Белва Плейн
Кръстопътища (14)

Четиринадесета глава

Партито бе в разгара си, но Гуен витаеше някъде над шумотевицата, музиката от оркестъра и потракването на чинии и чаши. Нищо не можеше да я засегне, дори мъмренето от Каси преди няколко минути, когато Джуъл Феърчайлд и Патси Алън бяха пристигнали и бяха показали на иконома поканите, написани лично от Гуен.

— Какво ти става? — попита Каси.

— Срещнах я и реших, че ще е уместно да я поканя — обясни Гуен неубедително.

— Тя е ужасен човек.

— Не е чак толкова лоша. Тя ми направи прическата за тази вечер — каза Гуен, провокирана от непреклонната реакция на Каси.

— Какво е направила? Къде, за бога?

— Това е дълга история.

— Защо, по дяволите, си я оставила да ти направи прическа, при условие че от три седмици те убеждавам да отидеш при Чарлз? Понякога не мога да те разбера…

— Знам.

— И след като стана дума, защо реши да си смениш роклята, която толкова дълго избирахме?

— Тази ми се стори добра.

— Не твърдя обратното, но откъде я взе? Личи си, че не е нова, а не е наследена от някой в нашето семейство, така че защо, за бога… Мили боже, онази жена визитки ли раздава!?

Патси Алън подаваше визитка на „Минали времена“ на една дама, облечена в рокля с огромни бухнали ръкави. Каси пое дълбоко дъх и Гуен се приготви за лекция. За неин късмет, една жена, попрекалила с ружа по страните си, наруши уединението им.

— Каси, мила, искам да те запозная с един човек — каза тя.

— Отиди, майко — подкани я Гуен охотно.

— По-късно ще довършим този разговор, Гуендолин — промърмори Каси и се остави да я отведат.

Гуен вече можеше свободно да се оттегли встрани, откъдето да наблюдава тълпата. А също и ефекта, който Джуъл предизвикваше сред гостите на партито по случай собствения й рожден ден.

Джуъл привличаше всички погледи, където и да беше. Тя изглеждаше зашеметяващо в копринената рокля без презрамки, която имаше същия виолетов цвят като очите й и прилепваше по всяка нейна извивка, като не оставяше нищо за въображението. Тъмните коси на Джуъл Феърчайлд блестяха под светлината на фенерите, а алените й устни бяха застинали в неизменна усмивка. Където и да минеше, мъжете я оглеждаха крадешком, а някои я гледаха открито, безсрамно и настойчиво. Няколко мъже бяха намерили предлог, за да оставят жените, с които разговаряха, и бяха успели да се озоват на пътя на Джуъл, докато тя се разхождаше по моравата. За момент Гуен си припомни друго тържество по случай рождения си ден преди години, когато друго красиво момиче беше провалило празника й. Старите спомени, изпълнени с горчивина и негодувание, я заляха отново. После тя се сети за киносалона в Тайлър, където прожектираха чуждестранни филми за изкуството, и тягостните чувства се изпариха. Нека Джуъл получи цялото внимание. Тази вечер Гуен можеше да си позволи да бъде щедра.

 

 

Партито, което трябваше да даде шанс на Джуъл да проникне във вълшебния кръг на богатите, не се оказа чак толкова вълшебно. Макар че широката, приветлива усмивка не слизаше от лицето й, тя започваше да се отчайва. Както винаги, Джуъл предизвикваше голям интерес, но тя бе достатъчно опитна, за да различи подходящия тип интерес сред вниманието, който щеше да й спечели просто дребно бижу или лъжливи мъжки обещания за раздяла със съпругата и децата. Тя никога не се хващаше на тези уловки. Проблемът беше в това, че въпреки собственоръчно написаната покана от Гуен Райт, тя си оставаше аутсайдер. Богатите аристократи не бяха глупави, когато трябваше да разпознаят някой от тяхната черга, и само след минута разбираха, че тя не е една от тях. Въпреки неопределените фрази, с които отговореше на въпросите, свързани с произхода й, и опитите да внуши, че с Гуен се познават откакто се помнят, повечето мъже, които бяха намерили повод да поговорят с нея, се отдръпваха, изпълнени със съжаление, а онези, които оставаха, не бяха подходящи за нея. Момичетата с външност като нейната си изграждаха шесто чувство за тези неща. Тя реши, че след като така или иначе е тук, най-добре да се възползва докрай. Джуъл отметна косата от раменете си и се усмихна на един мъж, който я зяпаше вторачено. На дневна светлина сигурно щеше да изглежда шестдесетгодишен.

В същия момент тя съзря един закъснял гост. Издълженото му лице имаше хубав тен, макар мъжът да не беше красив по онзи начин, който може да те накара да го погледнеш отново. Той изглеждаше по-възрастен от нея, но не беше стар. Облечен в тъмносиньо сако и „униформена“ вратовръзка в райе, новодошлият се открояваше сред мъжете на партито, които носеха костюми в светли или пастелни тонове. И той, както и останалите присъстващи, напомняха на Джуъл рекламата на магазин с дългогодишни традиции в мъжката мода, където мъжете бяха нарисувани с тенис ракети или яхнали красиви коне. Макар че закъснелият гост принадлежеше към същата класа като останалите, той се различаваше от тях. Джуъл го проследи с поглед, докато се придвижваше до вътрешния двор. Човекът остана там и обходи с поглед гледката пред себе си. Ясно беше, че не търси никого. Дори и да имаше някакви приятели тук, очевидно не бързаше да ги открие. Мъжът пъхна ръце в джобовете си и се облегна на стената на къщата, сякаш се канеше да остане там цяла нощ. Въпреки небрежната поза, в него се долавяше напрегнатост и нещо леко опасно, което Джуъл усещаше дори от разстоянието, на което се намираше.

Докато се чудеше дали да не се промъкне по-близо до него, Уолтър Амбърн изникна отнякъде, поздрави мъжа и го отведе при Каси и Гуен.

— Гуен, Каси, запознайте се с Джеф Хенри — представи Уолтър мъжа, който бе закъснял за партито повече от обичайното. Гуен беше сигурна, че поне Каси ще си го помисли. Майка й протегна ръка, за да се ръкува с него.

— Радвам се, че успяхте да дойдете, господин Хенри — каза тя.

Дори да бе усетил студенината в гласа й, той не се смути.

— Аз също, госпожо Райт — отвърна Джеф весело и поздрави Гуен за рождения й ден.

„Има нещо в него. Прилича на пират — каза си Гуен, докато благодареше. — Въпреки пясъчнорусата си коса и стилното облекло, излъчването му е малко дивашко“.

— Джеф иска да купи картината с момиченцето на покрива — информира ги Уолтър.

Думите му предизвикаха изненада. Уолтър дължеше репутацията си на портретите по поръчка, но той рисуваше и собствени творби, много от които имаха качества на музейни експонати.

Картината, за която ставаше въпрос, бе изящна творба, майсторска игра на светлина и сенки. На нея бе нарисувано момиченце, седнало на покрива на едно от старите бунгала край реката. Над главата над детето се носеха буреносни облаци, а зад гърба му се разстилаше сивата водна шир.

Гуен не можеше да повярва, че картина като тази би привлякла вниманието на авантюриста, застанал пред нея. Явно външният вид на господин Хенри лъжеше. Тя стигна до извода, че покрай Джеф Хенри човек винаги трябва да е нащрек, защото никога не можеше да бъде сигурен какво се върти в главата му. В съзнанието й ненадейно изплува образът на Стенли. Гуен си припомни как беше решила, че в него няма нищо прикрито или потайно. В действителност тъкмо това я бе привлякло, защото се чувстваше уморена от тайните и несигурността в отношенията си с хората.

Внезапно момичето осъзна, че вниманието на Джеф Хенри вече не е насочено изцяло към нея, майка й и Уолтър. Нещо бе привлякло погледа му и Гуен веднага се досети какво е то. Въпреки това погледна в посоката, в която гледаше гостът.

Там, под един от фенерите, които Стенли беше окачил по-рано същия ден, стоеше Джуъл. Гуен се усмихна. На мъж като Стенли можеше да се разчита. Няколко минути по-късно Джеф се извини и ги напусна, но тя изобщо не се подразни, когато го видя да се насочва към Джуъл.

 

 

Джуъл гледаше с копнеж към предната част на къщата, където един прислужник извеждаше колите на гостите от паркинга. Само няколко часа по-рано й се завиваше свят при мисълта, че ще присъства на парти, на което специален прислужник се грижи за колите на гостите. Сега всичко, което искаше, бе да изчезне оттук. Тя осъзнаваше, че тази вечер не си беше изиграла добре картите. Трябваше да се сприятели с жените или поне да опита да го направи, защото те управляваха този свят и решаваха кой да получи одобрение. Мъжете само ги слушаха. Но тя не можеше да се сприятели с жените, докато носеше рокля, създадена за лов на мъже, и бе парфюмирана с възможно най-сексапилния парфюм. Всъщност никога не бе постигала кой знае какъв успех в сприятеляването с жени, без значение как бе облечена. Навярно просто не съществуваше правилен начин, по който трябваше да се държи тази вечер. Навярно баща й беше прав, като твърдеше, че какъвто си се родил, такъв ще умреш, но и това вече не я интересуваше. Сега искаше само да се върне у дома и да спи цял месец. За нещастие се налагаше да изчака, тъй като Патси нямаше никакво намерение да си тръгва. Шефката й беше обещала да я откара до дома й тази вечер, защото дванадесетгодишната бричка на Джуъл отново бе на ремонт. Поредната неприятност в списъка.

Джуъл се отправи към края на моравата, където се виждаха два изящни стола от ковано желязо под дърветата. Преди да се настани на стола, внимателно избърса седалката. Виолетовосинята рокля, която се оказа такава грешка, бе взета назаем от „Минали времена“ и Патси щеше да се ядоса, ако й я върнеше с някое петно. Младата жена се отпусна в стола и затвори очи с облекчение. За първи път откак стъпи на моравата, тя си позволяваше да седне. Болката в краката беше станала нетърпима.

— Нещо против да се присъединя към вас? — обади се мъжки глас.

Тя вдигна поглед и видя мъжа с тъмносиньото сако.

Ако не се чувстваше толкова уморена, Джуъл щеше да се опита да пофлиртува, но беше приключила с това.

— Не, нямам нищо против — отвърна тя.

Той седна до нея и двамата мълчаливо загледаха партито.

— Прощавайте за предположението, но мисля, че тук не се чувствате особено комфортно — проговори най-накрая мъжът.

— Мястото ми не е тук — рече тя. Идеше й да се ритне заради това, че остави думите да се изплъзнат от устата й. Сега той щеше да каже нещо от рода „Какво имате предвид?“ или „Вие сте най-хубавото момиче на партито“, а на нея щеше да й се наложи да измисли някое духовито, безгрижно обяснение.

— Знам какво имате предвид. И моето място не е тук — каза той.

— Нищо подобно! Вие сте един от тях — изплъзнаха й се отново думите.

— Не е така — отвърна той, загледан в гостите. — Не принадлежа към това общество, или поне не още — добави той меко, сякаш бе забравил за нейното присъствие.

Нещо в начина, по който говореше, разпали любопитството на Джуъл и тя забрави огорчението и болката в краката си. Умората й се изпари и тя се поизправи, за да го погледне в очите.

— Обличате се добре, говорите добре, обзалагам се, че сте ходили в подходящо училище и най-вероятно сте женен за подходящата жена…

— Нямам жена — прекъсна я той.

— Добре, но съм сигурна, че не греша за останалото, така че какво имате предвид?

Той се извърна към нея с кисела усмивка.

— Парите, естествено. Какво друго да имам предвид?

 

 

„Защо, по дяволите, й казвам това?“, зачуди се Джеф, макар да знаеше отговора. В това момиче имаше нещо наелектризиращо. Дори в този момент, когато беше очевидно, че е сломена от нещо, той усещаше енергията й. Мъжът огледа прекрасното й овално лице, привлекателните устни, безупречно белите зъби и откритата, дружелюбна усмивка, която караше невероятните й очи да блестят. За него повечето жени бяха като отворена книга, но всичките му инстинкти подсказваха, че момичето срещу него е различно. Всъщност не го беше разбрал само с помощта на инстинктите си. С този необичаен разговор тя вече му беше показала, че е различна.

— Не ми казвайте, че сте беден — каза момичето. — Защото няма да ви повярвам.

Той се засмя на думите й и тя се присъедини към него.

— Мисля, че „беден“ е относително понятие — отвърна Джеф. — В сравнение със семейство Райт и повечето от гостите на това парти, аз едва свързвам двата края. Но в сравнение с хората, с които съм израснал, разполагам с добро състояние. — Той замълча за момент и после добави самоиронично: — Дори мога да си позволя да купя картина на Уолтър Амбърн. Разбира се, налага се да я платя на вноски, но мога да си я позволя.

— Но вие не искате да я плащате на вноски — констатира тя.

Момичето го изучаваше внимателно, но това явно не му беше неприятно.

— Не. Тъкмо когато си мисля, че нямам нищо против това, отивам в някоя къща като тази и…

— Отивате в къща като тази и… какво? — подкани го тя.

„Какви ги върша? — каза си Джеф. — Обикновено не споделям такива неща дори с приятели“. Но момичето наистина беше много красиво. И различно.

— Искам — призна Джеф. — Искам всичко. Срам ме е да си го призная, но…

— Защо?

— Изкарвам достатъчно пари. Работя в брокерска агенция. Имам собствена къща на улица „Уорън“. Кварталът е доста добър…

— Познавам мястото, наистина е добро. Но може би сте човек, който не би се задоволил с нещо посредствено. В такъв случай какво мислите да направите по въпроса?

— Странно е, че ми задавате този въпрос — отвърна той и спря. Отиваше прекалено далече с личните въпроси пред една напълно непозната жена. — Ами вие? Къде живеете?

— В една дупка, наречена апартамент, която се намира над магазин за деликатеси. Не сменяйте темата. Какво възнамерявате да правите?

Не можеше и не биваше да й казва. Но в този момент тя отново се усмихна.

— Намирам се на нещо като кръстопът — започна Джеф. Тя се приведе към него, за да му внуши, че го разбира. — Има един бизнес, с който мисля да се захвана.

— Много пари ли ще печелите от него?

— Да.

— Ще натрупате ли състояние като това на семейство Райт?

— С лекота. Но всичко е свързано с риск. Не е нещо, с което не бих могъл да се справя, но все пак го има… Това означава, че ще си имам работа с някои твърди играчи.

— Вие можете ли да играете твърдо?

— Да, но не мисля, че се харесвам такъв — добави той пряко волята си.

— Преодолейте го — нареди му тя. Красивото й лице излъчваше такава прямота, че той не можеше да се обиди от резкия й заповеден тон. — Сериозно говоря. Няма да сте щастлив, докато не опитате — добави жената.

— Откъде знаете?

— Знам какво е да искаш нещо.

Една жена й махаше с ръка от моравата. Тя се изправи.

— Жената, с която ще пътувам, ме чака — каза непознатата и протегна ръка. — Очаквам да видя снимката ви във вестника, когато натрупате първия си милион. — Тя стисна ръката му и се отдалечи. Чак след като се скри от погледа му, Джеф осъзна, че не се бяха запознали.

Докато стоеше с Патси, в очакване прислугата да докара колата им, Джуъл мислеше за безименния мъж с тъмносиньото сако. Намирам се на нещо като кръстопът — бе казал той. — Това е точната дума за състоянието, в което се намирам и аз самата — кръстопът. Макар че аз не обмислям идея за бизнес, който да ме направи богата колкото семейство Райт.

— Кой беше мъжът, с когото разговаряше? — попита Патси.

— Никой — отвърна Джуъл и после добави: — Мисля, че би могъл да се прочуе, ако не мисли прекалено много и прави онова, което знае.

— Изглежда, си го опознала само от един кратък разговор на партито.

— Не е точно така. Дори не разбрах как се казва.

 

 

Партито беше приключило. Гуен гледаше през прозореца на спалнята си към задната морава, където фенерите, закачени от Стенли Жирар, още светеха. Преди да се качи на горния етаж, за да си легне, тя прегледа вестника и видя, че киносалонът в Тайлър прожектира чешки филм. Надяваше се, че Стенли няма да чака, докато пуснат някой френски или италиански филм, за да излязат на среща.