Людмил Стоянов
Мехмед Синап (12) (Историята на един бунт)

Дванадесета глава
Мишките кроят, котката разваля

Едно бързо известие на Кара Ибрахим до Метекса Марчовски и Дели Софта накара и двамата векили да изтръпнат. Никога нахийският началник не бе ги викал тъй настоятелно и сърдито „по много важна работа“.

Когато двамата съветници отидоха в конака, Кара Ибрахим не стана, не направи темане, а само загледа втренчено и сърдито Метекса и каза строго:

— Вие, раята, сте калпав милет. Ние се мъчим да ви угаждаме и да ви браним, пък вие мислите душманлък на царя и османлиите. Ала дошло е време да се разправим с вас. Ще се поборим, пък каквото аллах реши.

Той седеше с подвити крака на дивана, опрян на меки, везани със сърма възглавници, с дълга чибучка в ръка и чакаше отговора на векилина. Очите му изхвърляха искри. Зеленото му восъчно лице под пъстрата чалма със сбръчкано чело и стиснати челюсти стоеше неподвижно, някак уплашено, но сдържано, строго.

— Падишахът мисли за вас ден и нощ, а вие гроб му копаете — додаде той, като свали единия си крак и изтърси лулата си. Дошло е време да си видим сметките, да видим кой кум, кой сват.

Тия думи смутиха Метекса, който наведе глава и нищо не каза. Замълча и Кара Ибрахим. След няколко минути мълчание Дели Софта направи темане и каза натъртено на кара Ибрахим:

— Ибрахим ага, сарошин ли си станал или си полудял? Защо се заканваш и плашиш Метекса? Казвай по-скоро какво е станало и какво трябва да правим?

Кара Ибрахим се огледа и след като се извини пред Метекса, допълни, че всеки намира, каквото търси, и че който е виновен, ще си намери наказанието.

— Но какво има? — питаше нетърпеливо Дели Софта.

Кара Ибрахим извади от пояса сгънато на четири писмо, разтвори го и каза:

— Днес получих тая царска бюрултия за делата на разбойниците, които, както чувах и по-рано, нападали чифлиците край Марица. Как вие да не ми кажете, че в моята нахия имало такъв калпав милет?

Гласът му трепереше. Той не можеше да повярва, че върху стройната сграда на царщината може да се появи и най-малката пукнатина и че спокойствието му, което той смяташе несмутимо, спокойствието му на царски чиновник, можеше да бъде разколебано от дръзки разбойници, и то от неговата нахия. Какво ще каже за него вали паша?

— Вие, като верни чада на падишаха трябваше да ми обадите за тия хаирсъзи, да им одера кожата.

— Евет, ефендим, заслужава да се хванат и на кол да се побият — потвърди решително Дели Софта.

Метекса и Дели Софта знаеха за подвизите на Синапа от последните две години, но се показаха учудени и дори ядосани. Кара Ибрахим като човек на властта беше в правото си да беснее, но нито Дели Софта, ахренин помак, нито Метекса, българин рая, можеха да имат неговото усърдие, още повече че в четите на Синапа участвуваха еднакво и помаци и раи.

— Ето — каза в заключение Кара Ибрахим — какво пише в писмото на пашата.

Явява се за сведение и ръководство на всички ви — се казваше там, — че съгласно с височайшето ираде, издадено по въпроса за унищожението на шайката горски разбойници, на всекиго от вас се налага свещен дълг да вземе всички предпазителни мерки за самозащита.

Ръцете на Кара Ибрахим трепереха от вълнение, когато зачете думите на фермана: „Според писмените рапорти, току-що представени в императорския ми диван…“. Това бяха самите слова на падишаха, заместник на пророка и баща на правоверните, които звучаха в ушите му като тръбни звуци.

Той чувствуваше угризение на съвестта, че е излязъл глупав, та с нехайството си е отворил работа на падишаха. Сякаш чуваше сърдития глас на вали паша, който, дигнал наргилето срещу него, ще вика, и то с пълно право: „Ти, кучи сине, как можа да отвориш вратите на размирието и да огорчиш оня, който ти е дал хляб? Не си ли и ти един от царските душмани, който копае гроб на царщината?“.

Той трепна, като да се запази от удар, после наведе спокойно очи и се загледа в писмото.

Посланието беше дълго и лошо написано. Кара Ибрахим четеше с половин уста по-маловажните места и натъртваше повече на фактите.

В това време… когато разбойниците били разпокъсани… известни части от тях тръгнали по посока на София. Водителите им — Синап и Дертли Мехмед — били заобиколени и притеснявани от царската войска… идещата от Пирдоп и Златица… която им нанасяла постоянни поражения и ги преследвала непрекъснато.

— Синап! — поглади брадата си Кара Ибрахим. — Какво ще кажеш, Дели Софта?

— Какво да кажа, ефендим? Явно е, че злото не е само до нашата нахия, а се шири из цялата царщина.

— То, че е така, така е — съгласи се с готовност Кара Ибрахим. — Но на, виж главните подбудители — Синап, Дертли Мехмед, — единия от Чеч, другия от Доспат.

Дели Софта виждаше, че работата наистина не е проста и обикновена, затова вече не гледаше тъй дръзко Кара Ибрахима.

— Гледай ти, каква била работата! Та това е бунт вече, истински бунт! Да не вярва човек!

При тия думи ръката на Кара Ибрахим отпусна писмото.

Той хвърли през решетките на прозореца поглед към отсрещните върхове, обрасли с борови младоци, и в душата му прехвръкнаха тъмни мисли. Той се мъчеше да отпъди спомените си за времето, когато като помощник на Кара Феиз беше се срещал с царската войска. Защото искрено вярваше, че това не е било, че то е сън, а това, което пишеше в писмото, е жива истина, очевидна и безспорна, която заплашваше и самия него. Пусна кълбо дим и взе писмото:

При това съобщава се на всички — казваше се по-нататък в посланието, — че ако в някоя от вашите кази биха се явили разбойнически чети, за да искат от населението припаси, храни и джепане, трябва да се групирате в едно с цялото население, без разлика на народност и вяра, и успешно да им попречите и ги избиете окончателно.

Мъчно можеше да се види нещо положително в цялото това султанско бълнуване, от което се разбираше, ту че разбойниците са унищожени, ту отново се апелираше към населението да се организира за борба с опасността.

Че славата на Синап беше отишла тъй далеч, до стъпалата на великия диван, не можеше да не учуди тримата верни слуги на падишаха. Довчерашният овчар, който Метекса биеше с бич за зулуми и дребни кражби, днес беше враг на султана. И тоя Дертли Мехмед, тоя говедарски син!

Кара Ибрахим прочете два пъти онова място, дето се съобщаваше за подвизите на двамата разбойници:

Разбойнишките орди под началството на Синапа и Дертли Мехмед бидоха обградени и нападнати в областта на Пирдопско и Златишко. От последните получени известия се установява фактът, че при това сражение повечето от въстаниците разбойници, били избити и окончателно победени, а останалите заедно с главатарите си били избягали по направление към тия места, дето сега между тях и войските ни се водят ожесточени сражения.

По-нататък заместникът на пророка се оплакваше, че тия „грубияни, надарени по природа с груб и жесток характер за убийства, кражби и вълнения“, намерили възможност да дигнат позорна размирица именно в момента, когато правителството е всецяло заето с издирване на средства за организацията на сухопътните военни сили на империята, „за да отблъсне с достойнство неприятелските военни действия, насочени срещу дин-исляма и държавата ни…“.

— Ох! Не мога повече — спря да чете Кара Ибрахим. — Сърцето ме присвива.

Падишахът — аллах да продължи дните му! — беше за него нещо като съдба, слънце, което огрява навред и дава живот на хората, върти колелото на света. Той не беше обикновен човек, който яде и пие, изпълнява всички естествени нужди като всеки чобанин.

Кара Ибрахим се хвана за страната и погледна молитвено към тавана. После каза съкрушено:

— Аллах да продължи дните на падишаха, да очисти от лицето на земята тая мръсна напаст, това петно на дин-исляма!

Дели Софта, който не очакваше от падишаха никакви преки облаги и който в дългия си живот беше изпратил на оня свят няколко султани, всички свършили с кучешка смърт — убити, отровени или хвърлени в Босфора, — виждаше в царското послание само безсилния хленч на слабо дете, което търси нянката на майка си. Той каза:

— Прощавай, Ибрахим ага, но тук аз не виждам здрав мисъл. Ту излиза, че разбойниците са унищожени, ту пък се казва, че се увеличават. Кое да вярва човек?

Дели Софта изрече тия думи с твърде съкрушен тон, с което искаше да каже, че напълно споделя чувствата на Кара Ибрахим, но че известно недоумение се налага все пак…

— Гледай, гледай — каза Дели Софта. — Да не повярва човек!

— Господ да ги убие! — можа да каже Метекса Марчовски, а Кара Ибрахим направи кисело лице и прибави спокойно и твърдо:

— Да се помолим за падишаха…

После, като взе молитвена поза, довърши четенето:

О, Аллах! Очисти страната от гнусните дела на разбойниците, от беззаконията и насилията им! Презри, стъпчи с меча на газите жителите на въстаналите и разбунтувани села!

Най-сетне ферманът завършваше с ясна и категорична заповед към великия везир — „моя верен и любезен висок сановник“ — да вземе бързи мерки срещу вилнеещото в държавата зло, за да се повърнат в страната редът и спокойствието и да се очисти буйният поток на тия дивашки орди — за благото на империята и мохамеданството и в интереса на дин-исляма.

Кара Ибрахим замълча и с фалшива тържественост добави след това:

— Кой да знае, че ние горим от четири страни, когато сме си пиели спокойно кафето и сме си приказвали зеде приказки! А както чувам, бунтуването не престава, а все повече расте!

— Какви времена настанаха! — добави съкрушено Дели Софта, като изтри потта от лицето си, а Метекса Марчовски направи многозначителен жест с ръка, който значеше: „Остави се“.

 

 

… И тъй, тоя Синап, тая луда глава, който беше се бил с царската войска около Пирдоп и Златица — той е вече тук, свършил си е работата и сега може да краде жени…

Метекса не можеше да се начуди на изобретателността на бунтовниците, които се промъкваха навсякъде като дяволи. Та нали непристъпната Чеч им беше добро скривалище, отдето нищо не можеше да ги отбие. Той каза:

— Пустата Чеч, мъчно се бастисва, а то бихме ги изловили като мишки.

— На нас лежи най-голямата грижа — допълни Дели Софта, — защото ние сме най-близо до леговището на вълците. Но какво можем да сторим ние без оръжие и хора? Ти, Ибрахим ага, си човек, запознат с военно изкуство, на тебе се пада честта да унищожиш това осино гнездо, да получиш награда от падишаха.

Кара Ибрахим не се възгордя от тия думи. Той се хвана за мустака, сви вежди и извика, почти изохка:

— Празни думи говориш, Дели Софта. Мога ли аз, обикновен чаушин, да спася царщината от толкова голямо зло, когато самата царска войска е немощна да се справи с него?

Все пак той цял кипеше от злоба и ревност да се справи жестоко с бунтовниците, затова добави, като се обърна към Метекса:

— Ти, Метекса, само мълчиш? Ти си човек умен и паметлив, кажи, какво да правим?

Метекса сметна, че тъкмо сега е моментът да съобщи неприятната новина, затова, като въздъхна и изтри отново потта от лицето си, каза с въздишка:

— Кахър имам на душата си, Ибрахим ага, та повече за него мисля, отколкото за царската неволя. Слушам за Синапа, че се е явил там и там, а не знаят, че бунтовникът е тук и че нощес е бил в наше село.

— Как!? — почти извика Кара Ибрахим.

— Да, бил е, Ибрахим ага, бил е — от болест да не се дигне девет години — и у дома е влязъл… да краде.

— Да краде? Какво да краде?

— Дъщеря ми Гюла. Нали беше аргатин у дома… видял я и я харесал. И нощеска я откраднал. Ето кахъра ми, Ибрахим ага, и ти ще признаеш, че той не е малък…

Кара Ибрахим погали късата си рядка брада, вече започнала да порусява, и каза с крайно мек тон, за да не се издаде пред Дели Софта.

— Горкото дете. Ще загине при разбойника младо и зелено.

Дели Софта също се учуди:

— Гледай, гледай… А сега какво ще правиш, Метекса?

Метекса Марчовски се изкашля леко и върху жълтото му лице се кръстосаха безброй бръчки.

— Още като го изпъдих, той се закани, че ще вземе, или главата ми, или Гюла. Сега значи главата ми е спасена, ако е рекъл господ.

Кара Ибрахим не каза нито дума повече. Той сключи вежди и се загледа в една точка. Не обичаше да издава чувствата си, но от израза на лицето му можеше да се види, че Синап спечели в негово лице неукротим и неумолим враг.

— Каквото и да става, Метекса — каза той в заключение, — ние трябва да бъдем нащрек. Разбойниците още не са се явили къде нас, но щом се явят, ще постъпим според царското ираде. Сега трябва да си приготвим хората — стотина-двеста души сербез момчета, които да са винаги готови да се впуснат в бой, когато потрябва.

На вид той беше спокоен, съсредоточен. Но в очите му пламтяха странни искри, както от кремък, когато се удари о стомана. Невидим вихър разбърка всичките му мисли, които се снишиха до земята като трева, превита от вятъра.

Вече забравил за разбойниците, той каза на Метекса:

— Пък ти, Метекса, не се плаши. Хора сме, бях каздисал, та затова ти казах някои чурук лакърдии. Сега прощавайте и оставайте със здраве!

Той направи темане и се отправи в покоите си. Метекса се върна вкъщи намръщен, сърдит. Известията за Синапа го ядосаха и страшно учудиха. Той го мразеше като ахренин и като човек, който беше откраднал дъщеря му, а сега излизаше, че той е сложил главата си в торбата и че с него заедно можеше да отиде и щерка му.

— Отде се намери, поганецът му с поганец — процеди той през зъби. — То аслъ царщина в тая управия няма, ами да загива по-скоро…

Спомни си Чона, своята покойна бабичка, колко беше скътано, угледно, докато беше жива, как всяко нещо си имаше мястото и времето. По-късно Гюла я замести, но тя все пак беше дете, палаво и неопитно. Метекса преглътна горчива слюнка и отново видя дъщеря си, зашетала като совалка из къщи — докато я мислиш на чардака, тя се озовала в килера, в одаята, долу в дама, пере, мете, шие, чисти, като малка трудолюбива пчелица, която не знае миг покой.

И изведнъж — пустота! Метекса не можеше да понася глухотата вкъщи, неразборията, дето нищо не беше на мястото си и всичко се разпиляваше като зърна на разкъсана броеница.

Къщата гледаше отвисоко, оградена с бели брястове и чинари, които вятърът люлееше в една посока и те се нареждаха по склона на хълма като в строй, и тогава бялата къща висока, със стройни дъсчени чардаци, изглеждаше още по-голяма, по-богата.

Веднъж Кара Ибрахим му каза:

— Ти, Метекса, си издигнал голям дом, което правоверният закон не позволява на един гяурин, но прощава ти се, защото си верен слуга на падишаха.

Затова Метекса се боеше от всичко, което можеше да разклати порядъка и да влоши още повече положението на раята. Тоя Синап, тоя пладнешки хайдук, изваждаше и него на показ, натъкваше го в очите на бейовете — ще почнат да го одумват, как може тоя келяв гяурин да има такава висока къща с чардаци като някой господар и правоверен?!

Излезе на най-високия чардак и се огледа. Додето стигаше погледът му, пред него се диплеха планини и планини, една зад друга, тъмни гори, клисури и синьо прозрачно небе, високо, непостижимо… Ето я глухата, изгубена Чеч, отдето дойде разбойникът и му отне детето. Макар да беше кехая и от малък да обикаляше пасбищата чак до Самоков и до манастира „Свети Иван“, но в Чеч не беше ходил, такава лоша слава имаше тая проклета страна, обиколена с високи скали, дето непременно щяха да те оберат, а дори и да те убият…

Той слезе и като обиколи двора, тръгна покрай реката. В тинята и пясъка имаше следи от конски копита, които по-нагоре, край тепавицата му, растяха все повече, сякаш тук беше нахлула орда, сякаш оня див вълк беше дошъл с цял табор вардияни.

Кара Ибрахим не му каза лоша дума. Уважи бащинската му скръб. Но Кара Ибрахим е потаен, отмъстителен, той няма да прости на Синапа, а и нему, на Метекса, ще дръпне ухото, задето не му е обадил за намеренията на разбойника.

В тепавицата той потърси Муржу, но човекът го нямаше.

— Къде е Муржу? — попита той момчето, което отбиваше вадата на спрялата тепавица.

Момчето се сепна, изправи се и отвърна засрамено.

— Муржу си взе торбата и замина нагоре…

— Не каза ли нищо?

— Заръча ми да отбия вадата. Много здраве, каза на чорбаджията. Муржу си свърши работата, той вече не му трябва.

Метекса прехапа устни. Тоя Муржу, който беше най-добрият майстор тепавичар, беше дошъл от Чеч, като човек на Синапа, да бъде по-близо до щерка му, да й предава хабери от разбойника… Ееех! Мръсно куче!

Той си спомни колко често Гюла бързаше към тепавицата или се връщаше оттам с разширени, пламнали очи.