да забременее отново. Измъчваше я ужасно предчувствие, че този път Франсоа няма да се върне. Но той само я целуна нежно и с усмивка й напомни, че казва същото дори като се разделят за един ден.

— Искаш да се държа за полата ти като малките — пошегува се той.

Донякъде бе вярно, но Сара знаеше, че ако се случи нещо с него, няма да го понесе. Призори излезе да го изпрати. Франсоа се метна на петнистия кон, който ирокезите му бяха подарили преди време, в друг един живот. Седеше гордо изправен като истински воин и тя си помисли, че всъщност тъкмо това е мъжът, когото обича. Същият, който я бе уплашил до смърт преди четири години и половина при срещата им в гората. Приличаше на горд орел, устремен към висините, и тя съзнаваше, че не би могла, а и не иска да го държи в ниското.

— Пази се — прошепна, като го целуваше за последен път. — И се върни по-скоро при мен. Ще ми липсваш.

— Обичам те, храбра малка женичке усмихна се той. Ще се върна, преди да се роди следващото ни дете.

Разсмя се и препусна на север към долината, а Сара дълго стоя загледана нататък. Струваше й се, че още чува тропота на коня му, или бяха ударите на сърцето й? Накрая се прибра при децата.

Нощем лежеше будна с часове и мислеше за него. Искаше й се да го бе спряла, но каквото и да направеше, той, все едно, щеше да замине. Трябваше да замине.

През август научи от войниците в гарнизона, че са стигнали невредими до форт Рикавъри и са построили още две укрепления — форт Съпротива и форт Адамс. Съгледвачите им бяха съобщили, че Малката костенурка е готов да преговаря, но Текумзе и Синия мундир не са съгласни и били твърдо решени да разгромят армията. Но фактът, че поне един от тримата велики вождове е готов да отстъпи, бе добър знак. Войниците в гарнизона бяха сигурни, че с четири хиляди души под свое командване генерал Уейн бързо ще се справи с Текумзе и Синия мундир, но Сара бе неспокойна. Мина цял месец. Дойде август. Безброй страхове се надигнаха в гърдите й като кълбо люти змии, а в края на месеца тревогите й се усилиха. Все още нямаше никаква вест.

После внезапно се разчу, че на дванадесети август генерал Уейн предприел блестящо нападение над противника в областта Фолън Тимбърс. Четиридесет индианци били убити или тежко ранени, а от войниците почти нямало жертви. Блестящата стратегия на генерала им донесла небивал успех. Бунтовниците били разгромени. Синия мундир се оттеглил с хората си, а генерал Уейн се връщал победоносно у дома. Настроението в гарнизона бе празнично, но кой знае защо Сара се почувства още по-зле. Знаеше, че няма да се успокои, докато Франсоа не се върне жив и здрав у дома.

Или поне докато не получи вест от него по някой от доброволците, които се завръщаха по домовете си. Мнозина бяха заминали на запад, за да продължат битката, защото макар и победен, Синия мундир все още не се беше отказал, както и Текумзе. Може би Франсоа също бе решил да остане на запад, за да види края на битката, макар че едва ли би го направил. Сраженията можеше да се проточат години или поне месеци. Знаеше, че Франсоа не би останал по своя воля.

Към средата на септември все още не бе чула нищичко за него и помоли полковник Хинкли, командващия гарнизона, да поиска сведения от онези, които се бяха завърнали от Фолън Тимбърс. Вече четири месеца нямаше вест от съпруга си. Полковникът обеща да направи каквото бе по силите му.

Прибра се у дома още същия следобед, придружена от един от работниците. Завари децата да играят на поляната и се загледа с обич в усмихнатите им лица. Внезапно й се стори, че някой ги наблюдава от края на гората. Носеше индиански дрехи, но видя, че е бял. Преди да успее да го извика, той беше изчезнал. Сара дълго стоя на прага с натежало сърце, загледана в заревото на залеза.

Два дни по-късно отново го видя, но този път бе сама и мъжът изчезна още по-бързо, а една седмина след посещението й в гарнизона командващият лично дойде да я посети. Сара разбра за какво е дошъл, преди да изрече и дума. Франсоа бе загинал при Фолън Тимбърс.

Полковникът току-що бе получил новини от съгледвачите в Охайо. Само тридесет и трима загинали, но Франсоа бил между тях.

Всъщност Сара вече го знаеше. От самото начало бе предчувствала, че този път Синия мундир ще го убие. Усещала го бе в сърцето си.

Затова останала съвсем неподвижна, докато полковник Хинкли й съобщавал трагичната вест, която сривала щастието й. Той побързал да си тръгне, а тя дълго стояла загледана в долината, която Франсоа толкова обичал, към мястото, където се срещнали някога.

И внезапно разбрала кой бил мъжът на поляната. Онзи, когото видяла да ги наблюдава и който сякаш се стопил във въздуха. Това бил Франсоа. Духът му дошъл да се сбогуват. Да я види за последно.

При изгрев-слънце на другата сутрин оседлала коня си и отишла до водопада, където за пръв път я бил целунал. Толкова много спомени. Имала още толкова неща да му каже. Нямало да имат други деца. Вече знаела, че Марианж ще е най-малката. Но сърцето й казвало, че той никога няма да я изостави.

Знаела, че трябва да отиде да каже на ирокезите за смъртта му. Бялата мечка, или Франсоа де Пелерин, единственият мъж, когото обичала през живота си, защото бил храбър воин и необикновен човек. Усмихнала се през сълзи към водопада, спомняйки си за всичко, преживяно с него. За човека, когото обичала, и знаела, че никога няма да загуби напълно.

 

 

Чарли четеше тези редове и по лицето му се стичаха големи, топли сълзи. Как бе могло да се случи? Нима бе възможно?! Та те бяха прекарали заедно едва четири години! Как можеше една жена с толкова обич в сърцето да получи толкова малко от живота? Само четири години с любимия мъж. Но Сара не се чувстваше ограбена от съдбата, а благодарна за всеки миг, споделен с него. И за трите им деца.

С течение на годините записките й ставаха все по-малко и все по-кратки, но все пак се виждаше, че е била доволна от живота си. Душата и бе намерила покой. Живяла бе до осемдесет години в дома, който Франсоа построил за нея, и никога не обикнала друг, нито го забравила. Той продължавал да живее в децата им, както и тя самата. Повече никога не видяла сянката на любимия си на поляната, но и не очаквала да го види. Знаела, че Франсоа бил дошъл само да се сбогуват.

Последните изречения в последния от дневниците бяха с малко по-различен почерк. Беше ги писала дъщеря й. Казваше, че майка й доживяла до старини, а баща си почти не помнела, но знаела, че е бил добър човек. И още, че любовта им, смелостта им и святата връзка на сърцата била пример за всички, които ги познавали.

Беше го написала в деня след смъртта на Сара, когато открила дневниците в един куфар в спалнята, и се беше подписала Франсоаз де Пелерин Карвър, а най-отдолу бе добавила Бог да ги благослови. Годината бе хиляда осемстотин четиридесет и пета, а почеркът — почти същия като на майка й. Нямаше повече записки и Чарли не би могъл да научи какво е станало с децата й.

— Сбогом — прошепна Чарли, а сълзите продължаваха да се стичат по лицето му.

Беше дълбоко трогнат от прочетеното и от всичко, което бе научил за двамата. Не можеше да си представи как ще живее без тях. Сара бе внесла в живота му светлината на надеждата. Каква необикновена жена е била! А Франсоа… Колко много щастие й е дарил за толкова кратко време. Не можеше дори да си го представи.

Като се качваше в спалнята, му се стори, че чува шумолене на коприна. Вдигна поглед на горе, без да се замисля какво е, и зърна някаква сянка в синя рокля, която се плъзна бързо през коридора и изчезна. Вече дори не беше сигурен дали наистина вижда нещо, или халюцинира. Или беше нещо като нейното видение на поляната. Може би бе дошла да се сбогува? Дали изобщо би могла да знае, че Чарли е намерил дневниците й? Струваше му се невъзможно. Да я види отново тъкмо сега, бе като прощален дар от нея и той дълго стоя в тишината, като пред гроб на близък човек.

Искаше му се да каже на някого, че е мъртва. Помисли си да се обади на Франческа и да си поговорят за Сара и Франсоа. Но не би било честно. Така за нея останалите дневници биха изгубили смисъл, а не искаше да й го причини. Освен това беше вече три през нощта. Затова просто остана да лежи на спалнята и да мисли за нея и за прочетеното преди малко, да скърби за смъртта на Франсоа при Фолън Тимбърс и за нейната толкова години след него.

В къщата бе тихо като в храм и Чарли неусетно се унесе в сън.