Людмил Стоянов
Мехмед Синап (4) (Историята на един бунт)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020 г.)
Корекция, форматиране и разпознаване
Regi (2020 г.)

Издание:

Автор: Людмил Стоянов

Заглавие: Мехмед Синап

Издание: четвърто

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1979

Тип: повест

Националност: българска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Николай Павлов

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Елисавета Зорова

Художник: Петър Рашков; Кънчо Кънев

Коректор: Маргарита Бешкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1701

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава
Скарване

На „Високо бърдо“ стадото хрупкаше сочната зелена трева. В небето бавно плуваха широки разкъсани облаци и хвърляха сянка върху планината.

Застанал на края на поляната, опрян на гегата си, разкрачен, с ямурлука на едното рамо и празната торба на другото, овчарят свиреше на върбова пищялка, четиристранна, с два реда дупки… Свиреше проста и тъжна песен, докато наоколо прелитаха орли и соколи, хиляди треви излъчваха своя пролетен мирис и рояци пчели бръмчаха в хор. Гонеха се пеперуди.

Овчарят крачеше бавно с движението на стадото, тъй че картините се меняха непрестанно, макар че той не им обръщаше внимание, бяха му познати. Стадото се свлече в тясна падина по стръмна, ронлива пътека, дето младо агне се подхлъзна и скочи на остра канара, залюля се…

— Стой! — сепна се овчарят и пъхна свирката в пояса. — Шиле глупаво! Баламче! — викна той съчувствено и насочи гегата да му покаже де да скочи.

Агнето направи опит да достигне пътеката, но не можа да се задържи и почна да се свлича по канаристия склон, докато клекна с жално блеене.

— А? — развика се овчарят. — Преби ли се? Сега какво да те правя?

Стадото се стълпи към сипея уплашено, едрите рунтави кучета се разлаяха.

— Ееех, Мехмеде, Мехмеде! — поклати глава овчарят. — Гаче ли ще има и за тебе гергьовски курбан!

Тревогата премина бързо и стадото продължи пътя си по ливадите. Мехмед дигна агнето на раменете си и продължи пътя си, но вече с други мисли. Метекса… често обикаля стадото, да би дошъл да си отнесе кьопавото шиле!

Стадото като че знаеше пътя, полека се прибираше към кошарата. Заникът хвърляше огромни сенки върху избуялите поляни, ниви, бахчи — даде аллах хубав берекет, дъжд и слънце.

 

 

Кошарата мълчеше оградена с плет, овцете лежаха върху топлата земя, вече не се чуваше никакво блеене, вечерта ги приспиваше. От комина на овчарската колиба излиташе тънка струя синкав дим и бързо се пръскаше във въздуха. Сред лято дим от комина!

Седнал пред огнището на ниско трикрако столче, Синап въртеше пръчка с кебап, а на стълба сред колибата висеше закланото агне с пречупената нога.

„Кехая! Кехая — мислеше Мехмед, — пак ще ме наречеш хайдук, а пък на, аз съм честен човек, защото заклах овцата с пречупения крак — добро да й направя… Можеш да думаш, каквото си щеш — нали освен двете кучета нямаше друг свидетел, — но така си е, падна глупавата овца и се преби.“

Случва се понякога човек да мисли за онова, което ще стане.

Отвън се чу шум, конско пръхтене, после вратата бързо се отвори и влезе Метекса.

Огледа се наоколо и каза със злорада усмивка:

— Види се, не те бива без кебап, без агне сугаре?

Синап се обърна изненадан, но не каза нищо — беше хванат на местопрестъплението. Но знаеше ли Метекса самата истина?

— Хайдамак, хайдук, разбойник! Така ли пазиш стоката ми? — все повече нарастваше гневът на богатия кехая, особено като му замириса на кебап и младо агнешко.

Метекса дигна бича да удари своя чобанин, но Синап го спря с ръка и каза спокойно:

— Падна, кехая, падна овцата, осакатя…

Въпреки мекия тон лицето му почервеня от яд.

— Стоката ми ще зяносваш, скитник, нехранимайко! За хатъра на майка ти те взех, а ти как ми отплащаш? — и Метекса дигна повторно бича.

Бичът изплющя по гърба на Синап.

В погледа на Синап пламнаха искри като от наковалня. Пристъпи към господаря си.

— Нямаш право да ме биеш, чу ли? Не стига, че не ми пращаш ядене, ами и когато някоя овца заумира, да нямам право да я заколя!

Метекса го стрелна с примижали очи, пълни с омраза, после откачи от стълба кожата на закланата овца, взе я под мишница и излезе с мърморене:

— Ще увиснеш на бесило рано или късно, помни ми думата!

Синап остана доволен: все пак разправията не трая дълго, а за бича той ще му отмъсти.

… Синап запомни обидата. Отбягваше да слиза в къщата на Метекса. Опротивя му жълтото пъпчиво лице на болник и особено — нетърпимото му скъперничество. Какво ги прави тия пари? В земята ли ги заравя?

Метекса прати да извикат Синап.

Синап дойде на другия ден.

Метекса му направи знак с ръка:

— Вчера те виках, днеска идваш. Да не си някой паша? — Синап пристъпи бавно и неохотно.

Метекса попита, без да го гледа:

— Ти кога се върна от долната земя? До Солун стигна ли?

— Не, какъв ти Солун! Скитахме все по Места, пасохме стадата.

Синап не говореше много сигурно. Думите му засядаха в гърлото. Метекса го гледаше с хитър поглед.

— Тосун кехая се оплаква от тебе — каза той сурово. — Отлъчвал си се от овцете, оставял си ги на кучетата. Къде си скитал?

Синап дигна рамене:

— Къде ще скитам?

— А това какво е?

Метекса бръкна в шарена торба, която държеше на кръста си, и извади оттам кокален гребен, огърлица, колан, обеци — обикновена панаирджийска стока.

Метекса помълча, после изсъска застрашително.

— За кого са? Белким за царската щерка?

Синап се ядоса. Разпитът беше нетърпим.

— То е моя работа…

— А ти сигурно и овце си продавал, жив хайдук?

— Не! Нямам такъв адет, кехая… — отвърна отсечено Синап.

Метекса посочи подаръците и каза жлъчно:

— А отде пари?

В това време на чардака се мярна фигурата на Гюла — тя следеше напрегнато спора, сърцето й трептеше като птичка. Какво ще стане? Нима наистина ще го загуби? „Мехмед, Мехмед, хубав челек! — мислеше Гюла. — Как ще свърши тая кавга?“

Тук Синап се изправи и каза дръзко:

— Няма да ти давам сметка…

Гневът на Метекса растеше. Той пак дигна бича:

— Тогава аз ще ти дам сметка, хаймана, разбойник!

В тоя миг в двора слезе Гюла. Хвърли върху баща си укорен поглед. После се засрами и тръгна обратно към къщи.

След нея прозвуча гласът на Синап:

— Ти си Метекса, аз съм Синап. Не давам да ме биеш!

Метекса се засмя с пресилен, пресипнал смях:

— Ха-ха-ха! Виж го ти, мулето недно! С Метекса ще се мериш, а? Скитник, дрипльо!

Гюла се спря и се обърна. Синап усети, че очите й се впиват в сърцето му, както брадвата се впива в ствола на младо дърво.

… Метекса махна с ръка и влезна вътре. След малко се върна.

— Гюла плаче горе, че съм те хокал — каза той примирително. Тя е дете, има милостиво сърце. На, плащам ти за тия три години според условието, макар да не заслужаваш, давам ти и тоя нож каракулак, и тоя вет чепкен и те изпращам по живо, по здраво…

Синап очакваше този край и затова не се разсърди, дори сърцето му се смекчи пред бащата на девойката, която той страстно обичаше. Той каза открито и честно:

— Слушай, Метекса. Смятах да ти отрежа главата, но виждам, че ме изпращаш с чест, с чепкен и каракулак… затова нищо няма да ти сторя. Кажи го това на Гюла, да ме помни и споменува.