Белва Плейн
Кръстопътища (37)

Тридесет и седма глава

Погребението на Джеф Хенри бе семпло. Изглежда, поне веднъж в живота си Джуъл бе решила да прояви сдържаност.

— Доволна съм заради Джеф — сподели Гуен със Стан. Съпругът й не отвърна нищо. — Мисля си колко много обичаше музиката и книгите, начина, по който говореше за история и философия. Той имаше блестящ ум. Трябва да признаеш, че беше и щедър. Виж какъв приют е основал за бездомните семейства. Осигурил го е за години напред.

— Добре е направил. Може би някои от хората, които са загубили домовете си заради рухването на „ДжефСан“, биха могли да живеят там. — Стан сви устни по добре познатия на Гуен начин.

— Мислиш ли, че ще успееш да му простиш някога? — попита тя.

Съпругът й отметна косата, паднала над очите му, и я изгледа втренчено.

— Ще се постарая. Но не обещавам.

Гуен си мислеше, че това е последният й разговор за Джеф Хенри. Един следобед обаче някой почука на вратата й. Тя отвори и видя Джуъл, застанала на прага. Изглеждаше променена и различна. Гривните от злато и диаманти бяха изчезнали, както и големите висящи обеци, които Каси намираше за вулгарни. Джуъл беше облечена с пола от туид и кашмирен пуловер. Лицето й също изглеждаше променено. Под очите й личаха тъмни кръгове от умора, а отстрани на устата й имаше едва забележими бръчици. Косата й си оставаше лъскава и с абаносов цвят, но тя я беше прибрала в кок отзад на тила, вместо да я остави да пада върху раменете.

— Може ли да вляза? — попита тя.

Гуен кимна мълчаливо и я въведе в хола.

— Исках да се сбогуваме — каза Джуъл. Както и при първата им среща с Гуен, отново тя бе подхванала разговора.

— Заминаваш ли?

— Напускам Райтстаун. Вече продадох къщата и се връщам у дома — там, където израснах. Две от сестрите ми все още живеят там. Съпругът на Пеги я напусна след раждането на третото им дете, затова ще купя къща, а тя и децата ще дойдат да живеят при мен.

— Това звучи много… — Гуен се опита да намери подходящата дума и най-накрая добави: — … практично.

— Вече няма да съм сама — отвърна Джуъл. — Онзи ден осъзнах, че така и не пуснах корени в Райтстаун. — После изведнъж се усмихна с нейната голяма, топла усмивка. — По дяволите, защо мислиш, че дойдох тук, за да се сбогувам с теб? Ти и Патси Алън сте единствените хора, които познавам добре. Толкова е жалко!

Гуен също се засмя. Джуъл внезапно доби предишното сериозно изражение.

— Мислиш ли, че го е направил нарочно, Гуен? — тихо попита тя. — Не спирам да си повтарям, че той не би го направил и това е било нещастен случай, но ти го познаваше по-добре от мен. И мисля…

— Не мисли за това! — прекъсна я Гуен. Заповедните нотки в гласа й изненадаха и двете. — Майка ми винаги казваше „не си търси белята“ и това ме вбесяваше. Сега знам, че понякога можем да направим само това. Просто живей живота си и не поглеждай назад.

Джуъл кимна и се обърна, за да си върви. После се спря.

— Завистта е ужасно чувство, нали?

— Да, така е — отвърна Гуен.

Джуъл тръгна и Гуен я изпрати до вратата.

— Ако вятърът те довее някога в моя край, ела да посетиш новия ми магазин — каза Джуъл. — Ще отварям клон на „Минали времена“.