Белва Плейн
Кръстопътища (27)

Двадесет и седма глава

Гуен очакваше майка й да започне с протестите и Каси го направи веднага щом се качиха в колата на дъщеря й.

— Какви ги мислиш, за бога? — поиска да знае Касандра.

„Няма да оставя Джуъл да ме сплаши! Освен това искам да видя имението, което е проектирала. Според Джеф, съпругата му е работила по него почти цяла година“, мислеше си Гуен.

— Не виждам защо трябва да си губиш времето, а още по-малко моето — продължаваше да недоволства Каси.

Гуен включи мигача, когато Джуъл зави наляво с новата си и очевидно скъпа кола.

— Това БМВ ли е? Имам предвид колата на Джуъл — попита Гуен.

— „Ягуар“. Защо те интересува? — отвърна Каси нервно.

— Не ме интересува. — Гуен погледна майка си. — О, стига, моля те! Джуъл просто иска да се изфука с новата си къща. Нека да й доставим това удоволствие.

— Не смятам да доставям на Джуъл Феърчайлд… Джуъл Хенри удоволствие за каквото и да било.

— Виждаш ли? Знаех си! След всичките тези години ти продължаваш да й се сърдиш.

— Опитваш се да ме ядосаш ли, Гуендолин?

Гуен замълча за секунди.

— Не — отвърна замислено тя. — Мисля, че просто се опитвам да погреба тази история веднъж завинаги. — Тя се загледа в пейзажа край тях. — Чудесна разходка с кола, нали?

— Очарователно е — отвърна Каси неохотно. — Това е старата Америка, с всички тези къщи в колониален стил… — каза тя и млъкна внезапно. — И някои нови — добави мрачно, когато колата на Джуъл ги поведе през портите от ковано желязо към огромна къща, която се издигаше в края на дълга алея. В архитектурно отношение сградата представляваше ужасяваща смесица от стилове и епохи.

— Това езерце ли е? — зачуди се Каси.

— Къде?

— В края на алеята.

— Там, където блика фонтанът ли? Да, мисля, че е езерце. Или може би ров с вода.

— Аха.

Те се изкачиха по алеята. Джуъл излезе от колата и им махна с ръка да се приближат. Каси се поизправи на седалката, сякаш оглеждаше къщата внимателно.

— Търсиш ли нещо? — попита я Гуен.

— Почакай малко, сигурна съм, че има поне един… ето го! — рече тя триумфиращо. — Скрит е под онзи малък балкон.

— Какво е това?

— Паладиански^[1] прозорец. Сигурна бях, че в къща като тази има поне една имитация на паладиански прозорец.

Двете слязоха от колата и Джуъл забърза към тях.

„Джеф трябва да е луд по нея, за да се примири с живота в такъв дом. Също като претенциозните гривни, които й е подарил. Сигурна съм, че самият той не би се спрял на тях, но явно се е опитвал да й хареса“, разсъждаваше Гуен.

— Нямам търпение да ви разведа наоколо — бъбреше Джуъл, докато ги въвеждаше през масивната входна врата на дома си.

Отвътре къщата не изглеждаше по-добре. От голямото кръгло фоайе тръгваха коридори като лъчи, а подът на всеки от тях бе покрит с различен вид екзотично дърво, както отбеляза Джуъл гордо. Всеки коридор водеше към различно луксозно местенце в къщата — стая за игра на карти, билярдна зала, боулинг алея, кинотеатър и спа център, свързан с фитнес салон. Нямаше библиотека, но в една доста голяма стая, която Джуъл нарече „кабинета на Джеф“, имаше книги, обвити в красива виненочервена кожа, която подхождаше на кожените столове и дивани.

Докато се движеше плавно около разкошните тапицирани мебели, Гуен се опита да си представи мъжа, когото познаваше, седнал тук, зачетен в някой от тези подхождащи си по цвят недокоснати томове.

Обиколката им завърши във фоайе, прозорците на което гледаха към моравата, вилите за гости и басейна, който граничеше с нещо, наподобяващо каменна плоча. Едно докосване на копчето върху огромното електрическо табло във фоайето превърна плочата в бясно спускащ се водопад, който можеше да съперничи на Ниагара. Джуъл трескаво започна да върти ключове и лостове, докато най-сетне овладя наводнението.

— Още не съм свикнала да работя с това нещо — каза тя със своята широка усмивка. Тенис кортовете, които се намираха наблизо, бяха наводнени. Гуен не смееше да погледне към майка си, защото се боеше, че двете ще избухнат в смях. — Дизайнерът се опита да ме убеди да сложа пожарна шахта зад басейна, но не се съгласих, понеже исках водни атракции — добави Джуъл.

— Е, със сигурност ги има — каза Каси, след което на Гуен й се наложи още някое време да гледа в друга посока.

„Те ми се присмиват — мислеше Джуъл. — Смятат, че не усещам, но аз не съм глупава. Що за маниери са това? А и на какво се смеят? Къщата ми е по-голяма от мухлясалата стара дупка, в която живее Каси. Някога я смятах за страхотна, но оттогава научих доста. Да не говорим за Гуен, която живее в малък градски апартамент и няма никакво основание да си вири носа пред мен или който и да било друг“.

Но докато тези мисли минаваха през ума й, Джуъл си спомни начина, по който бе реагирал Джеф, когато най-сетне завършиха къщата. Първоначално той й се стори изумен и това изобщо не я притесни, защото тя и архитектът се стремяха към „елемента на изненадата“, както го наричаше той. Но после в очите на съпруга й се появи онова странно, едва доловимо изражение, което се колебаеше между съжаление и отвращение. Сега й се стори, че вижда същия израз в очите на Каси и Гуен. Джеф беше измърморил тогава: „Слава богу, че татко вече не шофира“. Джуъл се бе престорила, че не го чува, защото внимаваше да не се скарат, и бе погребала случката в съзнанието си.

Въпреки това тя осъзнаваше, че откакто се преместиха в дома на мечтите й, Джеф прекарваше още повече време в офиса. А когато си беше у дома, изглеждаше като обезумял. Беше казал, че не харесва парфюма й, но не забеляза, когато Джуъл го смени. Джеф беше станал раздразнителен и в определени моменти я засипваше със забележки. „Имаме готвач, Джуъл, жената не е главен готвач“, бе казал той една вечер. В друг случай се канеха да излязат на вечеря и Джеф я бе погледнал, поклащайки глава. „Налага ли се да носиш всичките си бижута?“, беше я попитал той. Веднъж, докато вечеряха с приятели, тя го беше чула да казва на събеседника си: „Ако става въпрос за новина, не се ли появи в някое клюкарско списание, жена ми никога няма да я прочете“.

Известно време Джуъл отдаваше грубостта му на напрежението в работата. Тя знаеше, че съпругът й е подложен на голям стрес, макар никога да не се бе опитвала да разбере какво се случва в „ДжефСан“, както беше казала и на Каси. Но напоследък младата жена бе започнала да се пита дали няма и друга причина. Грубо казано, Джеф бе охладнял към нея в леглото. След сватбата им, когато не можеше да й се насити, тя приветстваше вечерите, в които той се изместваше в своя край на леглото, за да почете книга. Но сега усещаше, че това я притеснява. Джуъл не беше наивна. Тя винаги бе приемала идеята, че нейният съпруг, както повечето мъже, ще има една-две забежки. Въпреки това не бе мислила, че това ще се случи толкова скоро, докато красотата й бе в разцвета си. Чудеше се дали има орляк жени или само една. Големият брой бе по-безопасният вариант. Ако жената бе само една… Джуъл си наложи да спре да мисли за това, докато Гуен и Каси бяха тук и я наблюдаваха.

— Моят съпруг е толкова щедър — каза тя високо, може би прекалено високо. — Същински Дядо Коледа! Купува ми всичко, което пожелая, дори да струва цяло състояние!

Каси и Гуен вече не изглеждаха така, сякаш всеки момент ще избухнат в смях. Сега сякаш изпитваха неудобство заради нея. Сякаш Джуъл бе направила нещо ужасно, като да говори с пълна уста или да се почеше, мислейки, че никой не я вижда. Хората като Каси Райт и Гуен Жирар се смятаха за по-висши от останалите, защото разполагаха с пари, но ако някой като Джуъл заговореше за това, минаваше за глупав и недодялан. Не беше честно!

На Джуъл й идваше да заплаче за първи път от години насам. В един от онези проблясъци, в които човек вижда себе си ясно, тя осъзна, че не беше довела Гуен и Каси в дома си само за да ги накара да й завиждат и да им покаже, че са си сменили местата. Джуъл желаеше да я приемат. Искаше да й кажат, че е преодоляла бедното си минало, и да признаят, че Джуъл Феърчайлд принадлежи към същото елитно общество, към което те принадлежаха по рождение. Но сега те й бяха дали да разбере, че това никога няма да се случи. Независимо от всичко, тя щеше да си остане аутсайдерът на партито по случай рождения ден на Гуен, на което се бе озовала почти случайно, облечена в рокля назаем. „Колко ги мразя!“, помисли си тя мигайки, за да спре сълзите.

„Да не би Джуъл да се кани да заплаче!?“, дивеше се Гуен. Каква причина би имала да плаче? Вярно, домът й бе карикатура, но отвъд басейна с водопада, както и глупавата къща за гости в тиролски стил, можеха да се видят хубава земя с дървета и диви цветя, които тя и нейният дизайнер не бяха успели да унищожат.

Нещо повече, гениалният и забавен съпруг на Джуъл, който бе твърде добър за нея, й беше подарил всичко това. Макар то да не бе по вкуса му, Джеф я обичаше достатъчно, за да желае да я направи щастлива и да я „глези до смърт“.

Стан също обичаше Гуен, но той очакваше от нея да прояви търпение и да почака за къщата, от която се нуждаеше и искаше толкова отчаяно. Гуен внезапно изпита желание да се махне далече от Джуъл и имението й, както и от представата за това как Джеф Хенри живее в него заради Джуъл. Очевидно Каси също искаше да тръгват, защото гледаше часовника си.

— Мисля, че… — започна тя, когато един мъжки глас долетя от коридора и стресна и трите.

— Аз ще кача куфарите в стаята ми, Джордж — рече някой.

— Разбира се, господин Хенри. Госпожа Хенри е в хола с гости, господине — отвърна този, когото бяха нарекли Джордж.

Преди трите жени да се опомнят, Джеф влезе в стаята с наперената си походка. Изглеждаше леко ядосан, че жена му се забавлява с посетители, но на Гуен й се стори, че когато я съзря, погледът му просветна. Възможно беше да си го е въобразила, защото се беше случило за част от секундата. Джеф поздрави Касандра, после целуна Джуъл по бузата и обясни, че се е прибрал по-рано, защото един от колегите му в Тексас паднал и счупил ръката си и цялата група щяла да пътува с частния самолет на един от тях, за да го посетят. В този момент Джуъл хвърли злорад и изпълнен с триумф поглед към Гуен: съпругът й и хората от обкръжението му имаха частни самолети.

Джуъл не се стърпя да погледне към Гуен, после плъзна собственически ръка по рамото на съпруга си. Когато влезе в стаята, за миг й се стори, че съзря в погледа, който хвърли на Гуен, някаква топлина и нежност, която преди не бе разкривал, и Джуъл едва не му поиска незабавно обяснение. После осъзна, че всичко е във въображението й. Ето докъде може да стигне, ако позволява на хора като Гуен и Каси да й създават комплекси! Малко оставаше да си въобрази, че Джеф намира безличната Гуен за привлекателна. Съпругът й си падаше по красиви и чаровни жени. Достатъчно бе да погледнеш съпругата му, за да го проумееш! Самата мисъл, че Гуен Жирар би могла да съперничи на Джуъл Феърчайлд-Хенри, беше съвършено нелепа.