Людмил Стоянов
Мехмед Синап (7) (Историята на един бунт)

Седма глава
Как се започна

Синап прекоси глухите и безлюдни села на път за Машергидик със сърце, удавено в ярост и тревога.

В бяла долама и син чепкен, с отметнати назад ръкави, той препускаше коня из планинските пътища и търсеше да срещне познати хора, да ги разпита за родния край.

Отминаваха го, без дори да го спрат и попитат кой е и какъв е, откъде иде и кого търси.

В сянката на висок орех малката воденичка на Мустафа мълчеше. Синап бутна коня, отби се да види стария си познайник. Толкова години оттогава — кой знае как се е сбърчил… Тук беше идвал той с другари да бие орли по високите скали и да се къпе в джедето.

Вратата беше затворена. Надникна през прозореца — вътре нямаше никого. Кречеталото не пееше привичната си песен, всичко мълчеше като в гробище. Синап обиколи зад воденицата и извика — гласът му отекна няколко пъти в отсрещните скали.

— Ей, дерменджи, къде си?

Воденичарят не отговаряше… Колко глухо е наоколо, когато воденицата не работи! Като че има мъртвец…

— Ей, Кьор Мустафа! — викна пак Синап.

— Тука съм, тука.

Синап бутна вратата и влезе в двора.

Старият Мустафа очукваше един воденичен камък и мърмореше сам на себе си. Вдигна влажни, зачервени очи и погледна Синапа.

— Кой беше твоя милост? — каза той, като обели жълтите си зъби и престана да чука.

— Защо е затворена воденицата? — попита Синап.

— Как да не е затворена, синко, жив челек не се окадява. Лошо, лошо за народа.

— Тъй си и мислех — каза по-скоро на себе си Синап, като дърпаше увисналия си черен мустак. — Гледай, гледай… познаваш ли ме?

Старецът втренчи в него пепеляв поглед.

— Чакай, синко, да те видя…

Взираше се с болни очи да познае непознатия, като бърбореше на себе си:

— Рядко се отбива жив човек при нас. А ти откъде беше?

Синап се обърна и бутна коня.

— Няма нужда — изръмжа той, раздразнен не от човека, а от предчувствията си.

Горите зеленееха, закъснялата пролет пълзеше по склоновете към високите заснежени върхове. Реката бълбукаше под него, прехвърчаха първите гургулици.

Срещу него се зададе двуколка, впрегната в две мършави крави. Отпред вървеше жена с бяла забрадка. Синап се отби, за да й стори път, после се сети, върна коня и каза:

— Невесто!

Жената спря колата. Той попита:

— Какво караш?

Озариха го две очи с възпалени клепачи. В същия миг очите овлажняха и под яшмака потекоха сълзи. Тя отметна чергата. Синап изтръпна. Две малки детски трупчета, изопнати, лежаха в плитък сандък, едва ли не едно върху друго.

— Карам ги… на гробището — простена майката и избърса сълзите си с края на забрадката.

— От какво са умрели? — попита нажален Синап.

— От какво — от глад… С трева живее ли се? Я ги виж… Милинките миии! — застена жената.

Синап бръкна дълбоко в пояса и й подаде една жълтица.

— На̀, вземи — каза той. — Ще ти дотрябва.

Жената взе жълтицата и като гледаше ту нея, ту Синапа, каза едва чуто, несигурно:

— Пари… да си жив на майка си, синко! Ама ядат ли се пари?… Хляб няма, хляб… Гинем всички.

„Гледай, гледай докъде дошло… Да мрат за хляб челеците…“ Синап бързаше замислен, като пришпорваше коня и го погалваше по гривата, сякаш с него споделяше мислите си. Прибави гласно:

— Хороз, Хороз… Лошо време дойде, Хороз.

Конят наостряше уши от многогласния шум на реката, от ехото на горите, превивани от пролетния вятър, от съсъка на високата трева, която се преплиташе в краката му.

Картината на двете деца в тесния сандък не излизаше от главата на Синапа. Струваше му се, че от всяка къща го поглежда жълто лице с изцъклени очи. Двояко беше чувството му, когато навлизаше в родния край. Радваше се, че вижда познати места — поляни, малинови храсти, извори, стари дървета и скали, — и дълбока мъка, че ето на — хората умират от глад и няма кой да им помогне. Какво можеше той? Сам човек… Виж, друго е да имаш например един кърджалийски отряд… А то… И ето сега на всяка крачка срещаше умирачката. Цял трепереше от ярост и безсилна мъка.

— Хороз, Хороз… какво да се прави?

Той въздъхна с пълни гърди, спря коня и се загледа в тънката мъгла на Машергидик. Гладуваше любимата му Чеч.

Разбра всичко. Видя с очите си. Истината — ето я гола и жестока, тъй се откри тя на Синапа. Той идеше радостен, а изведнъж потъна в гъста горчивина. По пътищата го пресрещаха деца, оръфани, полуголи, простираха сухи, восъчни ръчици и викаха:

— Чичо, дай малко хляб.

Той ги изглеждаше косо, някак мъчително и виновно, и бързаше да отмине. После се обръщаше и гледаше как се разотиват с бавни, тежки крачки като възрастни.

Хората се свиваха като отровени — защото ядяха корени и треви или виеха като кучета при вида на гладната смърт. Възрастните се държаха, изтърпяваха, но плачът на децата огласяше дворищата, сподавен и глух, вече безсилен да се бори с немощта. Децата умираха първи пред жалостивите, разплакани очи на майките, а често майките оставяха децата си и изцъкляха очи, тъпи, неспокойни и след смъртта.

Това беше в цялата Чеч.

От Кестенджик до Каинчал и Алакьой, под широкия Машергидик, вече трета година не се роди зърно жито, ечемик или ръж. Царевицата изсъхна, хората се уплашиха. Качамакът стана богатско ядене, хляб не се намираше и за жълтица. В полето нямаше жито, беше събрано за войската, която воюваше с австрийците.

Няма що! Царщината имаше свои нужди. Беше военно време, а всяко военно време изяжда готовото и ново не ражда докарва нуждата и запалва бунта. Вместо брашно мнозина мелеха жълъд, но и той се обра, после тръгнаха да събират шикалки и борови шишарки.

Деца и жени мъкнеха торби с корени, сушаха ги и ги мелеха и от мливото правеха тесто. Хлябът ставаше клисав, черен като кал, горчив, от който се разяждаха венците и очите отслабваха.

— Какво носите бре, деца? — мъчеше се Синап да ги ободри с весело подвикване.

Но те го отминаваха посърнали или се криеха от него срамежливо и плахо.

Мехмед Синап бързаше — тия дълги години бяха го преобразили. По-добре, че не го познаваха. Беше се изтрил от паметта на хората като стара пара, излязла от употреба. Спомняше си сирашкото детинство, останалата след смъртта на баща му полусрутена колиба, куцото магаре и две-три кози, които пасеше той отнемай къде като истински хайдамак. Скиташе из мегданите от сутрин до вечер, лежеше под дебелите сенки, парцалив и замърсен, биеше с камъни дръгливите селски псета и дъвчеше сух хляб, изпросен от милостиви хора и по-богати роднини. Лоши времена! Мръсни времена!

„Ех, живот, живот, пуст да опустееш!“ — повтаряше той с въздишка.

Осемнадесетгодишен се настани аргатин у Метекса Марчовски. Пасеше стадото му и беше доволен — радваше го просторът, свободата. По свободата той страдаше като по любима жена. Вярваше в хората и се учудваше, че Метекса е тъй зъл, скъперник и човеконенавистник. Богатият кехая не го обичаше. Той често намираше в дисагите на аргатина си след дълго отсъствие разни вещи, които не можеха да се намерят на пътя, нито пък той можеше да ги купи: гердани, пафти, шамии. Отде ги вземаше? И защо му бяха?

Синап си спомняше живота у Метекса. Защо му бяха? За дъщеря му Гюла. Така се случи тогава, че не можа да й ги предаде. Не можа да види радостта в очите й, да се зарадва и сам — зер и той не е последен човек на земята. Спомняше си сухото като овча кожа жълтеникаво лице на Метекса и се изпълваше отново с омраза. Дъщеря му, Гюла, беше едва тринадесетгодишна, но очите й разсичаха сърцето на Синапа, както бляскавата брадва разсича дървото. Той също не й беше противен. Обичаше да го среща случайно и насаме — нали беше строен и хубав, песнопоец и разговорлив… Не беше като другите — някак по-особен, по-жив.

Яздеше като джигит и умееше да гали не по-зле от всеки беговски копелак. Да! Разбира се, че няма да му я даде — кой е той? Хайдамак, дрипльо. Няма педя земя, нито дори едно въже да се обеси. Синап съзнаваше, че онзи беше прав, че тъй се полагаше по богаташкия закон — да го изпъди, въпреки плача на дъщеря му. И пак се показа човек тоя Метекса, дето не го изгони за кашмер и гавра на света, наопаки — даде му като на човек, обичан от дъщеря му, една пушка, един силях и един вехт чохен чепкен и сърмен капаран клашник.

И сега той си казваше, че добре стори, дето се прости с него без лоша дума. Кой знае дали нямаше да се срещнат пак и защо да се гледат с лошо око?

А после? После дойде онова, страшното и опасно скитане. Под бялата му чалма се изнизваха картини от нападения и обири. После дойде службата му при Кара Феиз. Силният кърджалийски главатар го харесваше зарад хубостта, мъжката му сила и ловкостта му на ездач.

Синап отпъждаше тия спомени. Беше го яд, че изтърва толкова пъти хубавото из ръцете си. Луда глава! Сега му се струваше, че е поумнял. Но всичко беше минало, изтекло като пясък между пръстите.

И ето — трябваше да се върне, за да гледа тоя гладен народ, изсъхнал, пожълтял, оставен сам на себе си и на смъртта, която нощем тропаше със сухата си патерица като пазвантин по неравния селски калдъръм и хлопаше от врата на врата.

Водата под кичестия чинар бликаше неудържима и пенлива. Синап седеше на меката трева и пладнуваше. Топеше сухи залъци в шарена сол и с шепа загребваше вода от извора. Услаждаше му се хлябът, защото беше последен. Носеше го от полето, че тук, в родната земя, го нямаше никакъв.

Ех, живот, живот, пуст да опустееш! — спомни си той думите, с които посрещаше някога немотията. Но тогава имаше барем хляб! Имаше и качамак, и урда, и мътеница… А и тогава в сърцето му кипяха недоволство и злоба към силните и към тия, които въртяха кебапите и пиеха старо вино. Кехаите, бейовете и царските службаши знаеха, че гладува и тегли народът. Сега вече, мислеше си, ще отсече главата на Метекса, ако не му даде дъщеря си. Не е вече оня Синап, който трепереше от погледа му. Пасе си стадото, около него текат водите на Родопите, вятърът люшка тревата и съска във високите кипариси, а той надува свирката срещу него, за да го надсвири. За Гюла свираше той, Метексовата щерка. Мислеше как ще я поиска, не му се щеше да вярва, че старият ще го нахока. Виждаше я седнала пред стана как тъче прикята си, виждаше как забрадката й се смъква на рамото й, открива бялата й шия…

Синап стана. В очите му блеснаха странни сенки. Високото му стройно тяло се прегъна от тайна болка. Русите му млади мустаци трепереха от вътрешен огън. Мислите му се пресичаха от огромен червен облак, който заля душата му и сякаш я удави — глада. Нима целият този народ трябва да умре като мравуняк, чиито изходи са запушени? Едри, снажни мъже ходеха превити като обръчи, сухи като кобилици.