Людмил Стоянов
Мехмед Синап (6) (Историята на един бунт)

Шеста глава
Гладът

Какво значи глад в един край, дето след две бездъждовни години настъпва трета, още по-неутешителна? В един край, който крепителите на дин-исляма, от везира до последния пандурин, са предоставили на волята и благоволението на аллаха?

Бедствието идва предателски — незабелязано, вмъква се през задната порта и първом напада безсловесните — кокошките и добитъка. Защо кокошките не снасят? Защо добитъкът отпада? — питат се съседките една друга и въпреки свещената им простота разбират причината — господ наказваше людете за греховете им.

То се усеща от майките на първо място: децата започват да хленчат, защото стомахчетата им са празни. Плачът им, отначало бодър и енергичен, преминава в скимтене. Притискат голите си коремчета: „Боли“.

Майката се отказва от своя залък зарад децата. Ръцете и краката й треперят. Децата всеки ден стават все по-бледи и хилави. Не знаят игри, смехът изчезва от бледите им устица. От корените, които ядат, коремчетата им се издуват неестествено, а краката им отслабват.

Вижда се по напуканата земя — цепнатини, които зеят като рани, останали неизлечими. Изворите са пресъхнали, реките — жабунясали. Кукурузът, едва достигнал две педи, започва да съхне, не връзва плод.

Реките, които с вълните си покриваха камъни и скали, колкото човешки бой, сега пълзяха край дребните зеленясали камънаци по дъното, а може ли такава река да върти воденичното колело? И ако може, какво би сложил в коша?

Когато премина Илинден, без да падне капка дъжд, всички разбраха, че годината е минала и отсега нататък нищо не може да се направи… Кога ще растат тепърва тревите, ще цъфтят дърветата, ще сееш и ще чакаш жетва… Сърцата се свиха още по-силно. Гладът влезе във всяка къща.

Плъзнаха по прашните пътища групи гладни мъже и жени с деца в цедилки на гръб, тръгнаха по просия… Гонеха ги като шугави псета, които носят зараза. Най-напред умираха децата, възрастните още имаха сили да се влачат. Някои слязоха в полето…

Между Станимака и Тополово пристъпваше бавно конната команда на Синап. Тя разчистваше пътя на четата, водена от Кара Феиз… Мирно и тихо беше навред. Край запустяло стърнище Синап съгледа купчина човешки трупове, които се размърдаха като валма червеи под камък. Простираха изсъхнали като сухи съчки длани и едва шепнеха нещо, което трябваше да значи „хляб“. Синап пришпори коня:

— Отде сте вие? — строго каза той.

— От Алакьой — едва изрече сух, загаснал глас.

— Как? — извика той. — Не чух добре. — От Алакьой — повтори гласът.

— От Алакьой? От Чеч?

Един женски глас прозвуча с думи и плач едновременно:

— Ох, синкооо! Божие наказание за нас!

— Какво има? — все още недоумяваше Синап. — Какво е станало?

— Глад, синко, глад! Гладува народът в Чеч! И няма кой да му помогне.

Дълбока милост изпълни сърцето на Синап. Виж ти! А той не знае!

— А ти кой си, синко? — простена жената. — Гаче ли добро сърце носиш…

Синап се замисли. После каза като на себе си:

— Мехмед Синап… кучи сине… ходиш по света… хайта с хайта, а твоите хора мрат от глад… Виж ти дяволска работа.

Жената го прекъсна:

— Мехмед Синап… Не беше ли ти синът на Дуда, дето свърши зимъска?

Синап дръпна коня като опарен от горяща главня.

— Чакай каза той зашеметен. — Тъй значи… Как стана тази беда?

— Стана, синко, стана… Животът й отмиля…

— Но как? Може ли току-тъй… Защо?

Жената помълча, после направи знак с ръка, че тя се е обесила. Синап побледня, бързо слезе от коня, приближи се до групата и почна да оглежда всеки един, като че искаше да ги познае… Да, някои лица като че бяха му познати, или така му се струваше…

— Вярно ли е? — попита жената, която направи зловещия знак.

— Вярно е, синко… Ако ти си Мехмед Синап, вярвай, нямаш вече майка…

Синап усети, като че по гърба му потече ледена вода. Поръча да дадат на хората хляб и урда и се качи на коня. Тръгна напред и след него хората му.

Сърцето му бе станало хладно като камък.

В главата му нахлуха спомени от детинството. Баща му, обвинен в убийство на турски чиновник юшурджия, свърши живота си като каторжник в Диарбекир. Майка му — тъй я бе запомнил — от сутрин до вечер на работа по чужди къщи. Него да изгледа, да стане човек.

След като нападна Тополово, дружината на Кара Феиз се спусна на юг към Хаджиелес, по-надолу към Харманли, дето от височините под Свиленград можеха да виждат минаретата на Султан Селим джамия в Одрин.

Разчу се, че Кара Феиз началник на отряда, е получил милост от султана и е назначен на голяма служба.

И да не беше вярно, това стигаше да накара хората да се замислят за живота си… Всеки беше скътал кемер златни меджидии, а какво ще правят, когато сам началникът им се предава в ръцете на душманина…

Дружината започна да, оредява. В отряда на Мехмед Синап останаха стотина души. Той им предложи — които желаят, могат да отидат по домовете си.

— Такова време е дошло, кардашлар, че трябва всеки да помисли за себе си — дали да влезе в друга дружина или да остави хайдушкия занаят и да хване ралото. Да превие врат пред агарянина, да яде камшици, да работи ангария…

— А ти къде ще идеш, войводо? — запитаха го най-верните му хора.

— Ще се намери и за мене работа — каза Синап загадъчно и се загледа в далечината.

Накрай хоризонта, там, дето залязва слънцето, тъмнееха дълги планински вериги и върхове, препречваха се и се разминаваха. Там беше хубавата Машергидик, чиято трева беше най-ароматна и водата й — най-студена.