Белва Плейн
Кръстопътища (31)

Тридесет и първа глава

Докато малкият самолет правеше кръгове над летището и се подготвяше за кацане, Джеф гледаше през люка града, който се разстилаше под него. Райтстаун бе неговият щастлив град, мястото, където се бяха случили толкова важни неща. Как и кога се беше обърнало всичко? Той извърна поглед към вътрешността на частния си самолет — трети подред, — но Джеф още помнеше покупката на първия си самолет. Мечтаеше да го купи, но не успяваше да преодолее напълно пуританското си минало. Джуъл го бе убедила да го направи. Сега Джеф не можеше да си представи, че може да му се наложи да пътува отново с обществен самолет.

Но кой знае, възможно бе да дойде и такъв ден. Можеше да стане и по-лошо. Той затвори очи и за пореден път се зачуди как бе стигнал дотук. Как компанията му, рожба на неговия ум, престана да бъде жив, разрастващ се бизнес с неограничен потенциал и се превърна в компания, която кървеше с червено мастило? Кое бе поставило началото? Дали бяха договорите от Буенос Айрес? Или енергийната криза в Калифорния? Може би беше новооткритият интернет, който поглъщаше началния капитал, без да връща и стотинка печалба. Каквото и да беше, вече нямаше значение: „ДжефСан“ беше задлъжняла с милиони долари. Счетоводната фирма от Ню Йорк бе направила всичко по силите си, за да прикрие загубите, но ако не се случеше чудо, въпрос на време беше всичко да се разчуе.

Затова Джеф бе подхванал рискована игра. Той продължаваше да изнася речи и да хвали загиващата си компания, докато същевременно източваше личните си акции от „ДжефСан“. Марк Ското и няколко други главни мениджъри тихомълком правеха същото. За всеки случай, Джеф съхраняваше възможно повече активи на името на Джуъл.

Джеф масажира главата си. Напоследък го мъчеше постоянно главоболие. Той дълго и мъчително бе размишлявал дали да прехвърли толкова много от активите си на Джуъл. За щастие тя бе твърде глупава и незаинтересована, за да разбере какво върши съпругът й. Но по някаква причина още не беше прехвърлил къщата на нейно име. Джеф не беше привързан към дома им и винаги бе мразил проклетото място. Но идеята да й прехвърли и покрива над главата си го караше да се чувства уязвим. Ако трябваше да бъде искрен, той наистина бе уязвим. По-уязвим не можеше и да бъде. По тази причина трябваше да прави това, което правеха уязвимите хора — да спаси каквото може. Той извади мобилния си телефон, обади се на адвоката си и му нареди да изготви документите за прехвърлянето.

След като бе решил да го направи, по-добре да стане колкото е възможно по-бързо. Болката в главата му пулсираше и ставаше нетърпима. Прехвърлянето на къщата на името на Джуъл щеше да го обвърже с нея за много по-дълъг период, отколкото му се искаше. От известно време беше сигурен, че иска да напусне съпругата си заради Гуен. Искаше Гуен така, както някога бе желал частния си самолет и ламборгинито, а също и Джуъл. Мечтаеше да е свободен за Гуен, за да я помоли и тя да напусне съпруга си. Но мечтата му беше мъртва. Тя принадлежеше на времето, когато все още имаше избор.

Очите му пареха и той ги затвори. Не искаше да направи Гуен своя любовница, но нямаше друг начин. Трябваше да я има, макар че не можеше да бъде свободен. Тя беше единствената светлина в живота му. Заради всичко, което той преживяваше, заслужаваше в живота си нещо хубаво и изпълнено с надежда.

Докато самолетът се приземяваше, някой позвъни на мобилния му телефон. Адвокатът му се нуждаеше от копие на нотариалния акт на къщата.

Джуъл прекара цяла сутрин, тренирайки в домашния си фитнес салон. Когато приключи, тя се запъти към банята, за да вземе душ и да се преоблече. Главният апартамент се намираше в противоположното крило на сградата и докато се движеше из коридорите, чуваше ехото от стъпките си.

В къщата нямаше никой друг, освен нея и прислугата. Представяла си бе дома си препълнен с гости, изразяващи възхищението си, преливащ от музика, глъчка и смях. Притихнала, къщата й се струваше почти зловеща. Нощем, когато Джеф го нямаше, а това се случваше почти всяка нощ напоследък, Джуъл лежеше в леглото си, заслушана в тишината, и мислеше за дома, в който бе израсла. В спомените й той вече не беше толкова отблъскващ, колкото й се струваше някога, дори шумът и суматохата в него сякаш имаха известно очарование. В дома им поне цареше оживление. Понякога всички се смееха, включително баща й. Джуъл отместваше възглавницата, осъзнавайки, че калъфката от фин плат е мокра от сълзите й.

Понякога имаше усещането, че ще умре от самота. Толкова се беше отчаяла, че се върна в „Минали времена“ уж да пазарува, но в действителност искаше да поседи в непроветрената, неотоплена задна стаичка с Патси Алън и да си поговори с нея.

Джуъл ускори крачка. В някои моменти й се струваше, че разстоянието от единия край на къщата до другия е огромно. Някога това й харесваше, но тя се бе променила. Много неща се бяха променили, откакто построи къщата.

Джеф трябваше да се прибере у дома тази сутрин. В не толкова далечното минало тя се втурваше към летището, за да го посрещне, а Джеф я очакваше с такова нетърпение, че не можеше да се изтръгне от прегръдките му. Имаше случаи, в които само тъмната стъклена преграда попречваше на шофьора на лимузината да се наслади на страхотно представление.

Но от доста време насам Джеф изглеждаше уморен и отегчен. Мислеше, че съпругата му е твърде глупава, за да го усети, но не беше така. Джуъл знаеше от години, че той се вижда и с други жени. Винаги съществуваше опасността да се влюби в някоя от тях, но се боеше, че това вече се е случило. Джуъл знаеше как се държи Джеф, когато е влюбен. Всички признаци бяха налице. Ако наистина бе увлечен по някоя жена, Джеф бе способен да захвърли всичко — като герой от глупавите опери, които обичаше толкова много. Съпругът й вероятно щеше да поиска развод.

Джуъл най-сетне стигна до спалнята. Тя смъкна спортния екип и се запъти към банята. Не искаше развод и щеше да се бори срещу него с всички средства. Макар че, ако трябваше да е искрена, не й харесваше чак толкова да бъде госпожа Хенри. Парите на съпруга й не можеха да й купят място сред жените със синя кръв, които оглавяваха благотворителните мероприятия в полза на музея, болницата и симфоничния оркестър. Те приемаха даренията й и дори я бяха поканили да стане член на ръководството, но Джуъл все не успяваше да се включи в разговорите им за книги и политика. Касандра Райт участваше в много от тези инициативи и открито показваше враждебното си отношение към нея. По тази причина жените, с които госпожа Хенри искаше да се сближи, никога не я канеха в домовете си и тя не ходеше на вечерите и партитата около басейна в приятелски кръг, на които семействата им се сближаваха.

Джуъл и Джеф членуваха в труднодостъпния кънтри клуб, но тя не играеше нито тенис, нито бридж, а Джеф използваше клуба само за провеждане на тържествата на „ДжефСан“, затова Джуъл не успя да завърже приятелства и по тази линия.

Съпругите на служителите, работещи на ръководни длъжности в „ДжефСан“, се държаха любезно, но дистанцирано с Джуъл и тя ги разбираше. Приятелството със съпругата на шефа беше сложно нещо. Какво щеше да стане, ако се скараха с нея?

Жените, които най-много допадаха на Джуъл, бяха секретарките в „ДжефСан“. Независимо от възрастта им, всички се държаха като истински „момичета“, напук на феминистките измишльотини за свободата на жените.

Розета, вярната секретарка на Джеф, и Барбара, която отговаряше на телефона в предния офис, бяха точно от този тип хора, които допадаха на Джуъл. Тя знаеше колко щяха да се радват, ако ги покани на обяд край басейна с коктейли маргарита и клюки, но Джуъл не можеше да си го позволи. Тя бе госпожа Хенри и не й подхождаше да се сприятелява със секретарки.

Джуъл влезе в душкабината, в която само парогенераторът струваше четири хиляди долара, и остави горещата вода да успокои мускулите й след изтощителната тренировка.

Щеше й се горещата вода да може да успокои и болката в душата й. Макар че не беше влюбена в съпруга си, болеше я от мисълта, че той вече не я иска. Чувстваше се наранена от това, че Джеф дори не правеше усилия да се преструва.

Беше оправила уютното си легло и копнееше да си легне в него. Проклета да е, ако остави някой да я изрита оттам!

Телефонът звънеше. В банята имаше допълнителен апарат. Тя се подсуши и вдигна слушалката. Обаждаше се Джеф.

— Следобед трябва да донесеш в офиса копие на нотариалния акт за къщата — кратко нареди той. — Влез в кабинета ми. Отвори най-долното чекмедже на бюрото вляво и…

— Защо ти е? — прекъсна го Джуъл. За миг усети, че изстива, въпреки парата под душа. Чудеше се какво е намислил Джеф. Дали това не беше телефонното обаждане, от което се ужасяваше? Наистина ли имаше друга жена, както тя подозираше?

— Трябва ми, Джуъл. Ще го намериш…

— Защо ти трябва нотариалният акт? — Гласът й прозвуча истерично заради паниката.

— О, за бога, мисля да прехвърля къщата на твое име! Ще ти обясня, като дойдеш тук. Сега ще ме изслушаш ли, за да ти обясня къде е нотариалният акт?

Джуъл го остави да говори. Не се беше чувствала толкова щастлива от месеци насам. Щом Джеф искаше да прехвърли къщата на нейно име, значи нещата между двама им не бяха толкова зле, колкото си мислеше тя. Щом Джеф се канеше да й прехвърли къщата, значи нямаше намерение да я напуска.

Гуен се опита да се концентрира върху кекса с червени боровинки, който се опитваше да прави, но той й се стори загубена кауза. Не успяваше да отмери точното количество хлебна сода и захар, защото й идваше да затанцува из апартамента от щастие.

След три дни щеше да представи книгата си. Събитието щеше да се състои в една книжарница в градчето Лангам, което се намираше на четиридесет и пет минути път северно от Райтстаун. Издателят й искаше да добие представа какво я очаква на презентационното турне на книгата, което започваше в края на месеца. Стан щеше да пътува с нея до Лангам за морална подкрепа. После двамата щяха да прекарат нощта в очарователно хотелче в града, „за да добавят малко романтика към нейния триумф“, както се беше изразил съпругът й.

Стан се вълнуваше не по-малко от нея. Той и Касандра сякаш се състезаваха за титлата „Най-горд от Гуен“. От момента, в който Стан беше потърсил помощ от майка й, тя бе променила отношението си към него.

— Стенли има добро сърце. И наистина е загрижен за теб — каза Касандра на Гуен. Тя не твърдеше, че е умен или компетентен, но и тези думи в нейната уста бяха голяма похвала.

Гуен вече смяташе, че нещата не могат да се наредят по-добре, когато Стан реши, че е време да си купят къща. Гуен се развълнува, но реши, че трябва да изясни нещо с него.

— Знаеш, че ще се радвам да се преместим. Но искам също да знаеш, че се промених. Сега знам, че мога да бъда щастлива на всяко място, стига да съм с подходящия човек — каза му тя.

— Някой определен човек ли имаш предвид? — попита Стан.

— Има един мъж… Малко е упорит, постоянно има нужда от подстригване и така и не се научи да си хвърля чорапите в коша за пране, но изпитвам слабост към него…

— Колко голяма е тази слабост? — прошепна Стан.

Гуен направи знак с глава към спалнята.

— С радост ще ти покажа, когато пожелаеш…

След това забравиха за всичко. На следващия ден Стан я помоли да си уреди среща с агент по недвижимите имоти и Гуен започна да търси къща.

За кой ли път разгръщаше рекламната брошура със снимки на къщата, която вече бе видяла и искаше да покаже на Стан. Гуен бе изключително доволна от себе си. Тя не се беше спряла на някоя стара фермерска къща на края на света, както вероятно Стан очакваше от нея. Вместо това тя бе намерила къща в едно добре уредено, старомодно предградие, наречено Бруксайд. То бе достатъчно отдалечено от града, за да има дървета и птички, и същевременно бе достатъчно близко и оживено, за да се хареса на Стан. Бруксайд бе прекрасен. Животът бе прекрасен.

— Аз съм Стан Жирар. Наистина трябва да говоря с Марк Ското — каза Стан на секретарката, която вдигна телефона в офиса на Ското. — Обаждам се за втори път.

— Знам това, господин Жирар — долетя високомерният отговор. — Но както ви казах, господин Ското цял следобед говори по телефона с Токио и не мога да го прекъсна.

— Добре, в паузата му предайте следното съобщение. Мисля, че разкрих нещо, което може да се окаже много сериозно. Има грешка в данните в бюлетина на „ДжефСан“, който трябва да публикуваме този месец. Обявените цифри за печалбите на две от електроцентралите ни няма как да са верни. Работя и с двете електроцентрали и съм сигурен в това. Не знам откъде идва грешката. Опитах се да проследя източника, но честно казано, стигнах до задънена улица.

— Ще предам съобщението ви на господин Ското — отвърна секретарката, която изглеждаше леко обезпокоена. — Сигурна съм, че той ще се свърже с вас възможно най-скоро.

Очевидно важната работа на Марк Ското все пак можеше да бъде прекъсната, защото пет минути по-късно позвъни на Стан.

— Благодаря, че ме информира за това, Стан — каза Ското, след като го изслуша. — Лично ще се заема с въпроса и ще те държа в течение. — Мъжът говореше равно и спокойно. Може би прекалено спокойно. По-късно Стан щеше да си спомни това.