Белва Плейн
Кръстопътища (13)

Тринадесета глава

Гуен Райт беше дошла да пазарува в „Минали времена“ в деня на голямото тържество по случай рождения й ден! Джуъл не вярваше на очите си. Сякаш сънуваше един от онези кошмари, в които се въртеше в омагьосан кръг и катастрофата се повтаряше до безкрай. Единствената й утеха беше, че Гуен изглежда не по-малко изненадана и слисана, виждайки Джуъл.

— О, я виж ти… Джуъл! Не очаквах… тоест… не знаех… — заекна тя.

— Да, започнах работа тук, след като майка ти ме уволни — каза Джуъл.

Принцеса Гуен не знаеше какво да отговори и просто сведе поглед към земята.

„Точно на нея ли трябваше да налетя! — мислеше си Гуен. — Как е възможно да срещна тъкмо Джуъл Феърчайлд!“

Бяха изминали шест месеца от деня, в който Джуъл разтърси живота на Гуен като същинско синеоко земетресение. Още не можеше да се съвземе от шока. Отношенията й с Каси бяха обтегнати както никога преди. Налагаше се да приеме, че истинските й родители, които в представите й бяха красиви и благородни, всъщност са били двойка измамни прелюбодейци. И за капак на всичко, в магазина, в който никой от познатите й нямаше да помисли да стъпи по причини, които Гуен не желаеше да признае дори пред себе си, трябваше да види тъкмо Джуъл. Всичко това й приличаше на жестока шега.

„По-скоро ще позволя да ми извадят зъб без упойка, отколкото да й позволя да ми помогне!“, помисли си Гуен.

„Не мога да я обслужвам — каза си Джуъл в същото време. — По-добре да ме застрелят!“

Двете стояха една срещу друга и Джуъл беше сигурна, че усмивката на собственото й лице е също толкова изкуствена, колкото и тази на Гуен. Ясно беше, че нито една от двете не знае как да излезе от ситуацията. За техен късмет Патси се появи на вратата на склада точно в този момент. Тя позна Гуен от снимката във вестника и неимоверно развълнувана, започна да я обсипва с приветствия и поздравления, че е решила да посети магазина.

— И така, госпожице Райт, как мога да ви помогна? — каза тя.

Дори да бе забелязала облекчението, което Гуен и Джуъл изпитаха, Патси не се издаде с нищо.

Бялата дантелена рокля бе точно това, което Гуен търсеше, макар да не го знаеше, докато Патси Алън не й я показа. Гуен я беше премерила и сега се взираше в огледалото, сякаш се виждаше за първи път. Корсажът беше с квадратно деколте, което ограждаше като в рамка малкото й лице, а фината дантела падаше изящно до глезените й.

— Приличате на героиня от роман на Джейн Остин — рече Патси и от устните й се отрони щастлива въздишка. Права беше. Гуен изглеждаше перфектно, но от шията надолу.

— Косата ми… — изстена момичето.

— Вдигнете я на кок — нареди Патси. — Не трябва да е много старомоден, за да не изглежда сякаш отивате на маскен бал, но е добре да махнете косата от лицето си.

— Не знам как да го направя. Не ме бива в тези неща, а мисля, че е твърде късно за час при фризьора. Графикът му беше зает още отпреди седмици…

— Сигурна съм, че за вас биха намерили време…

— О, не бих могла да се натрапя… — промърмори Гуен тъжно.

„Тя иска да е красива тази вечер — мислеше си Джуъл. — Сигурно е заради мъж. За първи път забелязвам искрица живот в нея. А когато едно момиче се държи по този начин, очевидно е замесен мъж“.

Гуен изглеждаше така, сякаш ще се разплаче. Джуъл реши, че си го заслужава, но въпреки това почувства нещо като съжаление. Вълнуващо беше да се наблюдава как бялата дантелена рокля преобразява госпожица Райт. И трите жени бяха завладени от вечната женска фантазия за идеалната бална рокля, която преобразява Пепеляшка в принцеса, и щеше да е жалко, ако рошавата грива на Гуен развали прекрасната илюзия.

Какво пък! — помисли си Джуъл.

— Аз мога да ти оправя косата — предложи тя.

Гуен я изгледа ужасена.

— Не се притеснявайте. Джуъл е гениална в тези неща.

— Ако не се харесаш, винаги можеш да си пуснеш отново косата — добави Джуъл бързо. И преди Гуен да реагира, тя вече я настаняваше на един от високите столове пред щанда, а Патси се втурна към търговския център, за да купи фиби и лак за коса.

Джуъл работеше бързо и уверено. Може и да не беше чела романите на Джейн Остин, но знаеше почти всичко за прическата и грима. Пръстите й приглаждаха, усукваха и закрепяха с фиби къдравата грива на Гуен. Накрая тя отстъпи крачка назад, за да огледа творението си.

— Трябва ти бяла панделка — отсече Джуъл.

— Точно така — съгласи се Патси и изтича до работната стая, за да потърси нужната панделка.

Джуъл провря през къдриците на тила на Гуен една тънка копринена панделка и я завърза на малка фльонга зад едното й ухо. Едва след като Джуъл остана напълно доволна от крайния резултат, позволи на Гуен да застане отново пред огледалото.

— О! — възкликна Гуен.

— Идеално. — Патси я изучаваше критично. — Прическата и роклята са перфектни, а същевременно изглеждат небрежни. Всичко е заради панделката. Изглежда така, сякаш в последния момент си хванала косите си с нея.

„Аз го направих — помисли си Джуъл и я обзе приятно чувство. — Току-що направих услуга на принцеса Гуен и сега тя ми е длъжница. Ама че съм хитруша!“

„Тя ми направи услуга — мислеше си Гуен. — Точно така исках да изглеждам, а тя ми помогна“. Момичето откъсна поглед от образа си в огледалото и се извърна с лице към Джуъл и Патси.

— Не знам как да ви се отблагодаря.

„Мразя да се чувствам длъжник на някого. Особено на нея“.

Внезапно й хрумна идея, от която Каси щеше да побеснее, но това в момента не я притесняваше.

— Знам, че е твърде късно — каза тя, — но се надявам, че няма да ми откажете. Бихте ли желали да дойдете на партито ми тази вечер? — рече Гуен. Тя взе една от визитките, оставени върху щанда, и написа нещо на нея. — Покажете това на входа, за да знаят, че аз съм ви поканила.

Патси не спираше да благодари на Гуен.

„Не можа да понесе мисълта, че трябва да ми е благодарна! Иска да се реваншира, като ми подхвърля тази троха с поканата за помпозното й парти в последната минута. Обидно е и тя го знае“ — мислеше си Джуъл в същото време.

За миг се поколеба дали да не отхвърли поканата на Гуен и по този начин й попречи отново да вземе надмощие. Но това парти щеше да й даде шанс да влезе в магичната среда, в която можеше да срещне подходящия мъж и да промени живота си.

„Някога ще мога да отказвам на жени като Гуен Райт, но точно сега не мога да си го позволя“, каза си тя.

— Благодаря ти — отвърна Джуъл и взе обидната покана, написана от Гуен.

Навън вече се смрачаваше, когато Гуен се разположи в един люлеещ стол на предната веранда и зачака Стенли да се появи, за да включи фенерите. Тя беше измислила кратко извинение за това, че се намира навън. „Просто исках да подишам малко свеж въздух преди началото на кошмара“, щеше да каже Гуен. Искаше да му покаже, че не е като обикновените общителни момичета. В извинението й имаше известна истина, защото Гуен наистина не обичаше големите тържества и обикновено се измъкваше нанякъде преди началото, за да събере мислите си.

Пикапът на Стенли още не се виждаше на алеята. Къщата зад Гуен бе обляна в светлина, а наетите сервитьори и бармани се суетяха наоколо с последните приготовления. Уолтър проверяваше шампанското, а Каси вероятно преглеждаше за последен път списъка с гостите заедно с иконома. А виновницата за цялата тази суматоха седеше навън, облечена в бяла дантелена рокля, и се опитваше да се престори, че не я е купила заради мъж, с когото беше разговаряла само десет минути същия следобед. „Ти си глупачка, Гуен Райт“, говореше си тя. Но въпреки това за нищо на света нямаше да влезе вътре.

Две минути по-късно Гуен бе възнаградена със звука на чакъл, хрущящ под гумите на пикапа. Вратата на автомобила се отвори и Стенли излезе от него. Гуен можеше да го познае дори в сумрака. Той носеше нещо, което наподобяваше комплект с инструменти, но сигурно я забеляза, защото след секунда пусна това, което държеше, и се приближи към кея.

Стенли веднага разпозна жената, седнала на предната веранда. Тя беше облечена точно както си беше представял. Гуен трябваше да изглежда точно така, а той знаеше, че прическата и роклята, и тази безгрижна поза на момичето, седнало в люлеещия стол, бяха заради него. Сърцето му се преобърна. Тя беше толкова млада! Това не значеше, че не е изградена като личност, дори напротив. Стенли усещаше, че ако поиска нещо, Гуен може да прояви силна воля по онзи неин безмълвен начин. Освен това тя беше умна. Десет минути разговор с нея му бяха достатъчни, за да го разбере. И въпреки това, в начина, по който седеше там и го чакаше, имаше нещо толкова открито, уязвимо и неопитно!

Стенли не знаеше как да постъпи. Ако кажеше на Гуен, че изглежда прекрасно, по страните й пак можеше да избие онази очарователна огненочервена руменина, от която тя се срамуваше. Освен това момичето не беше красиво в класическия смисъл на думата. За него тя притежаваше нещо по-хубаво от обикновената красота. Гуен беше уникална. Тя приличаше на една от онези вази уникати, създадени от майсторите в стъклозавода. Стенли не знаеше как да изрази мислите си. Но момичето се беше постарало заради него и той трябваше да направи нещо.

Краткото извинение се изпари от главата на Гуен. Тя се приближи към перилата на верандата, когато Стенли тръгна към нея. Ако бяха актьори, можеха да изиграят сцената от „Ромео и Жулиета“.

— Времето се захлади, вече не е горещо като днес следобед — каза тя, понеже не се сещаше за друго в момента.

— Харесва ми роклята ти — изрече той почти едновременно с нея.

Двамата впериха поглед един в друг. „Не, не, чашите за шампанско трябва да се сложат на масите“ — долетя глас през отворения прозорец на къщата. „Кога ще се настанява оркестърът?“ — попита друг.

Това развали магията. Стенли се намръщи в тъмното.

— По-добре да отида да погледна фенерите — каза той и се накани да тръгне.

На Гуен й идваше да заплаче. Тя не знаеше какво бе очаквала от Стенли, но със сигурност беше нещо повече от репликата „Харесва ми роклята ти“. Не и след лудото препускане до „Минали времена“ и жеста на Джуъл Феърчайлд, след който се наложи Гуен да я покани на тържеството си! Въпреки това младият мъж си тръгваше. Внезапно той спря и се върна при нея.

— В Тайлър има малък киносалон, в който прожектират чуждестранни филми за изкуството със субтитри. Понечете от тях са много добри — каза Стенли.

— И аз гледах там един италиански филм — отвърна Гуен. — Искаш ли да отидем заедно? — попита тя, тъй като не успя да се сдържи.

Той се съгласи с усмивка и Гуен се зарадва, че се беше осмелила да попита.