Белва Плейн
Кръстопътища (22)

Двадесет и втора глава

Всяка сутрин Гуен разглеждаше обявите за работа във вестника, седнала в мрачното дворче зад сградата. Тя скоро установи, че няколко от детегледачките, работещи за съседите й, водеха там поверениците си, за да си играят. Гуен бързо ги обикна и им измисли имена. Имаше едно момченце, което нарече Авантюриста. То се клатушкаше из малката затревена градинка на малките си пухкави крачета, обути в маратонки, с възторга на Колумб, който открива Новия свят.

Мислителката бе сладко момиченце, чието кръгло личице обикновено беше украсено с розова диадема или панделка. Тя беше доволна да прекара петнадесет минути в количката си в съзерцание на вселената и собствените си малки пръстчета.

Гуен наблюдаваше децата в захлас и изпускаше вестника с обяви на земята. В нея се зароди нов копнеж, който бе почти толкова силен, колкото и копнежът й по природата.

— Не мислиш ли, че е време да имаме деца? — попита тя Стан една нощ, докато лежаха един до друг.

— Нека първо да се преместим в собствена къща — отвърна й той.

— Това ще отнеме толкова време! Не искам да чакам.

— Е, предполагам, че нищо не ни пречи да започнем отсега — каза той и посегна да я прегърне. След това всички практични съображения за подходящо време и бюджет бяха забравени. Когато след няколко месеца Гуен откри, че е бременна, Стан бе толкова щастлив, колкото и тя самата.

Не предполагаше, че ще се чувства толкова зле. Знаеше за сутрешното неразположение, но на нея й се гадеше по цял ден. Беше лято и в Райтстаун цареше може би най-страшната жега в историята на града. Въздухът бе толкова плътен, че трудно се дишаше. Жегата се усилваше от бетонните тротоари, а уличното движение бе станало още по-напрегнато и шумно от обикновено.

— Прави упражнения — посъветва я лекарят. — Разходките са най-добрият вариант.

Гуен се разхождаше всеки ден до един малък търговски център. В него имаше климатици, които в тази страшна жега бяха необходимото зло, а и не беше много оживено, така че можеше да се разхожда там, без да притеснява никого. Тя обикаляше наоколо, опитвайки се да не мисли как би се чувствала, ако се разхождаше сред природата, където можеше да разпери ръце и да пее, без някой да я слуша. Опита се да не мисли и за флокса и божурите, които можеше да посади в градината си, ако Стан беше приел предложението на майка й. Нещо дълбоко и първично в нея й нашепваше, че бебето й се нуждае от градина. То се нуждаеше от пространство и песни. Но тя не можеше да му ги даде. Затова се разхождаше в търговския център, докато бебето не я възнагради за старанието й, като се раздвижи.

Когато се случи за първи път, Стан бе с нея. Двамата се спогледаха с удивление, което само родителите можеха да споделят.

— Изпраща ни послание. Казва „тук съм“ — рече Гуен. Бебето вече й се струваше истинско по напълно нов начин. Двамата със Стан избраха едно мъжко и едно женско име, тъй като не желаеха да знаят какъв е полът на детето. Спряха се на имената Майкъл и Абигейл. Нямаше причина да ги изберат, просто и на двамата им звучаха добре.

Тогава Гуен се сети за нещо.

— Всеки път, когато се питам как ще изглежда бебето, си мисля за теб и мен. Казвам си: „Дали ще има носа на Стан и моите устни“, „Неговата коса ли ще наследи или моята?“. Но какво ще стане, ако бебето прилича на… някой друг?

— Имаш предвид баща си.

— И истинската ми майка. Дали бебето ще прилича на жена, която никога не съм виждала? Нейните очи ли ще има? Виждала съм снимка на баща си, така че ще знам, ако се е метнало на него.

Стан я прегърна.

— Без значение на кого прилича, то ще бъде част от тях. От тези двама души, които никога не си познавала — прошепна той.

— Ще ги възродя. Ще направя това за тях! — прошепна също Гуен.

След като бебето се раздвижи, гаденето й спря. Гуен се усети внезапно пълна с енергия. Тя преустрои втората спалня в детска стая и я боядиса в жизнерадостно жълт цвят. Каси бе подарила на Гуен ваучер за най-хубавия детски магазин в града, а Стан не каза нито дума, когато в апартамента започнаха да се появяват скъпи бебешки принадлежности. Детето бе по-важно от гордостта му. Гуен не мислеше, че някога е била по-щастлива.

— Смятах, че времето, прекарано с теб в Париж, е най-щастливият момент в живота ми, но се боя, че малкото човече те надмина — каза тя на Стан една нощ, докато двамата се унасяха в сън.

— За теб е малкият Майк или малката Аби, госпожо — промърмори той и без да отваря очи, я потупа по корема.

После внезапно всичко се обърка. Бебето в нея спря да се движи и Гуен усети с ужасяващ примитивен инстинкт, който не можеше да обясни, че бебето не дава признаци на живот. Стан я откара по спешност при нейния гинеколог. Те умоляваха лекарката да ги увери, че всичко е наред и това е нормално, че Гуен просто си въобразява, че е изпаднала в паника, което е присъщо на жените, бременни за първи път. Направиха й тестове, които трябваше да докажат, че онова, което тя усещаше, не е истина и че греши. Но Гуен не грешеше.

Накрая изрекоха присъдата: „Мъртвородено“. Тяхната дъщеричка, защото бебето беше момиченце, никога нямаше да види своята детска стая, боядисана в жълто, нито въртележката в ярки цветове, която висеше над детското й креватче. Тя никога нямаше да носи розова панделка и да порасне, за да свири на цигулка или да стане президент на Съединените щати, или просто да бъде щастлива, обичаща жена. Мъртвородено! Всички мечти, надежди и радост умряха с тази дума.

„Предадох те, Аби, предадох и Стаи. Провалих се“. След един дълъг момент на вцепенение през главата й мина мисълта: „Предадох и онези двама души, загинали толкова млади в катастрофата в Ню Орлиънс. Това бебе трябваше да бъде техен наследник, а аз ги предадох“.

В стаята беше горещо. Гуен отвори очи и погледна часовника си. Беше седяла на стола в спалнята повече от час. Трябваше да се облече.

— Не се насилвай — посъветва я лекарят. — Помни, че ти е нужно време, за да потъгуваш. Минали са само две седмици.

„Две седмици откакто ми отнеха бебето! Моята малка Аби! Трябваше да й осигуря двор. Трябваше да се погрижа да й осигуря пространство и чист въздух, дървета и трева. Знаех, че има нужда от това“.

В главата й премина абсурдна мисъл. Гуен осъзнаваше колко е нелепо, но част от нея вярваше, че бебето й щеше да е живо, ако двамата със Стан имаха собствена къща с двор.

Тя стана от стола и се приближи до прозореца, за да включи омразния климатик. Лекарите бяха извадили бебето с цезарово сечение и Гуен бе останала две нощи в болницата. Когато се прибра у дома, Стан беше демонтирал детското креватче, беше боядисал стените в светъл бежовокафяв цвят и бе махнал мебелите, купени от модния бебешки магазин. Гуен така и не го попита какво е направил с тях. Детската стая бе превърната в спалня за гости.

Откакто се беше върнала у дома, тя не можеше да търпи присъствието на хора. Няколко доброжелатели се бяха опитали да я успокоят. „Млади сте, ще го преодолеете — казваха те. — Не забравяй, че Господ не ни изпраща изпитания, с които не можем да се справим — казваха други. Най-непоносимото беше: — Ще си имате други деца“.

Каси бе решила да не я успокоява с думи. Тя предложи на Гуен и Стан да заминат на презокеанско пътешествие.

— Корабът е прекрасен, аз самата съм пътувала с него. Откъснете се от всичко за известно време. Трябва ви промяна на обстановката — убеждаваше ги тя.

Но смяната на обстановката нямаше да върне бебето на Гуен. Представата за това как седи на палубата на кораб, на който няма какво друго да прави, освен да мисли, я ужаси. Затова отказа.

Стан си бе останал вкъщи след завръщането й от болницата и се беше опитал да говори с нея за загубата им. Но на съпруга й никога не му се бе удавало да изказва с думи чувствата си. Тя беше тази, която го правеше, а сега нямаше какво да каже. В действителност дълбоко в себе си тя обвиняваше Стан, че не бе приел къщата, която майка й предложи да им купи. Гуен не искаше да се чувства така, защото знаеше колко несправедливо и абсурдно е това обвинение, но не успяваше да се овладее. След три ужасно дълги дни тя заяви, че се чувства по-добре и той трябва да се върне на работа. Може и да си въобразяваше, но й се стори, че Стан изпита облекчение.

— Утре се приготви да те заведа на обяд. Трябва да излезем от къщи — каза й той предишната вечер.

— Ние не живеем в къща, а в този проклет апартамент! — изкрещя Гуен в лицето му.

Стан я изгледа поразен.

Гуен се запъти към гардероба. Осъзнаваше, че бе наранила Стан. Затова реши да отиде в сервиза му по обяд и да го изненада, макар че тази сутрин той не повтори поканата си. Гуен започна да вади дрехи от гардероба. Все някога трябваше да се облече.