Белва Плейн
Кръстопътища (5)

Пета глава

Гуен беше чела някъде, че в първите пет години от живота си човек се формира като личност, и беше убедена, че е така. На тази възраст в човешката душа оставаха белези, които не заздравяваха никога. Детето изграждаше представа за себе си, която запазваше през целия си живот. Дълбоко в себе си Гуен таеше комплекси и несигурност. Щеше й се да мисли, че никой няма вина за това, но не беше така.

Макар да нямаше спомени от най-ранната си детска възраст, тя съзнаваше, че всичко бе започнало още тогава. От първия миг, в който бе доловила посланието, че „нещо не й достига“. Сигурна бе, че майка й, която бе най-важната личност в живота й, сама беше стигнала до този извод. Гуен не помнеше как е стигнала до това заключение, макар да бе размишлявала по въпроса надълго и широко. Може би се дължеше на факта, че Касандра не полагаше ежедневни грижи за дъщеря си като останалите майки. Но тя не приличаше на другите жени и човек трудно можеше да си представи как сменя пелени или поднася лъжичка след лъжичка с бебешка каша към някоя малка, упорито стисната бебешка устичка. Освен това майка й работеше дълги часове в стъклозавода, където имаше тежки задължения и отговорности. Никой не очакваше от нея да се грижи за незначителните дреболии около отглеждането на едно дете. Гуен бе проумяла това от ранна възраст и проявяваше разбиране.

Тя осъзнаваше, че майка й не обича да изразява обичта си открито. Не очакваше от Касандра да я прегръща силно, да я обсипва с целувки и да реди нежни думи. Госпожа Райт бе възпитана в сдържаност и дъщеря й го разбираше.

И въпреки това, по необясним начин Гуен усещаше, че е разочарование за майка си. Не проумяваше защо между тях съществува невидима преграда — тънка като копринен воал. Преградата не беше там постоянно, но когато се спуснеше, Касандра се отдръпваше от нея й я подаваше на Сара — гувернантката, която бе заменила детегледачката на Гуен. После Сара я отвеждаше, а Гуен оставаше с горчивото усещане, че отново е била отблъсната.

Касандра никога не се държеше жестоко с дъщеря си. Тя рядко избухваше, държеше се мило и справедливо, винаги проявяваше щедрост. Но едно дете можеше да усети кога е извор на радост, а Гуен знаеше, че в определени моменти не е така, и се питаше какво не е наред с нея.

Гуен знаеше, че е осиновена. Касандра й го бе казала, докато беше малка.

— Ти беше прекалено мъничка, за да разбереш какво значи това — каза й майка й, когато Гуен навърши седем години и двете разговаряха по въпроса. — Може би щеше да е по-добре да изчакам, но твърде много хора знаеха за това. А ти вече си наясно, че всички обичат да клюкарстват за нас… за семейство Райт. Не исках да го научиш от друг, а от самата мен. — Касандра замълча. — Разбира се, аз знам, че си много интелигентна. Сигурна съм, че ако имаше въпроси, щеше да ми ги зададеш.

„Но аз наистина имам въпроси — мислеше си Гуен. — Искам да питам за много неща, но никога не съм усещала, че мога да го направя“. Тогава, в името на надеждата, която умира последна, тя зададе най-важния си въпрос:

— Защо избра точно мен? — Затаила надежда, тя зачака майка й да отвърне: „Защото те обикнах от мига, в който те съзрях“ или може би „Защото не можех да си представя живота без теб“.

— По време на първия си брак исках да имам деца — каза Касандра. Гуен не знаеше дали си въобразява, но й се стори, че майка й прекалено внимателно подбира думите си. — А след като той… моят съпруг… почина, аз те видях и това ми се стори чудесна възможност…

Момичето разбра, че не си въобразява. Майка й, която винаги знаеше какво иска да каже и бе толкова сигурна в себе си, сега говореше неуверено. В този момент надеждата й умря.

— Но се оказва, че не е било чудесна възможност — бавно проговори Гуен. — Направила си грешка.

— Не е така, Гуен! — отвърна майка й смаяна.

— Мислила си, че искаш дете, но в действителност не си искала. Няма нищо, майко. Всеки допуска грешки… — Гуен се опитваше да звучи като зряло, интелигентно седемгодишно момиче, но при последните думи гласът й секна.

— Не беше така… Това… — За секунди Гуен си помисли, че майка й ще довърши изречението, но сама провали тази възможност, като избухна в ридания.

Сдържаността на Касандра се изпари, тя коленичи и погледна дъщеря си в очите.

— Гуен, никога не съм съжалявала за избора си! — изрече тя. После добави нещо, върху което дъщеря й размишляваше години след това. — Без значение как започна всичко, аз се радвам, че те осинових. Никога не го забравяй.

Гуен се хвана, че отново погледна лицето си в огледалото, и се засмя. „На какво се надяваш? Същата си. Не си се превърнала в екзотично цвете“, самоиронично си каза тя. Въпреки това внимателно разгледа отражението си, семплото облекло, липсата на грим и косата, прибрана назад с шнола. Нищо не ти липсва. Порасни и повярвай в това. Макар умът й да нашепваше тези мъдри слова, сърцето й отказваше да повярва.

Гуен си даваше сметка, че не всички трудности, с които се сблъсква, се дължат на странните промени в настроението на майка й. Известно й беше, че съществува сблъсък между различните натури, и от ранна възраст беше наясно, че притежава доста своеобразен характер. Обикновени преживявания можеха да отприщят в нея мисли и фантазии, които рядко хрумват на децата. Такъв момент беше случката с „лицето на прозореца“.

Гуен беше видяла отражението си в стъклото на прозореца и бе забелязала, че когато се измести по определен начин, отражението изчезва напълно, а когато помръдне отново, то се появява пак, но разкривено. Този факт бе породил в нея леко обезпокоителни мисли. Тя реши да ги сподели с гувернантката Сара.

— Как мога да разбера дали съм истинска? — попита тя жената. — Как да съм сигурна, че наистина съм тук?

— Ама че глупави въпроси! Ти си едно истинско малко момиченце и се намираш точно тук. Къде другаде би могла да бъдеш? Изяж си обяда.

— Ами ако ние всички сме просто част от фантазиите на някое същество, което е по-голямо и по-силно от всички ни… като Бог? — настоя Гуен. — Какво ще стане, ако един ден съществото реши да спре да ни фантазира и ние всички изчезнем?

След тези нейни думи гувернантката се впусна в назидателна тирада за Библията и за това, че добрите момиченца не бива да говорят такива неща. По-късно Гуен чу как жената разказва на готвачката за случилото се. „Тя е странна птица“, бе заключила Сара. По гласа й момичето бе разбрало, че за нея това не бе особено привлекателна черта на характера.

За жалост проявите на чудатост на Гуен не спряха дотук. Тя мина през период, в който бе обсебена от думите.

— Защо казваме, че това е чиния? — питаше детето. — Защо не го наричаме спанак? Или питка?

— Защото се казва чиния — отвърна гувернантката.

— Ами ако името е объркано? В другите страни го наричат по друг начин.

— Е, ние се намираме в добрите стари Съединени американски щати. Затова не е необходимо да си мъчиш главицата с това как го наричат чужденците.

— Ами ако те са прави, а ние не сме? А ако всички грешим? Ами ако думите не означават нищо? Ако нищо не означава каквото си мислим?

„Странна птица — говореше Сара на готвачката. — Просто странна“.

Гуен спря да задава въпросите си на гувернантката. Те обаче не спираха да изникват в главата й. Въпреки усилията й да ги задържи за себе си, момичето имаше нужда да говори за това.

Когато в нея се зароди поредната странна идея, тя реши да я сподели в училище, където се предполагаше, че децата получават отговори, или поне така казваха.

Гуен внимателно обмисли изказването си, защото не искаше учителката, госпожица Спенсър, да я помисли за „странна птица“. Тя изчака, докато у дома изхвърлиха в коша за отпадъци празна кутия от масло „Ленд-о-Лейкс“, взе оттам съкровището си и го кри до понеделник, когато го занесе в училище. В понеделник децата показваха предмети и говореха за тях. Когато дойде нейният ред, тя вдигна кутията, така че целият клас да я вижда.

— На тази кутия има рисунка на момиче — започна Гуен. На децата може би им се видя смешен сериозният тон, с който говореше за някаква стара кутия от масло, защото започнаха да хихикат. В нормални условия това би било достатъчно да накара Гуен да си седне обратно на мястото, но необходимостта да получи отговор я накара да продължи. — Момичето държи кутия от масло, върху която има нарисувано друго момиче, държащо кутия от масло — продължи тя смело.

— Да, напълно си права, Гуен. Това е много интересно. Благодаря ти, че го сподели с нас — рече госпожица Спенсър. — И така, някой друг има ли нещо, за което…

— Но кога спира това? — прекъсна я Гуен. — Цяла вечност ли продължава така?

— Кое да продължава? — попита госпожица Спенсър, която изглеждаше също толкова смутена, колкото и гувернантката Сара.

— Това с кутията! — извика Гуен. Останалите деца вече се смееха неудържимо. — Кутията и момичето върху нея. Вечно ли продължават да се редуват кутии и момичета, които ги държат? Какво означава вечно? И има ли по-голяма кутия, която не мога да видя, с по-голямо момиче, което я държи… — За свой ужас, тя избухна в плач.

Гуен дочу как госпожица Спенсър я нарече „невротичка“ пред медицинската сестра, след като я заведе в медицинския кабинет, където я оставиха да полежи.

— Детето очевидно има сериозни проблеми.

— Ще поискате ли среща с родителите й?

— Ти би ли имала смелостта да кажеш на Касандра Райт, че дъщеря й е емоционално лабилна? Аз дори не бих намекнала за това.

Така към нейната чудатост се прибави нов елемент, който изигра роля при формирането на характера на Гуен в детските й години. Тя беше една от семейство Райт, което притежаваше стъклозавода „Райт“ и живееше в околностите на Райтстаун. Понятието „живот под лупа“ беше подходящо описание за нейния живот. Дори актьори и политици, които сами се стремяха към популярност, не живееха под постоянния надзор, на който бяха подложени Гуен и майка й в техния малък свят. Някое обикновено момиченце можеше да си позволи да бъде „странна птица“, но за Гуен Райт това беше немислимо. Предполагаше се, че тя не таи странни мисли и не се поддава на дребнавите емоции, които измъчват хората извън нейното обкръжение.

Когато ведрата, сияеща Джуъл Феърчайлд бе пристигнала в дома им, Гуен не биваше да се чувства потисната и несигурна заради това, че момичето е толкова красиво. Госпожица Райт не трябваше да завижда на тази млада жена за топлата й непринудена усмивка, която подсказваше, че Джуъл се сприятелява с всички, докато на Гуен й отнемаше месеци и дори години, за да реши да се довери на някого.

Достатъчно! — нареди един глас в главата на Гуен. — Ако продължаваш така, ще се потопиш в онова жалко униние, от което не можеш да се измъкнеш с дни. Излез на чист въздух! Избягай от самата себе си.

Момичето излезе от стаята си и бързо закрачи по дългия коридор, който водеше към широкото вито стълбище. Миси и Ханк я посрещнаха възторжено в подножието на стълбите. Тя ги пусна навън, а после ги върна в кухнята, за да ги нахрани. Двете кучета облизаха ДО дъно купичките си и след това, разпознали облеклото й за разходки, се опитваха да я последват през задната врата. Гуен обаче ги задържа в къщата.

— Не и този път, бебчетата ми — рече им тя. — Стига, Ханк, не ме гледай така! С радост бих те взела с мен, но отивам горе на хълма, а ти помниш какво направи последния път, когато дойде с мен. Няма да ти позволя да притесняваш малките ми приятелчета.

Тя обърна гръб на кучетата, които продължаваха да лаят умолително зад нея, и излезе.