Даниел Стийл
Призракът (8)

Глава осма

Сара Фъргюсън стоеше до прозореца, загледана в далечината. Стоеше така от два дни. Навън изглеждаше тъмно и зловещо. Макар да бе август, от сутринта бе паднала мъгла и небето бе притъмняло. Никак не бе трудно да се досетиш, че не след дълго ще се разрази буря. Буря се вихреше и в душата й. Сара стоеше и чакаше.

Съпругът й, граф Балфур, бе заминал на лов преди четири дни и все още го нямаше. Всъщност да не си криви душата. Преди четири дни й беше казал, че отива на лов с приятели, и бе взел петима слуги със себе си, а тя никога не му задаваше въпроси. Не смееше. Беше казала на хората, които го търсеха, да проверят в кръчмата или и близкия град, или дори по фермите и къщите, където живееха слугините им. Познаваше добре Едуард. Много отдавна бе негова жена и се беше напатила от жестокостта му, неверността му и безсърдечието му, от просташкия му език и тежката му ръка. Защото беше го разочаровала жестоко, и то много пъти. Шестото им дете отново се бе родила мъртво, погребаха го едва преди три месеца. Единственото, което Едуард някога бе искал от нея, беше да му роди наследник, а след толкова години брак все още го нямаше. Всеки път като забременееше, бе помятала или раждала мъртво, или пък детето бе умирало след броени часове.

Собствената й майка бе умряла при раждане заедно с второто си дете и Сара от малка живееше само с баща си, който бе минал първа младост, когато Сара се роди и така и не се ожени повторно. Малката Сара бе толкова хубава, чаровна и забавна, че му носеше безкрайна радост и той я обичаше дълбоко.

С възрастта баща й ставаше все по-немощен, но Сара се грижеше предано за него и му помогна да живее с няколко години повече, отколкото би живял сам. Когато момичето стана на петнадесет, дори за него бе ясно, че не му остава много. Знаеше, че вече няма избор, че не може да отлага и трябва да вземе решение. Трябваше да й намери съпруг, преди да умре.

В окръга имаше много възможни женихи. Един граф, един син на херцог и един виконт. Все важни и влиятелни мъже, но Балфур бе най-настойчив в ухажванията си. Преследваше я неуморно и настървено, а и земите му граничеха с тези на баща й и той не пропускаше да му повтаря, че заедно ще създадат най-голямото имение в окръга. Всъщност едно от най-големите и богатите в Англия. Бащата на Сара бе добавял почти всяка година парче земя към своя имот и тя имаше зестра, достойна за кралска невеста.

Накрая Балфур я спечели. Беше твърде хитър, проявяваше открит интерес и говореше толкова убедително, че не можеха да го пренебрегнат. Имаше един друг, доста по-млад мъж, когото Сара предпочиташе пред него, но Едуард бе успял да убеди баща й, че след като толкова години е живяла със старец, не би била щастлива с момче почти на нейната възраст. Трябвало й някой, който да се грижи за нея като баща. А Сара толкова малко го познаваше. Не знаеше достатъчно, за да се моли за избавление, да проси пощада.

Продадоха я за земя и тя стана графиня Балфур. Сватбената церемония бе съвсем скромна въпреки огромната зестра, а баща й си отиде от този свят пет седмици по-късно.

След това Едуард я биеше непрекъснато, поне докато не забременя. След което само я ругаеше и заплашваше, пошляпваше я като предупреждение и заплашваше, че ще я убие, ако не му роди наследник. През повечето време не си стоеше у дома. Пътуваше из земите си, напиваше се по кръчмите и блудстваше със слугините или гостуваше на приятелите си из цяла Англия.

За Сара винаги бе мрачен ден, когато той се завърнеше, но може би най-ужасният от тях бе, когато първото им дете умря часове след раждането. То се бе появило като лъч надежда в живота й.

Едуард не беше толкова разочарован, тъй като детето бе момиченце, но следващите три бяха момчета. Двете се родиха мъртви, а едното преждевременно. Последните две отново бяха момиченца. Държала бе последното с часове, безжизнено, увито в бродирани пеленки, каквито всеки път шиеше с толкова надежда. Беше като обезумяла от скръб и трябваше да й вземат бебето насила, за да го погребат.

Оттогава Едуард почти не й бе проговарял. Макар да криеха от нея, тя знаеше като всички в окръга, че съпругът й има многобройни копелета и седем от тях са момчета, но то не беше същото. Вече я беше предупредил, че ако не му роди наследник, накрая ще признае някое от незаконните си деца. Готов бе на всичко, за да не остави титлата и земите на брат си, Хавършам, когото мразеше от дън душа.

— Нищичко няма да ти оставя — пенеше се, когато бе пиян. — Ще те убия със собствените си ръце, но няма да ти позволя да останеш на земята без мен, ако не ми родиш наследник.

На двадесет и четири Сара бе омъжена за него вече осем години и като че ли оттогава една част от нея бе мъртва. Понякога, като застанеше пред огледалото, виждаше този мъртвешки поглед в очите си, особено след като бе умряло последното й дете. Вече й беше все едно дали е жива, или не. Не й бе останало нищо, за което да живее, нямаше нито мечти, нито надежди. Баща й би се обърнал в гроба, ако знаеше на каква съдба я е обрекъл. Един мъж, когото ненавиждаше, но с когото бе принудена да спи през последните осем години и да се опитва да му роди дете, който непрекъснато я биеше, ругаеше и унижаваше.

На петдесет и четири граф Балфур все още бе хубав мъж, висок и с аристократична осанка и младите момичета по фермите и кръчмите все още го смятаха за красив и чаровен, защото не го познаваха. Но след като се възползваше от младостта им, той ги захвърляше като ненужни дрипи, а ако им се родеше дете, изобщо не се интересуваше нито от него, нито от майката. Всъщност Едуард не се интересуваше от нищо и от никого. Единствените му страсти бяха омразата и завистта към по-малкия му брат и алчността, която го караше да поглъща всяко парче земя, до което можеше да се добере, включително тази на баща й, която бе наследил след смъртта на стареца. Едуард отдавна бе пръснал всичките й пари, продал бе повечето от бижутата на майка й бе взел дори онова, което баща й бе оставил лично на нея. Използвал я бе по всякакъв начин и онова, което бе останало от нея, вече не го интересуваше. Все пак, дори и след толкова разочарования и трагедии, почернили младостта й, той искаше да му роди наследник и Сара знаеше, че в крайна сметка дори само това щеше я убие, със или без детето. Но вече й беше все едно. Надяваше се само да стане по-скоро. Някаква случайна злополука или поредният жесток побой, та заедно със следващото бебе, което никога нямаше да се роди да избягат в друг един свят. Не искаше нищо от него, освен бърза смърт, защото само тя можеше да й даде свобода. Сега го чакаше да се върне, да влети като хала на ужасния кон, който яздеше, превъзбуден от наскоро извършено насилие или грях. Не можеше да си представи да му се случи нещо, макар че този път всички се бяха разтревожили. Сигурна бе, че лежи пиян в някоя кръчма, в прегръдките на поредната уличница, и накрая все ще се върне у дома, за да си го изкара на нея. Бе благодарна за отсъствията му. Знаеше, че е твърде хитър и ловък, за да умре, и прекалено зъл, за да изчезне за дълго.

Обърна се и погледна отново часовника над камината. Беше малко след четири. Чудеше се дали да прати хора при Хавършам, за да го извика да участва в търсенето. Той беше полубрат на Едуард и би дошъл, ако го помоли, но й се струваше глупаво да го тревожи, а ако Едуард се върнеше и го завареше тук, щеше да побеснее и да си го изкара на нея. Реши да изчака още един ден, преди да прати вест на Хавършам.

Обиколи стаята и седна на канапето. Широката рокля от зелен сатен блещукаше като скъпоценен камък на огъня. Кремавата батиста, от която бе направена долната й риза, бе съвсем същия цвят като кожата й, а кадифената горница я пристягаше толкова силно, че приличаше на момиче. Изглеждаше много крехка, едва ли не чуплива, но впечатлението бе измамно. Беше много по-силна, отколкото би предположил човек по вида й, иначе не би издържала побоите.

Кожата с цвят на слонова кост контрастираше рязко с лъскавите черни коси, които носеше на дълга плитка, увита няколко пъти на тила й в тежък кок. Сара винаги бе умеела да изглежда елегантна, без да е по модата. В стойката и походката й имаше някакъв вроден аристократизъм, царствено достойнство, което заличаваше отчаянието в погледа й. Винаги се държеше мило със слугите, отиваше да помогне, когато детето на някой от селяните се разболееше, носеше храна на бедните. Постоянно бе готова да се притече на помощ. Обичаше литературата и изкуството и като дете бе пътувала до Италия и Франция с баща си, но оттогава не беше ходила никъде. Едуард я държеше заключена в тази къща и се отнасяше с нея като с част от мебелите и вече дори не забелязваше необикновената й красота. Сара като че беше без всякакво значение за него. Дори с конете се държеше по-добре, отколкото със съпругата си.

Хавършам бе този, който винаги се бе тревожил за нея и бе страдал, като виждаше мъката в очите й или чуеше, че се е разболяла. От самото начало се отвращаваше от отношението на брат си към нея, но не можеше да направи много, за да облекчи живота й, който бе истински ад. Когато Едуард се ожени за нея, Хавършам бе на двадесет и една и вече бе дълбоко влюбен в Сара, още преди тя да роди първото си дете. Трябваха му още две години, за да й го признае, а когато най-сетне се осмели Сара бе обзета от ужас при мисълта какво може да се случи, ако отвърне на чувствата му. Едуард щеше да убие и двамата.

Накара Хавършам да се закълне, че никога вече няма да продума за това, но не можеше да отрече какво чувства. Тя самата от години бе влюбена в него, но го пазеше в тайна. Никога не би му го признала, защото ако го направеше, излагаше на риск живота му, което за нея бе много по-важно от собствените й страдания. И двамата знаеха, че любовта им е безнадеждна, и преди четири години той се бе оженил за една своя братовчедка, глуповато, но добродушно седемнадесетгодишно момиче на име Алис. Тя бе отрасла в Корнуол и в много отношения бе твърде посредствена за съпруга си, но от материална гледна точка бракът им бе оправдан, а и семействата им бяха доволни. През последните четири години тя му бе родила три очарователни момиченца, но все пак Хавършам нямаше наследник. Дъщерите му не решаваха проблема, тъй като жени не можеха да наследяват земя или титли.

Вече се смрачаваше и Сара се наведе да запали една свещ. В същия миг чу някакво раздвижване в двора и притвори разтреперана очи. Молеше се да не се е върнал, не още. Макар да знаеше, че подобни мисли са грях, животът й би бил истинско блаженство, ако наистина му се случеше нещо и никога повече не се завърнеше. Не можеше да понесе мисълта да прекара остатъка от дните си с него. Колкото и малко да й оставаше, щеше да бъде истински ад до Едуард.

Остани свещта на пода и бързо се приближи до прозореца. Видя коня му, без ездач. Половин дузина слуги го водеха, а зад тях вървеше каруца с тялото, положено върху плаща му.

Изглеждаше мъртъв. Сърцето й се разтупа лудешки. Зачака. Ако бе мъртъв, нямаше да вдигат шум и все някои щеше да дойде да й го каже. Но още щом влязоха в двора, те се развикаха за помощ и затичаха припряно. Изпратиха човек за лекаря, положиха го внимателно на една широка дъска и го понесоха към къщата. Все още нямаше представа какво му се е случило, но сърцето й се сви мъчително, като разбра, че е жив и все още се надяват да го спасят.

— Прости ми, боже — прошепна Сара миг преди вратата в дъното на огромния салон, където седеше, да се раззине широко и хората му да го внесат. Изглеждаше все така мъртъв, но тя вече знаеше, че не е.

— Негово превъзходителство, мадам — заговориха един през друг. — Паднал е от коня си.

Едуард не помръдваше. Тя мълчаливо им направи знак да я последват нагоре по стълбите, към спалнята му, и да го сложат на леглото. Все още носеше дрехите, с които бе тръгнал, но ризата му бе кална и изпокъсана, лицето му сивееше, а в брадата му се бяха заплели клонки и треви.

Беше започнал лова с една жена в близката ферма и бе казал на слугите да го чакат в кръчмата. Те търпеливо стояли там цели три дни и дори се шегували с това, докато поглъщали галони бира и уиски. Подобни забавяния не бяха необичайни за него, но когато не се появил толкова време, все пак решили да го потърсят и научили, че си е тръгнал от фермата преди три дни. Повикали шерифа и организирали търсене, но го открили едва тази сутрин. Едуард бил паднал от коня си и дни наред лежал в безсъзнание. Отначало решили, че вратът му е счупен, но докато го носели към дома, по едно време се свестил, макар и само за миг. Сетне отново изпаднал в безсъзнание. Сега изглеждаше съвсем мъртъв в постелята си. На Сара само казаха, че е паднал лошо и вероятно си е ударил главата.

— Кога е станало? — попита тихо тя, но не им повярва, когато й казаха, че било сутринта. По дрехите му имаше засъхнала кръв и повръщано поне от няколко дни. Не знаеше почти нищо, което да съобщи на лекаря, когато пристигна, но мъжете го отведоха настрана и тихичко му обясниха какво се е случило.

Той бе наясно с тези неща. Не беше нужно съпругата на негово благородие да знае къде е бил и какво е правил. Сега трябваше да му се пусне кръв, няколко пиявици, и да чакат резултата. Графът беше здрав и жизнен човек със силен организъм и дори на тази възраст според доктора бе твърде възможно, макар и не съвсем сигурно, че ще оживее след злополуката.

Като добра съпруга Сара остана до леглото му, докато му пускаха кръв, макар че мразеше пиявиците, и когато докторът си тръгваше, изглеждаше почти толкова зле, колкото и съпругът й. Отиде до бюрото си и писа на Хавършам. Трябваше да знае за случилото се и да дойде, след като имаше опасност Едуард да умре тази нощ.

Запечата писмото и го прати по един от слугите. До дома на Хавършам имаше почти час на кон, но Сара знаеше, че той ще тръгне веднага и ще бъде тук още тази нощ. Върна се до леглото на Едуард. Той не помръдваше. Седна на стола и се загледа в лицето му. Опитваше се да проумее какво чувства към него. Не беше гняв, нито омраза, а безразличие, страх и отвращение. Вече дори не си спомняше дали някога го е обичала. Трябва да е било за твърде кратко и твърде отдавна, а и споменът бе затрупан под толкова лъжи и жестокост, че се бе заличил от паметта й. Сега не изпитваше нищичко. Остана така цяла нощ, мълчалива, горда и силна. Молеше се да умре преди изгрев-слънце. Понякога й се струваше, че не би издържала и миг повече с него. Не можеше да понесе мисълта за докосването му, да се остави да я опипва. Би предпочела тя самата да умре, отколкото да му роди още едно дете, но знаеше, че ако оживее, няма да мине много време, преди отново да я обладае насила.

Маргарет, прислужницата й се качи при нея малко преди полунощ да я попита има ли нужда от нещо. Сара се изненада, че още не си е легнала, и я изпрати да спи. Беше мило момиче, на около шестнадесет години. На същата възраст, на каквато Сара бе дошла в Балфур. Маргарет бе дълбоко предана на господарката си. Не се бе отделила от леглото й, когато последното бебе умря. Считаше господарката си за най-красивата жена, която бе виждала, и бе готова на всичко заради нея.

Хавършам пристигна чак към два през нощта. Съпругата му била болна. Две от децата я заразили с дребна шарка и състоянието й било ужасно, цялата обрината с нетърпими сърбежи и кашлица. Не искал да ги оставя, но като получил писмото на Сара, разбрал, че трябва да дойде.

— Как е той?

Сега Хавършам бе на двадесет и девет, висок и мургав красавец, какъвто и Едуард вероятно е бил на младини, и както винаги, сърцето й се разтупка неистово, когато прекоси стаята и улови ръцете й в своите.

— Преди два часа му пуснаха кръв, после сложиха пиявици, но въобще не се е помръдвал. Нито звук. Не знам. Хавършам. Мисля, че, докторът каза, че има вътрешен кръвоизлив. Нищо не се вижда, няма счупено, но изглежда може да не го преживее. Затова реших, че трябва да си тук. — Каза го безизразно и Хавършам не можа да види нищо в очите й.

— Исках да съм до теб — отвърна той и тя се усмихна с благодарност.

Двамата бавно влязоха в стаята на Едуард. Нямаше промяна. Едва като излязоха отново в салона, а икономът донесе на Хавършам чаша бренди, той погледна снаха си в очите и призна, че Едуард му изглежда съвсем като мъртвец. Не можеше да си представи, че ще оцелее.

— Кога се е случило? — попита загрижено. Ако Едуард умреше, върху плещите му щяха да се стоварят куп отговорности. Никога не му бе минавало през ум, че това може да се случи. Винаги бе мислил, че в някакъв момент тя и Едуард все ще имат син, макар че самият той все още нямаше въпреки трите си деца. Но тя бе заченала трима синове, които бе загубила, и нямаше причина да не роди друг. Надяваше се следващият да оцелее след раждането.

— Казаха ми, че било тази сутрин — отвърна тихо тя и като я погледна внимателно, Хавършам за кой ли път осъзна колко е силна. По-силна и по смела от много мъже или поне със сигурност от него самия.

Седна с въздишка и продължи да я наблюдава внимателно, като едва сдържаше желанието да я сграбчи в прегръдките си.

— Но ме лъжат — продължи спокойно Сара и той неволно се запита откъде ли знае. — Станало е нещо по-лошо. Но може би не е толкова важно. Каквото и да е било, където и да са го открили, това не променя състоянието му в момент.

И на двамата им се струваше, че е смъртно ранен.

— Докторът даде ли някакви надежди? — попита Хавършам все още разтревожен, а когато тя не отговори, само го погледна безизразно, остави чашата и отново взе ръката й в своята. — Сара, ако се случи нещо с Едуард, какво ще правиш?

Щеше най-сетне да се освободи от него. Само Хавършам и неколцина от слугите знаеха колко жестоко се отнася с нея.

— Не знам. Предполагам, че ще заживея отново. — Тя се отпусна с въздишка в креслото и се усмихна тъжно. — Ще дишам, просто ще живея. Ще доживея спокойно живота си някъде.

Може би ако й оставеше нещо, щеше да наеме малка къщичка или ферма и да заживее там. Не искаше нищо повече. Той бе погубил всичките и мечти и единственото, за което копнееше, бе да се освободи от него.

— Би ли избягала с мен?

Тя вдигна поглед, смутена от въпроса му. Не бяха споменавали подобно нещо от години. Беше му забранила да говори за чувствата си към нея, а сега бе женен за Алис.

— Не говори глупости — отрони тихо, опитвайки се да прозвучи като че ли наистина го мисли. — Тук имаш жена и четири дъщери. Не можеш просто да ги зарежеш и да избягаш с мен.

Но той искаше да направи тъкмо това. Винаги го бе искал. Съпругата му не значеше нищо за него и се бе оженил за нея само защото знаеше, че Сара никога не би могла да му принадлежи. Но сега, ако Едуард умре, не би понесъл да я загуби отново.

— Не бива дори да мислиш за това — рече твърдо Сара. Беше го обичала една трета от живота си, но преди всичко бе жена на честта. А Хавършам понякога се държеше като дете. Никога не бе усещал тежестта на титлата, не му се бе наложило да порасне без време, за да поеме отговорностите, които вървяха с нея. Но без титлата нямаше пукнат петак, ако се изключи зестрата на жена му.

— Ами ако оживее? — прошепна в треперливата светлина на свещите.

— Сигурно ще си умра тук — отвърна тъжно Сара, надявайки се поне да стане скоро.

— Не мога да те оставя така. Не бих могъл да го понеса още дълго, Сара. Не мога да гледам как те убива ден след ден, година след година. Божичко, как го мразя! Само да знаеше колко го ненавиждам.

Хавършам имаше далеч по-малко основание от Сара да мрази брат си, макар че откакто се бе родил, Едуард правеше всичко възможно да му стъжни живота. Хавършам бе син на същия баща, от втората му жена, така че двамата имаха различни майки. Беше двадесет и пет години по-млад от Едуард.

— Ела с мен — пак предложи той.

Брендито му беше замаяло главата, но не чак толкова. От години се опитваше да измисли как да избяга с нея, но никога преди не бе събирал кураж да й го предложи. Знаеше колко е чувствителна по отношение на брака му и съпружеския дълг, много повече от него самия. Алис беше мило момиче и той бе искрено привързан към нея, но никога не я беше обичал.

— Ще избягаме в Америка — продължи той трескаво, стиснал ръцете й в своите. — Ще се освободим от всичко това, трябва да го направиш, Сара!

Говореше искрено и разпалено в полутъмната стая и ако трябваше да бъде искрена, Сара би му признала, че няма нищо, за което да мечтае така. Но знаеше, че не може да го направи. Не можеше да му причини това, нито пък на съпругата му. Знаеше, че ако Едуард оцелее, със сигурност ще ги намери и ще убие и двамата.

— Не бива да говориш подобни безсмислици — отсече твърдо тя. — Би рискувал живота си без причина.

Искаше само да го успокои, но той се разгорещи още повече.

— Да прекарам остатъка от живота си с теб, е достатъчна причина — отвърна разпалено Хавършам, наклонил лице към нея. — За това си струва дори да умра, наистина. Сериозно говоря.

Сара също се задъхваше от близостта му, но не можеше да му позволи да го види.

— Знам, скъпи братко — промълви тя и стисна лекичко ръцете му. Усмихна се. Искаше й се животът им да се беше стекъл по-различно, но не би направила нищо, което да го изложи на риск. Твърде много го обичаше.

Той я погледна внимателно и като че усети любов й към него, и не можа да се сдържи повече. Протегна ръка и я привлече към гърдите си.

— Недей — прошепна Сара, когато отдели за миг устни от нейните. Искаше й се да се гневи, да го отпрати дори, и само за негово добро. Но твърде дълго бе копняла за малко нежност и не можа да устои. Не се възпротиви, когато я целуна отново, но след малко успя да се отскубне от прегръдката му и поклати тъжно глава. — Не бива да правим това, Хавършам. Невъзможно е.

А и много, много опасно. Ако някой ни видеше.

— Няма нищо невъзможно и ти много добре го знаеш. Ще намерим някой кораб във Фалмут и ще отплаваме за Новия свят, за да заживеем заедно. Никой не може да ни спре.

Тя се усмихна на наивността и на оптимизма му. Колко малко познаваше собствения си брат! Да не говорим, че никой от двамата нямаше толкова пари.

— Звучи толкова просто. Но животът, който ще заживеем, ще бъде грях и престъпление. Помисли си какво ще кажат на дъщерите ти за теб като поотраснат, а горката Алис.

— Тя е още дете. Ще намери някого. Тя също не ме обича.

— Но с времето ще те обикне. Постепенно ще се привържете един към друг.

Колкото и да го обичаше, в някой отношения той си бе останал момче. Не разбираше с каква опасност си играе и се гневеше, че тя не иска да избяга с него. Искаше й се да е щастлив, където и да живее. Хавършам постоя няколко минути намръщен, после двамата се качиха отново горе, ръка за ръка, за да видят как е Едуард. Вече се съмваше и всички в къщата спяха, освен слугата, който седеше до леглото на съпруга й.

— Как е той? — попита тихо Сара.

— Никаква промяна, ваше благородие. Мисля, че докторът ще дойде отново сутринта да му пусне кръв.

Тя кимна. Същото беше казал и на нея, но като гледаше Едуард, не вярваше да доживее дотогава. Отново излязоха от стаята и Хавършам изглеждаше съвсем обнадежден.

— Копеле гадно! Като си помисля какво ти причини през всички тези години.

Кръвта му закипяваше.

— Не мисли за това — каза тихо Сара и му предложи да отиде да си легне в една от стаите за гости.

Хавършам с истинска благодарност се отправи към спалнята си. Той смяташе да остане, докато Едуард се оправи или докато умре. Дори бе довел неколцина слуги със себе си, но ги бяха изпратили да си легнат още щом пристигнаха. Изненада се, че тя самата не смята да си ляга. Тя като че бе безкрайно издръжлива и никога не се уморяваше.

След като се раздели с Хавършам, тя се върна при съпруга си и предложи да постои с него, за да отиде слугата да почине. Каза, че щяла да поспи на креслото до главата му и наистина бе задрямала, защото сънуваше брат му. Онова, което й бе предложил, наистина я изкушаваше. Да замине за Америка беше невероятна идея. Но колкото и привлекателно да й звучеше, знаеше, че няма никаква вероятност да се случи. Ако не друго, тя не би причинила подобно нещо на Алис и децата, дори Хавършам да се реши на подобна безотговорност. Но с радост би избягала от Едуард, дори ако намереше смъртта си по пътищата.

Главата й се бе склонила на гърдите и тя спеше дълбоко, когато слънцето изгря и петлите провъзгласиха новия ден. В стаята нямаше никой, но внезапно някакви клещи се обвиха около китката й и я разтърсиха. Отначало й се стори, че още сънува, после реши, че някакво животно е захапало ръката й и ще я откъсне от рамото. Събуди се, скована от болка и страх, но се уплаши още повече, като разбра, че този, който стиска ръката й, е Едуард. Пръстите му се впиваха толкова силно, че едва се сдържаше да не извика от болка.

— Едуард!

Беше буден и зъл както винаги.

— Добре ли си? Беше доста болен изглежда, че от няколко дни. Донесоха те у дома с една селска каруца и докторът трябваше да ти слага пиявици.

— Сигурно съжаляваш, че съм още жив — отвърна студено той и я огледа с явна ненавист. Все още стискаше силно ръката й и му беше забавно, че дори отпаднал и болен все още може да я нарани. Повика ли вече тъпия ми брат?

Очите му искряха яростно и най-сетне пусна ръката й, също тъй внезапно, както я беше уловил.

— Налагаше се Едуард… — отвърна тя, като го гледаше предпазливо, както човек гледа коварна отровна змия, защото той беше тъкмо това. — Мислехме, че може да умреш.

— Колко разочаровани трябва да сте и двамата — ухили се той и стисна брадичката й с два пръста. — Опечалената вдовица и новият граф Балфур. Още не скъпа моя. Няма да имаш този късмет засега.

Не беше естествено да има толкова сила, след като е лежал в безсъзнание дни наред. Сигурно злобата я подхранваше.

— Никой тук не ти желае злото, Едуард — каза тя като най-сетне я пусна и сведе очи, после тръгна бавно към вратата, уж да се погрижи за закуската му.

— Няма да се възстановя скоро с този боклук — оплака се той, но ако съдеше по онова, което сама бе видяла и усетила, вече се бе възстановил достатъчно.

— Ще видя дали могат да ти приготвят нещо по-добро — отвърна привидно спокойна.

— Погрижи се за това — Едуард я изгледа злобно, и в очите му искреше несдържан гняв към нея.

Познаваше този поглед. Той я бе ужасявал, когато бе по млада, но сега просто се насили да не го забелязва, да се издигне над него. Това бе единственото и средство за оцеляване.

— Знам как разсъждава брат ми — измърмори замислено Едуард. — Знам колко е слабохарактерен. Той няма да те избави от мен скъпа, ако това си намислила. А ако се опита, какъвто и да е планът му, където и да избягате, той или ти, бъди сигурна, че ще ви намеря и ще го убия. Или ще ви убия и двамата. Запомни добре Сара… Говоря сериозно.

— Сигурна съм, че е така, Едуард — кимна спокойно тя — Но няма защо да се боиш от нас. Просто бяхме разтревожени за теб.

Излезе бързо от стаята. Коленете й трепереха. Сякаш ги бе подслушал предишната нощ, когато Хавършам се опитваше да я убеди да избяга с него в Америка. Колко наивен бе Хавършам да си мисли, че може да му се изплъзне. Наистина вярваше, че Едуард ще го убие. Никога не би поставила Хавършам в подобно положение, колкото й да й се искаше да го направи. Никога не би му позволила да я докосне, независимо колко го обичаше. Всъщност започваше да се пита дали не трябва да избяга сама, заради него.

Докато слизаше към кухнята, за да му приготви сама закуската, в главата й се блъскаха хиляди мисли. Маргарет й помогна да отнесе таблата до стаята му, а през това време слугата му го беше избръснал и Едуард изглеждаше нормално, а докато приключи със закуската вече съвсем бе дошъл на себе си. Сара му беше сложила риба, яйца и хлебчета, направени същата сутрин. Но той дори не й поблагодари. Раздаваше заповеди на всички, макар да беше още много блед и вероятно се чувстваше зле. Лекарят направа не можа да повярва колко бързо се е възстановил господин графът. Все пак настояваше да му пусне кръв, но Едуард не му позволи и дори заплаши лично да го изхвърли, ако се опита. Горкият старец целият трепереше като излезе от стаята му и Сара както винаги трябваше да се извинява за грубостта на съпруга си.

— Не бива да се изправя твърде рязко — предупреди лекарят. — И все още не бива да яде толкова тежки храни.

Беше видял останките от закуската, която му бе приготвила Сара, а готвачът току-що му бе отнесъл цяло печено пиле.

— Ако не се пази, отново ще изпадне в безсъзнание — заяви докторът нервно. Беше същият, който бе израждал децата й и ги бе видял да издъхват в прегръдките й или да се появяват сини и безжизнени, мъртви при раждането. Ужасно се боеше от Едуард. Всъщност дори бе отказал да му съобщи за последните три деца, защото първия път Едуард го бе ударил, задето му носи толкова лоша новина, и дори го бе нарекъл лъжец.

— Ще се погрижим за него, докторе — успокои го Сара, докато го изпращаше на двора. Остана там известно време, след като той си тръгна. Усещаше слънчевите лъчи по лицето си и се питаше какво да прави сега. Предишната нощ в тунела бе проблеснала слаба надежда, но си бе отишла.

Когато се качи да види отново Едуард. Хавършам бе при него. Той както всички останали бе изумен от бързото му възстановяване, но не го приемаше така философски като Сара. Следобед, като я видя да носи супа на болния, след като той бе хвърлил първата купа по нея и й беше изгорил ръката. Хавършам й препречи пътя и заговори гневно и отчаяно:

— Трябва да ме послушаш. Сара. Вече нямаш избор. Не бива да оставаш тук. Става все по-лошо. Мисля, че се е побъркал.

Сутринта Едуард го бе предупредил да стои настрана от нея и го бе заплашил, че ще го убие, ако не се подчини. Все още не бил приключил с нея и смятал да изтръгне наследник от утробата й, дори ако това я убиело, което изобщо не го интересуваше, стига да му остави син.

— Не е луд — отвърна спокойно тя. — Просто е зъл и жесток.

Всичко това съвсем не беше новост за нея, макар че Едуард не си даваше труд да го крие. Вече не го интересуваше кой вижда, че я малтретира. Всъщност изглежда дори му харесваше.

— Ще намеря кораб — продължи трескаво Хавършам, но Сара само го погледна строго и потръпна, когато се опита да хване ръката й, изгорена от Едуард.

— Няма да правиш нищо такова — предупреди го тя — Ще те убие. Говоря съвсем сериозно, стой настрана от мен, Хавършам. Никъде няма да ходя с теб. Остани при семейството си и забрави за мен.

— Никога няма да те забравя! — въздъхна отчаяно той.

— Трябва! — отвърна безмилостно Сара и се отправи към стаята на съпруга си.

Вечерта й съобщиха, че Хавършам е тръгнал за дома си при съпругата и децата си. След като Едуард се възстановяваше, нямаше причина да стои повече тук. Но Сара се тревожеше да не направи някоя глупост. Беше достатъчно наивен и романтичен, за да се опита да осъществи плана си за бягство, а тя не биваше да му позволява да рискува живота си заради нея. Нито пък да изостави семейството си, защото я обичал. И двамата трябваше да се примирят с факта, че не могат да имат бъдеще.

Тази нощ си легна в собственото си легло, но спа неспокойно и се събуди призори. Защо не се възползва от плана на Хавършам, бе първата мисъл в главата й. Не беше нужно да избяга непременно с него. Отначало й се стори съвсем безумно, но колкото повече мислеше за това, толкова по-възможно й изглеждаше, стига да обмисли всичко внимателно и да не разкрива на никой намеренията си. Все още пазеше някои от бижутата на майка си, макар Едуард да беше взел повечето от тях. Подозираше, че ги подарява на своите любовници и приятели, а някой й бе казал, че ги продава. Но все още имаше достатъчно, за да започне нов живот. Никога нямаше да живее в блясък и разкош, но тя и не мечтаеше за подобни неща. Искаше само да избяга, да намери свобода и безопасност. Но дори ако се удавеше по пътя към Новия свят, поне нямаше да умре скована от ужас и измъчвана от омразен съпруг, който също я ненавиждаше. Готова бе да поеме риска. Стана и се облече. Продължи да мисли за това цяла сутрин. В живота й внезапно се бе появила цел.

Принуден да лежи по цял ден, Едуард бе станал капризен и заядлив. Удари двама от слугите, докато се опитваха да го облекат. Виждаше се, че все още се чувства зле, но отказваше да си го признае. Докъм обяд вече бе облечен и избръснат, и седеше в дневния салон. Изглеждаше смъртно блед и отпаднал, но с обичайното си мрачно изражение. Изпи малко вино с обяда и като че ли настроението му се подобри, но не и държанието му към нея. Най-милото бе да не й обръща никакво внимание.

След като се наобядва, той задряма в креслото и Сара се измъкна тихо от стаята и се върна в спалнята си. Имаше да обмисля много неща, да съставя план за бягството си. Отвори ковчежето, където държеше останалите от майка й бижута. Искаше да се увери, че още са там, че Едуард не се е вмъкнал да ги открадне. Няколкото хубави старинни вещи все още бяха там и докато ги разглеждаше, си спомни за баща си.

Уви ги в кърпа и ги пусна в джоба на наметката си, после я окачи грижливо в гардероба. Трябваше да свърши още много неща тази нощ. Вечерта си поговори с Маргарет. Попита я шепнешком дали онова, което й бе казвала, наистина е вярно. Дали бе готова на всичко заради нея.

— О, да, госпожо — отвърна Маргарет и се поклони чинно.

— Би ли заминала някъде с мен, ако те помоля?

— Разбира се — прошепна момичето и се усмихна. Представяше си тайно пътуване до Лондон, където може би ще се срещнат с Хавършам. Не беше трудно да отгатне, че е дълбоко влюбен в господарката й.

— Ами ако е много далеч?

Маргарет се зачуди дали не говори за Франция. Знаеше, че там има размирици, но заради нея би се престрашила.

— Бих отишла навсякъде с вас — отвърна храбро младото момиче и Сара й поблагодари, после я помоли да не казва на никого за разговора им.

Маргарет обеща.

Следващата нощ беше по-трудно. Сара облече плътна рокля и вълнено наметало и в полунощ се измъкна тихо от къщата. Слезе в конюшнята и оседла собствения си кон, като се молеше да не вдига много шум, и изведе Нели навън колкото се може по-тихо. Яхна я едва на пътя, и то като се отдалечи достатъчно от къщата. Метна се на гърба й и препусна колкото можеше по-бързо. Язди повече от два часа, без да спре, чак до Фалмут. Стигна около два и половина през нощта. Нямаше представа дали някой ще е буден по това време, но се надяваше да намери някого и да научи каквото й трябваше. Извади късмет. Видя неколцина моряци, които оправяха някакъв малък кораб и го подготвяха за плаване с отлива в четири.

Казаха й за един кораб, който се връщал от Франция след няколко дни и намекнаха, че ще бъде натоварен с оръжие. Тръгвал за Новия свят някъде в началото на септември. Познаваха повечето от екипажа и казаха, че корабът е добър и на борда ще бъде в безопасност. Но я предупредиха, че няма много удобства. Тя пък ги увери, че е без значение. Любопитни бяха коя е, но не попитаха и й казаха с кого в пристанището да говори, за да уреди пътуването си. След като си тръгна, всички говориха за тайнствената дама и се съгласиха, че било много красива, въпреки че пелерината бе закривала половината й лице.

Тя отиде и събуди човека, с когото й бяха казали да говори. Той бе доста смаян, че го вдигат от леглото заради напълно непозната жена, а още повече, когато тя каза, че няма пари и му връчи рубинена гривна, за да плати пътя си до Бостън.

— Какво да правя с това? — Той въртеше гривната в ръце и я гледаше смаяно.

— Продайте го.

Вероятно струваше повече от кораба, за който набираше пътници, но вече нямаше връщане назад. Щеше да направи всичко, което се налагаше, за да се качи на борда.

— Пътуването до Америка е опасно — предупреди я агентът, все още по риза и нощна шапчица. — Някои умират на кораба.

Но тя не се уплаши.

— Аз ще умра, ако остана тук — отвърна тихо, но толкова сериозно, че той й повярва.

— Да не би да си имате неприятности със закона?

Внезапно му хрумна, че гривната може да е крадена, но пък те със сигурност бяха превозвали престъпници и преди. Нямаше да им е за пръв път.

Но тя поклати глава в отговор, а и му се струваше съвсем честна и почтена жена.

— Къде да ви изпратим билета?

— Нека стои тук. Ще го взема, когато дойда на кораба. Кога тръгвате?

— Потегляме на пети септември, по пълнолуние. Ако не се появите, тръгваме без вас.

— Ще дойда.

— Потегляме при отлива, рано сутринта. Оттук до Бостън няма да спираме никъде.

Сара се зарадва на тази вест. Засега не й бе казал нищо, което да промени решението й. Дори не се страхуваше. Представяше си колко тежко ще бъде или поне така си мислеше. Но това беше без значение за нея. Остави му гривната и написа името си на лист хартия. Написа само Сара Фъргюсън. Надяваше се да не знаят коя е и да не я свържат с граф Балфур.

Корабът отплаваше след три седмици, а когато тръгна от Фалмут, беше четири сутринта. Връщането бе тежко, конят и се спъваше и едва не я хвърли от гърба си. Прибра се по първи петли. Вдигна поглед към прозореца на стаята, където спеше Едуард. След три седмици всичко щеше да свърши и най-сетне щеше да се отърве от тормоза на този мъж.