Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The ghost, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
solenka (2010)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Даниел Стийл

Заглавие: Призракът

Преводач: Иглика Стойнешка

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „Компас“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1998

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Печатница: ИПК „Свети Евтимий — Патриарх Търновски“, Велико Търново

Редактор: Любен Любенов

Художник: Светла Карагеоргиева

Коректор: Диана Черногорова

ISBN: 954-701-064-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13588

История

  1. — Добавяне

Глава десета

Когато се събуди на следващата сутрин, първата му мисъл бе дали не е сънувал. Навън бе много студено, все още валеше сняг. Трябваше да изпрати по факса някои документи на адвоката си в Лондон, а и искаше да се обади на няколко души в Ню Йорк, но щом взе душ и се облече, единственото, което му се прииска, бе да си направи кафе и да продължи с дневниците на Сара. В края на краищата това и стори. След като свърши най-неотложните неща, той се отпусна на удобното кресло, което си бе купил, вдигна томчето, което бе оставил на разсъмване, и зачете как е прекосила океана.

 

 

Конкордия беше малка бригантина, построена преди около пет години с две мачти и плоска кърма. В малкото пространство между двете палуби имаше четири каюти за общо дванадесет души, които пътуваха към Новия свят. Докато излизаха бавно от пристанището на Фалмут. Сара най-сетне слезе да види каютата, която доскоро бе смятала да дели с Маргарет. Но онова, което видя там, я завари неподготвена.

Цялото помещение беше дълго около два метра и широко малко повече от метър, а от стените се подаваха два дървени рафта, застлани с тънки дюшеци, които явно трябваше да служат за легла. Дори не смееше да си помисли какво би станало, ако някоя от двете беше дебела. Подпорите вероятно не биха издържали. Точно над легата имаше закрепени въжета, с които трябваше да се връзват в случай на буря в океана.

Всички останали бяха принудени да делят каютата си с непознати, но като единствената дама сред пътниците на Сара й бе спестено поне това. Всъщност имаше още една жена, но тя пътуваше със съпруга си и петгодишното им момиченце. Детето се казваше Хана и Сара вече я бе видяла на палубата. Бяха американци от Северозападните територии в Охайо. Осведомиха я, че се казват Джордан и са били на гости при родителите на госпожа Джордан за няколко месеца, а сега се прибирали у дома.

Дори на Сара й се струваше много смело да предприемат подобно пътуване.

Останалите пътници бяха все мъже. Четирима търговци, аптекар, който можеше да се окаже полезен, свещеник, който отиваше да разпространява божието слово сред диваците от Запада, и френски журналист, който непрекъснато говореше за американския дипломат и изобретател Бенджамин Франклин, с когото се бил запознал преди пет години в Париж. Повечето се почувстваха зле още преди да са излезли и открито море. Но за свое изумление Сара съвсем не се чувстваше отпаднала. Напротив, усещаше се невероятно жива и дори посрещна изгрева на палубата, загледана към английския бряг, който вече едва различаваше. Вдишваше дълбоко соления морски въздух и се наслаждаваше на свободата си. Толкова бе щастлива и развълнувана, че й се струваше, че ще полети. Като слизаше отново долу, срещна Марта Джордан, която тъкмо излизаше от каютата си с малката Хана. Сара се зачуди как ли щяха да спят там тримата.

— Добър ден, госпожице — поздрави сковано Марта Джордан и сведе очи. Двамата със съпруга си вече бяха обсъдили колко странно е, че Сара пътува без придружител или компаньонка и този поглед накара Сара да осъзнае, че ще трябва да даде някакво обяснение. Фактът, че Маргарет бе отказала да я придружи, щеше доста да усложни нещата, особено в Бостън. Знаеше, че дори в Америка не е прието жена да пътува сама.

— Здравей, Хана. — Сара се усмихна на момиченцето, което не би могло да се нарече хубаво, но пък беше много мило. Приличаше на майка си, а и двете бяха доста бледи. Сара реши, че сигурно страдат от морска болест. — Добре ли си?

— Не много — отвърна детето и майка му неволно вдигна поглед. Двете жени се поклониха.

— С удоволствие ще се погрижа за нея, ако със съпруга си имате нужда от малко време за себе си — предложи услужливо Сара. — В кабината ми има свободно легло. За жалост аз самата нямам деца, но с покойния ми съпруг винаги сме искали момиченце.

Не спомена шестте, които бяха се родили мъртви или издъхнали след няколко часа. Но думите й мигновено приковаха вниманието на Марта Джордан, а тя тъкмо това бе целяла.

— Значи сте вдовица? — попита Марта с видимо облекчение. Това обясняваше всичко. Наистина би трябвало да я придружава прислужница или компаньонка, но за една вдовица не беше толкова непростимо и вероятно имаше обяснение.

— Да. Отскоро. — Сара сведе смирено очи. Искаше й се да е вярно, но за съжаление не беше. — Племенницата ми трябваше да пътува с мен — продължи тя, като се надяваше Марта да е видяла Маргарет да плаче на кея, — но се уплаши като видя кораба и сърце не ми даде да я насиля, макар да бях обещала на родителите си да я взема с мен. Вероятно щеше да е в несвяст чак до Бостън. Стори ми се твърде жестоко да настоявам да спази обещанието си, макар че отсъствието й ме остави в малко неловко положение.

Видимото смущение на Сара накара Марта Джордан възкликне съчувствено:

— О, боже! Колко ужасно трябва да е било за вас мила, особено след като наскоро сте изгубила съпруга си.

А горкото момиче нямаше и деца. Не знаеше на колко години е, но според нея бе много красива и вероятно към двадесет и пет.

— Ако можем да направим нещо за вас, кажете ни веднага. Може би ще ни погостувате в Охайо?

Но Сара нямаше подобни планове. Засега бе решена да стигне в Бостън.

— Много сте любезна — отвърна скромно тя, поблагодари и се върна в каютата си.

За щастие носеше широкопола черна копринена шапка и черна вълнена рокля, които потвърждаваха разказа й, макар да не изглеждаше особено опечалена. Очите й направо сияеха от мига, в който излязоха в открито море и Англия се стопи зад хоризонта.

През първите няколко дни морето бе спокойно и — доста приятно. Носеха няколко прасета и няколко шилета, които да им служат за храна по пътя, и готвачът очевидно се стараеше да приготвя разнообразно меню. Но Сара забеляза, че екипажът вдига доста шум нощем. Джордан й обясни, че пият ром и се напиват до забрава всяка вечер. Настояваше тя и съпругата му да се прибират в каютите си веднага след вечеря.

Повечето от пътниците по цял ден седяха на палубата и си говореха и въпреки морската болест, която тормозеше някои от време на време, настроението на всички беше добро. Капитан Маккормак, който се спираше да поговори с всеки поотделно, бе казал на Сара, че е родом от Уелс. Имаше жена и десет деца, които живееха на остров Уайт, но както й бе признал с тъга, рядко ги виждаше. Не се беше прибирал у дома от две години. Беше поразен от красотата й, макар да го прикриваше успешно. Понякога му бе трудно да се сдържи, когато я видеше да стой на палубата, загледана в безкрайната морска шир, или да пише замислено в дневника си. Тази жена притежаваше рядка хубост, която разпалваше сърцата на мъжете от пръв поглед, но капитанът бе наясно, че тя не осъзнава какво въздействие има. От погледа й се излъчваше стаена сила и скромност, които я правеха още по-привлекателна.

Бяха в открито море повече от седмица, когато за пръв път попаднаха в по-силна буря. Сара спеше в каютата си, когато започна, и един от моряците нахълта през вратата и с обяснението, че трябва да я върже за леглото с въжето закрепено за стената тъкмо за подобни случаи. Тя вдигна уплашено поглед към него, защото я бе събудил от дълбок сън и миришеше силно на ром. Но ръцете му не бяха груби, а уверени, докато връзваше сложните възли, след което веднага забърза навън при другарите си. Тя се заслуша внимателно. Струваше й се, че всяка дъсчица от малкия кораб проскърцва и стене под напора на вълните.

Беше безкрайно дълга нощ за всички и повечето пътници се чувстваха ужасно зле от непрекъснатото издигане и мятане върху вълните. Корабът всеки път потръпваше, сякаш морето ще го повлече надолу. Сара затвори очи и отправи молитвите си към всевишния.

Цели два дни никой не излезе от каютата си, а някои и по-дълго. Седмица след като бурята бе отминала. Марта Джордан не се бе появявала на палубата и Сара попита съпруга й дали всичко е наред.

— Тя никога не е била съвсем здрава — обясни разсеяно той. Трябваше да се грижи сам за малката Хана. — Миналата година изкара грип и едва не умря. Чувства се ужасно зле от няколко дни насам.

Изражението му бе доста разтревожено. Същия следобед Сара почука леко на вратата на каюта им. Искаше да види как е съпругата му. Марта лежеше в койката смъртно бледа, а на пода до нея имаше кофа за повръщане. Не беше много приятна гледка, а тъкмо когато Сара прекрачи прага, на горката жена отново й прилоша.

— О, боже! — Сара се спусна разтревожено към нея. — Нека ви помогна.

Бедната женица очевидно се чувстваше ужасно. Сара я подкрепя нежно докато пристъпът отмине, а когато Марта Джордан отново бе състояние да говори, научи, че страда не само от морска болест. Беше бременна. Самата Сара едва предишния ден се бе уверила, че не е, и това я правеше безкрайно щастлива. Невероятно бе облекчението да научи, че никога вече няма да свързана по какъвто и да било начин с граф Балфур. Наистина бе свободна. Ако толкова държеше да има наследник Едуард ще трябва да си намеря друга жена. Но като гледаше как бедната жена повръща в прегръдките й Сара осъзна, че има и други в трудно положение.

— Можехме да останем в Англия при родителите ми докато се роди детето — довери й Марта, облегнала се безсилно на рамото й с притворени очи. — Но Сет смяташе, че трябва да се върнем в Охайо.

Тя се разплака тъжно.

— Имаме седмици път дотам дори след като стигнем в Бостън.

А и до Бостън им предстояха все още поне два месеца. Два месеца теснотия и клатушкане на този кораб. Сара не можеше да си представи нищо по-лошо в този стадий на бременността, и се почувства още по-благодарна, че на нея самата не й се налага да го преживее. Самата мисъл, че носи в утробата си детето на Едуард, би я подтикнала към самоубийство.

Но сега беше по-важно да помогне на Марта и тя се замисли какво би могла да стори, за да облекчи положението й. Върна се в своята каюта, за да вземе лавандуловата вода, която носеше, и чиста кърпа. Наложи челото й с компрес от хладната ароматна течност, но дори лекият мирис предизвика гадене. Опита се да й измие лицето и да вчеше косите й. Изнесе кофата и я смени с празно ведро. Обеща да й донесе чаша чай, ако успее да намери някого в кухнята, който да го приготви.

— Благодаря ти — промълви задавено болната. — Не можеш да си представиш какво е. С Хана през цялото време ми беше зле.

Сара знаеше твърде добре. Беше й се случвало толкова пъти, че изпитваше още по-силно състрадание към тази жена. Слава богу, след като изпи чаша чай с бисквитите, които готвачът изпрати по Сара, Марта се почувства по-добре и престана да повръща. Сет Джордан не знаеше как да й благодари. Заяви, че била истински ангел на милосърдието. После Сара взе момиченцето за известно време. Беше много мило дете и искаше да се върне при майка си. Сара я отведе, но Марта бе твърде зле, за да се погрижи за детето. Отново бе започнала да повръща и Хана трябваше да се качи на палубата с баща си.

Като излезе от каютата. Сара го завари да говори нещо с останалите мъже. Всички пушеха хубави пури от Западна Индия. Ароматът им бе толкова силен и упойващ, че Сара се изкуши да опита и тя, но знаеше за каква ще я вземат мъжете, ако го направи. Съобщи на Сет Джордан колкото можеше по-деликатно, че жена му отново е много зле, а той й поблагодари, че прави каквото може, за да й помогне.

През следващите няколко дни времето беше хубаво, но после отново попаднаха в буря и цели две седмици морето бушува край тях. Повечето от пътниците изобщо не излизаха от каютите си. Вече бяха в открито море от три седмици и половина и според капитана трябваше да са преполовили пътуването. Казал им беше, че ще стигнат до Бостън за около седем седмици, ако не попаднели в някоя наистина страшна буря. Въпреки лошото време Сара излизаше понякога на палубата. Обичаше да гледа как платната трептят на вятъра и да наблюдава моряците по палубата. Често се питаше как ли е приел Едуард вестта за изчезването й и дали вече се е досетил къде е. Дали Маргарет му е казала или все пак е спазила обещанието си. Все едно. Вече нищо не можеше да й стори. Не можеше да я принуди да се върне, нито да направи каквото и да било, освен да я мрази. Но той и бездруго я мразеше, така че това нямаше особено значение. Поне за нея.

Една сутрин друг храбър пасажер се качи на палубата малко след нея. Беше един от търговците.

— Сигурно имате някакви роднини в Бостън? — попита той. Ейбрахам Левит беше преуспял човек, търговията му вървеше добре. Точно такъв тип хора Сара изобщо не би могла да срещне доскоро и тя бе очарована, че може да поговори с него. Слушаше в захлас за многобройните му пътувания в Ориента и Америка. Той също бе впечатлен от въпросите, които му задаваше, доста необикновени за една жена. Сара се опитваше да научи всичко възможно за Бостън и селищата на север и на запад от него. Искаше да знае повече за индианците, чиито легенди я бяха пленили, както и за фортовете и заселниците в Кънектикът и Масачузетс. Чела бе за красива местност, наречена Диърфийлд, с множество водопади, където имало няколко укрепления.

— Вероятно ще гостувате на някого там? — попита мъжът, след като се увери, че няма никакви роднини в Бостън.

— Мисля някой ден да си купя ферма там — обясни замечтано Сара и се загледа в безбрежния океан, сякаш вече си представяше имението си.

Той я изгледа ужасен.

— Не можете да направите това! Не можете просто да си купите ферма. Сама жена в онази пустош ще си има доста главоболия. Как ще се грижите за фермата? А и индианците ще ви отмъкнат още щом ви видят.

Всъщност той самият би искал да го направи, но за разлика от много други морски вълци капитан Маккормак държеше на реда. Бдеше над Сара досущ като баща за всеобщо разочарование. Тя бе толкова красива, че понякога просто им се искаше да я погледат и да са близо до нея и уж случайно се спъваха на палубата само за да могат да докоснат дрехата й. Сара изобщо не подозираше за завоеванията си.

— Не мисля, че индианците ще ме отмъкнат — разсмя се тя.

Ейбрахам Левит беше мил човек, малко над тридесет години, и вече бе научила всичко за съпругата и децата му, които живеели в Кънектикът. От разказите му бе явно, че печели добре и бизнесът му се разраства Сара му се възхищаваше за това, макар в нейните среди да не бе прието. Чувала бе, че в Америка животът е устроен другояче и се надяваше някой ден да бъде уважаван навсякъде за постигнатото от него самия. Дори му го каза, макар и не направо, докато бъбреха на палубата преди вечеря.

— Вие сте невероятна жена, госпожо Фъргюсън — отвърна смутено той. — Наистина ми харесвате.

В същия момент първият помощник обяви, че вечерята е сервирана и Ейбрахам Левит я въведе тържествено в салона. Сет и Хана Джордан вече бяха там, но Марта не се бе появявала от седмици. Вече изобщо не излизаше от каютата си и всеки път, когато Сара слезеше да я види, изглеждаше все по-бледа и отпаднала. Беше ужасно да я гледаш. Аптекарят вече нямаше и най-малка представа какво да прави с нея, беше изчерпал всичките си лекове. Сара също.

Вечерята беше приятна както винаги. Всички се надпреварваха да разказват истории, приказки и легенди за какво ли не, дори за призраци. Сара винаги успяваше да измисли най-хубавите. Знаеше и най-хубавите детски приказки и всяка вечер разказваше по една на Хана, докато я слагаше да спи. Така баща й можеше да се разведри на палубата с другите мъже Марта спеше в каютата. От седмици повръщаше непрекъснато и като че се топеше пред очите им, но никой не можеше да й помогне. Сара само си повтаряше, че и други жени са преминали през същото и са оцелели или поне така бе казал капитанът. Никой никога не бил умрял от морска болест. Но бурята, в която попаднаха същата вечер, я накара да се усъмни в това.

По-късно капитан Маккормак призна, че била една от най-ужасните, които някога е виждал. Продължи три дни и всички моряци на палубата трябваше да се привързват към мачтите, а пътниците — към койките в каютите си. Двама мъже паднаха зад борда, докато се опитваха да спасят платното, което направо се бе разкъсало на две, а навсякъде около кораба се виждаха плаващи предмети. При всеки удар на огромните вълни имаше чувството, че се блъскат в някоя подводна скала. Конкордия се люлееше и скърцаше толкова силно, че на всички им се струваше, че всеки момент ще се разбие. Този път дори Сара се уплаши и се разплака тихо в койката, укорявайки се за прибързаните си думи, че предпочита да се удави, вместо да се върне при Едуард. Но дори и да загинеше, не би съжалила нито за миг, че е избягала.

На четвъртата сутрин слънцето най-сетне се показа и морето се поукроти, макар и не напълно. Пътниците лека-полека се престрашиха да излязат от каютите си, но всички изглеждаха доста уплашени, с изключение на Ейбрахам Левит, който твърдеше, че е преживявал много по-страшни бури на път към Ориента, и им разказа няколко истории, от които им настръхнаха косите. Всички изглеждаха отслабнали и бледи, а когато се появиха Сет и Хана, изражението на мъжа бе много загрижено и той тутакси потърси Сара.

— Марта — промълви уплашено. — Не се чувства много добре. Струва ми се, че бълнува. От няколко дни не е пила и глътка вода. Просто не мога да я накарам.

— Трябва да опитате — отвърна загрижено Сара. Знаеше, че много жени са умрели от обезводняване по време на бременност. Аптекарят само поклати глава.

— Трябва да й се пусне кръв. Жалко, че тук няма лекар, който би могъл да го направи.

— Ще минем и без това — заяви твърдо Сара и слезе да види как е единствената друга жена на борда. Но като влезе в каютата, направо се ужаси. Лицето на госпожа Джордан беше посивяло, а очите й — хлътнали като на мъртвец. Устните й се размърдаха леко сякаш се опитваше да каже нещо, но не успя.

— Марта — промълви тихо Сара, но болната изобщо не даде знак, че я е чула. — Марта, трябва да се оправиш. Хайде. Сега ще ти дам да пийнеш водица.

Тя вдигна лъжицата към устните на жената и се опита да я накара да преглътне, но водата се изсипа по бузите и брадичката й. Не пое нито глътка.

Сара постоя известно време при нея, мъчейки се да я накара да пийне, но въпреки всичките й усилия Марта нито я разпозна, нито проговори свързано, нито глътна и капчица вода. Беше вече доста късно, когато съпругът на Марта слезе в каютата с полузаспалото дете на ръце. Той сложи внимателно Хана на леглото, което делеше с нея. Тя веднага се унесе, а Сара и Сет продължиха отчаяните си опити да свестят майка й. На разсъмване им стана ясно, че неизбежното ще се случи. Бяха направили всичко, което бе по силите им, но не можеха да го предотвратят. Марта беше бременна вече в четвъртия месец. Беше толкова изнемощяла, че Сара бе съвсем сигурна, че ако тялото й бе в състояние да се бори, щеше да изгуби бебето. А можеше вече да е и мъртво, кой знае. Точно при изгрев-слънце тя поотвори леко очи и се усмихна с обич на съпруга си.

— Благодаря ти. Сет — промълви тихо тя и се усмихна тъжно миг преди да издъхне в прегръдките му.

Беше най-покъртителната гледка, която Сара някога бе виждала, ако изключеше смъртта на собствените си дечица. В погледа й имаше неизразима тъга, която я трогна дълбоко.

Хана се събуди малко след това и се обърна да погледне към майка си. Сара бе сресала косите й и бе вързала тънък шал около врата й. Марта изглеждаше спокойна, дори хубава.

— По-добре ли е? — попита с надежда момиченцето, помислило, че майка му просто спи.

— Не, скъпа — отвърна Сара със сълзи на очи. Не искаше да им се натрапва в мъката, но Сет я бе помолил да не го оставя сам. — Не е.

Изчака Сет да обясни на дъщеря си, но той не можа да каже нищо. Само я гледаше умолително през сълзи, сякаш се надяваше тя да го изрече.

— Сега тя е в рая — опита се да обясни Сара. — При ангелите. Виж как се усмихва… — Също като моите мънички дечица. — Толкова съжалявам — завърши с насълзени очи. Едва познаваше тази жена, но и бе толкова мъчно за нея. Никога нямаше да види как дъщеря й пораства. Никога нямаше да се върне в Охайо със семейството си. Беше си отишла завинаги.

— Мъртва ли е? — попита Хана с широко отворени, ужасени очи, като местеше поглед ту към Сара, ту към баща си. И двамата кимнаха.

Момиченцето заплака неутешимо и Сара дълго не можа да я успокои. Накрая я облече и я изведе на палубата, а Сет отиде да поговори с капитана. Трябваше да решат какво ще нравят с тялото на Марта.

Капитан Маккормак предложи да я отнесат в капитанската каюта, а следобед да я погребат в океана. Това бе единственото, което можеше да се направи, макар че на Сет му бе омразна дори мисълта да я хвърли във вълните.

— Тя винаги е искала да я погребат във фермата или при семейството й в Англия.

— Нямаме избор — обясни му капитанът, без да се церемони. — Не можем да я държим на борда докато стигнем в Бостън. Просто няма къде да я сложим. Ще трябва да я погребем в океана.

Рядко се случваше да прекосят Атлантика без поне едно погребение, било то на някой от пътниците или на член от екипажа. Винаги някой се разболяваше тежко или ставаше някоя злополука, или падаше зад борда. При далечни пътувания като това подобни неща се очакваха и всички го знаеха, преди да тръгнат. Но въпреки всичко се стряскаха, когато се случеше пред очите им. Двамина моряци отнесоха тялото на Марта в капитанската каюта, където я увиха в платнище, предвидено за подобни случаи. Окачиха тежести от двете страни на необичайния покров и точно в дванадесет по обяд я положиха върху една гладка дъска насред палубата. Капитанът прочете молитва, сетне свещеникът пое нещата в свои ръце. Чете от Псалми и говори колко мила и почтена жена е била, макар всъщност никой на борда да не я познаваше добре. След това моряците бавно повдигнаха дъската от единия край и тялото й се свлече в морето, а корабът бързо подмина мястото, където бе потънала. Тежестите повлякоха мъртвата към дъното и платнището се скри под водата още преди да са се отдалечили. Малката Хана изпищя уплашено и няколко часа продължи да хлипа съкрушено за майка си в прегръдките на Сара, а баща й изглеждаше така, сякаш му се иска да стори същото, когато се появи в каютата й да й благодари. Всички бяха преживели тежък ден и Сара лежеше в койката с жестоко главоболие, но се надигна, за да поговори със Сет Джордан. Беше й мъчно за него, най-вече заради детето, и се надяваше по-скоро да стигнат в Бостън. Бяха на борда от пет седмици и половина и се надяваше до седмица, най-много до десет дни, да видят Бостън на хоризонта.

— Можеш да дойдеш с нас в Охайо, ако искаш — предложи той и Сара бе трогната от поканата му, защото наистина се бе привързала към тях в последните седмици, особено към Хана. — Сега ще ми е доста трудно да се грижа за малката — добави смутено мъжът и Сара се зачуди дали не смята да се върне в Англия, за да може семейството на Марта да му помага. Но едва ли щяха чак толкова бързо да предприемат ново пътуване през океана.

— Възнамерявам да остана в Масачузетс — усмихна се тя. — Можете да ми погостувате във фермата, като се устроя някъде.

Не му обясни, че първо ще трябва да продаде малко бижута и се надява някой в Бостън да й предложи добра цена за тях.

— В Охайо има повече свободна земя на по-добри цени.

Но Сара знаеше, че там животът е по-тежък, а индианците — по враждебно настроени.

— Може да дойдеш на запад да ни посетиш — добави с надежда Сет и тя кимна. Предложи му да се грижи за Хана вместо него тази нощ, но той обясни, че искат да останат заедно.

През следващата седмица момиченцето не се отделяше от нея и на Сара й се струваше, че ще се задуши от мъка, когато я притискаше в прегръдките си. Детето страдаше за майка си, а Сет с всеки изминал ден изглеждаше все по-нещастен. Дъщеричката му бе неутешима след смъртта на майка си и единственият чужд човек, когото допускаше до себе си, бе Сара.

Една вечер дойде да поговори със Сара. Вече бяха на кораба от седем седмици. Почука на вратата на каютата й, след като бе приспал Хана.

— Не знам как ще го приемеш — започна сковано, като стрелкаше неспокойно поглед из тясната каюта. Сара носеше син копринен халат върху нощницата. — Може да ти прозвучи странно, но откакто Марта умря, много мислих за това.

Започна да заеква и Сара се разтревожи, защото предусети какво ще последва, но просто не знаеше как да го възпре, колкото и да й се искаше.

— Двамата сме в еднакво положение. Искам да кажа. Марта и съпругът ти, те… Искам да кажа знаеш как е, макар че всъщност не съвсем, защото аз имам и Хана. Просто не бих могъл да се справя сам — завърши той и очите му се напълниха със сълзи. — Не знам какво ще правя без нея. Знам, че това не е начинът да го кажа, но. Сара, би ли се омъжила за мен? Би ли дошла да живееш с нас в Охайо?

Сара за миг изгуби дар слово. Марта бе мъртва едва от десет дни, а Сет и правеше предложение. Изпитваше безкрайно състрадание към дъщеричката му, но това не бе достатъчно, за да се омъжи за него, дори да можеше. Той имаше нужда от някакво момиче, което да се грижи за малката като гувернантка, или пък от жена, която наистина да иска да се омъжи за него. Някоя близка или пък вдовица, за каквато тя само се представяше. За Сара това бе невъзможно и тя поклати леко глава, като го гледаше тъжно:

— Сет, не мога — отвърна тя твърдо.

— Напротив, можеш. Хана те обича дори повече отколкото обича мен. С времето ще свикнем един с друг. Няма да очаквам прекалено много, поне в началото. Знам, че е твърде скоро, но не след дълго ще бъдем в Бостън и, просто трябваше да те попитам. — Ръката му трепереше върху нейната.

Но Сара бе съвсем сигурна в отговора си и не желаеше да го заблуждава. Не смяташе да се ожени за Сет Джордан. Нямаше начин. И дума не можеше да става. А и все още имаше съпруг, за жалост жив, в Англия.

— Невъзможно е. По ред причини. Много съм поласкана, но наистина не мога.

Нещо в погледа й го накара да повярва, че говори сериозно. Това бе последното нещо, което би искала, макар да знаеше, че той е мил човек, а Хана — сладко момиченце.

Сега искаше да живее своя живот. Затова бе тръгнала към Новия свят и нищо не би могло да я склони да се откаже.

— Съжалявам. Вероятно не биваше да ти предлагам. Но си помислих, че като си вдовица и като стана така… — заоправдава се той с почервеняло от смущение лице, като се опитваше да излезе заднешком от каютата й.

— Всичко е наред, Сет — успокои го Сара. — Разбирам те. Усмихна се и затвори вратата след него, после се отпусна с въздишка на койката. Дано по-скоро стигнат в Бостън. Вече достатъчно дълго бяха на този кораб. Всъщност дори твърде дълго.