Людмил Стоянов
Мехмед Синап (9) (Историята на един бунт)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020 г.)
Корекция, форматиране и разпознаване
Regi (2020 г.)

Издание:

Автор: Людмил Стоянов

Заглавие: Мехмед Синап

Издание: четвърто

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1979

Тип: повест

Националност: българска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Николай Павлов

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Елисавета Зорова

Художник: Петър Рашков; Кънчо Кънев

Коректор: Маргарита Бешкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1701

История

  1. — Добавяне

Девета глава
Първият щурм

На Машергидик е шумно като на сбор. Хора се събират, все въоръжени, всеки с по няколко мулета или коне. От цялата Чеч и от по-далеко рупци и смолени, християни и османлии идат на зова на Синапа, оставили гладни жени и деца, все бабайковци и батювци, на обещанието му да им намери жито и хляб.

Дойде и Синап. Беше замислен: веждите му свити, устата — сключена. Нямаше божем вече какво да мисли, лицето му беше бледно, погледът му — тежък. Беше облечен в сърмен клашник, с пушка през рамо, с тънка чалма и в гайтанлии чешири. В този каяфет той наистина имаше вид на главатар, на човек, предопределен да влезе в бой и да победи. Стоеше на коня строен и строг, с поглед в белите пътища, които се спущаха надолу към полето. Из тях ще тръгне и той с хората си… Влезе с коня между хората, разви байрака и каза с висок глас:

— На този керван, аз съм керванбашията! Комуто трябват жито и брашно, да върви след мен!

Синята му долама се развяваше върху белия клашник като крилата на птица, готова да хвръкне. Той беше цял вълнение, порив, решение…

— Едно искам от вас, братя ахрене — прибави той, като изгледа дружески всички и вдигна широко ръка. — Отиваме на опасна работа, дето всеки трябва да покаже всичкото си юначество. Всички мене ще слушат, аз съм ви войвода. Който го е страх или се смята некадърен или слаб, нека се върне навреме.

Множеството, което все още не знаеше къде ще върви и какво ще прави, извика:

— Да живееш, Синап!

Синап тръгна напред с коня, като даде байрака на друг момък. Той се зарадва и ухили до уши.

— Как се казваш? — попита го Синап.

— Мустан — отвърна момъкът.

— Мустан Байрактар, хубаво ти името. Ще държиш байрака все напред, всички да го виждат. Байракът ни е водачът, без него сме като без ръце.

Привечер дружината стигна Соуджак, отдето се откриваше цялото Румелийско поле. Синап раздели дружината на пет чети по сто души и като посочи далечните равнини на Румелия, каза:

— Ето ги чифлиците, ето ги царските хамбари. Царят е зает с мурабе, затова и хората му са забравили службата си, гледат само кефа, търбуха и кесията си. Какво да ви кажа още? Жито има, наспорил го аллах. Има да натоварите всички коне и мулета, да стигне за цяла зима. И знайте, който се върне с празно муле, ще го обеся с главата надолу!

Синап даде още някои наставления и по различни пътеки, невидими като сенки, хората почнаха да се спущат към полето. Четите взеха различни посоки, движеха се в нощта като по работа, както се заминава на гурбет или на панаир. Синап ги довери на верни хора и тия хора знаеха какво трябваше да правят.

Спуснаха се като мътни порои и заляха полето. Никой не очакваше тоя пристъп, не беше се чувала такава дързост в земята на султаните. Как? Раята да дигне оръжие, да бастисва кули и чифлици, да пали и напада, да убива, да граби, това беше страшно, нечувано… Щом е стигнало дотам, значи край на всичко…

Синап водеше своята чета през реки и урви, през глухи полета, потънали в лятна омара, когато от вършитбата и праха по пътищата звездите бледнеят и месечината затъва в сива мъгла като удавница… Дигнаха се пожари, горяха чифлици… Писък и плач разкъсаха нощта, смесени с кучешки вой, с викове на хора, изплашени, потънали вдън нощта, без надежда за спасение. Там, дето се противяха, гърмяха пушки, водеше се бой, чеченците нападаха с рев и отблъсваха врага. Разбиваха врати, кепенци, хамбарите разтваряха пълни пазви, житото се разливаше като злато, товареше се на коне и мулета, за да нахрани гладните, да спаси умиращите.

Пламна Румелийското равно поле, нощта почервеня като в ранни зори.

Идваха пратеници от Топал Салих, от Дертли Мехмед да обадят на войводата за сполуката — че всичко се изпълни така, както той беше казал.

Само четите от Хаджиелес и Станимака се бавеха. Синап потегли нататък, през Воден и Куклен, в нощта, озарена от червената завеса на пожарите и пробудена от воя на псетата и от ехото на пушките.

 

 

Високи бейски кули — Синап ги видя отдалеч. Видя и хората си, залегнали в нивите, край реката и градините. Трябваше да се бърза, за да се вземе балканът, тъй че зората да ги настигне по високите пътеки към Машергидик.

Синап изпрати хората от своята чета отвъд реката, да нападнат в гърба чифлика, и сам удари отпред. Хората му налитаха, прехвърлиха моста на малката река и бавно, стъпка по стъпка, навлизаха в двора. В конюшнята пръхтяха конете, уплашени от пукота и виковете. Отвързаха ги и ги оседлаха, после дадоха огъня на сградата — да виждат в тъмното къде отиват и какво правят.

Синап препускаше коня и даваше команди. Куршумите пищяха край него и в огненото зарево на нощта, цял червен, той приличаше на оня млад юнак в приказките, който избавил хубавицата от ръцете на змея.

От сарая се чуваха писък и вой. Пищяха жените в харема на бея, виеха едрите овчарски кучета, вързани в двора.

Доведоха вързан читак, нисък, набит, с дълги мустаци и черни въртящи се очи, разтреперан като лист. Синап го погледна без злоба и каза:

— Де са хамбарите? Де е житото на бея?

Зъбите на пленника тракаха, той не можеше да отвори уста, само махна с ръка и посочи в дъното на чифлика. Две дълги дъсчени огради се жълтееха в червеникавия отблясък на пожара.

Нощта напредваше и Синап реши, че трябва да свърши час по-скоро с упорития противник, за да догони другите ахренски чети.

Изведнъж в черния мрак пламнаха бейските сараи — бели, закътани между високи чинари, зловещи в заревото на огъня.

Отделни викове пронизваха тревожната тишина, глух човешки рев, приличен на предсмъртна агония, от който замръзваше кръвта.

Доведоха и бея. Едър, масивен, угоен — още сънлив и объркан, едва успял да се облече в тревогата, с чепкен върху ризата, с едва опасани широки шалвари, с недоувита чалма и къси еминии на краката, с корем, който се друсаше пред него като бъчва, — той гледаше плахо, стиснал зъби, с оскърбено достойнство пред тия презрени хайти, които отнемаха неговото неприкосновено благо.

Синап изгледа с бърз поглед човека в корема, защото коремът най-силно го караше да го отмине погнусен, но онзи вдигна ръка със заплаха и кресна:

— Куче!

После, като погледна димящата и пламнала нощ, заскимтя с отчаяние!

— Вай алла… Вай алла…

— Куче ли! — спря се Синап и очите му пламнаха. — Куче, а? А знаеш ли ти свиньо, че мога да те обеся на първото дърво? Кой си ти!

— Аз? Аз ли? — каза беят, като приближаваше с петльовска напереност.

— Кой, кажи да чуем!

— Не си ли чувал за Караман бей? Всичко, което виждаш наоколо — села, ниви, ливади — всичко е мое.

— Твое, мое — все едно — прекъсна го Синап и махна с ръка. — Ще дойде ден да се види кое е твое, кое е чуждо. Какви са ти хората? Рая или правоверни?

— И наши, и гяури — отвърна беят троснато. — Какво ти влиза в работа?

— Работа ми е. Питам, за да знам какво да мисля за тебе, макар че ти си като другите изедници, които аллах е наспорил в нашата царщина…

Чифликът гореше като огромна факла и беят чупеше ръце и се гърчеше, като че го стягаха невидими въжета.

— Алла! Алла! Жените ми! Конете ми! Трийсет жени! Петдесет коня! Алла…

Синап отвърна очи, за да не гледа жалкия великан, който изведнъж се свлече на земята и запълзя пред краката му.

— Ти си силният, кажи, какво искаш?

Лицето му взе робски, унизен вид. Гневът му минутно се стопи. Синап отстъпи крачка назад, не се учуди, а само сви устни презрително и каза:

— Не ни трябват жените ти. Дръж ги за себе си. Конете, виж, друга работа. Те ще ни трябват. Ние сме дошли за друго. Дирим жито за гладната Чеч. Ако дойдехме да ти искаме с пари, нямаше да дадеш. Затова го вземаме силом. Кажи на хората си — той посочи с ръка към дворищата, отдето се чуваха гърмежи, — кажи им да не стрелят, да отворят хамбарите. Ще натоварим и ще си вървим. Стани, стига си хленчил!

Беят бързо се вдигна, като отупваше коленете си.

— И това ли е всичко? Такава ли била работата! Гледай! Гледай!

И той сложи две шепи на уста и викна:

— Хей, Юсеин, Мустафа, Али Чауш… Чувате ли?

Отдалече се обадиха гласове:

— Евет, беим! Чуваме!

— Като чувате, знайте, теслим ставаме. Да се отворят хамбарите, да вземат, каквото ще вземат!

Пушките престанаха. Изведнъж стана тихо, само псетата лаяха ожесточено. Беят престана да трепери, после изгърмя назидателно:

— Тъй кажи бе, чоджум! На гладни хора кой няма да помогне?

— Казваш го сега, бей ефенди. Както виждаш, ние не искаме друго, освен жито. Ти имаш толкова жито, че можеш да изхраниш цяла казарма. Бълха те ухапала! А ние ще спасим жени и деца от гладна смърт.

С тия думи Синап се сбогува с богатия турчин, който чакаше спокойно да отмине дружината, а когато отмина и сетният нападател, замахна с камшика и започна да шиба слугите, задето не са запазили имота и спокойствието му.

Полунощ беше превалила. Петлите се обаждаха един след друг и оборът догаряше в гъстата тъмнина.

Отърваха се хайтите! Държавата ще плати загубите.

 

 

Призори Мехмед Синап и хората му поеха планинските теснини. Натоварените бейски коне бавно пристъпваха под тежките торби с жито. Те не бяха свикнали с планински път, както ниските дръгливи мулета. Хората подсвиркваха с уста, някой запя високо песен.

Синап гледаше отдалеч горящите чифлици и сърцето му се напълваше с радост. Мярна му се Мустан Байрактар.

— Слушай, Мустан — каза той. — Ти би ли се?

— Не, войводо, държах байрака, както ти ми каза. Как да се бия?

— Добре си сторил. Твоите мулета са натоварени, а и байракът се вее. Хайде сега, карай напред.

Натоварени с пълни вретища жито, чеченци се връщаха в своите орлови гнезда. На седмата вечер трябваше да се съберат отново на върха Соуджак.

Цялата Чеч и земите около нея чакаха с трепет връщането на ахренете.

От високите завои на пътя Синап оглеждаше дългия керван и си казваше, че воят на кучетата в гладната Чеч скоро ще се превърне във весел лай. Полето се изгуби, напред се разкриваха къдрави поляни с избуяли пролетни цветя. Тук, високо в планините, пролетта настъпваше късно. Стърчаха високи борови гори, проточени по планинските гребени и отсечени в синьото небе в зелено тържествено спокойствие.

Провикваха се весели гласове:

— Чакайте, хей!

Керванът се разкъса.

— Чакаме, чакаме! Сядаме на пладнина.

Ниските жилави мулета вървяха кротко и послушно. Високите охранени коне се бунтуваха — тоя планински свят им изглеждаше необикновен, чужд.

Пладнуваха и пак продължиха.

Вечерта ги завари далеч от царски очи, дълбоко в дебрите на непроходимите гори.

Съмна се. Керванът се откри в дрезгавината на утрото, претоварен с жито. Имаше и друга плячка — оръжие, пушки и пищови.

Синап беше доволен. Тръгнаха към селата си. Дето минаха, оставяха товари жито на християни и османлии. Та и не бяха чужди едни на други — говореха един език, разбираха се.

Ето ги познатите места. Самите очертания на хълмовете, клисурите, дори видът на дърветата и шумът на реката им бяха близки, записани в душите им от детски години.

Ще се засмеят детските очи. Ще падне от лицата на майките жълтата сянка на грижата.

Какво посрещане! Като на сватба, със зурли и тъпани, с песни и китки.

— Аферим, Синап!

— Да живееш, войводо, че ни нахрани и армаган ни донесе!

Като разнесена от вятъра, новината за хляба нахлу във всички дворища, колиби, къшли, воденици, мандри. Гладният народ се стичаше на пътя, да посрещне тия, които му носеха спасение. Та то не било тъй мъчно! Земята ражда за всички — защо едни гладуват, а други преяждат? Защо житото лежи затворено в хамбарите? И най-пълни са хамбарите на ония, които най-малко работят. Синап пришпорваше коня и сякаш отново виждаше дима, пожарите в полето, чуваше воя на изплашените псета.

Правеха му път, гледаха го с дълбок, благодарен поглед. Момци и деца викаха като луди, бутаха се да излязат напред.

Възседнал черния бейски ат, Синап вървеше между множеството, затворен в себе си, мълчалив, равнодушен към възторжените викове. От ума му не излизаше един образ, досаден и натраплив като гладна оса. Кара Ибрахим, чепеларският мухтарин, го гледаше с криво око заради дъщерята на Метекса… Какво ще стори Кара Ибрахим, като се научи за неговите поразии? Кара Ибрахим беше царски човек, управител на нахията, и не беше никак безразлично какво мисли той и какво смята да прави.

Събитията учат хората и Синап бързо разбра, че хорото, което беше повел, няма скоро да свърши и че, ще не ще, той ще трябва да го води. След Богородица той извърши второ нападение и се върна пак с много жито и друга плячка. Пари не вземаше, нито даваше. Гладната Чеч се възрадва. Засмяха се първо децата — техните бабайковци и батювци наистина им донесоха хляб. Но… нали ще му искат сметка ония силните, големците, бейове и паши, везири и мухтари? Нали щяха да му кажат: как ти, кучи сине, газиш законите на царщината, ти ли се намери умният да знаеш кое трябва и кое не трябва? Или няма хора в тая земя, които да промишляват за богати и сиромаси? На кол, на кол размирникът, бесило за бунтовника!