Людмил Стоянов
Мехмед Синап (3) (Историята на един бунт)

Трета глава
Младият Чобанин

Често прекосява двора младият чобанин — тогава Гюла си намира работа на чардака. Простира пране или изтупва прашни козяци. И когато той отмине, тя спира работата и се заглежда след него с продължителен мечтателен поглед. Той също се обръща — да провери…

Гюла е християнка, не носи яшмак, лицето й е открито. Младият чобанин е ахренин, правоверен, но какво от това? Нима сърцето, разлюляно от буйна севда, има време да мисли кой господ е по-силен — аллах или Христос?

Погледът на Гюла помрачнява… Младият човек прекрачва портата и се изгубва. Гюла се подпира на гредата на чардака и дълго се взира към белия далечен път…

Вехти дочени чешири, чието дъно се мята ритмично натам и насам. Сива памуклия антерия, тук-там оръфана, корави пискюллии цървули. Но откъде тоя разкош? Та нали той слиза със стадото си до Бяло море, до Гюмюрджина и Кавала? Малко ли са там хубави, привлекателни каяфети?

Но особено се хвърляше в очи главата на младия чобанин. Лицето му, загоряло от милувките на слънцето и вятъра, изнежено от сенките на облаците, от бистрата вода на потоците, с тънка брадица около овала, издаваше характерните белези на дете на народа. Малко присвитите очи заедно с чувствителния като у младо животно плътен нос над къдрави татарски мустаци като че търсеха някаква тайна в чуждите очи, в чуждите души. Аленият фес стоеше килнат към тила, което даваше свобода на кичур коса да се развява над чистото от бръчки младежко чело, а на пискюла — да играе на врата му, без да му досажда…

Нима такъв човек може да остане незабелязан! Женските очи са соколови очи; когато паднат върху млад хубавец, те хвърчат около него като лястовици, оглеждат го от всички страни, докато той отминава студен и равнодушен… и мечтите, избликнали внезапно в сърцето, потъват като камък във вода.

Младият чобанин се изгуби в далечината, следван от сърдечния трепет на девойката. Наоколо горите зеленееха, ливадите благоухаеха, слънцето залязваше зад скалистите възвишения на Машергидик.

Какви сметки имаше той с Метекса?

Пасеше най-голямото му стадо овце, а ето Метекса често забравяше да му прати било ручок, било вечеря, затова той идваше да напълни торбата си с брашно, урда, качамак… Мрачният кехая го посрещаше дружелюбно, меко, защото той беше пазител на стоката, която му даваше най-голям доход. Кореше го уж доброжелателно, бащински:

— Хайдамак с хайдамак… Къде се губиш? На кого си оставил овцете?

— На кого… — отговаряше нехайно момъкът. — Аркадаши дал господ.

— А защо не пратиш аркадаша си да ти донесе ядене, а идваш сам?

— Много си ми домилял, кехая!

— На Мехмед Синап! На един белязан хайдук! Та всички вие в Чеч сте биринджии разбойници!

Метекса имаше причини да се сърди на своя чобанин, но смяташе все пак да кара с добро. Мехмед Синап не се ядоса зарад Чеч, само се засмя широко, като че думите на Метекса бяха по-скоро похвала, а не укор.

Разговорът продължи все така потайно — кавгаджийски, докато се отекна гласът на Гюла от чардака:

— Баба! А, баба!

Метекса сложи ръка над очи и отвърна:

— Какво има? Казвай!

— В хамбара са се развъдили мишки! Хвърли котката през прозореца!

Гласът накара Мехмед Синап да се обърне и момичето, засрамено, се отдръпна зад стълба, но пак продължаваше да наблюдава.

— Това ли било? Хай да се не види макар! — бащински снизходително се обади Метекса. — А ти ръце нямаш ли?

Старата служителка Труда донесе торбата на Синап. Метекса я претегли на ръка и поклати заканително глава — стори му се доста тежка. Поиска да види какво има вътре, но стана му съвестно и я подаде на аргатина си, като измърмори:

— На̀, вземи, па поменувай с добро Метекса Марчовски!

Като пое торбата и я прехвърли през рамо, Мехмед Синап погледна към залязващото слънце и махна весело с ръка:

— Охо, трябва да бързам!

Слънцето блестеше в очите му и той дълго държа ръка над челото, докато свикне със светлината. Крачеше спокойно, мислите му се бъркаха. В младата глава преминаваше като сребърен облак образът на девойката от чардака. Свечеряваше се и той затананика, да не се усеща самотен:

Динка маненка, маненка,

Динка се в гора родила:

От смиле бил е повоя,

 

Букова шума пеленки,

От сърне млеко бозала.

Силен я ветър люляло,

Та си е сладко заспала.

Песента го увличаше и му нашепваше нещо близко, познато.