Людмил Стоянов
Мехмед Синап (20) (Историята на един бунт)

Двадесета глава
Султанът се забавлява

В Топ Капу сарай е тихо и безлюдно. Дебелите крепостни стени около двореца, блъскани от водите на Босфора, са плесенясали и влажни. Горе по кулите крачат равнодушно часовои. В лятната жега всичко се е скрило на сянка. Безбройните покои на двореца са така прикрити един в друг, сплетени и огънати, с толкова врати и вратички, прозорци и прозорчета, стълби и стълбички, че непосветеният би се изгубил като дете в гората.

Във вътрешната градина до главния фонтан седи млад мъж в пурпурно свилено джубе, с грамаден тюрбан на главата, над челото с рубинов полумесец, с червен копринен пояс, бели чорапи и скъпи еминии… Това е султан Селим, победител на Австрия и приятел на Англия. На кръста му в копринения пояс е втъкнат крив ятаган със златна дръжка, обсипана с рубини.

Той държи в ръката си дълъг чибук от слонова кост. В единия край на чибука е прикрепена игла губерка, която той специално е поискал.

Падишахът се чуди… Каква ли е тая божа твар с твърда къщичка на гърба, която той досега не е виждал? До самата ограда на фонтана се е свила тъмнокафява костенурка, изплашена от присъствието на човека, затворена в своята крепост.

Падишахът седи и чака. Щом животното се подаде изпод щита, той я бодва с иглата в главата и радостно възклицава:

— Вай!

Животното съска, губи от болки самообладание и неволно тръгва уплашено. Краката му се подават… великият самодържец ги бодва с иглата:

— Вай!

Играта продължава… Вече втори път двамата белобради сановници правят опит да го приближат, но той им прави знак с ръка, без да се обърне и да погледне, да дойдат по-после, защото е зает. Най-сетне животното е омаломощено, не мърда. Султанът изважда иглата от чибука и я хвърля във водата, след което сяда в мекия диван… Плясва леко с ръце. Донасят му друг пълен чибук, той запушва.

Сега старите белобради сановници могат да дойдат.

Той ги приема според церемониала. Какво има да кажат? Дали нещо важно се е случило в царството му? Той особено държи за положението на войската. Войската в една държава е всичко — сам той е готов да спи на гола слама, но войската му да е добре.

Всички са съгласни. Клатят побелели бради, че наистина войската е най-важното нещо в държавата. Че кой ще гони хаирсъзите, пантите, ще осигури спокойствието на почтените хора?

Везирът — най-младият между сановниците — разказва надълго и нашироко колко е спокойно в царството на падишаха — Аллах да му дари дни колкото морския пясък! — и как всички народи — милети — възнасят горещи молитви към всевишния за мъдростта и справедливостта му… Всички сановници се покланят доземи при тия думи, зер името на падишаха е свещено, при произнасянето му всички са длъжни да сведат смирено глави…

Момчето, приучено да взима сериозна мина, гледа тъпо пред себе си, оглежда своите хора с тънка усмивка в ъгъла на устата си и не слуша какво му говорят. Но това не значи, че сановниците не трябва да му кажат всичко, което знаят, напротив, в огромната империя, простряна от Виена до Индия и Афганистан, до Испания и Мароко, са станали събития, които милостивият падишах трябва да знае…

Разнородни са грижите на падишаха. Много фермани подписва той върху различните области на управлението. Един въпрос спира вниманието му:

— Мехмед Синап… Мехмед Синап… Но нима е жив още разбойникът! Нали всички тия царски душмани се подчиниха?

— Ония… другите… — продума везирът — да, те служат вярно на падишаха. Но този — не, той се крие в горите, напада селата и чифлиците, върши зулуми.

Мисълта, че Мехмед Синап е жив и върши зулуми, пробужда изведнъж интереса на младия султан.

— Чудно — клати той глава на една, после на друга страна, — чудно… Ще се мери с падишаха? Къде ще иде, луда, глупава глава? И какво иска?

Везирът се колебае.

— Какво иска… За себе си нищо не иска… Граби жито за гладната Чеч…

— А, виж ти колко се закахърил… Като че падишахът няма грижа за всичките си благовъзпитани поданици… Виж го ти — Мехмед Синап, герой… — И момчето свирва с уста и щраква с пръсти, за да покаже презрението си.

Церемонията е към своя край. Падишахът не може да се освободи от мисълта, че още има хора, които бунтуват народа. Те трябва да получат заслужено наказание. Ето и този Синап…