Людмил Стоянов
Мехмед Синап (15) (Историята на един бунт)

Петнадесета глава
Царските тревоги продължават

Като написа писмото до Синапа, Кара Ибрахим се успокои. Стори му се, че е отмъстил за кражбата на Гюла, защото друго зло не беше видял от разбойнишкия главатар. Но и това стигаше, за да му изкопае гроба, и за тази цел бе готов да заложи живота си.

Много време мина, но той не забрави обидата. Особено го тревожеха думите на Синапа, че той знае миналото му, което Кара Ибрахим криеше от своите съграждани. Не искаше да знаят нищо за участието в кърджалийските чети, за отличията, които бе получил, нито за по-сетнешните му подвизи, които му дадоха в ръцете много пари и го направиха нахийски началник.

Веднъж той извика Дели Софта и Метекса Марчовски, за да сподели с тях грижите си на управник. В ръката си държеше недопитото кафе, като клатеше чашката, за да изпие мътилката. После каза, като се облизваше:

— Вижте, агалар, какво иска тоя непрокопсан син на исляма — да му закарал пашата двеста товара жито, че тогава щял да говори! Вижте го големеца!

Той цял трепереше. Как? Дотам ли е стигнала тая царщина, да й заповядват довчерашни голтаци!

— То ако се съди по закона, Ибрахим ага — каза Дели Софта, — човекът има право — че кое кара тия хора да се бунтуват, ако не гладът? И ние да сме на тяхно място, и ние ще тръгнем. Дип, че нашият край ражда това-онова, да не гладуваме.

— Аферим, Дели Софта, добре го каза — добави Кара Ибрахим и погледна събеседника си със студен израз. — Човек да помисли, че си ятак на Синапа и че изпълняваш желанията му.

— Не, Ибрахим ага, не съм ятак на Синапа, но казвам, че когато хората мрат от глад и им причернее пред очите, не знаят какво правят. Нали казва пословицата. „Гладно куче фурната събаря.“ Само че на, чеченци не само събориха фурната, ами я запалиха, та пожарът се разнесе по цялата държава. Гладът е лош съветник, това си е стара дума, която пашите трябва да знаят.

— Аз за пашите лула тютюн не давам, Дели Софта, ако искаш да знаеш — обърна тона Кара Ибрахим, — но нали трябва да има ред в тая държава?

Кара Ибрахим извади официално писмо, разгъна го и каза:

— Ето! Колко време има, Метекса, откакто четохме първия ферман на падишаха, нашия баща?

— А че… шест месеца, Ибрахим ага.

— Смятай. За шест месеца злото не само не е намаляло, но е пораснало. Ето какво пише негово императорско величество:

Гневът на императорската ни особа е възбуден до крайност спрямо непокорните и вирнали глава разбойници, затуй че те задружно с християните подкопават основата на държавата ни.

— Охо! — каза Кара Ибрахим, като се наклони към страната на тесния прозорец. — Те били помилвани едни път, мръсниците! На, слушайте!

Загледа се отново в писмото като хипнотизиран.

— Тю! — спря да чете Кара Ибрахим. — Царю, царю, имаш ли ум в главата? — и той прехапа устни от яд при мисълта, че този път разбойниците може да се отърват.

После продължи:

И сега, види се, от благодарност за моето царско великодушие започнаха с още по-голямо ожесточение… да нападат, развалят, грабят и опустошават села и градове в най-хубавата област на империята ми…

— Ц-ц-ц! — цъкаше Метекса, който бе придобил страх от Кара Ибрахим, и мълчеше, или само поддакваше. — Какви черни времена…

— Чакай, чакай, слушай по-нататък — Протегна леко ръка Кара Ибрахим…

Да! Това не беше игра, а бунт, истински бунт срещу царството на султана, за някакво ново царство, което гладните тълпи си представяха като противоположно на султановото.

Да няма султан! Да няма везири! Тримата векили недоумяваха как е възможно да няма султан, заптиета, юшурджии, то би значело, че е настъпил краят на света… По-нататък падишахът откриваше на своите чиновници плачевното положение на държавата, изправена пред съда на своите потиснати поданици.

Кара Ибрахим спря четенето и скръсти въпросително ръце на гърди. После каза:

— Това е, агалар, самата истина. Няма какво да си затваряме очите пред нея. Навсякъде, дето са минавали, превръщали всичко на прах и пепел с огън и меч, опожарявали, убивали, грабили. Освен това тия разбойнишки орди обсадили и започнали да нападат и градовете Гюмюрджина, Димотика, Филибе и Пазарджик бей.

— Слушай, Ибрахим ага — подзе Дели Софта. — Можем ли ние да оставим селото без защита, за да гоним безделника Синап и хората му? Не е ли това работа на царската войска?

Кара Ибрахим премълча. Той виждаше, че Дели Софта е прав, но ревнивото му полицейско сърце не беше спокойно.

Като остана сам, Кара Ибрахим отиде в стария конак, дето в широкия двор се навъртаха хората, ахрене и раи, които трябваше да бранят селото в случай на разбойнишко нахлуване. Той ги обучаваше на военен строй, на изкуството, което сам бе научил във войската и по-късно като разбойнишки главатар… Наистина, той се беше отличил и бе стигнал до чин юзбашия и като човек личен и богат получи поста нахийски началник с изричната задача да пази Станимака и Филибе от разбойнишки нападения.

— Ти си анджак човек за тази работа — казал му бе вали паша. Кара Ибрахим наистина внушаваше доверие — висок, със строго лице, обрасло с мека и къса брада, със сърмен чепкен и опнати беневреци, той, макар да не беше в първа младост, имаше вид на човек, роден да заповядва.

Той седна на един трикрак стол сред двора и като извади правителственото писмо, зачете се с видимо вълнение:

Явявам, че отсега нататък тези проклети разбойници, като рушители на държавата и мирната рая, се предават безусловно на изтребване и затриване от лицето на земята.

Кара Ибрахим ровеше с пръсти в брадата си и мислеше. Сърцето му забиваше учестено при мисълта за бедствието, което беше постигнало държавата на падишаха и което растеше от година на година.

Даде знак с ръка.

Заръча да му изпратят низамина, който носи писмото му до Синапа.

— Ти ли си Копаран Чауш?

— Аз, ефендим.

— Ти ли носи писмото на онзи хаирсъзин Синап?

— Евет, ефендим.

Копаран Чауш се смущаваше. Досега не бяха го питали и сега… изведнъж… Кара Ибрахим каза троснато:

— Аз, ефендим, евет, ефендим, какво си се разтреперил? Няма да те беся, я! По кой път мина, помниш ли?

— Не знаех пътя, но според както ми казваха пътници, полека-лека стигнах до Алакьой.

— Не те ли срещнаха въоръжени хора, не те ли питаха кой си, какво търсиш?

Чаушът сега си спомни, че наистина го пресрещнаха хора, ахрене, разпитваха го и го препращаха по-нататък. Какви бяха те — той не се запитваше. Кара Ибрахим го изгледа продължително и каза със съжаление:

— Ти си мислиш хора, пътници, кираджии… И отде ще се сетиш с твоя прост акъл, че са хора на разбойника? Е, като стигна, какво видя?

— Нищо. Хората си гледат кърската работа, вършеят.

— Нещо друго не видя ли?

— Какво друго, ефендим?

— Не разбра ли, че влизаш в неприятелска страна? Не се ли учуди, че не виждаш ни един царски човек?

— Имаше хора въоръжени, ама все помаци и раи.

— Е? Това не те ли учуди?

— Помислих, че царят ги е поставил. Де ще ти знаем ние царевите мисли?

— Тук си прав. А онзи, големецът, слезе ли при тебе? Пита ли те нещо?

— Йок, ефендим, не ме вика. Вардияните ме викаха да ме нахранят, но аз нали си имах ядене, не отидох.

— Добре си сторил. Само дето си такъв будала, та човек нищо не може да научи от тебе. Барем да беше запомнил пътя, та ако те пратя втори път, да не се мяташ като овца. Хай върви си!

Кара Ибрахим се замисли. Но не за Синапа мислеше той. Не беше Синап едничкият кахър на падишаха. И други разбойници като него шетаха по Румелия, отпадаше силата на османлиите. Тази мисъл го убоде като отровно осино жило, раздвижи кръвта му. Той си спомни думите на Дели Софта, че рибата се вмирисва от главата. Не, не му се искаше да вярва, че великият диван отпада, че ислямът ще се затрие от лицето на земята.

Все пак той знаеше, че царската сила върви бавно, но когото стигне, прави го на пита. Ония, силните, големците, знаеха какво правят, не си разваляха рахатлъка за щяло не щяло.

Обръчът около гърлото му постепенно се отпусна, той цял потъна в спокойствие като в топла вода. Яка беше земята на султана, на дълбоки темели сложена. Кой можеше да я разклати?

Кара Ибрахим тръгна към конака. Дълбок покой лежеше над срещните хълмове, ливадите отливаха зелено и слънцето прежуряше като нажежено желязо.

Трима души войници се караха за един парцал, трябваше им за чистене на пушките. Карата се провикна високо:

— Да те прати човек при Мехмед Синап, та да ти одере кожата!

— Много знаеш кой е Мехмед Синап!

Кара Ибрахим им хвърли небрежен поглед и продължи пътя си.