Белва Плейн
Кръстопътища (35)

Тридесет и пета глава

Гуен не знаеше колко време е лежала на пода. Постепенно парещата болка утихна и тя успя да се изправи на крака и да затвори вратата. Внимателно опита да раздвижи пръстите си, защото беше чула, че ако може да го направи, това би означавало, че ръката й не е счупена. Опитът се оказа успешен, макар че й причини допълнителни страдания. Тя успя да раздвижи пръсти. Просто беше навехнала лошо ръката си. В стаята й имаше кофичка с лед и тя пъхна ръката си в нея. Държа я, докато се вкочани. Китката й отече, но болката се притъпи. Гуен носеше аспирин в чантата си и глътна две таблетки. Бавно и мъчително събра нещата си и ги сложи в куфара. За нищо на света нямаше да остане в тази стая през нощта.

Пътят лъкатушеше, а Джуъл караше с опасно висока скорост. Тя го осъзнаваше, но не я беше грижа за това. Искаше да избяга колкото е възможно по-далеч от Лангам и противната картина, в която съпругът й целуваше ръцете на Гуен. Гуен Жирар! Не, по дяволите, тя беше Гуен Райт! Няма значение, че се бе омъжила за загубеняк от работническата класа. Тя си оставаше разглезената дъщеря на Касандра Райт, която винаги получаваше всичко, което пожелае. Сега имаше и съпруга на Джуъл.

Завоят отпред бе остър и бетонният разделител по средата на пътя изскочи пред Джуъл сякаш от нищото. Тя рязко натисна спирачката и усети как колата поднася първо наляво, а после надясно. Задните гуми загубиха сцепление, колата се завъртя, а разделителят се приближи още повече. Джуъл изтръпна в очакване на удара. В последната секунда колата спря на сантиметри от преградата. Ако имаше още някой на пътя, ако колата бе отишла малко по-вдясно…

Разтреперана, Джуъл запали двигателя и подкара колата бавно и внимателно към следващия изход. Малко след това видя една денонощна закусвалня и паркира между два камиона. Тя остана в колата, разлюляна от напрежение, и осъзна, че се е разминала на косъм с катастрофата.

Можеше да загине! И за всичко бе виновна Гуен Райт. Невзрачната, скучна Гуен, която бе успяла да открадне съпруга на Джуъл! Сълзите рукнаха по страните й, тялото й се разтърси от ридания. Джуъл плака, докато от гърлото й започнаха да излизат само откъслечни хрипове. С треперещи ръце тя изрови мобилния си телефон от дамската чанта и набра номера на „Справки“ в Райтстаун.

Стан чакаше Гуен да се обади. Вече би трябвало да е приключила с презентацията и навярно бе в хотелската стая. Искаше да й каже колко съжалява, че не е там с нея. Гуен трябваше да знае, че копнее да я чуе. Тя винаги правеше първата стъпка към помирение, когато се караха. Съпругата му щеше да се обади. И тогава щеше да й каже, че може би е грешил по отношение на Джеф Хенри, макар и да не вярваше в това.

Но Гуен не се обаждаше. Той погледна часовника си. Щеше да й даде още пет минути, след това сам щеше да позвъни. Запъти се към кухнята, за да си налее вода, и телефонът иззвъня.

— Гуен! — радостно каза той по телефона. — Гуен, скъпа…

— Ако искаш да знаеш къде е скъпата ти жена, пробвай да я потърсиш в стаята на съпруга ми в „Лангам Ин“ — прошепна задъхан, смътно познат глас.

— Джуъл? Ти ли си?

— Да — извика Джуъл. — Той каза, че ще работи. Отидох там, за да го видя. Мислех, че нещата ще се оправят…

— Джуъл, къде си?

— Той прехвърли проклетата къща на мое име! — Думите й бяха сподавени от ридания. — Прехвърли по-голямата част от ценните си книжа на мое име. Един мъж не би го направил, ако се кани да си тръгне, или поне така си мислех.

— Не разбирам за какво говориш…

— За Джеф! — извика тя. — И за твоята идеална жена. Те бяха там заедно. Видях ги на паркинга на хотела. Двамата се качиха заедно в асансьора. Бог знае от колко време се срещат така…

— Джуъл, нещо не си разбрала. Гуен отиде в Лангам за представянето…

— Не ми пука защо е отишла там! Знаех, че той ще ме напусне заради друга жена. Но Гуен!… Щях да го понеса, ако беше която и да било друга жена, но не и тя! Можех да…

Стан я прекъсна:

— Трябва да затварям, Джуъл — каза той и затвори телефона.

Той закрачи из стаята, опитвайки да проясни съзнанието си. Джуъл беше наговорила абсурдни неща. До вчера планираха да отидат заедно в Лангам, така че не бе възможно съпругата му да си е уредила тайна среща с любовник, дори ако се допуснеше, че е способна на такова нещо. А той не го мислеше. Но Хенри бе друга работа. Той беше способен на всичко, включително да последва Гуен на презентацията и да се опита да я прелъсти, докато е сама и уязвима. А тя щеше да е много уязвима съвсем сама в онзи хотел в Лангам.

Той се втурна да вземе ключовете от бюфета. Откъм входната врата се чу звук, подобен на драскане. Сякаш някой се опитваше да отключи, после звънецът иззвъня. Той отвори вратата. Гуен стоеше на прага. Косата й беше подгизнала от дъжда, а лицето й изглеждаше изтощено и бледо. В лявата си ръка носеше куфара, а около китката на дясната й ръка беше увита дебела хавлия, от която се процеждаше вода.

— Ти беше прав — промълви тя. — Толкова съжалявам!

Стан я прегърна, но тя внезапно изохка: „Ръката ми!“. После Гуен се разплака.

Отне му известно време, докато научи цялата история от нея. После Гуен се опита да го убеди, че няма нужда да я води на лекар, защото само си е навехнала ръката. Той я смъмри нежно, че бе шофирала до дома, вместо да му се обади, за да отиде и да я прибере. Гуен му обясни, че е била толкова разстроена, че е предпочела да шофира с наранена китка, отколкото да остане в хотелската стая дори минута. При това дясната й китка беше наранена, а тя бе левичарка. Стан заплаши, че ще намери Джеф Хенри и ще го убие, а съпругата му го умоляваше да не се занимава с това, защото вината отчасти бе нейна. Той млъкна, защото му се стори, че Гуен ще заплаче отново, но си обеща, че много скоро ще се срещне с господин Хенри. После Стан я отведе в банята и остана на пост пред вратата, докато тя си вземаше горещ душ, подсуши я сам с най-голямата хавлия, която успя да намери, и я отнесе в леглото. Той лежа до нея и я слуша как му разказваше за представянето и хубавата част от вечерта, преди Джеф да се появи на паркинга пред библиотеката.

След известно време Гуен се унесе. Стенли я беше прегърнал внимателно, за да не нарани навехнатата китка, и заспа до нея облечен, тъй като не искаше да я буди.

По някое време през нощта Гуен се събуди от болка в китката и Стенли стана, за да й донесе аспирин, след което се съблече. Тъкмо се настаняваше до нея, когато се изправи рязко в леглото. Нещо важно бе изплувало от подсъзнанието му. Не му беше обърнал внимание, защото се бяха случили толкова други неща, но сега си го припомни. Беше нещо, което Джуъл му бе казала.

На следващата сутрин Стан се събуди преди Гуен и се обади по телефона на тъща си. Каси ставаше рано и затова отговори на второто позвъняване.

— Имам проблем и не знам към кого да се обърна — започна Стан. — Мисля, че в „ДжефСан“ става нещо. — Той разказа накратко на Каси за несъответстващите цифри, за начина, по който се бяха отнесли с него, след като бе съобщил откритието си, и за последния си разговор с Джеф Хенри, който го бе принудил да напусне.

— Струва ми се доста подозрително — замислено отвърна тя. — Но може да е било и неволна грешка.

— И аз си го помислих — призна Стан. — Но после чух, че Джеф Хенри прехвърля всичките си ценни книжа на името на съпругата си.

От другата страна на линията последва дълго мълчание, после той чу Касандра да поема дълбоко дъх.

— По-добре е да не казваш нищо повече, докато не проверя нещата — каза тя. — Ще те осведомя какво съм открила.

— Ще чакам да ми се обадиш.

— Стан?

— Да.

— Притежаваш ли някакви акции на „ДжефСан“?

— Не. Така и не купих, когато имах тази възможност.

— Слава богу!

Сгромолясването на корпорация „ДжефСан“ дойде като гръм от ясно небе. Малцина можеха да проумеят какво се бе случило в лъскавите офиси от хром и стъкло в Тексас, Ню Йорк и Райтстаун. Ако имаше повече време, спасението за компанията можеше да дойде от Токио, Лондон или Дубай и никой никога нямаше да разбере за станалото. Но времето беше изтекло, късметът бе изневерил на „ДжефСан“ и скоро вълните, предизвикани от това сътресение се разпростряха в бизнес средите.

Учените глави от Уолстрийт съобщиха, че всичко е започнало от малко затънтено градче в Нова Англия. Касандра Райт — дискретният, но влиятелен изпълнителен директор на стъклозавода „Райт“, по някакъв начин бе надушила нещо гнило в „ДжефСан“ и беше алармирала Томи Рубин — борсов анализатор и водещ на популярно радиопредаване за финансовите пазари. Томи се беше по-разровил тук и там и три седмици по-късно бе започнал да съветва слушателите си да се отърват от акциите на „ДжефСан“. Малко след това пясъчната кула, която представляваше „ДжефСан“, рухна, а останалото, както се казва, е история.

Учители в Джорджия и държавни служители в Калифорния внезапно разбраха, че не могат и да помислят за пенсиониране, защото пенсионните им фондове, инвестирани в акции на „ДжефСан“, сега струваха жълти стотинки. Пенсионерите, които се бяха доверили на обещанията на компанията, бяха лишени от финансова независимост на преклонна възраст и се налагаше да живеят от милостта на децата си. Родителите, които бяха повярвали, че парите, спестени за колежа на децата им, са на сигурно място във великата компания на Джеф Хенри, сега нямаха и стотинка, която да предложат на завършилите гимназисти. Повечето бивши колеги на Стан в „ДжефСан“ се бяха възползвали от шанса да закупят акции и сега бяха разорени. Джефри Хенри се беше превърнал в един от най-мразените хора в Америка. Последваха неизбежните разследвания. „Наеми си най-добрия адвокат, защото ще имаш нужда от него“. Това беше съветът на директора на счетоводната фирма от Ню Йорк към Джеф. Но той му го бе дал преди неговият собствен адвокат да го убеди да съдейства на властите при разследването на Джефри Хенри. Марк Ското вече се беше съгласил на сделка.

В голямата си, подобна на мавзолей къща Джуъл изпадна в паника. Някога си мислеше, че най-лошото, което може да й се случи, е любовна връзка между съпруга й и Гуен. Тя го беше обвинила и той бе отрекъл толкова яростно, че тя наистина му повярва. Джуъл си отдъхна, след като се увери, че най-големият й страх се бе оказал напразен. Животът не можеше вече да я изненада. Поне така си мислеше. Сега се оказваше, че е грешила.

— Какво искаш да кажеш? Какви ги говориш, по дяволите? В затвора ли ще те вкарат? — крещеше тя на съпруга си.

Той бе свалил сакото си и облян в пот, се беше отпуснал на стола, който се намираше най-близко до вратата на подобния на пещера хол.

Джеф потърка челото си, сякаш го измъчваше главоболие.

— Мисля, че ти го обясних няколко пъти. Какво повече искаш да ти кажа, за бога? Все още не са ме вкарали в затвора. Успокой се!

— Не разбирам какво става!

— Престани да викаш. Естествено, че не разбираш. Ти нямаш никаква представа от закони. Не знаеш нищо за парите. Знаеш само как да ги харчиш.

Той седеше с протегнати крака и разтриваше с една ръка челото си, а с другата ровеше в купата с ядки на масата до стола му. Ядките издаваха отвратителен звук, когато ги хрускаше. Джуъл се взираше в него упорито, сякаш се опитваше да си спомни лицето и името на някой непознат. Вратовръзката му бе разхлабена и гърдите му се повдигаха неравномерно.

— Щях да се справя — продължи той. — Щях да твърдя, че не съм знаел нищо. Че съм се стремял да направя компанията известна и не съм обръщал внимание на ежедневните операции. Не съм знаел за офшорните сметки… Невинен съм. — Той замълча. — Но тя разбра. Онази кучка Касандра Райт разбра, че прехвърлям ценните си книжа на твое име и всичко се започна с това…

В този момент Джуъл си припомни как седеше в колата си, след като едва не бе излетяла от пътя, защото бе видяла съпруга си да целува ръцете на Гуен. Спомни си яростта, която я заливаше. Сети се как искаше да накара привилегированата, глезена и нищо незаслужаваща Гуен да си плати веднъж завинаги. Заслепена от ревност и без да се замисли за последствията, Джуъл се беше обадила на Стан Жирар, за да му каже, че съпругата му не е по-добра от майка си, която е била уличница. Тогава му беше казала и това, че съпругът й току-що е прехвърлил къщата на нейно име.

Джуъл огледа стаята, после обърна глава към високия прозорец, който ограждаше в рамка къс пусто небе. Гледката внезапно й се стори ужасяваща.

Тя се обърна към Джеф.

— Защо не ми каза по-рано? Защо не сподели с мен какво става? Ако знаех, че е толкова зле и е свързано със съдилища и затвори… Защо не ми каза, по дяволите? — попита тя с нисък одрезгавял глас.

— По същата логика можеш да попиташ някой тибетец защо не общува с българи. Защото не говорят един и същи език, ето затова!

Джуъл се почувства странно откъсната. Съзнанието й прескачаше от една мисъл на друга: завесите в стаята й напомняха погребална агенция. Какво ли си мислеше Джеф в този момент? Чертите на лицето му, строгите очертания на устата и начинът, по който наблюдаваше преценяващо събеседника си, оставаха непроменени. И въпреки това сега той беше друг човек. Джеф беше разорен и щеше да влезе в затвора. Но това, което доминираше в съзнанието й над всичко друго, бе мисълта, че тя беше допринесла за неговия крах. Джуъл знаеше, че тази мисъл ще я измъчва вечно. Тя осъзнаваше, че вината не е изцяло нейна, но в един кратък миг на яростна ревност тя беше отприщила процеса, навлякъл на съпруга й обвинения, които не можеше да опровергае. Бе станало за част от секундата! Сега не й оставаше нищо друго, освен безсмислен и плашещ безпорядък от думи за загуби на тримесечие, пенсионни сметки, загубени работни места, милиони долари, адвокати и още адвокати. Това бяха все неща, които не разбираше и за които не знаеше нищо. Някъде сред мътилката от вина и страх, изпълнила главата й, тя таеше дребно и необяснимо зрънце на удивление и съжаление към Джеф, който някога я бе обичал толкова много.