Белва Плейн
Кръстопътища (29)

Двадесет и девета глава

Музеят на стъклото „Райт“ бе спечелил няколко награди за архитектура през шестдесетте години, когато бе построен. Сградата имаше уникален дизайн. Музеят приличаше на бежов куб, излят от бетон, с огромни прозорци, които създаваха усещане за простор и безплътност, напълно подходящо за изложените в него крехки произведения на майсторите стъклари.

Самата колекция датираше от края на двадесетте години. Всички експонати идваха от стъкларското ателие на „Райт“, в което умели майстори от целия свят създаваха единствени по рода си статуетки, скулптури, вази, супници, купи, чаши, абажури, полилеи, стенни свещници и други художествени произведения.

Гуен не беше ходила в музея от години, макар да обичаше да го прави като дете. Тя беше застанала в атриума под огромния покривен прозорец и се заричаше, че ще се върне тук съвсем скоро. В този момент Джеф се зададе насреща й със светнало лице.

— Искам да ти покажа нещо — каза той развълнувано. — Мисля, че ти споменах за студента на баща ми, който е уредник в този музей. Казва се Едуард Лорънс. — Джеф направи пауза. — Той работи тук от времето, когато баща ти е управлявал стъклозавода.

Гуен осъзна след секунди какво й казваше Джеф. Той знаеше, че Брадфорд Грийли е неин баща!

— Кой ти каза… — започна тя, но спря. — Джуъл — добави тя.

Джеф кимна.

— Да, но сега това не е важно. — Гуен се канеше да възрази, но той продължи: — Спомних си, че веднъж чух Едуард да говори за колекция статуетки, които били създадени от майсторите в стъкларското ателие по поръчение на баща ти. Той ги нарекъл „Колекцията от Ню Орлиънс“.

Гуен не вярваше, че косите й могат да настръхнат, но усети точно това.

— О! — прошепна тя.

— Брадфорд е починал, преди да се разпореди какво да се направи с тези фигурки. А Касандра не е… — Той млъкна плахо.

— Майка ми не е искала да има нищо общо с тях — довърши Гуен вместо него.

Джеф кимна.

— Били са опаковани и прибрани. Но преди няколко дена се обадих на Едуард и го попитах дали мога да ги разгледам. Искаш ли да ги видиш?

— Да — отвърна Гуен отмаляла.

— Намират се в склада.

Гуен последва Джеф през служебния вход. После се запозна с Едуард Лорънс, който ги поведе към втория етаж на склада. В средата на просторното помещение имаше маса, разположена точно под един от покривните прозорци, така че върху нея се изливаха потоци слънчева светлина.

— Ето я, госпожо Жирар! — рече Едуард. — Аранжирах колекцията така, както би изглеждала, изложена в музея. Джефри вече я видя. — Той отстъпи назад, за да позволи на Гуен да я види.

Гуен ахна от удоволствие. Пред погледа й се разкри миниатюрна горска сцена. Дърветата бяха направени от истински клонки, изрязани така, че да подхождат на размерите на миниатюрата, но всички животинки бяха направени от стъкло с много любов и старание. Две миещи мечки тършуваха за храна под зоркия поглед на една жаба, катерички с мустачки от стъклени нишки хапваха жълъди, а две малки бурундучета пълнеха бузките си с храна. Един заек гледаше нагоре към клоните на дърво, отрупано с пойни птици. Всяко перце бе изваяно до най-малката подробност. Слънчевата светлина от покривния прозорец танцуваше върху малките създания и те проблясваха в синьо, розово и тъмночервено.

— О! — възкликна Гуен. — Толкова е красиво!

— Да — каза нежно Едуард. — Работя в музея повече от тридесет години и смятам тази серия за едно от най-ценните му притежания. Надявах се… — Той погледна Гуен, която въпреки всичко си оставаше дъщеря на Касандра, и замълча.

— На мен също ми се иска да ги изложат — добави тя. — Благодаря ви, че ми позволихте да ги видя. Благодаря и на теб — рече тя, обръщайки се към Джеф.

— Няма защо — отвърна той нежно.

Двамата напуснаха склада и се върнаха отново в музея с високите тавани и бляскавите експонати.

— Исках да видиш, че не е бил чак толкова лош — каза й Джеф.

— Имаш предвид Брадфорд.

— Когато Джуъл ми каза, че си негова дъщеря, и ми разкри истината за рождената ти майка, аз си представих какво мислиш за него.

— Честно казано, наложих си да не мисля много за него. Майка ми не желаеше да обсъждаме тази тема по очевидни причини. Но ми се искаше… Винаги съм искала да мисля добро и за двамата си родители.

— Естествено. Всички деца го искат — отговори Джеф. Той стоеше и се взираше в нея. В другия край на музея група ученици се бяха скупчили около учителката си.

— Не пипай онази ваза, Джош! — проехтя притесненият глас на жената. — Луси, дръпни се от витрината.

— Наистина не знам как да ти благодаря — промълви Гуен.

Джеф остана неподвижен, сякаш водеше вътрешна борба. Гуен внезапно се сети за думите на Каси. „Не ми харесва начинът, по който той те гледа“, бе казала майка й. Гуен осъзна, че Джеф се кани да каже или направи нещо, което би сложило край на приятелството им завинаги, а тя не искаше това да се случи.

— Трябва да се връщам у дома — каза тя. — Налага се да напазарувам и да приготвя вечеря за Стан — добави Гуен.

Той излезе от вцепенението си.

— А мен ме чакат куп документи в офиса. — Двамата стигнаха заедно до входа на музея. Джеф не й предложи да я откара обратно до дома й и тя се качи на автобуса.

„Глупак!“ — проклинаше се мислено Джеф в ламборгинито, което се включи в обедния трафик. Беше шофирал сам до музея, вместо да използва лимузината си, защото имаше намерение да предложи на Гуен да я закара обратно до дома й. А междувременно можеше да се опита да промени техния така наречен флирт в нещо по-различно. Джеф видя лицето й, когато съзря колекцията от фигурки на животни, поръчани от баща й. Той си беше припомнил разказите й за онова местенце на хълма зад къщата на семейство Райт, където беше седяла, наблюдавайки катеричките и бурундуците. Джеф разбра, че му е благодарна, и реши, че това е подходящият момент.

Но после не успя да направи нищо. Въпреки че Гуен бе зряла жена, която бе изпитала и болка, и удоволствие, той знаеше, че в известен смисъл тя все още не познава добре себе си. А Джеф не искаше да се възползва от това. „Твърде далече отиваш. Това е последното, от което се нуждаеш“, каза си той. А може би искаше точно това? Не, не още. Не и докато нещата в „ДжефСан“ бяха толкова несигурни.

Джеф се намръщи, смени скоростите и колата замърка равномерно сред уличното движение. Той най-сетне призна пред себе си, че бизнесът му преживява труден момент. Отнасяше се за временен проблем с паричния поток и новите му счетоводители вече предприемаха действия, за да го отстранят, но въпреки това моментът не беше подходящ да влошава отношенията си с Джуъл или със съпруга на Гуен. Стан Жирар се бе оказал много по-обигран и умен, отколкото Джеф бе очаквал. Съпругът на Гуен бе отказал да приеме акции на „ДжефСан“ в замяна на земята и сградата и бе настоял да му платят в брой. Той не беше отстъпил от позицията си, което беше явна обида. Ако не беше съпруг на Гуен, Джеф щеше да развали сделката само за да му даде урок. Но Стан беше женен за Гуен и тя все още го обичаше. Джеф беше сигурен, че може да промени чувствата й. Но това нямаше да стане толкова бързо, колкото бе смятал преди. Стан Жирар бе повече от достоен съперник.

Затова трябва да се погрижиш първо за бизнеса си, Джеф. А после опитай късмета си с Гуен. Оправиш ли веднъж бъркотията, тя ще бъде твоята награда.

Гуен не спомена на Стан за посещението в музея и изненадата, която Джеф й бе поднесъл. След няколко седмици съпругът й, който досега сам си беше началник, трябваше да започне работа при Джеф. Тя не искаше отношенията между тях да тръгнат зле още от самото начало. В това, което беше направил Джеф, нямаше нищо лошо, но Стан можеше да го сметне за странно. Точно сега това не биваше да се случва.

През нощта, лежейки в леглото до Стан, заслушана в дишането му, тя се върна мислено към малката омагьосана гора, родена от фантазията на Брадфорд Грийли, чиито гени Гуен носеше. „Кой от двамата ми родители е обичал гората и горските животни като мен? — питаше се тя. — Дали е бил баща ми? Може би е поръчал тези фигурки за себе си? А може да е била майка ми. Може би и тя като мен е стояла с часове неподвижно, за да ги наблюдава? От малкото, което съм чувала за Брадфорд, не мисля, че той е бил странната птица. Може би е поръчал фигурките за нея, защото я е обичал много. Толкова важна ли е била за него? Никога няма да узная, но ми се иска да си мисля, че го е направил заради нея. Ще ми се да мисля, че са се обичали много“.

— За каквото и да мислиш, мила, може да почака до утре — промърмори до нея Стан, без да отваря очи. Дори почти заспал, Стан усещаше кога Гуен е будна. Тя се притисна плътно до него, за да усети топлината му.

„Иска ми се да мисля, че мама е имала това, което имам аз. Искам да мисля, че баща ми я е обичал толкова, колкото ме обича Стан“.

На следващата сутрин, след като отвори очи, Гуен влезе в стаята за гости и отвори лаптопа, който Стан й беше подарил. Тя извади един жълт бележник и няколко молива и ги нареди близо до компютъра, за да може да записва идеите, които й хрумват. Неясно откъде знаеше, че ще й потрябват. Просто го усещаше. Тя чу, че Стан се движи в кухнята, прави си кафе и се приготвя, но не отиде при него.

Накрая, след като подреди всичко, както искаше, тя седна пред компютъра. Гуен затвори очи и мислено се върна назад към нейния пън на хълма. После отвори очи и написа: Всички в гората смятаха катеричката Аби за „странна птица“.

Когато думите се появиха на екрана, един глас зад нея каза нежно:

— Най-накрая се реши. — Тя се обърна и видя Стан, който приведен четеше от екрана. — Нарекла си я Аби — добави той. После нейният сдържан съпруг, който никога не разкриваше емоциите си, се наведе и я целуна с усмивка и сълзи в очите.