Людмил Стоянов
Мехмед Синап (25) (Историята на един бунт)

Двадесет и пета глава
Машергидик

Синап мълчеше. В ясносини чохени беневреци с гайтанено везмо, в син чепкен с отметнати назад ръкави, с ръка на кобура, той гледаше с горчива усмивка хората си и се мъчеше да бъде спокоен. Широката му шарена чалма с увиснал над ухото край с тънки ресни притискаше бухналите му вежди и под тях очите му горяха с равен, упорит блясък. Устните му бяха стиснати и долната челюст, обрасла в мека брада, издаваше непоколебима решителност.

Тук бяха в безопасност, но това не беше никак утешително. Планината ги прие и погълна в пазвите си, но все пак той беше сам — а можеше ли да се бори с могъщата царщина?

Когато чу първите пушки откъм къшлите, за миг помисли, че хората на Топал Салих му идат на помощ. Но скоро разбра, че душманинът го е изиграл и че Кара Ибрахим е намерил това слабо място, за да го унищожи.

Той изтегли хората си нагоре в поляните под големите пещери и се укрепи още по-здраво. Това беше орлово гнездо, дето можеше да се мине само по тясна като конец пътека, и тук Синап се затвори като в последна крепост.

С ръка над очи се взираше в далечината. Какво чакаше оттам?

Предишната вечер беше изпратил Муржу да доведе жена му и децата му, а ето мина толкова време и тях ги няма. Синап мислеше за челядта си и за жена си, мислеше напрегнато, но мислите му се разкъсваха. Да остави хората си и да слезе долу, това щеше да ги отчае. А дали ония, кръвопийците, не бяха влезли вече в селото?

Синап се взираше в далечината и мълчеше. Пред него се откриваше цялата Чеч и по-нататък царството на Еминджика, планински вериги една зад друга, все по-далечни и по-неясни, върхове и тъмни борови гори и голи хълмове, все още потънали в гъста трева. А над него стърчаха скалите, стрелнати към небето като минарета, прорязани от дълги валма бяла есенна мъгла… Духаше остър вятър, върховете на каваците се огъваха и тревата съскаше меко.

Новата позиция беше яка. Хората на Али Чауш останаха долу в къшлите, а Кара Ибрахим и войската му настъпваха бавно и предпазливо. Те не бързаха — и днес, и утре, тяхната работа беше все тая — да воюват. Сега-засега всичко беше тихо, не се чуваше никаква пушка. Но тъкмо това мълчание действуваше мъчително на Синапа.

Безсилна злоба го разпъваше. Мустан Байрактар разбра мъката му:

— Войводо — каза той с глас, който сепна Синапа, — дай ми изим да ида да търся Муржа. Ще го доведа жив или мъртъв. Ще доведа и твоите хора.

Синап отпусна ръка от кобура и почна да се разхожда. Ръката му нервно дърпаше мустака, докато си спомни, че хората му го гледат и че пред тях трябва да бъде спокоен.

— Не, Мустане — отвърна той и ръката му пак хвана кобура. — Тая сметка сам ще я разчистя.

Времето течеше и той не знаеше какво да прави. Хората му вярваха в него, но той — той дали вярваше в себе си, в победата? Планината се мръщеше и отгоре, откъм лагера, слизаха деца, измръзнали и гладни да търсят бащите си, а после идваха майките им, окъсани и зли, за да ги приберат, мърмореха на себе си високо и кълняха целия свят и аллаха.

Да потегли с хората си на юг, към царството на Еминджика, на Топал Салих? Но дали те бяха здрави и читави? Дали не бяха се предали на царската войска! И по-нататък — къде? Слънцето изгряваше и захождаше в земята на дин-исляма и Синап се чувствуваше в нея като капка в морето. Той съзнаваше, че всеки камък тежи на мястото си и че тия хора имаха нужда от него. Той беше отговорен за тях, гневът на Кара Ибрахим ги следеше като тъмен облак зарад него.

Тия мисли се бореха в душата на Синапа. А ето и времето се обръщаше. Хубавата и светла като невеста през лятото Машергидик потъмняваше всеки нов ден и мъглите се спускаха от стръмните скали надолу към реката и селските тепавици. Тя беше страшна през зимата, а ето — ордата на Кара Ибрахим щеше да разсипе селата и когато падне сняг, нито един комин няма да извие към небето синкав дим.

Пред него стояха хората му, шепнеха си на групи или го гледаха в очите, сякаш очакваха да извърши чудо. Той виждаше, че ония там долу се хвърляха като зли кучета, не се отчайваха, ставаха все по-дръзки. В сърцето на Синап се промъкна съмнението — не страхът, а съмнението, че няма да устои, че ръката му, силна толкова години, ще се отпусне пред тая кекава баба, Кара Ибрахим. Ех, нужна му беше малка помощ, двеста-триста пушки от Еминджик или Топал Салих, за да се пръсне тая нечестива сган като врабци пред ястреб.

Наоколо падаше мъгла и се спущаше хлад, докато долу в падината беше още ясно и светло. Там се белееха шатрите на нападателите, на царските слуги, дошли да отнемат свободата на гордата, непристъпна Чеч.

— Какво да ви правя, кардашлар — каза кротко Мехмед Синап, — като сте се уплашили за кожата си и треперете за живота си по-лошо от жени.

— Не за кожата си треперим, войводо, а за децата си — отвръщаше смирен, благодушен глас.

— Силни са ония кучета, войводо, джепане имат много, а ние, гледай, останахме с голи ръце. Нито барут имаме, нито куршуми.

Не беше вярно. Имаха и пушки, и куршуми, но, все едно, скоро щяха да свършат. Тогава какво щяха да правят?

Синап слушаше натякванията, въздишките и за пръв път изпита чувство на безсилие. Като че ставите му се размекнаха, дъхът му за миг пресекна… Но веднага алена кръв заля лицето му, обзеха го ярост и гняв.

— Баби! — извика той и махна с ръка. — Хурка за вас, къделя! Какво сте се разхленчили? Какво оплаквате? Да не мислите, че ония кучета ще ви посрещнат с баклава и рахат локум?

— С тебе сме, войводо, няма връщане! — отвръщаха наоколо.

Синап опна неволно рамене и каза с глас, в който звучаха решителност и болка:

— Да умрем по-добре, отколкото да се предадем мърцина!

Синап разбираше, че имаха право, че всяка съпротива е безполезна, но не можеше да си представи, че всичкият този кър, тъй дълбоко залегнал в сърцето му, ще остане да съществува без него. Ще дойдат в Алакьой царски чиновници, по пътищата ще се вдигнат баждарници и беклемета, низами ще кръстосват селата и ще следят всекиго де отива и какво прави. Нали бе виждал какво е по другите места? Това му навяваше тъга, тежеше като камък на душата му.

Той дълго мълча, сякаш в душата му се бореха противоположни чувства.

— Мустан Байрактар — каза той най-сетне и пред погледа му трепна тъмна сянка. — Иди хвърли байрака в огъня, да не падне в ръцете им, а че и ти да си изпатиш.

Той се укоряваше, че не беше завардил пътя откъм къшлите, за да не даде възможност на войската да го удари в гърба и да му отнеме позицията. В резултат селата паднаха в ръцете на нашественика и това беше краят на Синаповото царство.

Тежка мъка сви сърцата. Хората се взираха долу към селата си и чакаха разпоредбите на Синапа.

— Ей, братя ахрене! — викаше Мустан Байрактар. — Сбирайте се да се простим с байрака, дето ни е водил пет години в огъня!

Трупаха се край големия огън, чакаха да видят какво ще бъде това прощаване около високия байрак, който потреперваше от лекия вятър като пред битка. Сърцата потръпваха, очите се взираха насълзени. Байракът се люлееше в зеленото поле, той напомняше огромен ален мак. Мустан го наведе над буйните езици на пламъка, които го грабнаха като живи, оплетоха го и го глътнаха… Бляскавата червена коприна се окади, огъна се и изчезна във въздуха. Остана да догорява дръжката, която все още трепереше в ръцете на Мустан.

Всички наведоха глави.

— Синап! Синап! Войводо! На кого ни оставяш? — викаха хората му.

Привечер мъглата се дигна и в синята шир се източиха острите като жегли канари на Машергидик. Току под скалите започваше гората, тъмнозелена, мълчалива, сякаш унесена в свои мисли. По-долу в стърнищата стърчаха отделни борове, под които през лятната жега пладнуваха уморени жътварки и окачени по клоните, висяха в цедилки малките им рожби.

На предната позиция се водеше бой. Гърмежите бяха редки, но упорити. Тогава се обади агарянският топ. Той биеше в скалите и не причиняваше никаква пакост. Но гласът му беше остър и пронизителен и додето гюлето свиреше из въздуха, по кожата минаваха ледени тръпки.

При третия гърмеж хората свикнаха с него и когато той пренесе огъня си по-назад, към дерето, и почна да бие голите храсти, бойците почнаха да се смеят. Прекоси жена с две деца. Синап се обърна настрана. Образът на Гюла, с децата на ръце, го огря с мека укорна усмивка и това попари мъчително сърцето му. Изтичаха към него:

— Войводо! Войводо! Конакът ти гори!

Синап се сепна, като че се пробуди внезапно от сън. Той остави жена си и децата си, убеден, че до вечерта неприятелят ще бъде отбит и че на другия ден ще бъде пак при тях… Но не би. Сърцето му се сгърчи като обгорен лист, пред очите му притъмня — там са те, сред огъня, и той не може да им помогне… За миг му се стори, че земята под краката му пари и той лети някъде назад, дето се вижда малък пред бащината къща. Надига се да отвори и не може да стигне мандалото… Зави му се свят и в същия миг пред очите му просветна, лицето му се наля с кръв. Къде е той? Какво чака?

Огънят растеше. Конакът бе цял обгърнат в дим. Бяха подпалили и други къщи. Селото гореше.

… Синап възседна коня и се спусна по скрити пътеки, които познаваше от детинство, надолу край реката, покрай тепавиците и бичкиджийниците, с една мисъл: да спаси близките си.

Мълчеше планината. Скалите висяха студени и застрашителни, високо над тях се виеха орли.

— Орли! Орли! Мили побратими! — мислеше Синап. — Свърши се нашето царство.

Но главната му мисъл беше само една — да стигне по-скоро, да отстрани опасността.

Той не виждаше скалите, нито редките храсти наоколо, не забелязваше и реката, която шумеше дълбоко под него. В звънката тишина се отекваха само звукът от копитата на коня и чаткането на камъните, които се събаряха надолу…

— Де, Хороз, де още малко — потупваше той стройния си аждрахан и кротко го подръпваше за повода с очи, вперени напред.

Не можеше да си прости, че не беше взел хората си горе в лагера. В нещастието всички са равни, там щяха да бъдат в безопасност… А сега кой знае дали вече не са пленници на оная стара хрътка, която ще се гаври с тях. Той цял трепереше, мислите му се заплитаха.

Изведнъж пред него се откри селото и там, на горния край — конакът… Беше цял загърнат в дим. От прозорците изскачаха дълги бели езици, пламъкът пълзеше към стрехите, препускаше из чардаците. Кръвта на Синап се смрази, той се полюшна неволно, конят също изпръхтя смаян и той от необикновеното гледище.

Димът се издигаше на облачни кълба към небето, на дълги тържествени струи, които застилаха гората и високите скали. Синап препускаше с всички сили, докато високият конак, обзет от лудата радост на огъня, с трясък и шум се събаряше, както се събаряше целият му живот.

Той се спусна по тясна пътека, край къпини и шипки, в тъмната сянка на гората. Слънцето се провираше през стройните стъбла на боровете и хвърляше върху коня и ездача алени петна.

Наближаваше реката. Вълните се блъскаха и побелели от борбата със зеленясалите камъни, бързаха надолу, а отстрани стояха мълчаливи сипеи. Ехото се удряше в скалите и глъхнеше в мълчанието.

Синап усети мирис на чад. Стана му горещо, изби го пот, пришпори коня и препусна с всички сили. Свечеряваше се трябваше да бърза.

Задуши го гъст пушек. През дърветата на гората видя горящия конак. Префуча с коня и потъна в дима на пожарището. Мина през задните врати и влезе в двора.

В сайванта стояха вързани трите коня на Муржу, но къде беше верният му вардиянин?

Сред двора лежеше човешки труп. Наведе се и го погледна. Беше чобанинът Раю. Под него — локва кръв.

Синап се втурна в огъня. Горните чардаци с кулите горяха. Огънят пълзеше надолу, фучеше и облизваше стълби, прозорци, чардаци. Синап обиколи стаите, в първия етаж нямаше никого.

Викаше високо, гърлесто:

— Гюла! Сеинчо!

Никой не му отговори.

Може би Муржу ги е отвел в последния миг и те се крият някъде из пътя, в гората? Муржу знае всички пътища и сигурно ги е извел невредими горе на Машергидик?

Тази надежда се вгнезди в сърцето на Синап и той за миг се успокои. Няма ги! Значи Муржу ги е заварил и те са избягали, както се бяга от пожар — с това, което е на гърба.

Обиколи навсякъде. Гъст дим пълнеше двора и се източваше към гората. Конете в обора пръхтяха и цвилеха тревожно. Огънят пълзеше и слизаше надолу към големия чардак, дето Синап обичаше да седи вечер с малкия Сеинчо и да му разказва за далечни земи и хора.

Беше като упоен от дима, едва намери коня и с мъка го възседна. Тръгна бавно, без да се озърта, като човек, който е видял сметката си със света, докато зад него пожарът бушуваше със страшна сила и скоро на мястото на високия конак щеше да остане само купчина ненужна пепел.