Белва Плейн
Кръстопътища (8)

Осма глава

Касандра се завърна в Райтстаун с бебето със сериозния поглед, което нарече на майка си — Гуендолин. Момиченцето имаше друго име, дадено му от родителите, загинали в катастрофата, но Касандра искаше да забрави за тях.

„Момиченцето вече е мое. Може би трябваше да му оставя името, с което я бяха кръстили, а не да се опитвам да залича следите от тяхното присъствие в живота й, но не мога да бъда толкова великодушна. Прощавай, татко“.

Гуендолин бе настанена в новия й дом. Касандра нае бавачка да се грижи за детето. Дори да беше уплашено или нещастно, момиченцето с нищо не го показваше. То се хранеше и спеше нормално и никога не плачеше нощем. Но и никога не се усмихваше.

Междувременно Касандра се оказа изправена пред истинско бедствие, когато ръководителите на отдели в стъклозавода „Райт“ започнаха да докладват един след друг.

— Боя се, че изостанахме от другите производители в бранша по отношение на проучването и разработката на нови продукти — информира я един от главните мениджъри. — Господин Райт, тоест господин Грийли, наблягаше много повече на продажбите, отколкото на производството…

— Останахме извън сферата на фиброоптиката — заяви вицепрезидент на компанията, доверен човек на баща й. — Знаех, че трябва да се заемем с нея, но господин Грийли не се съгласи и вече е твърде късно.

— Изоставаме много зад „Корнинг“ и другите фирми.

— Нямам намерение да показвам неуважение към паметта на съпруга ви, но той изобщо не беше наясно с дейностите в стъклозавода…

— Той казваше, че изящните стъклени изделия са диамантът в короната ни, но приходите ни не идват оттам.

След това започнаха да пристигат ужасяващите доклади, които вледениха кръвта й.

— Опитах се да предупредя съпруга ви, че надхвърляме възможностите си…

— Съпругът ви постоянно казваше, че трябва да похарчиш пари, за да спечелиш пари, но ние не печелехме.

— Боя се, че данъците не са платени.

— Има несъответствия в пенсионния фонд на служителите…

— Закъсняваме с вноските по банковите заеми…

— Господи, каква бъркотия! — възкликна счетоводителят, когото Касандра нае, за да въведе някакъв ред в счетоводните книги, които сякаш кървяха с червено мастило. — Как служителите ви са допуснали нещата да стигнат дотук? Познавам тези хора, някои от тях работят в компанията от времето, когато баща ви беше жив. Защо не са ви предупредили?

Защото аз не им позволих! Защото им казах, че Брадфорд е шефът. Защото бях вярна съпруга!

— Колко време имам, за да оправя нещата? — попита Касандра.

— Не виждам как въобще бихте могли да го направите. Най-доброто решение е да обявите банкрут и да се оттеглите незабавно.

„И да загуби стъклозавода «Райт»? Семейната компания да се сгромоляса под моето ръководство? Не! Никога“.

— Знам, че ви звучи ужасно, но хората го правят постоянно — продължи счетоводителят съчувствено.

„Не и моето семейство! Аз съм потомък на борбен род. Прапрадядо ми е загубил единия си крак в Гражданската война и затова започнал да произвежда протези и приспособления за инвалиди. С това натрупал богатство, продал бизнеса си и основал стъклозавода. Прадядо ми загубил личното си състояние по време на Голямата депресия, но се държал за стъклозавода; заедно с дядо ми работили на три места, за да изкарат достатъчно средства и заводът да продължи да се разраства. Не мога да позволя да загине. Няма да го допусна!“

Тя нямаше друга алтернатива, освен да се бори.

„Първо се измъкни от финансовата бъркотия — казваше си тя. — Ипотекирай къщата, в която си израснала, и хич и не помисляй, че можеш да се озовеш на улицата, ако я загубиш. Осребри полиците и ценните книжа, с които разполагаш, и не се и замисляй над това как ще оцеляваш, ако не успееш да изправиш на крака завода. Продай бижутата си. Започни с всички онези показни дрънкулки, които Брадфорд ти е подарил, и се моли цената им да е достатъчно висока, защото в противен случай ще се наложи да продадеш диамантената брошка на майка си и перлите от баба си. Постарай се да не продаваш онази статуетка на кон от времето на династия Тан, която пралеля ти Касандра ти завеща. Опитай да запазиш и картината на Коро, която баща ти толкова харесваше. Действай рисковано, макар да не си хазартен тип, рискувай неща, загубата на които би те сломила. Налага се да направиш всичко възможно и този път ще го направиш сама. Не се и опитвай да намериш някой мъж, който да го направи вместо теб. Повече няма да оставяш на никого фирмата, която е твое наследство и свещен дълг на твоето семейство“.

Касандра предприе спешна разпродажба и успя да си осигури време.

— Не е много, но ако имате късмет, може да се окаже достатъчно, за да съживи бизнеса — информира я счетоводителят.

Касандра не вярваше в късмета, а в собствения си разум. Беше завършила английска литература в университета и бе защитила дипломна работа върху „Разказът на Батската невеста“^[1], но сега й се налагаше да се дообразова. Тя трябваше да стане експерт в различните приложения на стъклото в промишлеността, да постъпи в местния колеж и да учи инженерни науки. Наложи се да завърши ускорен курс по телекомуникационни технологии и да научи повече за оптичните материали, които се използват в производството на полупроводници. Наложи й се да научи повече и за същността на керамичния субстрат и приложението му в автомобилната индустрия. А в свободното си време се учеше да се държи като бизнес дама. И всичко това трябваше да стане изключително бързо.

 

 

Касандра Райт успя. Изминаха три години, в които почти не спа и в които бе готова да убие Брадфорд със собствените си ръце, ако не бе вече мъртъв. Имаше моменти, в които се чувстваше изтощена и уплашена. Поглеждайки към Гуен, която си играеше в кошарката или седеше на високото детско столче, Каси извръщаше поглед и усещаше, че се отдръпва емоционално от детето.

Не го искаше, но то беше по-силно от нея. Надяваше се само, че умното тихо момиченце, което все още не се усмихваше, не го усеща.

Но Касандра успя да изправи бизнеса си на крака. Стъклозаводът „Райт“ се превърна в един от най-големите доставчици на специализирани полимерни продукти, използвани в биотехнологията, и се наложи като един от водещите производители на висококачествено стъкло, използвано при компютрите и телевизионните приемници. Що се отнася до продажбите на дребно, ръчно изработените уникални изделия от стъкло „Райт“ все още бяха диамантът в короната на бизнеса, но на рафтовете в магазините се излагаше колекцията им от прибори за хранене, които бяха много по-издръжливи и достъпни като цена. Маркетинговият отдел бе намален и стъклозаводът „Райт“ отново се фокусира върху изяществото на своите продукти. Клонът на завода в Ню Орлиънс, който работеше на загуба, бе закрит.

Така Касандра Райт се превърна в човека, който бе сега. Според мнозина тя вдъхваше страх и дори най-незначителните й нареждания се изпълняваха незабавно. Животът й вървеше като добре смазан часовник. Касандра беше оцеляла напук на страха, страданието и предателството и за известно време тя самата си мислеше, че ще прекара остатъка от живота си без мъж до себе си.

 

 

Каси долови зад гърба си добре познати стъпки и понечи да се извърне, но една целувка по шията я завари неподготвена.

— Здравей — каза тя.

— Добро утро — отвърна съпругът й Уолтър. След всички години, прекарани заедно, думата „съпруг“ все още й се струваше чудесна.

Двамата се бяха запознали в зъболекарския кабинет. „Не може да се отрече, че умеем да подберем романтични места за среща“, шегуваше се по-късно Уолтър. Двамата имаха сходно чувство за хумор и обичаха да се смеят заедно.

Касандра беше при зъболекаря за почистване на зъбите, а Уолтър чакаше за пломба. Неговият час бе по-ранен, но когато приключи, Касандра го завари пред вратата на кабинета. Уолтър й предложи да се разходят и да пият кафе, макар че той самият не можеше да пие кафе, докато бе под действието на новокаина. Двамата се смяха и на това. Някак неусетно той започна да ходи до дома й, да я извежда на вечеря и на симфонични концерти, а тя ходеше в ателието и разглеждаше творбите му.

После той се изкачи на хълма до тайното скривалище на Гуен, за да поиска съгласието й да се омъжи за майка й.

— Да не би Гуен да е отишла в своя Невърленд? — попита Уолтър, докато се приближаваше към бюфета, за да си налее чаша кафе.

— Изтича натам, без дори да е закусила. Не хапна и една филийка хляб. Ще ми се… — Касандра не довърши изречението си.

Съпругът й щедро добави сметана и захар в кафето си. Не беше честно, че не наддаваше и грам.

— … да можеш да организираш живота й — довърши той вместо нея с обичлива усмивка.

— Не мислиш ли, че тя се нуждае от това? — отвърна Касандра с въпрос.

— Аз самият имам склонност да се противопоставям на такива неща, затова не мисля, че трябва да питаш мен.

— Ти си много организиран в работата си.

— Работата е моята страст. В останалите неща от живота ми няма никакъв ред. Нали заради моята разпиляност отказа да споделиш с мен гардероба си.

— О, скъпи, знам, че съм истинско чудовище!

— Не, просто си организирана. — Каси направи опит да се усмихне, но той разбра какво чувства. — Тя ще се оправи.

— Така ли мислиш? Виж какви решения взема само! Толкова е умна, приеха я в Йейл, а тя избра малкия местен колеж. — Каси не се оплакваше от това за първи път, но не спираше да го напомня, защото това бе едно от малкото неща в живота й, които не можеше да поправи.

— Гуен винаги може да се прехвърли, ако пожелае — каза Уолтър.

— Тя просто не знае какво иска! Подценява се. Знаеш ли защо е отишла в нейния Невърленд, както го нарече ти? Вчера онази смешна Джуъл Феърчайлд дойде тук по работа и свари Гуен в библиотеката. Когато влязох при тях, Джуъл се размотаваше наоколо, сякаш си беше у дома, а дъщеря ми беше увесила нос. И всичко това заради евтината хубост на онова момиче…

— Извинявай, коя е Джуъл Феърчайлд?

— Момичето на пропуска в стъклозавода! Запозна се с нея на миналогодишното коледно парти на фирмата. Тя беше онази, която накара всички да пеят коледните песни.

— О, да. Много е симпатична.

— Зашеметяваща е. А Гуен струва колкото десет, дори двадесет такива като нея.

— С времето дъщеря ти ще осъзнае това.

— Не съм много сигурна.

— Естествено, че не си. Ти си й майка.

Точно в това беше проблемът. Касандра осъзнаваше, че в определени моменти се бе отдръпвала от Гуен. Затова винаги щеше да таи страха, че може би я е наранила.

— В началото, когато я доведох, преживях трудни моменти… — заговори тя тихо. — А и тя толкова приличаше на баща си… Не бях винаги…

— Идеалната майка? Чудя се колко жени наистина са такива.

— Но аз знаех, че тя се нуждае от това и…

— Обичаше ли я?

Това беше въпросът, който още измъчваше Касандра в кошмарите й. Но тя си наложи да отговори честно.

— Винаги съм чувствала, че нещо ме накара да я взема. Някаква причина, която все още не мога да проумея… — Следващата част от признанието бе най-трудна. — Научих се да я обичам. Любовта ми е истинска, но не съм сигурна, че е била там от самото начало.

— Предвид обстоятелствата, щеше да е чудно, ако беше другояче. Не мислиш ли?

— Гуен заслужава нещо по-добро.

— Да. Ти също.

— Аз бях възрастната. А сега не знам как да поправя нещата. — Уолтър не отговори и тя се обърна към него: — Кажи нещо.

— Мисля, че знаеш какво бих казал — отвърна той.

— Трябва да кажа на Гуен за баща й.

— Смятам, че тогава ще й се изяснят много от нещата, които сега не проумява. А това е част от нейното минало…

— Знам — прекъсна го тя. — Казвал си ми го вече.

— Да. Казвал съм ти го неведнъж — съгласи се Уолтър. Чувството на вина, което се опитваше да избегне, я връхлетя отново.

— Скъпи, извинявай. — Тя пое дълбоко дъх. — Истината е, че от нас двамата ти си правият.

— Това не е състезание — рече той и обви ръка около раменете й.

— Боя се, че за мен може и да е така. Не обичам да допускам грешки.

— Забелязах — каза той с широка усмивка.

— И мразя да ми казват, когато греша.

— За щастие това не се случва много често.

— Ласкател.

— Явно действа, защото те накарах да се усмихнеш отново.

Касандра наистина се усмихваше, но после се отдръпна от него.

— Зная, че трябва да разкажа на Гуен всичко, но няма да е лесно.

— Права си.

— Реших да го направя, когато отидем в Париж. Там ще сме само двете и никой няма да ни безпокои. Мислех да изчакам, докато се върнем отново у дома, защото тогава тя ще е на своя територия, но така само отлагам. — Тя замълча за момент. — През всичките тези години, в които криех тайната за баща й от нея, се опитвах да правя онова, което е най-добро за Гуен.

— Знам.

— Не искам нищо друго, освен да е щастлива.

Това не беше цялата истина. В съзнанието на Касандра се беше загнездила идея, която бе твърде лична, за да я сподели дори с Уолтър. Тя си представяше как един ден Гуен ще заеме мястото й в стъклозавода, виждаше я също застанала в градината зад червените кленове като стопанка на този дом. Представяше си, че дъщеря й ще последва пътя, предначертан от семейство Райт за идните поколения. С богатия си интелект и любовта към всичко красиво в изкуството и природата Гуен щеше да бъде прекрасен наследник на бащата и дядото на Касандра. Само да можеше Гуен…

— Искам Гуен да вярва в себе си — каза Касандра на Уолтър и на самата себе си. — Грешно ли е това?

— Ти вярваше ли в себе си, когато беше на нейните години?

— Не. И си платих за това.

Замалко да загубя всичко — стъклозавода, тази къща, градините, моравата, оградена с червени кленове, и хълма, към който Гуен тича всеки път, когато има нужда от спокойствие.

— Но виж се сега — каза съпругът й.

Каси знаеше какво има предвид Уолтър и не можеше да спори. Гуен трябваше да намери своя път като всички останали. Тя щеше да направи своите грешки и нямаше да се поучи от грешките на майка си, въпреки нейните усилия да й ги спести. И все пак… Касандра погледна през прозореца към хълма, където се криеше нейната умна, чувствителна, несигурна и срамежлива дъщеря. И все пак…

— Защо не се обадих да изпратят секретарката ми с онези проклети документи вместо Джуъл — въздъхна тя разстроена.

— Твоята секретарка беше онази жена с ортопедичните обувки, нали?

— Тя е на петдесет и три години и има плоски стъпала.

— Разбирам.

— Проклетата Джуъл Феърчайлд.